Маргарита Градечлиева: Все още ме пронизва гласът на сина ни Андрей

...

Докъде бяхме стигнали? Ето ни влюбени и щастливи, живеем и работим с Христо в театъра във Варна. Стефан Йорданов постави балета „По пътя на гърма”, един спектакъл, в който аз играех Фани, негърка. Това ми беше коронна роля, с която много се гордея. Дори дойдоха да ме снимат за кинопреглед.

Но кои бяха негърчетата? Стефчо Мавродиев,

беше гимназист тогава и идваше като статист, баща му беше портиер на театъра. И Константин, Косето, той почина, играеше в Сатирата след това. Но понеже нямаше баня в театъра, след спектакъл ни водеха тримата на градската баня, защото ни боядисваха целите с кафява боя. Какви кални води се стичаха, не е за разказване. Стефан си го спомня това.

Две години бях във Варна и кандидатствах в Софийската опера с вариация от „Спящата красавица”, трето действие. Приеха ме за голяма радост. Но още преди аз да кандидатствам, бяха поканили Христо като художник в списание „Пламък” при Андрей Гуляшки. Най-близки около него бяха писателите Банчо Банов и Върбан Стаматов. Той пък нямаше софийско жителство, затова живееше при Банчо. Вечерите, когато ме изпращаше до дома, оставаше да си говорим – с мама, татко, вуйчо, който с вуйна и малкия им син Сашко живееха в една от стаите. Вуйчо ми Божидар (Такев) и Христо имаха много теми за разговор и когато ние си лягахме, те продължаваха до зори... Така Христо осъмваше вкъщи, а вуйчо го завиваше с одеало. И сутринта, когато татко тръгваше за работа, му казваше: Добро утро.

За да заживеем под един покрив, трябваше да се регистрираме в общината като съпрузи. Макар че ние си бяхме вече мъж и жена. Наши кумове бяха моя приятелка и балерина Шони и мъжа й – Васко Арнаудов, хоровият диригент. И слушай сега какъв майтап! Те идват да ни вземат от нас рано сутринта в 8 ч. и носят цветя. Васко е облечен с бяла риза, защото след това отива на репетиция в капелата, а ние с Шона трябва да отидем да се хванем за стенката и да правим тандю батман. Всеки трябва да отиде и на работа. Помня, беше Трифон зарезан, делничен ден. И се изтъпанваме ние в 8,30 в общината и как ни подреждат? Сложиха Васко и Шони, хубаво облечени, в средата, а ние двамата с Христо да сме застанели отстрани. И Васил каза:

Вижте какво, ние сме женени. Сега тези двамата ще женим. Мъж и жена ще ги правим.

Служителката попита искаме ли снимки. Отказахме, затова и нямам снимка от този ден. Каза ни две думи, ние се разписахме и по живо, по здраво си тръгнахме. Така Ичо дойде да живее у нас. Двете ми братовчедки, които живееха в малката стая, се бяха омъжили вече и всяка беше отишла при мъжа си. Затова лелята на мама, баба Танче, спеше в тяхната стая. Стая за нас двамата нямаше, затова

Христо спеше с баба в малката стая, аз спях с мама и татко.

Така мина и първата ни брачна нощ. Христо все се майтапеше: Това е моята утеха – бабата на Марги. Тя беше много мила и обичана от всички нас. И това е част от нашата история. Много забавно семейство бяхме. Една година след това, късната есен на 1964 г., сключихме църковен брак. Но как се разделихме за нашето сватбено пътешествие?...

Венчавката през 1963 г. в Драгалевския манастир - Христо Градечлиев, Маргарита Градечлиева, Диаманда Гунчева (майката на Маргарита), Катина Градечлиева (майка на Христо), Еким Гунчев (баща на Маргарита), Андрей Градечлиев (бащата на Христо), Иван Гунчев, Божидар Такев (вуйчо и кум) и Данче Такева (вуйна на Маргарита)

Христо беше приет в Съюза на младите художници и получи награда – заедно с колегите Йони Левиев, Владислав Паскалев, Борислав Стоев, Иван Кьосев, Митьо Киров – пътешествие по Средиземноморието с кораб. Много искаше заедно да отидем и така да си направим сватбено пътешествие. Попита в Съюза на художниците т.нар. кадровичка, която имаше симпатии към нас: Кой ще отговаря за нас, нали не може семейство?! – Абе ти не бери грижа, Съюзът на художниците е зад гърба ви, успокоила го тя. Беше краят на март. Прибирам се една вечер и казвам: Балетът тръгва за първи път на турне в Барселона за един месец. Двамата се гледаме с ей с такива очи. Никога няма да забравя – седим и се чудим какво да правим. И Христо каза: Грехота е да не отидеш, Марги, във Франкова Испания, където човешки крак не може да стъпи. След това ще ми разказваш много интересни неща. Аз също ще тръгна. Така и двамата ще сме на Средиземно море и ще си пускаме писма по водата. Никак не исках, но той ме убеди.

Каза: Тръгваш, заедно сме!

И наистина заминахме – аз за Барселона, а Ичо на пътешествие с кораб – Турция, Гърция, Италия. Един месец си пускахме писма от плажа, по водата, много бяхме смешни. Като се върнахме, всеки разказваше какво е преживял и написал в писмото. Малко преди да се приберем от турнето в Барселона, царят, Симеончо, дойде да ни гледа. Таман се беше оженил за царицата Маргарита. Един ден идва Стефан Василев, един от тези, които ни пазеха (да не би някой някъде да кривне), и казва: Никой няма да гледа вляво, в ложата, поклон ще си направите към публиката! Ние, разбира се, всички се обърнахме наляво и всички му се поклонихме. А царят стана. Покани всички на вечеря, но разбира се, не ни разрешиха. Единственият, който отиде, беше Руслан Райчев, диригентът. Та тогава видяхме и Симеончо и трябва да призная, че беше невероятно преживяване и радостно вълнение за всичките нас. Никой не допускаше, че след много години ще се откаже от царството си, ще стане министър-председател и ела гледай поразиите след него... Но не ми се говори за това, защото ми е болно.

Годината преди да се откаже от титлата си, Симеон пристигна в България като цар,

беше месец април. Гражданите на София еуфорично се втурнаха да го посрещат, вярваха му. Тогава директор на Сатиричния театър беше Рашко Младенов. Николай Калчев беше поставил испанска пиеса, а аз бях хореограф. И Рашко ни казва: Царят ще дойде да гледа с царицата. Ще седнете в салона – Маргарита, ти до Царя, а Николай до царицата. Театърът беше фраааш! Пазвантинът, който пазеше царя, беше Бойко Борисов. И през антракта отивам да попитам царя за госпожа Бурновил, дъщеря на Александър Малинов, която избягва в Белгия и там се оженва за граф Бурновил. Това семейство е било много близко с царицата и царя, родителите на Симеон, затова много често царица Йоана заедно с децата им гостували. Нали баща й – Малинов, е бил министър-председател на цар Борис. Та аз отивам, за да попитам царя. Бойко веднага се залепи да чуе какво се говори, а царят каза: Добре са, за тази Коледа им изпратих бонбони. Странен отговор, нали?! Повече не попитах. 

От 1963 до 1970 г. много пътувахме с операта. 1968 г. посрещнахме Нова година в Монте Карло. Много исках Христо да дойде и успяхме да уредим разрешение чрез Съюза на художниците, като оставихме детето ни за залог. Андрей тогава беше на шест месеца. Та на Нова година, навръх 31 декември, танцувахме „Лебедово езеро”. На представлението беше и принцесата на Монте Карло Грейс Кели. И като свърши спектакълът, Христо каза: Марги, знаеш ли, пет франка е входът за казиното. Хайде да дадеме 20 франка, искам да влезна. Грехота е човек да не влезе човек... Ще заложа на А-1, ще заложа на М-13 и ще заложа на Х-22 – нашите букви.

И сега голямото събитие! Влиза Ичо, Бриджит Бардо била вътре,

цял елит от кинозвезди, милионери, представям си масите... Ти шашна ли се, питам го после? Никак. Заложих на цифрите на нашите букви и Андрей спечелил. Не знам колко пъти се умножават тези 5 франка. Всички гледали с ококорени очи, защото никой не залага 5 франка, а и като заложиш и спечелиш, слагаш цялата сума и продължаваш. А той всичко си прибрал, защото, казва ми после: Не посмях да заложа и загубя парите на Анди. По това време посолството ни дава новогодишна вечеря. Всички питат къде е Христо. В казиното, нали ви казах, за 20 франка влезе, да видим. И като се появи, новината, че Анди е спечелил, обиколи цялата маса. Хукнаха и другите да залагат. Иван Трифонов, няма да забравя, игра на рулетка и загуби целия хонорар, а накрая купи на жена си един сапун, но хубав... А ние купихме на Анди столче за колата, защото у нас нямаше такова чудо И едно голямо куче, чакай, ще ти го покажа. Ей го, на 48 години е. Митко Тъпков, беше директор на операта, Бог да го прости, го кръсти Туту.

Любовта на Христо Градечлиев към Маргарита и танца  

Животът ни продължаваше. Бяхме истински щастливи. Но Христо се разболя много лошо.

Татко работеше в Медицинска академия. Чичо Лесьо (проф. Пухлев), наш домашен лекар, приятел и съгражданин на татко, изпрати Ичо при Кабакчиев и Максимов – двамата най-добри лекари уши нос и гърло. Диагнозата беше тежка форма на синузит, който слиза надолу и го задушава. Единствено операция можеше да го спаси. Андрей беше на две годинки, когато чичо Лесьо ми каза: Маргарита, само ти можеш да направиш нещо. В момента се разрешава на балерини и музиканти да излизат на Запад. Трябва да намериш работа или във Франция, или в Западна Германия. Никъде другаде не могат да му направят тази сложна синузитна операция. Не е белодробна, слава богу, а всичкото е в главата. И започнахме да търсим начини да се излекува Христо. Болестта напредваше, затова трябваше да се действа бързо! С чичо Лесьо решихме, че най-добре е операцията да бъде направена в Западна Германия. Там имам две приятелки балерини – Искра Матеева и Емилия Андонова, които работеха в операта във Висбаден. Обадих им се, разказах всичко и Емилия ме свърза с импресарско бюро във Франкфурт. Ларски, така се казваше импресариото, Бог да го прости, ме изпрати в Нюрнберг, за да покажа с балетен екзерсис моите възможности. Явих се при една жена, Крамер се казваше. Одобри ме и ми предложи работа – соло с група. Казах че ще помисля. И като слязох долу, където Христо ме чакаше, казах: Абсурд. Тук не става дума за балет! Все пак идвах от Софийската опера. Отказах и се свързах отново с импресариото, който недоумяваше: Това за първи път ми се случва. Добре, има възможност да кандидатстваш и в Регенсбург. Заплатата беше много по-ниска в сравнение с това, което ми предлагаха в Нюрнберг, защото и категорията на театъра беше по-ниска. Но толкова много ми хареса предложението – малка трупа, балетмайстор – германец, стар, бароков театър, на Дунава, близо до България. И моментално казах Да!
 

Хубаво е. Андрей, Маргарита и Христо, Улм, 1972 г. 

И започнаха съдбовни години за нашето семейство – Христо, Андрей и мен.

Първият проблем беше с нашето заминаване. Аз ще тръгна, добре. Но имаме дете на 2 години и половина, което в никакъв случай не съм съгласна да оставя. Тук са мама и татко, разбира се, сестра ми ще помага, но аз не мога да си представя живота без Андрей. И започваме да търсим човек, който да гарантира за нас тримата – да дойде и Христо, да дойде и Андрей.

Мама беше завършила Робърт Колеж в Константинопол. Бяха я поканили да преподава английски език на малки деца в забавачницата на Алианса. И решава да се посъветва с г-жа Грозева, също учителка там, която й предлага: Манде, виж между тези дечица, които имаш, какви са фамилиите. Провери от какви семейства са. И мама проследява и вижда, че на Ванчето Баждарова, вече така й казвам, защото сме много близки и много се обичаме, та нейният татко – Димитър Баждаров е в ЦК на БКП и е заместник-министър на финансите. И казвам: Мамо, покани хората вкъщи, разкажи целия случай много те моля. И мама извиква съпругата на Баждаров, майката на Ванчето, и й разказва цялата история на заболяването на Христо. Почина и тя, Бог да я прости, Таничка се казва тя. И обещала да говори със съпруга си. Права е вашата дъщеря, че не може без детето си да отиде, така казала. Не мина и седмица, дойдоха у дома. Разговора проведохме на тази маса. И Баждаров каза: Аз ще поема гаранцията за детето. Знам, че ще си идвате всяко лято. Ушите ми не можеха да повярват.

Ами сега?! Безумно сме щастливи, дават ни и на тримата изходни визи, но трябва да вземем и немски визи. На мен ми дадоха, но на Христо и Анди отказаха. Германецът каза: Със заплатата на балерината Градечлиева не може да се гледа и дете и съпруг. И заминах за Регенсбург сама, за да уредя идването на Ичо и Анди. Много ми помогнаха драматургът на театъра и един български певец. За кратко ми намериха детски дом в католически център, а в малер залата (ателиетата, където по проект на художниците се изработват декорите) назначиха Христо. Така октомври месец пристигнаха двамата с фолксвагенчето и детето с гърненцето отзад. Радостта беше неистова. Започнахме нов живот там!

Един почивен ден решихме да си направим разходка и да стигнем до другия град на Дунава, който е между Щутгард и Мюнхен – Улм. Известен е с две неща – най-високата катедрала в света и родния град на Айнщайн. Там е създаден първият професионален драматичен театър. Акълът ни се взе като се изправихме пред театъра! Невероятно красива сграда. И четем на афишите: балерина Маргарита Димитрова, хореограф Симеон Димитров, певец Дамян Велчев, Коцето Петрински. Казвам: Ичо, това са Марги и Мони от Варна! Мои колеги!
 

Маргарита Градечлиева на 28 г., балетна зала на операта в гр. Улм

Представихме се на портиера, който казва: Не са излезли още от репетиция. – Ами ще се поразходим и ще ги изчакаме. Градечлиеви, записа си човекът. И като се върнахме, те ни чакат! Невероятна среща беше! Какво правите тук? Разказваме им къде работим и Мони отсече: Веднага идваш! – Как идвам бе, на работа съм в Регенсбург. – В момента имаме бременна балерина, местото се освобождава и ти идваш тук на работа. Парите са много повече, театърът е по-висока категория. Христо влиза в малер залата... Подрежда ни. Казвам: Аз как ще се освободя в Регенсбург? – Ще кажеш на балет майстора и ще му обясниш къде те канят. После ще отидеш на среща с интенданта и ще му обясниш и на него. Докато пътувахме обратно, Христо каза:

Марги, представяш ли си да танцуваш в този театър и ние с Анди да сме с теб...

Беше минала точно половин година, откакто бях започнала работа в Регенсбург. Разказах на хореографа и от него разбрах, че съвсем скоро Ларски, импресариото от Франкфурт, търсел място за двама танцьори от Румъния, които имали турне в Мюнхен и избягали от трупата. И когато отидох на разговор с интенданта, за да го уведомя за поканата от театъра в Улм, той каза: Фрау Градечлиева – добро за вас, добро и за тях. Никога няма да забравя тези румънци, никога. Не знам каква им е съдбата днес. Момичето ме прегърна и каза: Вие ни дарихте живот и професия. Отговорих: И вие на нас.

И заминахме. Мони (Симеон Димитров, хореографът) веднага ме впрегна в работа. Таман започваше балетната постановка на „Жар птица”. Той танцуваше Кашчей, аз – Жар птица. Христо веднага слезе в малер залата, където започна да рисува, да прави малки скулптури за оперни спектакли, изработи Мадона, струва ми се, за „Трубадур”. Подлудиха се! Мони и съпругата му останаха една година. След това дойде нов интендант, нов хореограф – млад, Гюнтер Пик, който трябваше да ме види в балетна зала на екзерсис – коя съм и какво мога да правя. Освободи цялата трупа, мен ме остави. И така останахме цели пет години в Улм.

Та... влизам веднага да репетирам „Жар птица”, намери се детска градина за Андрей, веднага от театъра ни дадоха евтина квартира – за 77 марки, от онези, които Хитлер е строил в квартала Еселсберг (Магарешки хълм) . Имахме огромна кухня, малка баня, спалня – с две думи – работническо жилище. Но най-важно беше, че имаме болнична застраховка и ще търсим пътя за здравето на Христо. Първо отидохме при личния лекар. Пробиха му с медицинска бормашина челото, за да проверят колко е гнойта. И казаха, че се налага веднага да му се направи операция. Оперираха Ичо. Веднага изпратих писма на нашите, на Баждаров – толкова голяма беше радостта ни! Обаче татко беше в болница с инфаркт. Но получил последното ми писмо, което му прочела сестра ми – че Христо е добре, че аз съм добре и го чакаме него и мама да ни дойдат на гости.

И така... Христо излезе от болницата. Малко след това обаче започнаха отново болки.

Смръкнал бил вода, за да почисти носа си... Да знаеш, кръв е тръгнала нагоре, казва. В това време вуйчо ми се обажда, за да ни съобщи, че татко е починал. Аз изпищявам! Беше 10 часа вечерта, когато се обадих в университетската клиника за бърза помощ за Христо. Слава на Бога, нямах представления. Професорът го прегледа и каза: Някакво загнояване тръгва. Трябва веднага да отиде в Лаупхайм, където има клиника за хора, болни от тумори в главата. Лаупхайм е малко, много красиво селище в планината, на 35 км от Улм. Татко почина на 20 декември. Същата вечер танцувах „Жар птица”.

Спасението ни беше в един стар огромен дълъг форд, който бяхме купили на старо. На другия ден заведох детето на детски дом и отидох на репетиция, а Христо го откараха с линейка в Лаупхайм. Вечерта след репетиция оставих Андрей при Марги и Мони и хукнах към Лаупхайм. Шофирам в страхотна мъгла и влага, но пристигнах в клиниката късно вечерта. Лекарят, Михаел Поремба, който го приел, ми каза: Действително има загнояване, но има начин и аз ще го излекувам. Идва един от най-светлите християнски празници, Рождество Христово. Той ще остане тук, а за Бъдни вечер и Коледа вие ще дойдете заедно с детето си. И така се успокоихме! На втория месец го изписаха, разбира се, с куп лекарства. Но за тези два месеца Христо и Михаел много се сближиха. Оказва се, че този млад човек е с полски произход, а неговото хоби е да рисува – невероятно интересна личност, истински интелектуалец. Неговата приятелка беше медицинска сестра – Мерита. Ходихме на гости у тях в Лаупхайм, а Мерита питаше Андрей: Ти май ще искаш да ядеш детски гифт? (детска отрова – спагети).

Така Михаел спаси Христо! Върна го към живота му, към професията му.

Всяко лято си идвахме в България. Но 1975 г. се оказа фатална за нас. Получихме от мама писмо: Маргаритче, помисли хубаво и се погрижи за здравето на Христо. Това, че се е излекувал, е чудесно, но все пак провери всичко. Може би най-добре ще е това лято да не си идвате. Останете... Ей така ми пишеше в писмото мама. И казвам: Ичо, какво й става на нашата майка? Как няма да си ходим? И си дойдохме. За да разберем, че на Баждаров е инсценирана катастрофа, че той не е вече между живите. Жена му беше останала с двете им дъщери, ученички.

А нас ни „запечатаха” тук.

Имахме приятел, много влиятелен, при когото отидохме и го помолихме: Направи нещо, там сме на работа, чакат ни, трябва да се върнем август месец. Отказа. Стана време да тръгваме и се чудим какво да правим. Христо отиде и при Светлин (Русев) – той беше доста уклончив. Накараха Христо да си обръсне брадата. Ичо си показа и зеленото паспортче – навсякъде е с брада. Не може. Накрая казаха: Много съжаляваме, тук има нещо много неприятно, писано за вас. Никъде няма да заминете. Никой не можеше да помогне. Бяхме много близки с Любо Левчев, на когото също разказахме историята, а той обеща: Ще видя какво мога да направя. Но да знаете, почти е невъзможно. Христо отслабна 14 килограма. Сезонът започна. Гюнтер се обаждаше през ден и питаше: Как сте? Христо болен ли е? Започвам да правя „Прометей” на Бетовен, ти танцуваш муза, какво става?... И аз казвам: Гюнтер, започни си работа, ще видим как ще се развият нещата. – Разбирам, Марги. Чакаме ви. Беше разбрал, че не ни пускат. Дори по вестници там започнали да пишат... Накрая Любо (Левчев) говорил с Александър Лилов, който му обещал: Те ще заминат. Аз ще гарантирам за Маргарита и Христо, но за детето не мога да направя нищо. Остава тука при баба си. Доносът явно е бил бая тлъст.

Седяхме вкъщи и чакахме момента, когато ще ни се дадат изходни визи. Септември мина, свърши октомври месец, започна ноември... Никога няма да забравя... Един ден на вратата се звънна, беше млад мъж, който каза: Трябва да разговарям с вас. С Христо играехме табла. Елате утре да си вземете визите. Детето остава тук при вашата майка. Попитах го: Ако ви бяха отнели от майка ви, как тя би се почувствала... – Ааа, аз съм живял при баба и дядо. Това никак не ме интересува. Нали има къде да живее? И така, дадоха ни визи и ние с Христо трябваше да заминем. Пътувахме винаги с кола.

Малкият Анди на 7 г., когато остава без родителите си 

Но все още ме пронизва гласът на Андрей, който ни моли: Нека само едно кръгче да направя с вас...

Направихме кръгче, изпратихме го и мама го прибра... Остана му травма за цял живот. Мъката беше безумна, но любимата ми сестра Мариана ни дари с вяра за Андрей. Благодарение на нейните майчини грижи отгледа детето ни заедно с нейния син Илия и ги свърза като братя. Тръгнахме на 7 ноември, деня на Октомврийска революция.

С бяла коса започнах работа.

Колегите ме харесаха, но аз все пак реших да я боядисам. Няма да танцувам с перуки я! Започнах работа в балетната зала, а Христо влезе отново в болница Този път му оперираха бъбрек. Причината беше загубата на много килограми и немощ.

А детето какви писма ни е писало... Виж, чети.

Мили мамо и татко

Аз ще ви напиша стихотворение което съм казвал на тържеството за втори клас.
Гиорги Димитров
Вългария е син родила с юнашка сила го дарила и го откърмила с любов това е Гиорги Димитров. Той расннал учил буз умора убичал трудови те хора за тях се борил ден и нощ и станал смел народен вощ. Сега за него песни пеем и с думите му се гордеем. Деца бъдете цял живот цветя за своя скъп народ. 
Мили мамо и татко тържеството мина много хубаво оценката мие 6. Ние трябвахме да си дадем читанката букварчето и математиката. Ние бяхме на Витоша с маката Мариянече и с леля Вили и чичо жоро. Забранено беше да отиваме в Витоша с кола защото имало много туристи ...

Но въпреки всичко, въпреки преживените травми, много му е мил този дом. Андрей спечели стипендия за девет месеца и така заминаха за Германия със съпругата си. Там направи много хубава изложба, в това време се роди Анна, моята любима внучка. Много се двоумяха и решиха да останат в Германия. Но обожава да си идва тук. С художничката Теменужка Стоева направихме книга на Христо. И един ден отиват заедно до печатницата, за да вземат книгите, и тя го попитала: Анди, не те ли дразни бе, виж как се друсаме с колата? – Лельо Теменужке, и дупките ги обичам на България. Това е Анди. Вече е 48 годишен мъж, който обича България и дома си.


Очаквайте трета част на интервюто с Маргарита Градечлиева. Първа част можете да прочетете на адрес: 

http://glasove.com/vutreshni-glasove/45635-margarita-gradechlieva-o-shtastlivi-dni