Най-черната година беше 1988 – олимпиадата в Сеул. С нас пътуваше представител на българското ръководство, чието име ще спестя. Извика ме и без много увъртания ми каза: "Абаджиев, дават ти два златни, два сребърни и два бронзови медала. Ако направиш нещо повече, ще ти хвръкне главата. Досега не си ми вярвал, не си ме слушал. Но нямаш друг избор! Кажи, че си съгласен, аз ще им предам от твое име и всичко ще е по мед и масло". Не можех да си намеря място от гняв и възмущение, опитах се да преценя всички „за“ и „против“ и му казах: "Иди ти при момчетата и им кажи, че не трябва да печелят награди! Те са се готвили за злато!" Всички настръхнаха: "Никога! Никога! Ще се състезаваме за златото!" Някой ни предаваше! Някой искаше да ме унищожи! Някой играеше срещу българските интереси! И какво стана?! Уличиха ни в допинг! Фурантрил! Абсурд! Бях сигурен, че резултатите са фалшифицирани, но не можех да докажа, че съм прав. И всичко тръгна надолу! На състезателя му режат главата за две години, на треньора – за цял живот! Трета, последна част от интервюто с треньор № 1 на България за ХХ век, „папата на щангите“ – Иван Абаджиев, което даде специално за „Гласове“.
Иван Абаджиев: Някой искаше да ме унищожи! Някой играеше срещу българските интереси!

 

Бях много против това, че не се изискваше от спортистите да ходят сериозно на училище. По-късно, като треньор на националния, за да имат оценки, за да получат някаква диплома, при мен идваха учители и ги изпитваха. Стаята ми беше съседна на Сюлейманоглу, двете помещения бяха разделени от мукавата на гадреробчетата и всичко се чуваше.

И аз слушам, че казват на Наим: Кажи „Аз съм българче“!

А той нищо не знае. Нищо. Два реда не е прочел. Повтаряй след мен, казва му учителят: Аз съм българче, обичам наште планини зелени… След втората дума той забравя третата… И повтарят, повтарят… Отидох при директора на спортното училище. Разговаряхме и решихме, че щом спортистите нямат време за училище, аз ще отделя колкото трябва, за да идват преподаватели и да им вкарат поне мъничко в главите. Не може да са съвсем необразовани. Започнах и сам да ги изпитвам. Като свърши тренировката, задавам въпроси: Кой е написал „Под игото“? Който първи отговори, получава купон за храна. Кой е нарисувал, да кажем, Тайната вечеря? Целувката на Юда на Джото, такива неща… И те ги понаучиха.

 


Сам съм изпитал всяко движение, всяко натоварване! На тази щанга са сложени 300 кг. Правех много експерименти, за да установя кое е полезно.

 

Никой не може да си представи дори какво съм правил. След като свърша с тренировката, започвам клякания, свърша с кляканията, хващам колелото и хуквам по баирите. И все ми оставаше едно чувство, че недостатъчно съм тренирал, че нещо съм откраднал от тренировъчния процес.

На 1 юни 1969 г. приех да стана треньор на националния отбор по щанги с условието да работя със спортистите по моята методика – двуразовата тренировка.

Александър Крайчев спаси моята методика!

Той е първият спортист в България, който приложи двуразова тренировка, и то много активно, по много часове. До неговия възход всички до един бяха противници, дори хора от ръководството на БСФС. Викаха ме, наказваха ме, но аз не се отказах. Две години работих с него, стараех се, влагах и познание, и душевно напрежение, защото виждах, че може. И той даде резултат! И когато неговият възход беше забелязан, замълчаха! А Меранзов и Мартински решиха да наблюдават какво се получава. Успехът на българския спорт е и техен успех. Защото ме оставиха да работя, защото имаха търпението да изчакат и видят какво ще се получи от тази нова методика. Никой не очакваше този огромен скок! Никой!

Трябва да призная, че и аз не го бях очаквал…

 

Това е Антон Коджабашев, който стана първия европейски шампион през 1979 г. Беше малко момче, когато го открих в Бургас. Радост, щастие! Вижте как ме гледа!


И така, поех националния отбор, като оставих само четирима от старите състезатели и взех шест момчета от училището, юношите. Предложиха ми първият лагер сбор да е в Северна Корея. Веднага приех, защото знаех, че китайци и корейци са много трудолюбиви хора. За да съживя отбора, трябваше да провеждам по-усилена и масирана подготовка. А и знаех, че там ще мога да работя безпроблемно по моята методика. Всичко ни осигуриха – зали, уреди, време! Оказа се, че и корейците до този момент не бяха правили двуразови тренировки, но като започнахме ние, и те се включиха. Върнахме се след един месец. В България предстоеше републиканско първенство, на което Младен Кучев направи световен рекорд! Всички бяха радостни! Готвехме се усилено за световното и европейско във Варшава.

В деня преди самолета трябваше да отида до Федерацията да взема туй-онуй. И се возим с Меранзов в една кола, той на предната седалка, не говорим много, по едно време се обръща към мен: Иване, какво очакваш от това състезание? – Другарю Меранзов, знаете, че планът на българската щанга за олимпиадата в Мюнхен след две години е две-три точки. Аз ви обещавам две точки още на това първенство!

Тръгнах потиснат и ужасно притеснен,

защото знаех, че ще следят всяка моя крачка – какво правя, как се справям. Още първия ден сутринта участват Нурикян и Мустафа Мустафов. Норайр се класира за европейското четвърти, но нас това не ни удовлетворява, ние точкуваме само световни титли. Следобед участва Атанас Киров. А нашият доктор, да му счупи човек главата, тъй като Киров бил свалил килограми, загубил много калий, което намалява работоспособността на организма, да вземе да му даде да изпие една шепа сол, разтворена в чаша вода. След няма и 15 минути Киров започва да повръща. Викам си:

Айдеее, другарю старши треньор, и тук се оцапахме!

Обаче оставаха два часа до вдигането, донесоха му да хапне пиленце, успя да се възстанови малко. И излезе. Ако вдигне 137,5 кг, става втори в света и първи на европейското. Наско, ще ги вдигнеш ли? – питам го. Ще ги вдигна! И ги вдигна!

Първи европейски шампион!

Беше като гръм от ясно небе! Бях обещал две точки, а току-що получихме пет! На следващия ден трябваше да вдига Кучев. И понеже спяха в една стая – Норайр, Мустафа и Кучев, наредих: В 10 часа да сте по леглата. Идвам да ви проверя! И никакъв шум!

За да може да се наспи Кучев, да е силен и бодър на другия ден и да вдигне каквото трябва. Бях в страхотен стрес, не знам какво ще стане. Отивам аз в стаята в 22,00 часа, гледам – леглата на тези двамата празни. Не съм на себе си! Връщам се, викам Асен Стоев, генералният секретар на БСФС, и заставаме пред вратата да ги чакаме. И се ядосваме. Минава покрай нас случайно генералният секретар на поляците и ни казва: А, ония малките, тях ли търсиш, ами те заминаха някъде из града. И ние решихме, за да му осигурим спокойствие и пълна тишина на Кучев, да стоим и чакаме пред вратата, докато се приберат, и щом дойдат, аз да взема единия в моята стая, а Стоев да вземе другия при себе си. Речено – сторено! Стоим и чакаме. До сутринта! Не се прибраха. Казах си, тези двамата довечера ги качвам на влака и в България ще реша какво ще ги правя. Слизаме за закуска, ама съм бесен и чувам как единият казва: Другарю Стоев, ний бяхме там! – Как сте били, нали влязох лично да проверя?! – негодувам аз. – Никой нямаше на леглата. – Ама там бяхме, видяхме другаря Абаджиев, той погледна към нас и си замина. Ние го чакахме, мислехме, че пак ще дойде, той не се появи. И какво се оказа? Понеже леглата много скърцали, те свалили матраците на земята, сложили ги в ъгъла и там легнали. А ние със Стоев стоим отвън и чакаме. Много се смяхме! И дойде времето на Кучев! Първи стана японец, после нашият – вице и европейски шампион. Значи вече имахме два европейски и два вице! Иван Атанасов се класира на шесто място. Нурикян стана трети в Еврова и шести в света! Бях обещал две точки, а се връщахме с 11! Връщаме се ние със самолета обратно и на половината на пътя до София идва един от пилотите и казва:

Другарят Абаджиев да си приготви реч, на летището е митинг!

Не бях стъпил още на земята, когато по стълбичката се качи Меранзов и ме прегърна: Какви ми ги говореше ти – две точки… Браво, Абаджиев, браво!

 


Всички световни и олимпийски шампиони ей в тая зала съм ги тренирал! Вижте колко е неподредена, не почистваха, не миеха както трябва. А подът беше от цимент, който от щангите ставаше на прах. И като падне щангата (първите години бяха от желязо), такива гръмотевици се чуваха! Пушек до небесата!

 

След този първи голям успех моите противници млъкнаха за известно време. Но следваше по-трудното – да задържа успехите и да ги увелича! През по-голямата част от времето трябваше да воювам с колеги, началници, специалисти – всички бяха против мен заради двуразовите тренировки! По-късно, когато се доказа моята методика, дори руснаците я приеха. Но преди това ме наричаха всякак – ненормалния, откачения. Стига си вдигал! Искаш като Абаджиев да пикаеш кръв ли?! Всички бяха срещу мен и против моята методика. И няма да дойде момент, в който да си признаят, че съм бил прав. Днес българските щанги, тежката атлетика е в упадък. В момента казват, че има само трима качествени в националния отбор, и то със средни постижения. И едно момиче има. Друго няма. И търсят причините, а те са много ясни.

Така през 1969 година започна Златният век на българските щанги!

До мен български тежкоатлет не беше получавал медал. И когато през 90-а година си отидох, българската щанга се срути. Ето кратка информация за медалите и отличията, които съм донесъл на българския спорт:

През 1957 г. на световното първенство в Техеран българин печели за първи път медал на световно първенство.

След това, като треньор, под мое ръководство, българският отбор печели следните отличия:
7 първи, 10 втори и едно трето място от световни първенства, 9 първи и 11 втори места от европейски първенства за мъже.


Моите състезатели завоюваха 10 олимпийски, 59 световни и 79 европейски титли!

В алманаха на българските щанги може да прочетете, че през 1969 г. е въведена целогодишната лагер-сборна подготовка. Но не са отбелязали, че само аз тренирах така, а другите си караха по стария начин.

 



Върхът на победите на българската тежка атлетика и българския спорт – 7 шампионски титли и отборно първо място! 1986 г. София, Световно първенство по вдигане на тежести.



Имахме много възходи и по-малко провали, но най-черната година беше 1988 – олимпиадата в Сеул.

Нямаме време да ви разказвам в подробности, затова ще ви предам само един разговор с представител на българското ръководство, който пътуваше с нас за Сеул. Извика ме и без много увъртания ми каза: Абаджиев, дават ти два златни, два сребърни и два бронзови медала. Ако направиш нещо повече, ще ти хвръкне главата. Досега не си ми вярвал, не си ме слушал. Но нямаш друг избор! Кажи, че си съгласен, аз ще им предам от твое име и всичко ще е по мед и масло. Не можех да си намеря място от гняв и възмущение, опитах се да преценя всички „за“ и „против“ и му казах: Иди ти при момчетата и им кажи, че не трябва да печелят награди! Те са се готвили за злато!

Как да наредя на някой от тях да падне нарочно, за да стане шампион руснакът?!

Ето ги състезателите, кажи им ти. Не го направи, затова се наложи аз да им предам предложението. Всички настръхнаха: Никога! Никога! Ще се състезаваме за златото! Някой ни предаваше!

Някой искаше да ме унищожи! Някой играеше срещу българските интереси!

И какво стана?! Уличиха ни в допинг! Фурантрил! Абсурд! Бях сигурен, че резултатите са фалшифицирани, но не можех да докажа, че съм прав. И всичко тръгна надолу!

На състезателя му режат главата за две години, на треньора – за цял живот! Напуснах националния отбор и спорта. Беше началото на демократичните процеси. Разчистването на сметки продължаваше и аз се оказах зад борда, с една пенсия. Правихме опити със съпругата ми да започнем малък семеен бизнес, отворихме в едно мазе магазинче за разни дреболии, но се оказа, че нито от мен, нито от Мария става търговец. Стопихме и малкото спестени пари. Появиха се, слава богу, приятели, които ми помогнаха да си намеря работа – като пазач на детска градина, като монтажист на железни масивни врати, след това бях за малко време и пазач на завод, бодигард, треньор по силов трибой, съветник и треньор на отбора по бадминтон, 1995 г. получих отново покана да работя като треньор в Турция, където водех предолимпийската подготовка за Атланта. Тогава Наим стана за трети път олимпийски шампион, но този път се състезаваше за Турция. Той, за разлика от много мои сънародници и колеги, оценява работата ми, благодарен ми е, затова и след време ме защити и призова:

Долу ръцете от Абаджиев!




Манила, 1974 г. Най-голямата купа за отборно първо място! Там бихме руснаците пак!

 

В Атланта българският отбор не спечели нито една титла, изпадна до най-ниска позиция – 22 място.

Отборът беше разпилян… Върнаха се с наведени глави.

Дори на олимпиадата в Рим през 1960 г. българският отбор е бил на 17-о място. За първи път изпадахме под 20-ицата. Нурикян ме попита дали бих поел отбора. Бях готов както винаги да помогна, но само ако работя по моя метод. Трябва да призная, че имах големи съмнения как бих се справил при тази ситуация, но знаех, че при успех щях да бъда реабилитиран, да изчистя името си! Щях да докажа, че „провалът“ ми, Сеул – 88 г., допинг скандала, всичко е било следствие на добре обмислени ходове, които да компрометират мен и отбора! Затова на 1 февруари 1997 г. отново поех отбора.

Отново голям скок! Три златни и два сребърни медала на световното в Чиангмай!

Как се получи този скок? Нали организацията е една и съща?! Работата на треньорите в провинцията е една и съща, как се получи този скок! Генералът се завръща – появи се такова заглавие по медиите. И щангата скочи. Но събитията от следващите две години доказват, че срещу мен е имало настроения, че е било решено да не се допуска моето въздигане. Беше страшно, да знаете… Освен че всички бях против мен, бях и финансово затруднен.

Започнах ентусиазиран, но още веднага започнаха атаките срещу мен и моята методика. В залата вместо 15 момчета дойдоха три. Трябваше да намеря нови спортисти! Откъде?! Започнаха да им дават зад гърба ми препарати. Някой срещу мен с непочтени средства. Сред нас имаше доста троянски коне, които трябваше да докажат на момчетата, че и с по-малко тренировка могат да постигнат високи успехи. Това оказваше лошо влияние на отбора.

Винаги стоях настрана, защото бях много обезпокоен, страхувах се ще вдигне ли, няма ли да вдигне. Дори след победите още повече се страхувах какво ще се случи след това. Затова, за да не влияя на състезателя, стоях винаги отзад.

 

Периодът преди олимпиадата в Сидни нямах никакви пари. А момчетата трябваше да тренират, и то в лагер-сборна обстановка. Намерих в Асеновград мой фен, който имаше ресторантче, не беше първокласно, но ни хранеше с най-хубавата си храна. Там изкарахме три месеца на вересия. Но как ме саботираха… Националните ми състезатели имаха право да получават по 100 лв. на месец. Не им даваха дори тези пари. Започнаха да се бунтуват. Една от вечерите стана разправия, тогава дори Нурикян се обърна към мен ми каза:

Ти си виновен за всичко! – Така ли, довиждане, Нурикян, аз напускам отбора.

Воюваха! Едно от оръдията, което насочиха срещу мен беше Гълъбин Боевски, който се провикна от Сидни:

Долу абаджиевщината!

А много добре знаеше, че не им давах нищо забранено, само слаби стимулиращи средства. И как бих посмял?!

Още с пристигането в Сидни направиха допингов тест, такъв е правилникът – осем дни преди излизане на подиума състезателят трябва да даде урина за допингов тест. Всички бяха чисти! Бях спокоен поне за това! Пръв излезе Иван Иванов и постигна много голям успех. Еуфория, радост! Към края на състезанието Нурикян ми носи хапче за успокояване, защото в такава ситуация човек може да получи инфаркт, и ми казва: Иван Иванов е с допинг! – Как така? Нали им направиха тестове? Нали провериха всичко? Откъде ще дойде този допинг?! Отивам с лекаря пред комисията и питам какъв е допингът, казаха фурантрил. Историята от Сеул се повтаря! Поисках да изследват ампулите, отказаха. Уличиха още двама – Изабела Рифатова и Севдалин Минчев. Спряха отбора от състезания!

Бях смазан!

След няколко дни ни разрешиха да продължим, но вече беше много късно. Бяхме изгубили много време. Остана само Алан Цагаев, който стана втори. Гълъбин Боевски стана шампион, а Георги Марков – сребърен медалист. Стоях в стаята си, без да се храня, без да спя… Никой не дойде да види как съм. В такова стресово състояние човек може да получи инфаркт, инсулт. Не ги интересувах! Трябвало е да ме унищожат. Последната нощ коридорите на хотела ехтяха от бурни веселби. Призори излязох от стаята си, исках да видя лицата на моите момчета, на състезателите си, на колегите си, на всички, които шумно се веселяха! Нищо че бяхме отново омърсени, нищо че за пореден път бяхме уличени несправедливо, нищо че отново лепнаха петното на позора върху българския отбор. Когато се появих, веселбата се усили и запяха:

Ний не сме вече рая покорна!

А в центъра на този пир се вихреше президентът на Българската федерация по вдигане на тежести! Срамувах се заради тях…

 

Асен Златев, Янко Русев, Иван Абаджиев и Благой Благоев



Три години по-късно отново избухна скандал с български щангисти. Така и не се установи чия е вината. На общо събрание, на което не присъствах, избраха ново ръководство. Сценарият за изваждането ми от тежката атлетика беше същият като през 1990 г. Но съм сигурен, че и този път са действали сили и извън България. Не може малка България да има такива постижения! Защото всички виждаха нашите успехи! Бяхме най-добрите! Може и нескромно да прозвучи, но президентът на световната федерация Томаш Аян казва за мен: Родил се е треньорът на тежката атлетика за всички времена. 

Искате да ви разкажа за допинг скандалите?

Има разрешени и забранени стимулиращи средства, които предизвикват ефекта на „невидимото магаре“ – лек (разрешен) или по-силен (забранен) стимулант. Представете си две еднакви колички с еднакви товари, които се теглят от двама спортисти – в едната е впрегнато магаре, другата спортистът сам я тегли. Кой по-бързо и по-далеч ще стигне? Ами който има магаре да му помага. Магарето е най-малко 10 пъти по-силно от човека. И защо тогава спортистът трябва да се натоварва повече, да се напряга, когато „магарето“ ще му помогне да изтегли по-бързо по-голям товар?! Такава е ролята на анаболните стероиди – те увеличават силата многократно. Знае се, че за първи път на олимпиадата през 1936 г. в Берлин германците са били заредени с анаболни стероиди. Не се казва нищо за Америка и техния отбор. Има един запис, който многократно е показван – когато Джеси Оуенс бие с 10 см германеца,

Хитлер, който гледа състезанието, става и напуска стадиона.

Това означава, че и американците са използвали анаболи. В Сеул през 1988 г. станозелолът „подхлъзва“ феноменалния Бен Джонсън. Пресата подема случая и обвинява за това личния му лекар, купил препарата от „едно фармацевтично предприятие“. По-независимите открояват в заговор между Русия и САЩ в допинг да бъдат уличени българите Гръблев и Генчев, а медалите да получат вторите в класирането – двама руснаци и Карл Луис. Така и става.

Историята се повтаря в Сидни.

Всички помним какво стана. Уличени в допинг бяха в допин 9 спортисти, 8 от които са от екссоциалистическите страни – България, Румъния, Латвия, Беларус и нито един WASP – бял, англосаксонец, протестант. За всеки случай дисквалифицираха и един норвежец. АКО СИ ОТ МАЛКА СТРАНА, ВИНАГИ ТЕ ПРЕЦАКВАТ. Такъв е нюансът и за българите, обвинени, че в урината им е открит диуретикът фуросемит.

Но какво говореха за мен?! Било по-страшно от Втората световна война! Всички мои състезатели били контузени – счупени ръце, крака, в отбора… Ей ги тук, вижда се колко са били със счупени ръце…

 



Националният отбор на България, 1972 г. Аз съм първият вляво. 

 

Няколко пъти са ми искали оставката, и то когато сме били на върха! Защо? Защото е имало отнякъде идея, влияние, което е имало за цел да се спре възхода на българския спорт. А не е ли същото за културата? За образованието? Образованието и преди не беше добро, но сега е някакъв ужас. Отвисоко се спря всичко – и икономика, и култура, и изкуство, и спорт.

Всички сме завистливи,

но степента зависи от акъла на човека, от съзнанието му. Всеки иска да има повече, всеки завижда, но някои съвсем грубо и открито показват своята завист. По-умните, по-разумните се въздържат, някои дори успяват да потиснат големите си страсти, да овладеят завистта и стават по-нормални. Ей го сега, и аз мисля, че не се отнесоха справедливо с мен, че някои имат много повече, и то незаслужено. Оня ден ходих на гости на мой приятел в Кокаляне и ми показаха вила на един човек, когото докарах в София от едно село до Търговище, където работеше като кучкар. Взех го със себе си за помощник в Катар, а след това той участва в кампанията срещу мен, да бъда премахнат. Днес има голяяяяма къща, много пари – мафиот и мошеник. Като си отиде в Нови пазар, оставя си колата, забележете, мерцедес, в двора на полицията, там да му я пазят. И не мога да скрия, че съм разочарован, не ми е приятно, че карам една трошка… Ама както казва жена ми, да съм станал и аз „мутра“! Всички мислеха, че получавам милиони. А не знаеха, че освен на заплата, на друго не съм разчитал.

 

Както виждате, имал съм вниманието, бих казал и уважението, на тогавашната власт, но никога не ми е минало през ума да поискам нещо за себе  си.

 

Впрочем за медала на олимпиадата в Мюнхен ми дадоха 4 хил. и 100 лв., с които можеше да се купи москвич. От следващите олимпиади нищо не ми дадоха, защото ни „хващаха“. От Сидни се върнах, даже джобни не ми бяха дали. Но продължаваха да ми завиждат, гледаха ме накриво, настройваха момчетата срещу мен: Той на ваш гръб печели много! Защо ви държи толкова строго? Вие да не сте в карцер? Имаше хора, които умишлено се бореха срещу мен,


искаха да ме убият, да ме няма на този свят.

На никого не се разсърдих, за нищо не претендирах. Радвах се на звездните мигове! За мен те бяха наградата за моя труд! Но целият ми живот премина в голям стрес, не можех да си гледам семейството.

 

С Мария и малката Ангелина, Сливен, 1967 г.

 

Мария устоя на трудния начин на живот, който аз й отредих.

Тя и децата ми станаха залог за моите успехи в спорта. Често отсъствах, но Мария беше винаги до тях. Разбира се, настоявах и моите деца да се трудят, да са упорити в това, с което се занимават. Затова реших да приложа „двуразовата тренировка“ и с малката ни дъщеря Ангелина, която се учеше да свири на цигулка, днес е наша гордост! Беше на четири годинки, когато наш приятел музикант я чу да си пее песен на Лили Иванова и беше категоричен, че е много музикално дете. След две години на един лагер сбор се запознахме с известната цигуларка Марги Балева, която също настоя, че детето е изключително музикално. И един ден, на връщане от първия лагер сбор в Корея, трябваше да останем два дни в Москва, на щанда за детски играчки в ГУМ виждам една малка красива цигулка. Мислех, че купувам детска играчка, оказа се осминка цигулка. Това беше първият й инструмент.

Убеден съм, че големият труд стои в основата на успехите на всеки човек,

затова така възпитах и децата си. Затова с Ангелина започнахме с постоянство и много труд. Разбира се, стигнах до противоречия с учителката й. Смяташе, че много свирене е вредно, и даваше пример, че много видни вундердкиндчета израстват бързо и после се изгубват. Беше още малка, когато взех със себе си Мария и децата на лагер сбор на морето. Ангелинка беше на шест годинки, с нас беше и наша роднина, която от 6 години свиреше на цигулка. И аз разпоредих дъщеря ми да свири по цял ден концерт – Ридинг, детски, а това момиче да й помага да го усвои. Вместо плаж Ангелина, Мария и момичето по цял ден репетират. Имаше голям успех – на края на лагера изсвири пред всички концерта? Справи се страхотно! А учителката й имаше и две момчета, за които мислеше, че са таланти и върху които да работи. Дори заради някакво движение на дясната ръка, което според нея Ангелина „не възприема“, казала на жена ми:

Другарко, не се получава, ще трябва да се откажем с Ангелина…

Затова, амбициран, взех помощничката с нас на морето и Ридинг, Ридинг, за две седмици трябваше да го научи наизуст. Ама майка й стоеше на главата. И като се връщат за училище есента: Я покажете, деца, какво можете! Момченцата всичко забравили, а пък Ангелина свири Ригинд. А! И проф. Христосков я взе, започна да работи с нея. Но и с него стигнахме до противоречие. Не било правилно да се свири по много часове. Два часа на ден стигат. Викам на жена си: Тоя не го искам. Като го питаха детето по колко часа на ден свири, то отговаряше:

Първо два часа. След това играя и пак се връщам да свиря.

Беше на 14 години, когато спаси концерт на Стойка Миланова. Не помня какво стана, но Миланова не можеше да свири и кой-кой да свири?! Ангелина! Изсвири Глазунов, на 14 години такъв концерт направи! Дарбата, добрите преподаватели, многото часове труд – това е формулата за успех!

А Васил? Учителката на Мария измисли една глупост – да направи дует, камерна двойка. И разбира се, ние купихме пиано специално за Васил. Обаче ние много време отсъствахме от къщи, особено като ходех на лагер сборове и взимах Мария и децата с мен. На Ангелина ще вземем цигулката, обаче не можем да нарамим пианото на Васил. Като се върнем в София, тоя пак започва с техниката, не става… и го спряхме. Не можехме да му осигурим продължително активно свирене. Понеже сестра му и рисуваше хубаво, Васил също искаше да се изявява, заключи пианото, скри ключа и каза:

Повече няма да свиря на пиано. Ще рисувам!

И започна да ходи на уроци при един художник в Сатиричния театър. Покрай съпругата си (Лилия Абаджиева, режисьор) започна да се занимава със сценография, костюми и мисля, че добре се справя. Има два Аскеера! И аз трябваше да стана художник, но бяхме много бедни, майка ми не можеше да ме издържа студент в София, разказах ви това. Съвсем скоро гледах филм на Михалков, в който видях автопортрета на руския художник Василий  Суриков, когото много го харесвам. Една от много известните му картини е портрет на болярката Морозова. И си спомних как като ученик, много впечатлен от този негов автопортрет, реших сам да се нарисувам в огледалото, но с блажна боя, която сам си правех от яйца. Директорът на училището видял какво съм нарисувал и наредил веднага да бъда включен в кръжока по рисуване. И си помислих, какво ли би станало с мен, ако бях продължих, ако бях тръгнал по пътя на изкуството, а не на спорта… но ето, Васил стана добър художник. Мария, децата, това са моето богатство! Най-голямото! Скоро бяхме на концерт на Ангелина в Зала „България”! Като скочиха всички на крака и ръкопляскат,

не можах да спра сълзите на щастие и радост! 


Бих искал да поздравя читателите на „Гласове“ с една от любимите ми арии на Ленски от операта „Евгений Онегин“.

 

 

Куда, куда вы удалились 

Анатолий Соловьяненко в ролята на Ленски



Не съм вярващ човек в общоприетия смисъл. Според мен природата е създала всичко това. Но какво представлява природата, откъде е дошла, какво е била преди… това нито аз, нито някой знае. Дядо Господ кой е? Кой го е създал? Никой не може да ме убеди, че има нещо вечно съществуващо. Откъде е дошло? Няма начало, няма край? Това не го разбирам…

Вярвам, че ще умра. И се страхувам от смъртта. Ако някой ви каже, че не се страхува, не му вярвайте. Има, разбира се, религиозни фанатици, които дори се самоубиват, взривяват и пр., защото си мислят, че като се гръмнат, го правят за някакъв господ… и така ще отидат в рая. Но това за мен са болни хора, екстремисти.

Какъв е смисълът на човешкия живот!?

Всяко живо същество е родено, за да живее! Това е смисълът! Затова дори змия да мине пред мен, нито я настъпвам, нито вземам сопа да я убия. Всяка буболечка, всяко живо същество се е родило да живее. Всяко човешко същество има право на живот. И радост!

 

 

  

П.С. Втора част от интервюто с Иван Абаджиев можете да прочетете на адрес:
 
http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/ivan-abadzhiev-eto-sega-ne-ste-raya-nishto-ne-ste-a-az-vi-obichah-kato-svoi-deca


Първа част от интервюто можете да прочетете на адрес: 

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/ivan-abadzhiev

       

 

Още от категорията

7 коментар/a

Дълбок поклон... на 27.05.2016 в 21:39
...за този забележителен Човек!
булгур на 27.05.2016 в 23:46
Както всеки изявен талант в милата ни рОдина и Абаджиев бе и е охулван, оплюван и тъпкан от посредствениците.
ергоном на 30.05.2016 в 12:29
Либерализмът, слободията, живуркането, разлагат всичко, това се нарича коруптивно пропадане. Когато не се работи усилено, когато не се жертва от уюта и спокойствието, в такива случаи имаме само падение, а спортът се превръща в поле за бюрократичен лобизъм и поприще на най-отявлените корупционери. Благодарим на Иван Абаджиев за тези интервюта, понеже ни учи какви не трябва да бъдем в съвремието и как да се борим, въпреки враговете и недоверието, което ни насаждат! Както през 90-те години на миналия век са разлагали колектива отвътре, така става с всеки един от нас, ако се поддадем на "модерния начин на живот". Накрая си отпуснат като дроб сарма и от теб не става никакъв боец, независимо дали си спортист или не. Защото борбеност и непримирим рицарски дух е нужен навсякъде, не само в спорта. Така си отиде нашата България, ставайки жертва на големите либерастки акули. В момента спортът е всичко друго, но не и спорт, а терен за пране на парите на мафията. А пропадането не е само в спорта.
галина пещенска на 30.05.2016 в 13:37
В България само ако си умрял, можеш да работиш, можеш да си щастлив, можеш да живееш. С тази конфигурация на комунистически партии в парламента, още много дълго време умрелите ще са с предимство за работа. Най-вече за собствен бизнес......
Сашо Радев - Асеновград на 15.08.2016 в 03:11
Кръстил съм Иван Абаджиев - Вуйчо Ваньо!?!
JJIvanov Geolog на 25.10.2016 в 14:22
Лично да благодаря на Иван Абаджиев. ИЗключителен тренер. През 1978 година задължително проверявах тренажорите на Диана бат .ПОсле з а контрола плувах в басейните вкл открити и закрити.. Изключително почтен тренер.
Йордан Иванов Геолог на 25.10.2016 в 14:25
Имах честа да среща този Велик треньор на плажа пред хотел" Рамона "до Ривиерата, Повече от два часа неговата съпруга ни чака за да обменим Важни информации в много приятно заведение в скалите...

Напиши коментар