"Такъв ненормален студент не може да бъде нито преподавател, нито състезател, нито ръководител, нито треньор! – това ми заяви Ангел Акрабов преди много години, когато ме изгони от националния отбор. – Ако продължаваш да тренираш така, ще те предложа за изваждане и от института. Всички колеги негодуват и питат: този Абаджиев нормален ли е?! И преди обед, и следобед щанги!" Но аз бях убеден в правотата си. Вече имах опита от спортното училище, където постигнах висока степен на издръжливост без никакви признаци на преумора, претренираност и показатели за промяна, водеща до патология. Вместо да оценят работата ми, да се вслушат в съветите ми, те ме подгониха като диверсант. До мен никой не беше постигал такива резултати! Не е имало медал на олимпийски игри!" - споделя Иван Абаджиев Старшията, треньор №1 на България за ХХ век. Втора част на интервюто, което даде специално за „Гласове“.
Иван Абаджиев: Ето, сега не сте рая! Нищо не сте! А аз ви обичах като свои деца...

 

Когато влязох във ВИФ, бях малко обучаван във вдигане на тежести. Точно по това време се готвеха за републиканско първенство. Един ден минавам през заличката, където тренираха, и като ги видях как вдигаха, си казах: Хм, нищо особено. Спрях при тях, показах едно вдигане, те се впечатлиха, теглиха ме на кантара и ми казаха: Трябва ни човек за категория до 60 кг. Тренирах две седмици и се явих на републиканското. Първо движение по вдигане – 72 кг, и си седнах на скамейката. Идват ръководителите при мен и ми казват: Това е нов български рекорд! Второ движение по вдигане, пак идват при мен: Това е нов български рекорд! С третото движение

изтласках 90 кг!  Това е нов български рекорд!

На другия ден писаха във вестник „Спорт“, имаше мой портрет на първа страница, а отдолу пише: Иван Абаджиев шампион в категория 60 кг. Тази първа моя титла беше голяма радост и чест за мен. За първи път моят портрет беше поставен във вестника и хората ще го четат. Дядо ми по това време беше бригадир в новопазарското ТКЗС, голям специалист по посевите и отглеждането на зеленчуците, корифей. Сутринта като му занесли вестника: Виж твоя внук!,  той хванал един от работниците, метнал го на гърба си и извикал: Той на дядо си прилича!

Бях на 19 години, когато спечелих първото си признание.

 

1960 г. Това е първият национален отбор по вдигане на тежести. Най-вляво съм аз, над мен е брат ми Михаил Абаджиев, следват Иван Веселинов, Иван Лечев, Владимир Савов, Петър Тачев и Кирил Янков. Долу клекналият е нашият треньор Ангел Акрабов. 

 


Още тогава много треньори и спортисти не одобряваха моя начин на трениране. Имах много врагове и сред ръководството, не признаваха моята методика, Ангел Акрабов пет пъти ме е гонил от националния отбор. Един ден ме извика и ми каза: Ако продължаваш да тренираш, ще те предложа за изваждане от института. Всички колеги негодуват и питат: този Абаджиев нормален ли е?! И преди обед, и следобед щанги! Няма спиране. Затова ти заявявам:

Такъв ненормален студент не може да бъде нито преподавател, нито състезател, нито ръководител, нито треньор! Нищо!

Но аз бях убеден в правотата си. Вече имах опита от спортното училище, където постигнах висока степен на издръжливост без никакви признаци на преумора, претренираност и показатели за промяна, водеща до патология. Напротив, постиженията ми растяха.

 

1954 г. Станах втори на световното първенство!



Малко след световното в Техеран, където станах втори в света, в Шумен се провеждаше научен симпозиум. Много дейност развиваха, но беше ялов шуменският спорт. Много слаби бяха. Обясних, че без максимални усилия не могат да се постигнат високи резултати, че трябва да се тренира повече, с повече натоварване. И дадох пример със себе си – понякога по време на тренировки от натоварването и напрежението по раменете и врата ми се образуваха ситни капчици кръв, имах пукнати капиляри. И казах: Това е едно мъчение. Стана тогава Ангел Васев, заместник-председател на Комитета за физическа култура и спорт, и възропта:

В социалистическа България не  може да има мъчения!

Накара ме да се прибера с наведена глава. А в тоалетната д-р Георгиев, симпатичен лекар, ме утешава: Па, Иване, па то си е мъчение това!

 

1957 г. Техеран


Вместо да се вслушат, да оценят работата ми, въпреки постиженията, с които доказвах своята методика,

те ме подгониха като диверсант. Срещу мен започна усилена атака.

Започна да се чува тук-там, че БСФС трябва да спре да търпи остарелите методи на Абаджиев. Това ме принуди да напусна Шумен и да започна работа в Сливен, където останах две години. Мария, съпругата ми, беше бременна с първото ни дете Ангелина. Настаниха ни в една малка къщичка на два км от края на Сливен, жив човек няма. Имахме куче немска овчарка, Хера, тя ни пазеше. През зимата какви фъртуни фучаха! Живеехме в една стаичка с едно прозорче и една вратичка, през която какъв вятър влизаше! Няма баня, няма маня, такива луксове не ни бяха предоставени. Там изкарахме първата зима. Но понеже сестра ми беше женена в Сливен и с мъжа си строяха надстройка, обещаха ни една стая при тях. Набързо със зет ми измазахме четирите стени и се настанихме при тях.

 

Мария и Хера ме чакат да се върна от работа

 

Беше наближило съпругата ми да ражда. Аз трябваше да замина за републиканско първенство в Търново, затова Мария отиде да ражда при майка си в Шумен. Взех номерата на хотела, в който бяхме настанени, и казах: Щом се роди, веднага да ми се обадите на този телефон. Обаче свърши състезанието, а оттам никакво известие. Взех влака за Шумен и право при Мария. Живееха в малка къщичка с две стаички – в едната спяха майката и бащата, в другата двете сестри. За да се влезе в къщичката, се минаваше се през нещо като тунелче от дървета и цветя. Насреща ми майка й върви и някак уплашено ме гледа. Брей, викам си, какво да е станало... 

Има ли бебе? – Има! – Живичко ли е?,

питам обезпокоен. – Живо е, живо, хубавичко. Ама момиченце. – Ама здравичко ли е? – Оооо, здравичко, голямо бебе, три и половина кг! Искаш ли да го видиш? Бях ужасно притеснен да не е станало нещо с бебето, да има някакъв проблем, а те пък се страхували да не се разочаровам, понеже не е момче. И се показа Мария на първия етаж, показа ми го. Хубаво бяло личице, усмиихнато. Тръгнах обратно за Сливен щастлив, щастлив!

 

Моите момичета - Ангелина и Мария

 

Мария поседя малко при майка си – да се научи как да го повива, да го къпе. И стана зима. След една година се появи и синът ни Васил. За него обаче трябва да призная, че имах големи притеснения. Защото единият ми дядо имал 11 деца, от 9 момичета и 2 момчета. И си казвам аз: Добре, сега ако и второто е момиче, ще трябва още едно, ама до девет… Какво ще ги правя толкоз момичета?!

Ще трябва да питате Мария колко съм липсвал у дома. Когато се преместихме в София и започнах да провеждам лагер сборовете, дори тогава не си спях вкъщи. След като проверя дали всички са по леглата, и то няколко пъти, прибирах се вкъщи в полунощ, но сън не ме хващаше, връщах се да ги изненадвам. Защото и те ме изненадваха. Държах много строг режим. Всички мои противници казваха, че моето е тормоз, концлагер! Вие сте роби! И някои състезатели се поддаваха на тези приказки. Знам дори за един случай, когато на банкет пеели:

Ние не сме вече рая покорна! Ето, сега не са рая, нищо не сте!

А аз ги обичах всички, дори тези, които ми правеха бели.

 

С деца на море


Интересна е срещата ми с Норайр Нурикян. В Сливен нямахме никакви специални условия, нямахме зала, използвахме съблекалнята на футболистите. И един ден, имаше някакво футболно първенство, на стадиона додоха три момченца. Веднага забелязах бързината на единия от тях, данните, които притежаваше. И му казах:

Момче, аз съм бивш втори в света!

И смятам, че съм добър специалист в този спорт. Ако дойдеш при мен, за една година ще те направя майстор на спорта. Не, отговаря, аз искам да стана баскетболист.Ама ти никога няма да станеш добър баскетболист. В този спорт, за да си добър, трябва да си висок! – Ами и аз ще порасна, тези как са пораснали?!Баща ти, майка ти високи ли са, питам го. – Не са. – Е те защо не са станали високи. И му обяснявам, че в него е заложено да бъде нисък като майка си и баща си. На закачката да те разтягат, да те теглят, ти ще си останеш нисък. Е, не ще. Отиде си. На стадиона често идваха Бъндитата, така им казваха на едни момчета, които играеха в цирка. Разбрах, че Норайр е приятел с тях, и ги помолих: Абе говорете с това момче да дойде при мен, да стане човек! Мина почти година, карах този-онзи да му говорят, да го убеждават, че неговото място е в тежката атлетика. Според всички данни, които виждам, че има, той може да стане добър тежкоатлет.

Не ще Норайр и не ще!

След по-малко от година дойде при мен. Не съм го търсил, сам дойде. И започнахме.

Много трудно се събираха подходящи деца. Верно, идваха много циганчета, които по много причини не можеха да станат добри. Затова сложих в колата си една щанга и започнах да обикалям училищата. Възможност за по-добър подбор имаха в леката атлетика, която е по-интересен спорт. Точно пък в този период борбата имаше големи успехи, затова повечето деца клоняха към борбата. Пък и все пак по-приятно е да се боричкаш, отколкото да се натоварваш толкова, да вдигаш тежести. Затова и възможностите за подбор на деца и юноши за щангите бяха доста ограничени. Аз обаче не се предавах и успях да събера отбор от ок. 15 души. Според правилника на IV пленум на БСФС всеки треньор трябваше да работи с минимум 40 човека.

По онова време Шуменски окръг нямаха един национален състезател по какъвто и да е спорт, който да е участвал в световно или европейско първенство. А в мое лице имаха един, който беше станал втори в света. Затова и имаха голямо уважение към мен тогава! Но идва един ден един от началството и казва: Абаджиев, не можем да те санкционираме, но правилникът е да имаш 40 човека. – Де да ги дяна? - питам го. А и нямам такава зала! – Е, как може треньорът по борба в Шумен да има 300 души!? - не отстъпва „началството“. – Прав сте, много са, ама те отиват, един час загряват, половин час правят някаква борба и си заминават. Но да знаете, че от тези 300 души няма да излезе нито един спортист, нито един шампион!

Кога и как един треньор ще може да обърне внимание на 300 души?!

Да ги наблюдава всеки ден, по два часа поне, това нещо той не може да свърши. От тях нищо няма да стане! И така и излезе.

На следващата година поисках среща с шуменските отбори, да им покажа какво сме постигнали само за една година. Първоначално отказаха, но чрез федерацията уредих тази среща. Натоварихме се заедно със състезателите в един открит камион, така закарах отбора. И ги бихме. Убихме ги! Предложиха ми апартамент, настояваха да стана треньор в Шумен. Но бях много обиден и отказах.

Един ден в Сливен дойде Васил Попов, по онова време председател на Българската федерация по вдигане на тежести. – Иване, идвам от София, ръководството те кани да станеш старши треньор на националния отбор. След няколко провала, особено този в Токио, когато българите не успели да се класират на шесто място дори, решили да се обърнат отново към мен, защото отборът от една година бил без треньор. Но след седмица-две разбирам, че „по-горе“ срещу мен има сериозни възражения, тъй като съм бил неподходящ и има внесено предложение за друг треньор. Назначиха Симеон Колев, а моето семейство настаниха в една стая три на три метра във вила на БСФС в Банкя.

 

Москва, 1958 г. Първият учреден турнир по тежка атлетика. От ляво надясно: Павел Добрев, Иван Веселинов, Иван Абаджиев, легендата на руската тежка атлетика Ян Спаре, Константин Назаров, ветеран и секретар на Руската федерация по щанги

 

Между 1964 и 1968, когато беше олимпиадата, започнаха да полагат големи усилия за борбата и тежката атлетика, за да ги направят силни спортове. Извикаха руски специалисти, назначиха руски треньор, направиха съвместни лагер сборове по 30 дни. На разноски на българската държава пристигна руският отбор заедно със седем руски треньори барабар с жените и децата си.

Трябваше руснаците да ни покажат и научат. Да ни направят силни в този спорт.

Наблюдавах ги. По време на съвместните лагер сборове руснаците вдигаха малки и леки тежести, не се претоварваха – от 2 до 4 тона на ден. За мен това беше изключително неправилно. Моят най-голям принос за българския спорт, моето оръжие, моята методика е въвеждането на двуразовата тренировка. Успях да докажа, че човешкият организъм е способен на много повече физически натоварвания. Това, което бях наблюдавал, когато с моята баба работехме по 16 часа на нивата, която въпреки годините си се приспособяваше с тежките условия на труд на полето. Това постигнах и аз, като се натоварвах все повече и повече. Увеличавах натоварването, приспособявах се, пак увеличавах, пак се адаптирах. Затова, когато станах старши треньор на националния отбор,

увеличих натоварванията на 50–60–70 тона на ден!

Никой не знаеше какъв ще е резултатът от този експеримент. Само след пет-шест месеца участвахме на световно и европейско първенство и се върнахме с двама европейски шампиони!

До мен никой не беше постигал такива резултати! Не е имало медал на олимпийски игри!

Дори с методите на руснаците и техните специалисти не успяхме да се класираме на олимпиадата през 1968 г. Нямаше нито един наш тежкоатлет в шестицата поне.

Не обвинявам Русия и руската федерация. Те воюват с нас и не могат да си предадат оръжието. Но когато дойдоха тук, за да ни учат, те не ни казаха всичко. Тяхно тайно оръжие са били анаболните стероиди и леките тренировки, с които се опитваха да ни заблудят. Това е доказано и се знае от всички. Правеха си тренировката, показваха ни разни вдигания, но ни спестиха истината за анаболите, които увеличават постиженията с 30 кг повече. Затова те взеха медалите, а ние се прибрахме посрамени. И сега нашите колеги упрекват руснаците, че не са ни казали. Е, как ще ти кажат! Защо те трябва да ни дават оръжието си? За да им вземем половината от медалите ли?

И понеже не си мълчах, освободиха ме от съюзен треньор

и ме изпратиха в интерната „Олимпийски надежди“, място без бъдеще, неправилно организирано. Спортистите учеха в 31-во базово училище, където изискванията бяха много високи, много недоволстваха от нашите момчета от интерната, защото намалявали общия успех. А всички вкупом бяха срещу щангистите. Дори има една смешна история, лаф, който обичам да разказвам. В двора на интерната трябваше всеки отбор да насади по едно борче. И директорът обичаше да се шегува с мен:

Внимавай, Абаджиев, ще ти изсъхне борчето, така да знаеш.

Искаха да махнат тежката атлетика – най-големите хулигани били, много тренирали. Но постиженията ни растяха, защото въпреки забраната аз провеждах двуразови тренировки. Най-голям натиск за моето премахване и от училището беше пак на руския треньор Любавин, назначен за треньор на българския отбор. Започнаха внезапни проверки. През ден идваше кардиоложка, която слагаше клеми по ръцете и краката на спортистите, защото, ако има проблеми в сърдечната област, значи целият организъм има проблем.

Искаха да докажат, че ги претоварвам, и да ми бият дузпата.

Един ден влязох при директора и му казах: Другарю Чолаков, нашият спорт е измерим. При приемането им направихме контролно – кой колко вдига. На базата на тези контролни аз прецених и определих кой има заложба и талант за нашия спорт и на тази база съм ги приел. Имаме първоначалните резултати! Оставете ме да поработя два-три месеца. Ако нямам никакви резултати, сам ще дойда и ще подам оставка. Ако имаме незначително повишение, аз пак ще подам оставка. Но ако имам значителен резултат, ще ви помоля да ме оставите да поработя малко. За да видите какво мога. – Иване, вика, тук в централния съвет се вдига голям шум! Цялото БСФС говори срещу теб!

Всички казват: Ще убие децата!

И аз им казах: Досега да не сме убили някого от тези, които са се занимавали с щанги? Някой да се е класирал по-високо?! Те всички са убити! Дайте да убием и тези, за да знаем, че и тази методика не става. Иди, Иване, работи! И спря медицинските проверки.

По това време българският национален отбор вървеше надолу. След лошото представяне на олимпиадата, където руснаците обираха медалите, а нашите не влязоха дори в шестицата, дойде състезанието „Дунавската купа“. Участваха Германия, Австрия, Унгария, Чехословакия, Югославия, Румъния и България.

Нашият национален отбор остана на последно място. Съсипан отбор.

И един ден отивам аз на работа в интерната. Както казах вече, имах много недоброжелатели, много противници, които не спираха да говорят срещу мен и методиката ми, да създават напрежение между юношите. Сред тях особено се открояваха двама врагове – треньорът по спортна гимнастика и треньорът по колоездене. Непрекъснато повтаряха, че щангистите трябва да се махнат, че те развалят училището и неговия имидж. Директорът, който ми беше съученик и ми симпатизираше, все ме предупреждаваше: Ванка, искат да те махат. Аз те поддържам, ама да знаеш, ще ти изсъхне борчето! И влизам сутринта в училището, разбирам, че има съвещание, още не съм успял да седна, стоя прав до вратата, и единият от зложелателите ми дърдори някакви глупости по мой адрес, а директорът го прекъсна: Не говорете повече за Абаджиев, той вече не е преподавател при нас. Подкосиха ми се краката! Казах си: Значи са ме уволнили. Замълча, четеше нещо, вдигна глава и добави:

Оставете Иван. Той вече не е наш. Абаджиев става старши треньор на щангите!

Утре в 9 часа те викат във федерацията. Бяха недоволни от Симеон Колев, добро момче, но без опит. Кой го беше направил старши треньор, не мога да кажа! И ми поставиха въпроса: Приемаш ли? – Приемам при едно условие – две тренировки на ден! Христо Меранзов се усмихна и каза:

Както ти кажеш! Две тренировки на ден!

 

 

Третата част от интервюто можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/ivan-abadzhiev-treta-chast 

Първа част от можете да прочетете на адрес: 

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/ivan-abadzhiev

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

Теа Трифони на 19.05.2016 в 10:08
Велик...Иван Абаджиев!Поздрави от Америка!
Tschuntscho на 25.03.2017 в 15:18
Поклон пред паметта му! Карал ни е да се гордеем, че сме българи....
Това е! на 29.03.2017 в 16:18
Човек с дух!

Напиши коментар