Таня Масалитинова: Ще се върнем много назад...

Таня Масалитинова: Ще се върнем много назад...
„Ще ви разкажа всичко, време имам много!”, обеща преди няколко месеца Таня Масалитинова на първата ни, и уви, последна среща. Тогава се разбрахме след седмица да се видим отново, да ми е приготвила снимки и още интересни истории... Но няколко дни след това дойде новината за нейната кончина. Интервюто с голямата ни актриса Таня Масалитинова няма да има втора и трета част, нейният разказ свършва малко преди да се качи на професионална сцена, когато тя все още е "момичето на мама и татко".

Добре, добре, ще се върнем мнооооого назад…             

Родена съм в Прага през 1921 г. Баща ми по това време е ръководил Пражката трупа, но това е неговата история… Когато започва революцията в Русия, той е бил артист на Московския художествен театър и един от любимите артисти на Станиславски и на Немирович-Данченко. Доколкото знам, когато революцията започва, в Москва става невъзможно да се играе. Тогава Станиславски изпраща в Европа на турне артистите „во главе” с големия Качалов, затова им казват Качаловската трупа. Татко бил и актьор, и режисьор. След известно време, когато са в Инстанбул, успяват да се свържат със Станиславски и настояват да се приберат в Москва, но той им казва:

Продължавайте, тук всичко е много объркано!

Николай Масалитинов и Олга Книпер-Чехова в спектакъла "Хамлет", съвместна постановка на Константин Станиславски и Едуард Гордън Крейг, 1911 г.

Тогава  те идват в България, където играят на сцената на Народния театър с голям успех! Не знам коя година е било, но е било преди моето раждане. За този голям успех ми е разказвала навремето голямата ни актриса г-жа Олга Кирчева. Тогава татко се запознава с наши големи актьори и режисьори. После трупата продължава своето турне и когато стигат в Прага, Станиславски се обажда по телефона и им казва да се връщат. Трябва да е било 1922 г., когато Качалов, Олга Книпер-Чехова и други актьори се прибират в Москва. Баща ми обаче и някои от актьорите остават в Прага, където баща ми започва да ръководи т.нар. Пражката трупа.

После, да ви кажа, позабравила съм... Знам, че баща ми основава и театрална школа в Берлин, а поканата от България е дошла в 1924-1925 г. - да стане главен режисьор на Народния театър. Първия път татко отказал, но втората покана приел и така ние пристигаме в България, когато аз съм на три години и нещо. Много смътно си спомням това преселване.

И ето първия ми спомен… Пътуваме по голяма река с кораб, била е Дунава... 

Така започва моят живот в България. Баща ми все казваше, че България му е станала втора родина, а аз се чувствам повече българка, отколкото рускиня.  Въпреки че, съдейки по последните събития (Украйна нали се отдели), трябва да съм украинка. Защото баба ми (по баща) е украинка, майката на мама също е  украинка, а баща й - дядо ми, е поляк. Виждате ли каква смесица... И най-смешното е, че когато попитали веднъж баща ми защо на руски Масалитинов се пише с две „с”, татко казал: Защото на татарски „массА“ значи господин, чорбаджия. Значи имам и татарска кръв! Представяте ли си?! А всички тук се смятахме за руснаци!  Но тогава всичко е влизало в границите на Руската империя, дори Полша!  

Николай Масалитинов малко след установяването в България, 1926 г.

Но ето какво си спомням от детството...

Трябва да съм била двегодишна. Много обичах да седя на коленете на татко, а той да ми рисува гага, това е нещо като патица. Моята задача беше с молива да нарисувам окото на гагата. И не съм сигурна вече помня ли този случай, татко ли ми е разказал, как веднъж забравил и нарисувал окото на гагата, а аз така горчиво съм плакала...

Съдейки по снимките, съм била много сладко дете, но като влязох в пубертета, много погрознях. Станах едно дебело, пъпчиво кюфте, пък на всичкото отгоре и влюбчива! То никой не ми обръщаше внимание, разбира се. И веднъж, както вървяхме с мама, чухме диалог между две жени. И едната каза: Как можа тази хубава жена да роди това чудо? А другата отговори: Е, сигурно бащата е такъв... Представяте ли си?  Трябва да съм била към 15 годишна. Мама рядко така се месеше в моя живот, но когато решеше, постигаше това, което иска. Като се прибрахме вкъщи, тя каза: От утре започваш режим! От рано сутрин да си на мое разположение! Започвахме деня  (аз досега ги правя тези упражнения) с пластиката на Айседора Дънкан. След това се качвахме на трамвая и отивахме в банята. Там имаше отделение, което се казваше плавалня - голям басейн, в който се разрешаваше да се плува. Мама ме научи да плувам. След това се прибирахме и ми даваше лек обяд с ограничения, защото бях лакома. Лек сън, след това отново пластика и дълга разходка. И знаете ли, за едно лято станах просто друга - едно миловидно момиче с добра фигурка.

Първото ми влюбване беше много несполучливо. 

Баща ми беше много близък с директора на руската гимназия, която носеше името на св. Никола, и на 19-и декември, когато беше празникът на руската гимназия, правеха балове с оркестър. Като ученички много обичахме да ходим на тези балове. И тогава директорът поръча на един осмокласник, който вече завършва, да заведе мен и две мои приятелки на бала и да изтанцува по един танц с всяка от нас. И аз се влюбих в него безнадеждно. Той, разбира се, нищо не разбра и не ми обърна никакво внимание. Но аз страдах много!

Майка ми беше чудесна актриса и много хубава жена!

С татко имаха голяма разлика в годините - била е негова студентка, така се запознават. Но баща ми, когато пристигаме тук, веднага започва да учи български и говореше доста добре, с акцент, разбира се. Докато мама така и не го научи хубаво. Дори когато влизаше в магазин, й казваха: Госпожа, говорете си на руски, така по-лесно ще ви разберем. И съм я упреквала, защото е била великолепна актриса и е можела да се прояви на наша сцена, да играе, да направи кариера. Алла Тарасова, също студентка на баща ми, беше дошла тук на гастрол с Московския художествен театър в ролята на Маша (в „Три сестри“ на Чехов). Тогава я гледах и казах на мама: Как се отпусна! А тя ми каза:

Ех, Алла Тарасова е актриса. Аз съм вече мъртва актриса...

Но мама беше добър педагог и много помагаше на баща ми. Преподаваше  дикция, жест, танц и пластика по Айседора Дънкан в театралната школа, беше нейна поклоничка.

Когато започна войната и бомбардировките, ние нямахме собствено жилище, тази „апартаментомания” се появи след 9 септември. Живеехме под наем на ул. „Гурко” и „Цар Шишман” и в нашата кооперация имаше пряко по-па-де-ни-е! Бомбата разсече по диагонал кооперацията и ние по чудо се спасихме.

Когато  дойдох на себе си, над мен беше небето!

Баща ми нямаше драскотина. Мен ме халоса една врата, посиня мястото, но в нашата кооперация имаше много жертви, дори в скривалището. То пък едно скривалище - в мазето бяха подредили пейки. Но мама пострада. Една стена рухна върху нея и я затрупа. Но представете си, когато дойдохме на себе си - над нас небето! Досега помня съвсем ясно - вляво от нас зейнала пропаст и малко по-нататък моята стая и часовникът. Пресегнах се и си го взех. Но мама беше затрупана. С баща ми я освободихме, тя стана на крака, дори ходеше. Помня, че успяхме да съберем някои вещи и едвам се спуснахме по стълбата на кооперацията, която висеше на железни куки.

Мама имаше приятелка, г-жа Крюгер, беше руския, женена за германец, но още от времето на руската емиграция. Тя живееше в една малка къщичка на „Любен Каравелов“. И мама предложи да идем у г-жа Крюгер. Татко каза: Ти откъде знаеш, че  г-жа Крюгер не е също засегната? Мама каза: Не е, знам! И като отидохме, чак тогава мама припадна и започна да храчи кръв. Г-жа Крюгер познаваше лекар, който живееше в съседната кооперация, той дойде, прегледа мама и каза: Веднага трябва да я закарате в болница, тя има увреден бял дроб! Добре, ама как да я закараме?! Който имаше кола, който имаше файтон - всички бягаха от София! Казах си, че ще намеря някакво превозно средство, за да я заведа до Руския червен кръст. И тръгнах по улиците да спирам коли, но всичко живо бяга, никой не ми обръща внимание. И изведнъж един циганин, ето, цигани всякакви има, с малко конче и количка, с която продаваха из София „Зааарзавааат!”, спира и вика:

Каадей майка ти? Викам: Ще я закараш ли до болницата? - Ша а закарам!

Успяхме да стигнем до „Любен Каравелов“, натоварихме майка ми в каручката на циганина, завихме я с едно одеяло, защото  беше -10 градуса, 10 януари, ето, сега си спомних... Три или четири часа сме бродили през развалините на София и най-сетне стигнахме до болницата, оцеляла, слава богу. Дойдоха санитарите, прибраха майка ми, а аз питам циганина: Колко ти дължа? - Майка ти да е жива и здрава, не ща пари!, отговаря той. Ето, има цигани и цигани! Хората не бива да се изравняват. Всеки си е отделна личност.
 
Какво става след това?!

През деня ни бомбардираха американците, а през нощта започнаха атака англичаните! Голям бой падна! Помня, че се свих в леглото при мама, която беше с превръзка и счупени ребра. От болницата всички, които бяха на крака - сестри, лекари, болни - всички избягаха в скривалището. Останахме само ние с мама и още една жена, която лежеше до нас с тежка операция. Подскачаше цялата сграда. Но слава богу, оцеля. На сутринта главният лекар, д-р Безин, литовец, каза: Който може, трябва да се маха оттук. Защото персоналът ми - лекари,сестри, санитари - всичко се разбяга. Болницата затваря! И сега?! Мама пак трябва да я местим някъде. Обаче къде? Трябва да намеря къде... Баща ми остана да нощува при Сърчаджиев, аз останах при нея в болницата. На сутринта станах рано и тръгнах да търся стая в някое съседно село. И пак така, спирайки, махайки на колите и каруците, стигнах до село Герман, където намерих стая в една нова къща. Боже, какви примитивни условия бяха тогава... Добре, обаче проблемът беше как да закараме мама до Герман! Пак започнах да спирам коли, бях като една Раймонда Диен… Намерих човек, който дойде в определения час в болницата и закара мама до Герман. Този човек също не ми взе пари… Представете си! Изглежда в такива моменти хората са по-милосърдни, но зависи и от човека, разбира се.

Живяхме в Герман известно време, но там какво село беше...  Хем не е много далече от София. Хората излизаха „на движение“, събираха се да гледат пожарищата от бомбардировките в София. За тях това беше зрелище, представяте ли си? Атракция! Помня, че един път отидох в София, пак на автостоп, та успях да докарам някои неща от апартамента, които се бяха съхранили. Отидох до кооперацията, качих се по онази висяща стълба и в развалините открих доста неща, които наслагах в едни две куфарчета. Какво нещо е младостта! И както събирах нещата, дадоха тревога! Лелеееее! За секунди се озовах на края на София, но... нямаше бомбардировка. Върнах се обратно, взех куфарчетата, дори една пружина за легло измъкнах изпод развалините и успях да я хвърля долу на тротоара. Върху нея натоварих багажа, впрегнах се с едни колани и тръгнах пеша към Герман. Представяте ли си?

Късно през нощта, впрегната с тази пружина, сам-сама, стигнах до Герман.

Понеже беше зима и всичко беше заледено, теглех я като шейна през снега. През това време баща ми и майка ми полудели от страх - мен ме няма! Като се появих на вратата, баща ми щеше да ме набие: С кой акъл ходиш там? -  Ама виж колко неща съм донесла! - Абе луда ли си? И да влачиш тази пружина до Герман сама! Но такива бяха времената...

Но нека да ви разкажа за Народния театър.

След бомбардировките целият Народен театър, всички артисти и студентите втори курс на Театралната академия ни евакуираха в Пирдоп. По това време бях студентка първи курс в Театралната академия. Баща ми и майка ми бяха много строги и не ме пускаха никъде, но аз ги чаках да заспят и понеже и школата, и театърът бяха настанени в една сграда, аз се изнизвах по чорапи и отивах при студентите. Много весело си прекарвахме. Там ме научиха да пуша. После по чорапи, по чорапи - обратно в леглото. Но можех да си пуша под юргана, правех си колибка и така си пушех отдолу. Мама и татко бяха пушачи и нищо не усещаха, трябваше само да крия огънчето.

Останахме в Пирдоп до 9 септември. След 9-и извикаха Магда Колчакова и тези, които бяха комунисти, в София. Мен също ме извикаха, за да превеждам нещо от руски на български в радиото. Майка ми и баща ми не искаха да ме пускат, затова заминах на автостоп и живях в къщата на Магда Колчакова. После, когато и родителите ми дойдоха, намерихме квартира срещу Борисовата градина и се настанихме там.  

Народният театър се възстановяваше, но театрална школа още нямаше. Ето една интересна история - как се възстанови школата. В нашия курс имаше един такъв с рошава коса, не му помня името, аз му виках Песталоци, защото все нещо ни поучаваше, комунист. Помня, че се събрахме, Боян Дановски дойде от Истанбул, и той беше голям комунист, и стана директор на Народния театър. И този именно Песталоци, когато се събрахме нашия курс, каза: Трябва ни сграда! Аз ще обиколя професорите, които ни преподават, за да се подпишат. И тръгна той и намери на „Екзарх Йосиф” голям апартамент с няколко стаи, за да можем да продължим да учим. Обиколи професорите - баща ми, Николай Лилиев, Герда Глог, жената на Борис Ангелушев.  И така се възстанови театралната школа.

Какво искахте да ви разкажа? За мама?

Майка ми носеше нещо специално у себе си, днес на такива хора им викат екстрасенси. Много хубаво гледаше на карти, аз от нея се научих. Няма да забравя, бях ученичка и все я молех: Мамо, хвърли ми едни карти. Трябва да съм била 16-17 годишна, учех във френския колеж и всички бяхме влюбени. И виждам аз - на картите се пада смърт. Мама веднага ги събра, но аз казах: Видях смърт, значи аз ще умра. Мама каза: Не, аз ще умра. В този момент баба, която минаваше през стаята,

каза: Аз ще умра! На другия ден баба  почина.

Много странно. Има и друг случай... Омъжих се втори път и заминах за Англия. И Славка, моята приятелка, голямата актриса Славка Славова, лека й пръст, отишла при мама да й гледа. Хвърлила тя едни карти и казала: А, Таня се връща! Славка й отговорила: Вие, разбира се, тъгувате за нея, тя ще си идва тук от време на време. - Не не, настоявала мама - Таня се връща! След два дни аз се прибрах. Разбира се, има хора, които много лъжат на тези карти, правят се, че разбират, мошеници на тази тема колкото си искаш.

Таня Масалитинова и Славка Славова в спектакъла „Кендида”, 1962 г.

Знаете ли колко съм възрастна? Завършила съм училище по времето на цар Борис!

Въпреки, че е Кобург, той беше англофил, всички знаехме това. Дори имаше слух, че на последната среща Хитлер го е отровил. Колко е вярно, кой да знае? Защото уж умрял от грип. Тогава на кинопрегледите показваха  как той се връща от Германия - двама души го влачат под ръце докато слиза от вагона. Знаете ли, бях една от тези, които събирахме подписи за писмото до царя, за да спаси евреите. Ходихме по професори и де що има интелигенция - повечето подписваха. Помня дори, че един от тях ми се скара: Баща ти знае ли с какво се занимаваш?! Но подписа! И това писмо връчихме на царя и нито един евреин не отиде в лагерите на смъртта. Той спаси българските евреи! Хората го обичаха! Помня, бях на гости у приятелка, която беше омъжена за лесничей и ме покани лятото да прекарам при тях в Родопите. И един ден чуваме страхотен вой, плач! Излизаме и виждаме една селянка, която си скубе косите и вие на умряло: Умря бащицата, няма кой да ни закриля! И трябва да ви кажа, че неговото погребение беше истинска скръб. Бях на поклонението и видях с очите си - хората обичаха цар Борис! А когато се роди Симеончо! Три дни тържества, три дни вратите на двореца бяха отворени за всички хора. И те носеха какви ли не подаръци - който каквото може! Беше всенародна радост! Хората бяха щастливи! А сега?... Не знам какво става с този народ...

9 септември ме завари в Пирдоп с целия Народен театър.

Партизаните слязоха от гората с байраци и викове „Ура!”.  Когато се върнахме в София, директор на театъра и главен режисьор стана Боян Дановски.  На татко взеха и кабинета, но той не възрази. Баща ми не беше нито комунист, нито опозиционер, никога не се е месил в политиката. Дадоха му едно кабинетче - с бюро, кресло и един стол, до тоалетната. И когато Вълко Червенков (ето странна история), който беше руски възпитаник, а по това време председател на Комитета за култура, дошъл в театъра, за да огледа, попитал къде е кабинетът на татко, като разбрал, казал:

В този кабинет?! Моментално да се върне кабинетът на Масалитинов! 

Николай Масалитинов в ролята на княз Александър Горчаков във филма "Героите на Шипка", 1954 г.

... Но аз мисля, че ние трябва да свършваме. Ооо, време имам много, ще ви разкажа всичко. Не сега се уморих.  Вие ще ми се обадите пак, за да разберем за другата седмица... 

Не беше минала седмицата, когато телефонът звънна:
- Починала е Таня Масалитинова!
Днес си мисля, че съм една от малцината, имали щастието да я срещнат няколко мига преди да поеме по своята небесна пътека. Излъчваше финес, щедрост, светлина и доброта!  Поклон. 

 

Коментари

  • JJJ

    11 Авг 2017 10:06ч.

    Времето е в нас и ние сме във времето! Днешното време не ражда култура; няма нищо общо с културата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • punkrocksong

    11 Авг 2017 17:04ч.

    Светлина на душата и! Жалко, че интервюто няма да има продължения. Направете и други интервюта с хора, които има какво да кажат и да разкажат, защото най-вече говорят хората, които няма какво да кажат. Вашият сайт е единствения, който отварям редовно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Моника М.

    13 Авг 2017 15:47ч.

    Таня Масалитинова е цяла епоха от събития, не защото живя дълго, а защото нейният живот беше изкуството и нейната голяма любов беше ТЕАТЪРЪТ. Таня Масалитинова беше школа по актьорско майсторство и житейска мъдрост. Поклон пред нея самата и пред всичко онова, което тя остави на българския театър!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Tschuntscho

    20 Авг 2017 12:47ч.

    Затова обичам българския театър, защото имаше големи актьори, които бяха и големи хора. ..

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи