"И разбрах, че животът е по-силен от желанията на хората!"

"И разбрах, че животът е по-силен от желанията на хората!"
Жени Божилова се нарежда в челната редица на най-добрите преводачи и редактори от английски език. Прекарва 44 години от живота си рамо до рамо с големия български писател Николай Хайтов като негова съпруга, любима и приятел. Първата част разказва историята на едно момиче за обичта в семейството, времето на комунизма и достойните хора, приятелствата, предателствата и любовта.
<p>Искам да ти прочета предсмъртното писмо на моя баща. За да разбереш, Миле, какви хора са ме отгледали и възпитали.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_t5svNNpO9ZusogxneMbaXreGzB2rBD.jpg" style="height:427px; width:600px" /></p> <p><em>Родил съм се в семейство, в което е имало разбирателство и обич и труд.</em><br /> <em>Подготвях се за живота и дадох труд според способностите си и колкото ми беше възможно.</em><br /> <em>Стараех се да бъда честен и добър.</em><br /> <em>Създадох семейство и имах много радостни дни. О</em><em>бичах хората и те ме обичаха.</em><br /> <em>И видях доста от света.&nbsp;</em><em>И се радвах на хубавата българска природа.</em><br /> <em>И разбрах, че животът е по-силен от желанията на хората.</em><br /> <em>И че всички хора еднакво се раждат и еднакво умират.</em><br /> <em>И дойде краят.</em><br /> <strong><em>Аз &nbsp;бях и вече не съм.</em></strong><br /> <em>Сбогом, мои мили, близки приятели и познати.&nbsp;</em><em>Благодаря ви, че ме изпращате и ви пожелавам здраве.</em><br /> <em>И да се научите да се радвате на живота, който стои над всички други неща.&nbsp;</em><em>И да се обичате.</em><br /> <em>И се сещайте понякога за мен.</em></p> <p><em>Мъгли се спущат, либе свидно, и слънце се не види.</em><br /> <em>Ах, колко скоро, либе свидно, окапаха листата.</em></p> <p><em>март, 1977 г.</em></p> <p><em>Предсмъртни думи на баща ми, Панайот Божилов, намерени след смъртта му в неговия портфейл. Той почина на 27 март 1977 г.<br /> Жени Божилова</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_mcNXziBrxmnE37zXyxPqYyHvWY1dJh.jpg" style="height:738px; width:450px" /></p> <p><em>Жени на 2 год.</em></p> <p>Родена съм в Ямбол. Баща ми беше индустриалец и имаше там хладилник - &nbsp;голяма сграда, колкото&nbsp; ЦУМ, където се поддържаше ниска температура. Там се складираха кашкавали, сирена, кокошки на цяла Южна България. Продукцията се изнасяше за Франция, Италия, Германия. Беше огромно предприятие с много&nbsp; работници. Към него имаше и оцетна фабрика. Сградата още съществува, но вече на нищо не прилича. &nbsp;</p> <p>Иначе целият род - и на мама, и на баща ми, е от Сливен. На големите празници се събирахме всички. Баща ми&nbsp; имаше един любим мотоциклет с кош. И сега ясно се виждам - седя&nbsp; на коленете на мама и пътуваме с този мотоциклет Ямбол - Сливен. Разстоянието е малко, ок. 20 км., но карахме по един черен път, през жесток прахоляк и слагахме огромни кожени очила. Толкова бяхме смешни.</p> <p><strong>Колко ми липсват тези срещи, колко съжалявам, че вече ги няма...</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_z90pJJRHgDPBhcmn3QKIBVt7olsb4w.jpg" style="height:642px; width:450px" /></p> <p><em>Панайот Божилов, Първа световна война</em></p> <p>Дядо ми по бащина линия, Панайот Божилов, имаше лозя и неговото вино беше прочуто - на Божилооу виното! В мазето на къщата имаше огромни кадуси - един колкото хола голям, не преувеличавам. Ходехме на гроздобер с шарпани -&nbsp; колите, в които се хвърля събраното грозде. След това го пренасяха в огромния двор на дядо ни. Работниците си измиваха хубаво краката, запретваха панталони и започваха да го газят. От една чучурка в бъчвите изтичаше ширата.&nbsp;</p> <p><strong>Още има възрастни хора, които помнят на Божилооу виното.</strong></p> <p>Дядо имаше голяма хубава пивница. Отишъл един ден да си види имота. В това време двама пияни се карали, единият извадил нож и вместо да го забие в другия, забил го в корема на дядо ми. И така свършва. Баща ми по това време е бил на 20 години.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_u9BBSVIb5ILjfU3w9Si2qPTTTh8n1g.jpg" style="height:595px; width:400px" /></p> <p><em>Боян Керемедчиев, Даскал Боян</em></p> <p>Другият ми дядо, бащата на мама, е бил възрожденец. Освободил е Омуртаг, затова сега там има главна улица на негово име - Даскал Боян. Бил е учител, говорел е руски, гръцки и турски. Открива първото българско училище в Бургас и подарява мястото, където да се построи катедралата. Имаше огромна възпоменателна плоча, но направиха подземен гараж и катедралата се разцепи на две. А беше толкова красива...</p> <p><strong>Но знаеш ли, че почти не си спомням детството...</strong></p> <p>Първият ми спомен е от смъртта на моята баба, тогава съм била на 4 годинки. Тя беше много сладка, синеока, приказлива, любяща, истинска баба, баба като от приказките.И един ден тя изчезна от моя живот. Мама се върна вкъщи разплакана и аз разбрах от разговора, който дочух, че е получила инсулт и починала. Беше драматичен, трагичен, ужасен момент за мен - едно дете.&nbsp; За мама също беше много, много тежко. Беше бременна със сестра ми Боряна.&nbsp; Пред мен се опитваше да крие мъката си, но аз я долавях. Децата ги усещат тия неща.</p> <p><strong>Това е първият ми и най-тежък&nbsp; спомен.</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_jwDu5ph5mtD8MTOBnTcbWM1GOO7VDO.jpg" style="height:599px; width:450px" /></p> <p><em>Жени (дясно) с приятелка</em></p> <p>Иначе в детството ми нямаше драми,&nbsp; беше толкова весело! Баща ми имаше силно чувство за хумор, мама имаше един кръшен смях - като на момиче. С този смях си отиде. Беше красива, с дълги крака и много елегантна. Баща ми говореше немски, а мама - малко френски, бяха интелигентни хора, хора от сой. Обичаха се много. Така и си умряха, обичащи се.</p> <p>Сестра ми беше много сладка. Много се обичахме. Тя беше четири&nbsp; години и половина по-малка, но през цялото време имах чувство, че се осланя на мен, че аз трябва да се грижа за нея - още от дете, та до смъртта й. Мислила съм много за това и знам ли, може да е била мое дете в предишен живот...</p> <p><strong>На &bdquo;мечка&rdquo; с тютюн мирише детството ми.</strong></p> <p>Вуйчо Иван, брат на мама, който не се беше оженил и много се занимаваше с нас, беше особен, много вглъбен, рисуваше. И страшен пушач!&nbsp; Точно срещу нас имаше фурна, от която вуйчо купуваше страхотен бял хляб и ни правеше от него &bdquo;мечка&rdquo;. Знаеш ли какво е това? Краешник хляб и вътре се слага парче сирене. Ама не мога да ти опиша как сладко миришеха на тютюн тези &bdquo;мечки&rdquo;! И как влезе в душата ми тази миризма на тютюн. Но вуйчо беше и много добър градинар. От онези хора, за които англичаните казват &bdquo;грийн фингърс&rdquo; - със зелени пръсти. Каквото пипнеше, то разцъфтяваше под ръцете му. Имахме хубав, голям двор с прекрасна градина и ограда - долу зидана, нагоре с голяма телена ограда, цялата покрита с малки, розови японски рози, които преливаха &nbsp;към улицата. Такава красота!</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_m5kwtOnHzcGkwN24LpEJfAwI0tfYBN.jpg" style="height:369px; width:600px" /></p> <p><em>В класната стая, Жени е третото дете от дясно наляво, с бяла блузка без ръкави</em></p> <p>Един ден, трябва да е било 1937-1938 г., приятел на баща ми, който беше генерален представител на Сименс в България, му предложи той да поеме поста за Южна България. Татко прие с удоволствие, защото за него това беше нова, много интересна работа. Знаеше добре немски. Преместихме се в София, но той запази хладилника и фабриката в Ямбол. Намери чудесен директор - един евреин, много симпатичен, когото остави да ръководи всичко там. Взехме под наем, точно срещу Жана (Стоянович), на бул. &bdquo;Патриарх Евтимий&rdquo; 5, един голям и хубав апартамент, в който живях до 32-рата си година. &nbsp;&nbsp;</p> <p><strong>Ах, колко смешно е първото ми влюбване. В едно вестникарче...</strong></p> <p>Бяхме се преместили в София, била съм на 11 г. Едно момченце ни носеше вестници вкъщи. Беше едно източено, много хубаво момченце, сигурно е било 14-15-годишно. Аз толкова го харесвах! За да го впечатля, един ден (знаех, че той ще звънне, за да остави вестниците), си направих лимба и я прихванах с фиба. Представяш ли си колко съм се вълнувала от идването му?! Помня това първо силно чувство. Голям майтап беше тази лимба. &nbsp;</p> <p><strong>Помня и бомбардировките в София.</strong></p> <p>Всяка вечер имаше сирени и слизахме долу, в едно много дълбоко мазе. Винаги влачехме със себе си куфарчета,готови за евакуация. Имахме прислужница Зора, македонка, беше избягала от Белград. И разказваше как върху &nbsp;кооперацията, в която тя работила, паднала бомба и откъснала стената на стаичката, в която тя спяла. И се събудила ужасена - леглото й било увиснало във въздуха до половината. Затова, когато чуеше сирени, тя започваше да трепери цялата, хукваше надолу към мазето,</p> <p><strong>като обезумяла и викаше: <em>Се трЕсе, се трЕсе!</em></strong></p> <p>И един ден падна бомба върху съседната до нас къща. Всичко се изпочупи, не остана едно здраво стъкло - огън, сажди, всичко беше черно... Бягахме като луди! Не знаеш какво беше на гарата на 10 януари 1944 г. след голямата бомбардировка! Всички роднини от София се изсипахме в Сливен. Настанихме се при братовчеди на мама - Недеви - Саръиванови, които имаха голяма тъкачна фабрика и великолепна къща с 14 стаи - удобна, широка, приятно подредена, без излишна помпозност. Всички роднини се натъпкахме там. Нас ни настаниха на третия етаж, в слугинските стаи. Беше толкова весело. Особено за нас, децата. А имаше и по-големи братовчеди, та най-накрая там се научих да пуша.</p> <p><strong>В София падаха бомби, а ние там не спирахме с веселбите! Здравей живот!</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_zoh2aH7ZEgiar3PNiqWFgOI7b8aRbh.jpg" style="height:406px; width:600px" /></p> <p><em>Ямбол, 1938 г. Жени е момичето в средата, което държи диня</em></p> <p>Ето ме, вече съм на 15 г., на тавана големите братовчеди ни учат да пушим. Помня и чудната баба Йовка. Беше вече много възрастна, но много достолепна. Винаги облечена в черна сатенена рокля, с черна престилка - цялата на къдри и волани, с прибрана коса и боне.Та баба Йовка седеше на един стол и нареждаше със сливенски диалект:</p> <p><strong><em>Аз веке не можа - не да готвя, не да шетам, не на пазар да ходя.</em></strong></p> <p>Запомнила съм го, защото тя го повтаряше непрекъснато. Притесняваше се жената, защото искаше да помага, но &bdquo;веке не можа&rdquo;. Колко добре разбирам сега баба Йовка...</p> <p><strong>И дойдоха на власт най-простите, най-безимотните и най-завистливите!&nbsp;</strong></p> <p>Обявиха се за големи идеалисти и комунисти. Хората имаха собственост и се грижеха за нея. Погледни сега какво стана с българското село! Навремето, преди национализацията и кооперативите, всеки селянин е имал земя. Може един декар да е било, но е имал чувство на собственик и стопанин на тази земя. Били са хора с достойнство. А какво стана след това? Николай (Хайтов) ми е разказвал колко хора са се самоубили, колко хора са умрели от мъка и унижение. Трябвало е да се разделят със земята си, с животните си, с достойнството си.</p> <p>Върнахме се в София и започна национализацията. Комунистите прибраха цялото имущество на баща ми, нали е &bdquo;шпионин&rdquo;. След като си отидоха германците и руснаците ни &bdquo;освободиха&rdquo;, прибраха всички моряци, морски капитани, инженери &nbsp;- до един ги пратиха в затвор в Одеса. Вуйчо, братът на мама, беше морски инженер. Там, в единочка, е стоял до колене във вода. Когато се върна, имаше гангрени на краката. Успя да дойде за няколко часа до Ямбол, за да се види с мама. На следващия ден всички, които се бяха върнали</p> <p><strong>от затвора в Одеса бяха заловени и изпратени в&nbsp; Белене. Така умря...&nbsp;</strong></p> <p>Много, много ни беше мъчно... Той нямаше деца, нас обичаше като свои. И понеже много пътуваше с корабите - до Япония, Китай, Америка, носеше ни невероятни играчки. Ето, сега си спомням едни японски пръчици, които като ги топиш във вода, цъфваха като цвете. Беше ми донесъл един грамаден, надуваем лебед за морето... Имаше хубав, плътен глас. Беше много сладкодумен. Говореше чудесно френски, турски, гръцки и италиански. И един ден жена му получила писмо от Белене със смъртен акт... Много съм го обичала тоя мой вуйчо.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_WGNIM5D6RC3064ldd0CXWtSKG9gT3c.jpg" style="height:687px; width:450px" /></p> <p><em>Родителите на Жени - Елена Боянова и Панайот Божилов, София, 1948 г.</em></p> <p><strong>Но тези хора бяха от друго тесто. Достойни хора.</strong></p> <p>Какво ставаше около нас, не е за приказване. Нямахме нищо за ядене, само черен, клисав хляб, получен с купони. Но родителите ми никога не загубиха дух, не съм чула вайкане вкъщи. Техните приятелите бяха чудесни, високоинтелигентни &nbsp;хора, интересни чешити - художникът Бенчо Обрешков, актьорът Петко Атанасов и жена му, Петър Стоянович и Бина, моя чичо Хенри Левенсон и неговата съпруга, братовчедка на мама. Казваше се Роза и все се смеехме, че била кръстена на баба си Трънка. Зарю Пеев и жена му Лина бяха заможни хора (собственици на шоколадената фабрика в Своге), на които всичко взеха. Пред очите ми са бонбоните, подредени в красиви, дървени кутии, на които пише <em>Дипломатически</em>. Бяха толкова вкусни! Но когато загубиха всичко, не им мигна окото. Поне на външен вид. И как се забавляваха, какви стихове пишеха! По това време в София нямаше хотели. Когато идваха приятели и роднини от Сливен или от провинцията, отсядаха у нас. Мама и татко сваляха дюшеци на земята и така спяхме - едни на земята, други на леглата. И Йордан Стратиев, бивш дипломат, който не беше никак лош поет, беше написал едно стихотворение, от което помня само първите два стиха:</p> <p><strong><em>хем нахални, и хем прости - от провинцията гости. </em></strong></p> <p><strong>С Михо, първата ми любов, се срещнахме на ски.</strong></p> <p>Той живееше наблизо, на ъгъла на &bdquo;Венелин&rdquo; и &bdquo;Левски&rdquo;. Аз бях на 17, а той на 21! Колко млади сме били!&nbsp; Можеш ли да си представиш, че това някога е било?</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_kzg4D2AWNGTYCwjdMthwTC9R6rbkvp.jpg" style="height:644px; width:450px" /></p> <p><em>Жени Божилова, 1956 г.</em></p> <p>Родителите му бяха много симпатични хора. Баща му беше генерал Кирил Янчулев, началник щаб на войската по време на цар Борис. Те много ме обикнаха и много се сприятелиха с моите родители. Свекър ми е бил военен аташе в Париж, затова Михо беше френски възпитаник.</p> <p>Много ходехме по театри и концерти. Тогава Народният театър беше в разцвета си! Обожавах Шекспировите постановки. Знаехме наизуст Яворов, Дебелянов, Багряна, Далчев! Сега мога да ти цитирам половината Багряна. Много се веселяхме -&nbsp; говорихме си, танцувахме, праскахме белот, но и много сериозно учехме.</p> <p>Жана (Стоянови) учеше френска, аз английска филология и понякога се събирахме да учим заедно за общи изпити. Имам една снимка, на терасата у тях, с Поли, мой състудент от английска филология -&nbsp; учим тримата за ДИАМАТ (диалектически материализъм). И сме си напъхали маркучи в ушите, за да си &bdquo;наливаме&rdquo; диалектически материализъм главите. Жана е с една чанта на главата, Поли е с продънена тенджера, а аз съм с някаква барета - щурава работа! Непрекъснато бяхме заедно! Дори, когато учехме.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_P8sqg1eReUKOZb3NEQrUqTQHp07tK1.jpg" style="height:406px; width:600px" /></p> <p><em>Жана (Стоянович), Поли (състудент на Жени) и Жени си &quot;наливат&quot; диалектически материализъм&nbsp;</em></p> <p><strong>Но беше времето на любовта! </strong></p> <p>След три години връзка, с Михо решихме да се оженим. Свекърва ми беше поръчала халки, бяхме определили дата - 10 юли, защото това беше годишнина от сватбата на моите родители. На 2 юли умря Георги Димитров. На другата сутрин моят свекър изчезна безследно. Милиционери позвънили в пет часа сутринта на вратата и го прибрали без никакви обяснения. На съпругата му връчили нареждане за 24 часа да напусне София. Годината е 1949. &nbsp;И ние се юрнахме като побъркани да разнасяме мебели. У нас стана склад от фотьойли, канапета, скринове.</p> <p><strong>Изнесохме каквото можахме от къщата, за да се настани кварталният милиционер.</strong></p> <p>Това била цялата работа. Но най-страшното беше, че майката на Михо трябваше да замине сама, можеш да си представиш в какво състояние. Те нямаха роднини в провинцията, освен един достолепен възрастен игумен на Петропавловски манастир, близо до Лясковец. И ние решихме да я заведем там. Намерихме стая под наем, стояхме с нея няколко дни, &nbsp;за да се успокои малко и се върнахме в София. Ужасна история беше, ужасна. Моите родители ни казаха: <em>Няма да се жените сега, не е момента, ще го отложите. </em>Нищо подобно. Решихме да се оженим тайно. Той си намери работа в едно руско предприятие за сондаж и проучване на почва за язовири. И то къде - Сливенския Балкан.</p> <p><strong>Аз написах бележка: <em>Заминавам. Не ми се сърдете. Ще се омъжа в Сливен.</em></strong></p> <p>И те горките тръгнаха подир мен. Бяхме сключили граждански брак, но родители &nbsp;ми пристигнаха и настояваха за &nbsp;църковна сватба. Бяхме отседнали в голямата къща на леля Миче. Помня деня, 19 юли, страховита жега. Извикаха един поп в двора на леля, а моят братовчед Недко Недев, който е с брилянтно чувство за хумор, реши да озвучи сватбата и извика Първа сливенска градска циганска музика. И под звуците на тази музика ние се венчахме най-тържествено и весело. Нашите, горките, седяха покрусени в жегата, защото бяха сигурни че извършваме велика глупост.</p> <p>Още на следващия ден заминахме горе в Балкана, където вече бяха отишли двама руснаци. Наоколо гора, жива душа няма и един селски, черен път. Настанихме се в един кантон - едната стая беше за нас, другата за двамата руснаци. Михо беше много сръчен и скова нар за легло. И легнахме ние първата брачна нощ, но не мигнахме цяла нощ от шума на гладни дървеници. На другия ден Михо намери отнякъде тенекии, напълни ги с газ и сложи краката на нара върху тях. Какъв аромат, не мога да ти опиша! Но какво направиха</p> <p><strong>дървениците? Качиха се на тавана и започнаха да скачат оттам!&nbsp;</strong></p> <p>Тогава някой ми каза да намеря сяра. Сложихме я в едни керемиди, затворихме вратата и прозорците, запалихме я и това беше края на дървениците. Аз готвех на един котлон за всички, а мъжете пееха и свиреха. Така весело си прекарвахме четиримата. Но дойде края на есента и вече нямаше какво да работят. Върнахме се за малко в София и изпратиха групата в Димитровград. Аз обаче бях направила абсцес. Бях оперирана от апандисит и след две години започнаха да излизат копринените конци. Отидох при един приятел на нашите, хирург, който ме отвори и ми направи седем сантиметров дренаж. Трябваше да се лекувам. Аз обаче се обадих на мой братовчед, черната овца на фамилията - комунист, зъболекар, проф. Боян Боянов, който много обичаше мама: <em>Бояне, изпращат Михо в Димитровград и трябва да отида с него.Какво знаеш за този град?</em> Той казва: <em>Ама бъди спокойна, </em></p> <p><strong><em>в Димитровград вече имат и трамвай!</em></strong></p> <p>Това е града на Димитров! И с всичкия си акъл ние се натоварихме и заминахме за Димитровград в каменотрошачката, където копаеха варовик за цимент. И можеш ли да познаеш къде беше нашата стая? Под каменотрошачката! А аз съм с отворен корем и дренаж. Разбрах за една амбулатория, която се намираше от другата страна на реката. Над нея минаваше въжена линия с кош. Сядаш в него и те изтеглят на другия бряг. Така ходех всеки ден на превръзки. Но когато се наложеше си правех и сама, защото от друсането на каменотрошачката понякога дренажът излизаше. Разбираш ли какво нещо е младостта! Най - накрая дренажът се запуши и се наложи да се прибера в София, където малко преди да развия перитонит, ме оперира д-р Сарафов.</p> <p>След Димитровград се прехвърлихме на Чудните мостове, близо до Айтос. Наоколо селата са турски, част от Делиормана. Предложиха ни да се заселим в една крайпътна кръчма. Михо пак направи одъри, купихме примус с газ. Компанията беше същата, бяхме заедно с двамата руснаци. Аз готвех за четиримата и учех. Купувахме от турците яйца. Един от тях се влюби в мен. По това време аз много пушех - Арда без филтър. Купувахме по 100 къса и пушехме, та пушек се вдигаше. И този турчин ми направи цигаре от дъб, цялото от халки, които влизаха една в друга и не можеха да се изваждат. А как ме гледаше...</p> <p><strong>Но малко преди да се върнем в София, забременях.</strong></p> <p>На всичкото отгоре бутнах една тенджера от примуса и си залях крака с кипящо олио. Намерихме талига, сложихме слама, наредихме в нея щайги с пресни яйца от турците и потеглихме. Че като заваля един проливен дъжд - всичко се намокри. Така стигнахме до близката селска гара. Представи си ме с бинтования крак, начална бременност, и трябва да отида до тоалетната. Понеже районът е турски, а те са много чисти хора, тоалетната беше бяла, варосана, а на стената висеше табела с указание: <em>Сери право в дупката!</em></p> <p>Върнахме в София и аз махнах бебето. Беше&nbsp; невъзможно да гледаме дете. Трябваше да си намерим работа. Баща ми беше близък приятел с художника Иван Пенков, бащата на Джони Пенков. Пенков имаше сестра Мара, по това време директор на Кукления театър. И тя търсела човек, който да прави главите на куклите. Назначи Михо за тази работа. Той направи тези първи кукли, които си отваряха устата и си въртяха очите. Живеехме при нашите в една стая, която беше цялата в трески, защото там работеше. Аз вече превеждах. И то какво - Бен Джонсън, Ричард Шеридан! Боян Дановски ме беше хванал да му превеждам за Учебния театър пиеси. Не ми плащаха, но за мен беше страхотно удоволствие. Работех само с едно малко речниче, а бяха страшно стари, трудни текстове.<br /> <br /> <strong>Наистина, докле е младост!</strong></p> <p>Срещу нас живееха Владо Найденов с жена си Цанка, която след това пък се ожени за Стефан Савов. Владо и Михо бяха близки приятели. И за да изкараме някой лев, започнахме да правим кончета - детски играчки. Михо правеше калъп от &nbsp;гипс, а ние го каширахме с мокри хартии. След това ги боядисвахме и знаеш ли как се харчеха?! То нямаше нищо тогава по магазините.</p> <p><strong>И Михо се влюби в Цанка. Влюби се до смърт!</strong></p> <p>И колко мило от негова страна, първо на мен каза. Дори ме молеше, ако Владо го потърси, да го лъжа, че не знам къде е. Предложих му веднага да се разведем, въпреки че още го обичах лудо, но той ме помоли да изчакаме. Не знам дали, защото съм мъдра или е характер, но не си развалих отношенията с Цана. Казах си, че щом той се е влюбил в нея, значи любовта му към мен е изчезнала. Останало беше приятелството. Не му се сърдех.&nbsp; Но всички, освен Владо, знаеха, че Цана и Михо правят любов. Аз лъжех нашите. Когато трябваше да сме на гости у Владо и Цана, нощем се разхождах сама по улиците, докато Михо седеше у тях и си говореха глупости.</p> <p><strong>Самоубивах се бавно. Самоунищожавах се.</strong><br /> <br /> Когато разбрах, че тая работа ще продължи дълго, реших да кажа на Владо. Бяхме станали за смях двамата. Затова една вечер, когато Владо дойде да търси Михо, аз му казах, че е с Цана. <em>А, </em>вика той, <em>Цана е при майка си. - Не е Владо,</em> казвам му. <em>Тази история продължава от много време и Михо все ме заклева да не го оставям, защото щяло да му мине. Но те са влюбени, разбери! </em>&nbsp;На другия ден Цана си признала. Пак на другия ден Михо получи повиквателна и го мобилизираха в Добрич, тогава Толбухин. Отидох да го изпратя на гарата. Колко страдах, колко плаках...</p> <p><strong>Но в момента, в който влакът тръгна, мила моя Милена, аз разбрах , че съм го разлюбила.</strong></p> <p>Пълно безразличие. Такова нещо случвало ли ти се е? Толкова се бях изтерзала, толкова дълго време бях страдала, че в момента, в който влакът тръгна, изпитах страхотно облекчение. Върнах се вкъщи и му написах писмо, в което му съобщавах, че се развеждаме. Това за Михо беше трясък!&nbsp; Започна да ми пише &nbsp;любовни писма. Когато се върна, дойде да ме моли да не се разделяме. Донесе ми подарък два коня от дърво - единият се смее, а другият плаче. И отзад написал: <em>Виждаш ли как плача?</em> Все още висят над бюрото ми. Не си развалихме отношенията, но аз бях непреклонна. Събрах му багажа, всички мебели от свекърва ми, и той излезе на квартира. Не престана да тича подире ми. Защото нали знаеш, че много често оценяваме нещо или някого едва, когато го загубим. Какво нещо е тоя живот!</p> <p><strong>След развода заедно с всички приятели отидохме на кръчма.</strong></p> <p>След нас се разведоха Владо и Цана. Владо замина за Германия и стана шеф на българската емисия на на Свободна Европа. След много години, бях в Мюнхен, той ми звъни по телефона и вика: <em>Здрасти, братовчед!</em> Разговаряхме и много се смяхме двамата. А когато Стефан (Савов) се ожени за Цана, станахме семейни приятели.</p> <p>Михо пък започна да ми води разни момичета и да се съветва с мен коя ми харесва, коя - не! Един ден доведе Малина, еврейка, беше учила във Франция. Казах му, че много си подхождат. И той се ожени Малина и тя му роди дъщеря. Но след нея Михо се залюби с Цона Митева. Страхотен любовчия беше този Михо! Цона, с която бяхме големи приятелки, ходеше с Мони Пиронков. И аха да се оженят, бяха поръчали юрганите, тя се залюби с един музикант, вече не му помня името... Беше много драматично.</p> <p><strong>На Цана така и не се разсърдих.</strong></p> <p>Тя всъщност ми направи услуга, защото трудно и тежко щях да живея с такъв любовчия. Първо изневери на мен, после Малина му роди дете, а той се захвана с &nbsp;Цонка. И веднъж сме двете с Цонка на Евин плаж в Созопол. Лежим една до друга и си приказваме. Аз знаех, че тя има любов с Михо. И тя ми вика: <em>Абе Жени, какво ще кажеш, дали да се оженя за Михо? </em>&nbsp;Казвам й: <em>Цоне, ако ме питаш, по-добре не се жени за него, защото той, когато е влюбен е&nbsp; много предан и прекрасен, но след това става безразличен, дори груб</em>. А тя ми отговаря: <em>Добре, де, но знаеш ли как ми оправя колата?! -</em> <em>Ама</em> викам, <em>Цоно, има монтьори за тая работа!</em> Е?!&nbsp; Ожени се за него.</p> <p>Сега си спомням, вече работех в Дома на киното и раздавах пропуски за &bdquo;западни, тайни&rdquo; филми, само за творческите кадри на Кинематографията. Цона седнала пред мен, аз и Николай (Хайтов) зад нея. Ние с Николай нещо говорим, смеем се, тя се обръща и ми казва:</p> <p><strong><em>Моля те, когато свършиш с него, прехвърли го към мен.</em></strong></p> <p>Аз й викам: <em>Имаш много здраве. Точно него няма да пусна</em>. Ей такива глупости... И сега си мисля, колко всичко ми се е струвало драматично на тези млади години... И как всичко минава... Колко прав е бил баща ми, когато е написал в предсмъртното си писмо:</p> <p><em>И разбрах, че животът е по-силен от желанията на хората.&nbsp;</em><em>И че всички хора еднакво се раждат и еднакво умират.</em><br /> <em>Аз бях и вече не съм.</em></p> <p><strong>П.С. Очаквайте втора и трета част от разказа на Жени Божилова</strong><br /> &nbsp;</p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34892_kLhytCmvXUDI8B1f8N9o86ZdvQBiDw.jpg" style="height:400px; width:600px" /></strong></p> <p><em>Жени Божилова и Николай Хайтов</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Втората част можете да прочетете на адрес:&nbsp;<a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/35223-i-navlqkoha-vylcite-ovchi-koji--kakvo-stana-s-tozi-narod-boje-moj-">http://glasove.com/vutreshni-glasove/35223-i-navlqkoha-vylcite-ovchi-koji--kakvo-stana-s-tozi-narod-boje-moj-</a></em></p> <p><em>Трета част можете да прочетете на адрес: &nbsp;<a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/35599-liubov-">http://glasove.com/vutreshni-glasove/35599-liubov-</a></em></p> <p>&nbsp;</p>

Коментари

  • Shine

    28 Март 2014 7:18ч.

    Благодаря :)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Deuhid

    03 Май 2022 9:36ч.

    buy viagra tablets - <a href="https://bestusasild.com/">generic sildenafil 50mg</a> order viagra without prescription

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Jascgz

    20 Май 2022 15:10ч.

    buy cefuroxime generic - <a href="https://cefuroximex.store/">ceftin generic</a> guaranteed cialis overnight delivery usa

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Astrwt

    28 Май 2022 21:48ч.

    cialis india - <a href="https://pharmpill.store/">online pharmacy non prescription drugs</a> order modafinil 100mg

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Omznyo

    18 Юни 2022 11:02ч.

    lasix 40mg without prescription - <a href="https://xfurosemide.com/">order furosemide 100mg online cheap</a> doxycycline 200mg cheap

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Slbrdm

    29 Юни 2022 13:27ч.

    order cozaar 25mg sale - <a href="https://topamaxn.com/">topamax for sale online</a> order promethazine generic

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Vxgjaq

    19 Юли 2022 8:19ч.

    omeprazole 20mg uk <a href="https://metoprololf.com/">purchase lopressor generic</a> methylprednisolone 4 mg oral

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Герасим Недялков

    28 Март 2014 7:27ч.

    Брилянтно! Колко мъдрост има по тоци свят, Боже!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Edna

    28 Март 2014 17:09ч.

    Невероятно!Благодаря!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • red

    29 Март 2014 3:30ч.

    Прочетох някои абзаци два пъти. Беше истинско удоволствие. Рядко срещам нещо толкова красиво разказано.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Васил

    29 Март 2014 22:17ч.

    Истински истории, изстрадани, поучителни,които са все по-малко в днешното капиталистическо, демократично време...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Елена Боянова

    01 Апр 2014 3:08ч.

    Лельо Жени, обичам те!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Лана

    01 Апр 2014 18:14ч.

    Прекрасно е!!! С нетърпение очаквам продължението:)!!!Цяла една епоха е описана!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • georgieff/vienna

    02 Апр 2014 9:30ч.

    my best thanks! a real pleasure! pls to publish confessions like that often! thank you again!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • читателка

    02 Апр 2014 17:49ч.

    Моля авторката да предаде на госпожа Божилова моята благодарност за книгите, които е \&quot;подарила\&quot; на много хора. Бог да я благослови!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Mdam- jenata si kazva- \&#039;\&#039;I dojdoha na vlast naj kr4adlivite i prostite\&#039;\&#039;- na

    03 Апр 2014 23:00ч.

    d

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Деян

    29 Апр 2014 18:12ч.

    Благодаря Ви, страхотен текст!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Валентин

    18 Sep 2014 6:05ч.

    Благодаря!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Р.Н.Н.

    30 Sep 2014 18:18ч.

    Прочетох на един дъх тази завладяваща изповед!!!! Жалко за тези фини, интелигентни хора, описани от Г-жа Божилова, които вече ги няма в България!!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Красимира

    24 Авг 2015 20:15ч.

    Разплака ме, толкова е истинско..... дано винаги има такива хора, дано и аз ги срещам в животоа!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи