Десетки пъти са ме питали: Как така „попадна” в Миланската Скала? В нашата професия всичко, до върха на пирамидата, се гради камък по камък. Не става да си стоиш вкъщи, някой да сбърка звънеца и да каже: О, ами ти пееш ли? Не обичам думата късмет, въпреки че, да, понякога човек получава шанс за нещо, но ти трябва да си готов да го разпознаеш. Нищо в тоя живот не е случайно. Нищо. Знам, че всичко, което се случва в живота ни, е програмирано. Че сме подписали нашите договори, преди да се появим на този свят. Втора част от интервюто с Дарина Такова.
Дарина Такова в златния асансьор на живота

 

  

След завършване на Музикалното училище бях решила, направо се бях заинатила, че или ще уча при Мати Пинкас, или при никой друг! Имах (и имам) много добра, почти животинска интуиция, на която дължа много. Днес си давам сметка, че много от нещата, на които уча моите ученици или моето дете, аз съм правила по чиста интуиция.

 

Проф. Мати Пинкас беше от преподавателите със страхотен имидж и мощ, които, като минаваха покрай теб, направо те отнасяха! Имахме огромен респект към тези недостижими личности, за чието благоволение и внимание треперехме – дали ще ни погледнат, дали ще благоволят да ни чуят поне веднъж! Срещата ми с нея беше сложен и дълъг процес. Когато за първи път се видяхме, тя водеше голям клас с много млади и талантливи хора, и да, тя разбра за моето желание да уча при нея, но не ми обърна особено внимание. Трябваше да изчакам моето време. Два дни преди да кандидатствам за първи път, се разболях, ама жестоко – висока температура, не можех тон да издам. Не се явих. Тогава правилата бяха такива, че за да имам право да кандидатствам на следващата година, трябваше да представя бележка, че имам минимум осем месеца трудов стаж. Никак не беше лесно да се намери каква да е работа. Но майка се сети за моя първа братовчедка, която ми помогна да започна работа в счетоводството на „Булгарплод”.

 

Така откарах две години в отдел „Амбалаж” на „Булгарплод”!

 

Бяха странни, смешни и щастливи години, от които ми останаха само весели и хубави спомени. Бараките на счетоводството на „Булгарплод” бяха разположени почти на края на града, насред калта, където днес е зеленчуковата база на Слатина. Всяка сутрин ставах и по тъмно тръгвах към работното си място, до което, за да се добера, трябваше да газя през безумни калища. Имах специални гумени ботуши, с които „преплавах” през тинята, и хвърлях кал по палтото чак до врата. Когато се доберях до стайчето, вече на топло, за да имам по-човешки вид, изваждах пликче, в което си носех обувки с токченца. И така пременена започвах работния ден. В нашата стая бяхме четирима човека – моя милост, братовчедка ми, която е доста по-голяма от мен, главният счетоводител и колежката Бонка от Горна Оряховица. Работехме на най-старите изчислителни машини, а аз трябваше да събирам някакви картончета с отчетност за амбалажа. Беше пълна лудница! Разбира се, никога не ми излизаха сметките, затова се налагаше братовчедка ми да ме спасява!

 

Шофьорите от цяла България ме обожаваха.

 

Без никакъв сексуален привкус, просто ме обичаха тези момчета. Често вратата на нашата стая се отваряше и вътре се търкулваше някоя хубава диня или пъпеш.

Разбира се, продължавах да пея и да се готвя за изпитите. Годината преди да започна да уча, ме приеха в щатния хор в Консерваторията. Беше една от много важните години в моя живот. Защото освен че започнах да работя това, за което съм учила, в тази година за пръв път се срещнах с едни от най-големите музиканти и личности – Васил Арнаудов и Димитър Манолов, и двамата, за съжаление, си отидоха много рано. Такива повече не се родиха и не знам дали ще се родят. Огромни музиканти, гениални, световни!

 

Васил Арнаудов! Не знам дали някога съм плакала толкова много за човек...

 

Обожаваше таланта и ненавиждаше посредствеността. Много му дължа! Имаше огромно значение за мен. Беше много ласкав към младите и талантливи хора и от-вра-ти-те-лен към по-семплите и посредствените. Когато влязох в Консерваторията, той ме изведе на професионална сцена. Обожаваше гласа ми. Но да стигнем дотам.

 

Третата година, в която се явих на изпити, бях решила, че ако и този път не стане, ще се откажа. Омръзнало ми беше това доказване. А аз наистина пеех страхотно. Скоро чух записи от продукция втори курс на Консерваторията, на която пея. Ами аз съм завършена певица, чува се чистата есенция на таланта. Въпреки това не ме приемаха и не ме приемаха. Пеех „Пуритани”, арията на Елвира, пеех Розина от „Севилският бръснар”, задържах едни фа от трета октава с невероятна колоратура. Чудеха се какъв е този глас – мецосопран ли е, сопран ли е, малко мътен ли е, малко това, малко онова. Тогава Мати Пинкас станала и казала:

 

Хора, това, което чувате, е уникален глас! Това е драматичен колоратур.

 

И всички се погледнали като пръднали, защото „много важно”, кой ли ти разбира... Беше времето на връзките! И точка по въпроса. Ако те изпраща „верният човек” или някой, близък до моето обкръжение, ще те взема, заповядай!

 

А аз бях „никой” и ничия. Аз бях аз. Толкова. Едно момиче без връзки, което просто много искаше...

 

Но не искам да бъда неправилно разбрана. Никога не съм била свръхамбициозна, никога не съм напъвала прекалено, нито съм се бутала с лакти. Затова си бях дала срок – това да е последната година, в която ще кандидатствам. За да се презастраховам, реших да се явя и на конкурса за хора на операта, който по онова време беше на световно ниво. Всяко лято ходеха в Залцбург при Караян, просперираха финансово, имаха всичко, когато тука беше още „тъмна Индия”. Явих се с „Пуритани”, шеф на комисията и главен диригент беше Митко Манолов – гений, гений! И той остана неразбран в България, завърши живота си в Колумбия, като главен диригент на Филхармонията там. Приличаше на Квазимодо, джудже с леко монголоидни черти, но толкова талантлив човек, гений! Бях лудо влюбена в него! И Васил Арнаудов беше нисък мъж, но имаха толкова силен творчески огън, че можеха да увлекат след себе си легиони. Само като ги зърнех, ми се подкосяваха краката. Имаха унищожителното излъчване на музикалния гений. Та на въпросния конкурс толкова съм впечатлила Митко Манолов, че той изтича на сцената, за да ме попита: Вие сигурна ли сте, че кандидатствате за хора?

 

Усмивки от старите ленти.
В "Лучия ди Ламермур" с Румен Дойков 

Но каква изненада! Приеха ме и в Консерваторията! Тогава се борехме по 30–40 човека за място! Професор Мати Пинкас беше благоволила да ме вземе в класа си, но не пропусна да ми каже:

 

Да знаеш, че отново нямаше да влезеш! Взехме 25 стотни от шестицата на еди-коя си, за да добавим към твоите 5,50! Нищо не ми беше спестено!

 

Мир на душата ѝ, отиде си миналото лято на 95 години. От нея съм научила много за личността и фигурата на певеца. Беше строга и особено взискателна към мен. Може би не ме харесваше чак толкова, имаше си други фаворити. Беше лъвица и в буквалния, и в преносния смисъл, жена с много голям авторитет и голям, голям педагог, учител с мащаб, учител по всичко. Няма да забравя, веднъж пях някакво кантатно ораториално произведение в Консерваторията и любезна колежка цъфна при мен: Ама на теб защо са ти дали да пееш това, като не е за теб? Призля ми, обърна ми се черният дроб и тичам да се оплача на Мати Пинкас, а тя ме нахока: Трябваше да ѝ кажеш: Ами защото съм много хубава, затова! Какви са тия въпроси? Няма да се лигавите и страдате, а ще се защитавате! И като личности, и като професионалисти! По-късно станахме близки. Когато вече пеех по света и се връщах в София, се събирахме, канехме я на гости. Винаги носеше табакера с едни шарени цигари, обичаше да ѝ споделяме лични истории, да си говорим женски работи.

 

Мати Пинкас остана една голяма моя любов и учител.

 

Дълги години преподаваше в Испания, понякога се срещахме и беше толкова щастлива и толкова горда с мен! В едно свое интервю казва едно от най-ценните неща за мен: Даринка сред толкова много мои ученици е единствената, която умее да се труди радостно! Това се оказа моят голям ключ! Защото да се трудиш със спортна злоба и дива амбиция е истински кошмар!

 

Та когато ме приеха и в Консерваторията, и в хора на операта, се изправих пред страхотна дилема. Цяло лято умувах, положението беше на кантар, но в крайна сметка реших, че в хора на операта мога пак да отида, а сега имам шанс да уча, и то при професор Мати Пинкас. Нали толкова много исках! Тъкмо се бяхме загаджили с Оги, баща ѝ на Мила, моят бивш и единствен съпруг, и тръгвахме на море.

 

Майка ме предупреди: Внимавай да не се върнеш с бебе.

 

И както винаги, се оказа далновидна. Още първите дни в Консерваторията се разбра, че съм бременна, затова и целият първи курс мина под сянката на това очакване. Не знам дали защото много високо носех бебето, или нямах все още добрата техника, но трябваше още в 5-ия месец да спра да пея. Така и не успях да усетя нищо от консерваторския живот. По-късно разбрах, че са ставали големи купони, че са пътували тук и там, че имало много гаджалъци. Бях станала много хубаво момиче, още първите дни един колега, и той хубавец, ме хвърли в скута си, но след половин час дойде и каза: Извинявай много, но не знаех, че си трудна. Така се свърши с опитите да бъда ухажвана. И цялото ми следване мина под знака на майчинството.

 

Няма да забравя, бях влязла две седмици в деветия месец, бях с 25 килограма отгоре, едвам се влачех с ей такъв корем по коридорите, и една от „другарките” ме скъса на изпит по БКП. И аз плача, ама от очите ми фучат сълзи като в анимационно филмче, обаче баба Пенка (така ѝ казвахме, не ѝ помня името) ходеше с една перука, горката, бивша концлагеристка, не можеше да престъпи принципите си! Не съм знаела достатъчно! Не я осъждам, нито хуля, но си спомням, че се тръшках и молех за една тройка:

 

Вижте ме, в деветия месец съм, всеки момент мога да родя! Не! Изпрати ме баба Пенка горе в библиотеката, за да се снабдя с речите на Георги Димитров от Петия конгрес на Партията.

 

Какво ли съм прочела, какво да съм научила, но нейсе, върнах се след няколко дни. През цялото време говори тя, аз казвах: Да, да... И ми писа петица.

 

И така, Милето се роди на 1 юни. Цяло лято си я гледах и... наесен с песен!

 

Започна втори курс и много бързо набрах скорост. Както си я кърмех, беше толкова мъничка, изведнъж нещо се отпуши... И започнах да пея страхотно. Колежките ми решиха, че това е рецептата, и започнаха да раждат една след друга! Първи Васил Арнаудов тогава ме покани на Мартенски музикални дни в Русе. До този момент не бях виждала нито хор, нито оркестър, нито диригент. Трябваше да пея „Сътворението” на Хайдн с неговия хор „Родина” – пееха като един, печелеха конкурс след конкурс! Сега настръхвам цялата! Чувах гласа на Васил Арнаудов, седнал на един от балконите:

 

Звучиш като ангел! Божествена си! Това е писано за теб!

 

А според мен гласът ми играеше като на уплашено козле. Обаче мина страхотно! Това беше първата ми професионална изява – с оркестър и хор, със зала, пълна с публика! Така тръгна и нямаше спирка вече! Бях едва в началото на трети курс в Консерваторията, когато ме назначиха в Софийската опера и започнах да пея навсякъде – Варна, Русе, Стара Загора, зала „България”, Зала 1 на НДК, новогодишни концерти. Беше времето на големите музиканти и личности, които можеха да оценят таланта и ни помагаха много!

Днес е различно, отношението е друго. Скоро срещнах колега от Филхармонията и си говорим за младите, защото нали за тях аз вря и кипя! И му разказвам с какви хора съм се срещнала, какво беше тогава и как сега никой не помага, никой не обръща внимание на младите, захвърлени са като сираци! А той ми отговори:

 

Дарина, не забравяй, че ти имаше феноменален талант! И много често ми казваха! Но аз продължих да си бъда същият хъшлак. До ден днешен.

 

Така още докато учех в Консерваторията, започна моят професионален живот. Аз съм от актьорския клас на проф. Павел Герджиков, голям наш учител и приятел, с когото заедно купонясвахме. Имахме учебен оперен театър в Сливен, където беше повече купон, отколкото творческа дейност. Половината от нас се разведоха, другата половина се ожениха. Живеехме във вихър от емоции и страсти! Но до ден днешен не мога да си обясня как сме се справяли с парите. Понякога, като си говорим с Оги, бащата на Мила, му задавам един и същи тъп въпрос: Оги, как стана така, че никога не говорехме и не страдахме от липса на пари? Как тази тема никога не беше на дневен ред. Как сме живели? Да, родителите ни помагаха... А той ми обяснява: Е, как?! Взимахме стипендии, ходех да свиря. И сигурно така е било, но нямам спомен да сме имали или нямали пари. Те въобще не бяха на дневен ред. Живеехме весело, имахме много приятели, които останаха в душата и сърцето ми. Въпреки че бързо се оженихме и разведохме, Оги остана един от най-важните хора в живота ми. Макар и разделени, той не престана да казва на родителите ми "майко" и "татко" и беше до тях до последния им дъх.

 

И така, бях осем сезона щатен солист при Софийската опера. Пеех непрекъснато, имах много ангажименти. Имаше месеци, в които съм пяла по пет-шест различни опери. Всеки божи ден имаше спектакъл, понякога и по два. Беше невероятно! И какъв комфорт имаше в този театър! Затова много болея за него. Затова понякога съм наострена, дори агресивна, когато виждам какво се случва там. Защото това е моят театър! Не е на директора, нито на министерството! Това е нашият театър, на нас, артистите! На тези, които направихме кариера в оперното изкуство благодарение на този театър, на тази държава... Защото всичко, на което се научих, всичко, което получих, е тук, в България. Никога не съм ходила на специализация или на майсторски класове в чужбина. И когато излязох навън, започнах да печеля големи международни конкурси! Всички до един спечелих. Защото се различавах от другите. Имаше голям респект към българските певци.

 

Ходех, все едно конкурсът е на мое име!

 

Не се явявах, за да опитам, да проверя дали ще стигна до финала! Отивах за първа награда. И печелех първа награда. Защото се отличавах от всички останали – аз бях професионалист, другите бяха ученици. А този професионализъм ми даде България.

 

Десетки пъти са ме питали: Как така „попадна” в Миланската Скала?

 

В нашата професия всичко, до върха на пирамидата, се гради камък по камък. Не става да си стоиш вкъщи, някой да сбърка звънеца и да каже: О, ами ти пееш ли? Не обичам думата късмет, въпреки че, да, понякога човек получава шанс за нещо, но ти трябва да си готов да го разпознаеш. Нищо в тоя живот не е случайно. Нищо. Знам, че всичко, което се случва в живота ни, е програмирано.

Че сме подписали нашите договори, преди да се появим на този свят.

 

В началото.
В ролята на Джилда в "Риголето", Рим, Вила Боргезе

 

Първото ми излизане в чужбина беше в Милано, където се срещнах с първата си агентка. Взе ни заедно с Мариана Пенчева и малко след това ни изпрати на майсторски клас при Рената Ското. След това дойде и първият ми ангажимент в Палермо. Беше 1992 година! Ето това може би беше шанс за мен. Участието беше на много високо ниво, а аз бях все пак дебютант от България. Репетирахме „Сомнамбула” от Белини, топ опера, която рядко се прави, в звезден състав с едни от най-големите – диригента Донато Ренцети, Роберто Скандиуци, Рамон Варгас, Мариела Девиа, която пееше голямата роля на Амина, а ролята на Лиза пеех аз. И това продължи два месеца! По договор трябваше да пея в 10 спектакъла за космическия хонорар от 5 милиона италиански лири – бяха 5000 лева или 5000 марки, за 1992 г. това бяха страшно много пари! После, поради неразположение на следващата певица, Алида Ферарини, която трябваше да продължи като Амина, аз получих невероятния шанс да изпея всички останали спектакли в ролята на примадоната – мечтана роля на много певици и голямо бойно кръщение за мен.

 

Следващият голям конкурс с много тежка програма, на който се явих, беше „Луиза Тоди” в Лисабон. Бях фаворит до последния момент, но на финалната отсечка една грузинка ме би и взе първа награда. След това дойде конкурсът за млади оперни певци в София, когато не дадоха голямата награда със златния пръстен, а решиха да разделят първа награда между мен и една арменка – Хасмик Папян. Много се ядосах, дори не отидох да си взема наградата. Стана голям скандал, имаше опасност да ми отнемат наградата, но хич не ми дремеше. След години, вече като равноправни колеги, Анджело Габриели от импресарската къща на Павароти, който беше в журито на този конкурс, ми каза:

 

Дарина, още ми тежи на съвестта това, което се случи. Много беше несправедливо.

 

След това отидох в Барселона и се явих на един от най-големите конкурси в света - „Франсиско Виняс”. Бях първият българин, който спечели голямата награда! Това беше първият ми голям успех! Зашеметяващ! Взех две награди – голямата награда и специална награда за най-добър колоратурен сопран с Арията на звънчетата от „Лакме”. Когато си чух името, не повярвах!

 
И дойде моментът, в който аз можех да избирам ангажиментите си. Трима импресарии ми предложиха да работят за мен. Избрах агенция от Флоренция и заедно направихме стратегия за кариерата ми и всичко, което се случи впоследствие. Следващият голям конкурс, на който ме изпратиха през 1994 г., беше „Тоти дал Монте“ в Тревизо, от който са излезли почти всички големи певци.

 

В конкурсната програма беше обявена „Вълшебната флейта”, а ролята на Царицата на нощта беше моят боен кон!

 

Много сложна роля, от тези, които правят кариера! Тревизо е малко градче, в което, спомням си, отвсякъде звучаха ариите на Царицата на нощта. 60 певици се явиха с тази роля. Няма да забравя онзи миг, в който трябваше да се кача на сцената. Повечето италиански театри са по един и същи начин конструирани – сцената е отпред, а входът за публиката е отзад. Трябваше да мина по цялата пътека, покрай редовете за публиката, където се беше разположило журито, и по една стълба да се кача на сцената. И тръгвам аз, бях облечена в черна рокля, със страховито самочувствие, няма какво да скромнича, бях хубаво момиче – с много сексапил и провокативна външност, с две думи – знаех си цената! И като съм минала покрай тях, те си казали: Е, сега, ако и запее така, както изглежда, ето я нашата Царица на нощта!

 

А бях огън и жупел в тази ария!

 

Свършвам, излизам зад кулисите, а там вече ме чака моята импресарка, през залата тича директорът на театъра в Тревизо, който беше и директор на Римската опера: Дарина, знаеш ли, познаваш ли ролята на Шемаханската царица от „Златното петле”? Бях я гледала в изпълнение на Елена Стоянова на софийска сцена, която я пееше по извънземен начин!

 

Да, познавам я, пяла съм я многократно! (Пълна лъжа.)

 

Дали сте свободна след 7–8 месеца, за новия сезон на Римската опера? И започваме ние с моята импресарка да разиграваме спонтанен етюд – трябва да проверим в календара, да не се застъпи с нещо, което вече сме приели... Глупости на търкалета, разбира се, че съм свободна, нямам кьорав ангажимент.

 

Тази прекрасна снимка има своята история. Това е първата ми рекламна фотосесия. Нямах подходящо облекло и моята импресарио ме загърна с един свой шал. И не на последно място, фотографът и гримьорът работеха за... DIOR. Без да отнема нито грам от щедрата красота на момичето Дарина.

 

Така получих първия си професионален ангажимент. Пеех не къде да е, а в Римската опера „Златното петле” на Корсаков! И сега мога кажа, аз, която съм изпяла толкова много неща през живота си, че това беше една от най-трудните ми роли. И на това му викам шанс. Защото аз бях може би единствена в света, която можеше да го изпее! Може би. Другият голям шанс беше, че спектакълът беше в копродукция с Ковънт Гардън. Само след три години бях в Ковънт Гардън с тази роля! Но пак повтарям, Травиати – бол, Мими, Бътерфлай, Тоска – певици колкото искаш!

 

Шемаханската царица пеех само аз!

 

А и изискването беше да е и хубава жена, артистична, еротична! Не можеш някоя турта да сложиш! Като отидохме в Лондон, имаше едно също красиво момиче с красив глас, но ролята е изключително трудна, има една характеристика, една малка подробност – ролята е за плътен глас, който в края на сцената трябваше да завърши с натурално ми, държано до безкрай в трета октава. Когато пеех това натурално ми, театърът падаше! Беше извънземно преживяване. Това момиче пееше всичко прекрасно, обаче ми-то натурално го пееше една октава долу. Много често композиторите пишат ossia, което означава „или”, т.е. имаш избор. В тази роля няма такова нещо. Корсаков го е написал така. И аз бях наистина уникална в тази роля. Тя ми направи кариерата! Въобще! Диригент беше Юрий Аранòвич, а съставът беше от топ руски уникални певци – Кочергà, Валерий Алексеев, Людмила Шемчук – гласове като огромни къщи! Гиганти! Като започнахме първите репетиции в зала, си викам:

 

Ама аз какво правя тук? Чувствах се като комар сред тези океани от гласове.

 

 В ролята на Шемаханската царица с Валерий Алексеев като цар Додон

 

Беше сложна постановка, всеки ден ходехме на балет. Дойде сцената с летящия килим. Осветлението изгасваше и ние с цар Додон, който беше 150 кила, се вдигахме в мрака на един постамент, да, стабилен, но трябваше бая да балансираме с моите 50 килца. Килимът застрашително се поклащаше, което създаваше голяма еуфория сред публиката и не по-малко паника за нас. Но гласът ми летеше и запълваше всичко! Всички бяха онемели! Получиха се невероятни критики, дадох много интервюта, без да си давам много сметка какво точно ми се случва. Все още не осъзнавах своя триумф!

 

Това се случи едва през 2000 г., когато трябваше да пея „Травиата” в Ковънт Гардън!

 

Стоях на сцената пред един нежен прозрачен воал, беше започнала интерлюдията,

 

когато се разплаках на сцената, и си мислех: Боже, къде попаднах?!

 

В ролята на Виолета в "Травиата"! Ковънт Гардън!



Същото лято, след дебюта ми в „Златното петле”, ме поканиха на летния фестивал в Рим, който се провеждаше в термите на Каракала. И там се срещнах с Гена. 


Гена Димитрова пееше Тоска, аз пеех Джилда!

 

Но нашето сближаване се случи след време. В началото тя не ми обръщаше много внимание. Помня, когато я видях за първи път, беше дошла да пее в България, стоях пред гримьорната ѝ и не смеех да пристъпя. Божество!

 

Но не знам как да говоря за Гена...

 

Понякога ми идва една свръхемоция, после дори не помня какво съм разказала. Гена присъства навсякъде, все едно не си е отишла. Да, знам, че я няма физически, но и няма как да изчезне тази огромна енергия, това присъствие на тази жена-монумент! Когато говоря за Гена, а не за маéстра, това никак не отнема от нейното огромно присъствие. Гена беше велика приживе, велика ще остане и след като си отиде. Когато се говори за голям певец, обикновено се разказват неговите бляскави моменти на сцената. За нея всички велики личности, които са я познавали, говорят за Човека Гена Димитрова, за нейната земност и семплост, които я правеха толкова уникална. Хора, които я виждаха за първи път, не можеха да повярват, че това е кралицата от сцените. Защото Гена беше изключителна! Толкова семпла, обикновена и нормална!

 

И когато такъв човек си отиде от този свят, всички, които са се докосвали до него, започват да вадят от ръкавите разни невероятни истории и чудесии... Не мога да кажа, че с Гена ме е свързвало голямо приятелство, но така се случи, че започнахме да се засичаме тук и там. А години по-късно, когато тя вече се беше оттеглила от пеенето, се виждахме по-често. Не знаехме, че това са последните години от живота ѝ. Разбира се, продължаваха да я канят, но тя отказваше: Оставете ме на мира, не мога да пея вече!

 

Не мога да пея вече!

 

И беше все уморена. По-голямата част от годината живееше в апартамента си в Монте Карло, където няколко сезона поред ходех да пея. Беше прекрасно време! Много харесвам Монте Карло, с онази приказност, с онзи вълшебен и нереален свят, в който попадаш. Да, знам, че има хора, които не го харесват – ама било много изкуствено, щели да умрат от скука там.

 

Ух! С радост бих умряла от скука в Монте Карло!

Гена беше голяма скица!

Говорехме си за какви ли не интересни неща. Беше луда по астрологията. Когато се запознаваше с някого, веднага питаше: Ти кога си роден? И започваше да дращи, да чертае карти и да изчислява. Маестро Кръстан Мисирков, който по това време беше диригент на хора на операта в Монте Карло, живееше в едно миниапартаментче, в което често се събирахме.

 

 

С Гена и маестро Мисирков в неговата "теснолинейка", както го майтапя до ден днешен. Имаше маса, легло, гардероб, минибоксче и баничка. И все купуваше я книги, я плочи, музика, къде ги побираше...

 

В Монте Карло е най-страхотният и луксозен спа център в света, който се намира на брега на морето! Ходех като побесняла по разни процедури, давах безумни пари, всичко La Prairie, със затоплена морска вода, цял ден се разхождах с едни бели халати, возех се в златни, прозрачни асансьори – лукс на луксовете! Гена не принадлежеше на този свят! Когато я канех да дойде с мен, винаги ми отказваше: У-мо-ре-на съм! А и тези неща никога не са ме интересували! Беше се затворила вкъщи.

 

Най-голямата трагедия за Гена беше загубата на съпруга ѝ.

 

Не мога да си представя по-свързана двойка от тях двамата, от тяхната огромна любов – първа и единствена, последна, за цял живот и завинаги, докато смъртта ги раздели. И ги събере. Той оставя себе си и собствената си реализация на втори план и тръгва да я следва навсякъде по света. Тя не обичаше да лети със самолет, затова пътували с кола навсякъде из Европа, като изключим трансконтиненталните ѝ ангажименти, разбира се. И когато Жоро си отива, светът се срива пред тази жена! Толкова е страдала! За да не потъне напълно, трябвало да намери сили и да продължи да пее. Но знам от хората в театрите, че щом напуснела сцената, още зад кулисите, не спирала да плаче.

 

Но имаше гигантско чувство за хумор. Беше изключително пряма, казваше това, което мисли, право в очите и никога не правеше излишни комплименти. Дори да ти стане кофти, ако имаш малко акъл в главата, ще оцениш, че това, което ти е казала Гена, е било градивно, че може да е ключ за развитието ти на певец. Чувала съм Гена да казва на колеги: Ти нали знаеш, че не можеш да пееш? Ти плюеш звука, а трябва да го пиеш!

 

 

В ролята на Лукреция Контарини в операта "Двамата Фоскари", Римска опера

Бях поканена да спася една опера в концертно изпълнение, пях „Двамата Фоскари” с Лео Нучи – огромен триумф! Не можехме да си тръгнем от театъра! Толкова много аплодисменти, толкова много възторг, толкова бляскави критики! На другия ден с маестро Мисирков и с Гена отиваме да обядваме в Кафе дьо Пари и тя ми каза: Страхотно направи тази роля! Въпреки че тя е написана за такъв глас като моя. Но при нас, драматичните сопрани, в тази теситура, височините идват като пределни, като крясък. А ти го изпя страхотно! Защото правиш и арки, и високите тонове изпя по невероятен начин. Но не ми харесва, че днес си леко прегракнала... Тази роля ти е на лимит на струните. И наистина, малко преди това, честваха се 40 години на сцената на Ренато Брузон, имах цял постановъчен период в Римската опера с „Двамата Фоскари”. Беше страхотно! Отново триумфирах! Обаче между спектаклите, за да се възстановя, трябваше да лежа и да гледам в една точка. Права се оказа Гена, справих се блестящо с ролята, но не беше за мен! След това много пъти ме каниха за нея, но си бях казала, че повече няма да я пея.

 

Такава беше Гена! Дори с риск да ти стане неприятно, казваше всичко, което мисли! Честен човек и голям артист!

 

Без сянка от типичните примадонски номера и поведение. Но си отиде от този свят огорчена... Все повтаряше, че е уморена от хората, които все искат, искат... Беше раздала толкова много пари. Даваше и забравяше, че някога може да ѝ ги върнат. Има и други неща, на които съм ставала свидетел, но нямам право да разказвам. За да не нараня достойнството ѝ, макар вече да не е сред нас. 

 

С Гена Димитрова!
Ще говоря само за нейната велика същност и голямо сърце!

 

Бях сред публиката на последния ѝ спектакъл в Арена ди Верона.

 

Беше постановка на Уго де Ана с едни сложни сцени на различни нива и странни костюми. Гена беше в ролята на Абигайл и трябваше да излази пълзешком на една височина, да се изправи и да запее от високо! Физически беше трудно за нея, вече я боляха коленете, непрекъснато вдигаше кръвно, често над 200! Едвам изкара спектакъла, викаха Бърза помощ да я проверява, дадоха ѝ някакви хапчета. Тогава, на този спектакъл, тя свали всички височини една октава долу. Никой от публиката не възропта. Хората около мен плачеха. Защото за тях пееше Гена Димитрова! Гласът – символ на Арена ди Верона! Не се е раждал и няма да се роди подобен! В такива моменти човек или плаче, или се смее.

 

Умът и сърцето не могат да поберат тази нечовешка емоция! Това е Гена!         

  

П.С. Очаквайте трета, последна част от интервюто с Дарина Такова.


Първа част можете да прочетете на адрес:

http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/darina-takova-kogato-imash-dyavola-na-gyrba-si-kakvoto-i-da-pravish-shte-se-sluchi-tova-koeto-ti-e-pisano

 

И един специален поздрав за почитателите на голямата Дарина Такова!

 

Дарина Такова и Джузепе Сабатини в „Луиза Милер” на Джузепе Верди
Театро Ла Фениче, Венеция, 2006 г. 

 

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Гражданин на 07.01.2017 в 19:56
Пенка ДАМЯНОВА - така се казва преподавателката, която не помните!

Напиши коментар