Често, когато прогнозите ми се сбъдват, изпитвам тягостно разочарование. Иска ми се да бъда изненадан. Не може нещата да са толкова едномерно предсказуеми! Но засега са. Импийчмънтът на Тръмп се разцепи по партийна линия. Единственият републиканец, гласувал „за“ импийчмънта уж „по съвест“, мормонът Мит Ромни, просто е... яко забъркан в украинските корупционни разкрития на Руди Джулиани.
Целта на напористия бивш нюйоркски кмет бе постигната – кандидатурата на Джо Байдън, фаворита на Демократическата партия (ДП), е фактически потопена. Вицето на Обама остана четвърти на предварителното обсъждане с гласуване (caucus) в Айова с унищожителна разлика. Силите на неадекватността в ДП сега се надяват на обречения, макар самофинансиращ се, кръстоносен поход на другия бивш нюйоркски кмет – Майк Блумбърг. Говори се и за реактивиране на Хилари от нафталина.
Украинската корупция си остана основен проблем на американската вътрешна политика и тепърва ще чакаме още конфузни разкрития от лагера на Тръмп. Руската истерия като средство за война срещу него обаче е отдавна изчерпана, но не и русофобската пасия на демократите. Тя остава единственото общо, което свързва разнородните във всички други отношения демократически кандидатури. Няма шанс да бъде зарязана скоро.
Конфузията с броенето на гласовете в Айова, резултатите от които още не са официално обявени в момента на писане (петък вечер нюйоркско време), е пореден удар срещу репутацията на елита на ДП. „Кокъсите“ включват и открито обсъждане, където става ясно какво е разположението на силите. Затова никой не повярва на IT фирмата, смятаща гласовете, когато в понеделник вечер обяви за победител с много малка разлика Пийт Бутиджидж. Който се оказа и акционер в същата фирма! ДП ще се старае да премахне „кокъсите“, тези досадни за нея срещи с реалността, да ги замени навсякъде с по-манипулируемите по герберски анонимни предварителни избори (primaries).
Въпреки големите обещания на надигащото се в низините на ДП народно въстание, олицетворявано главно от жените, за което писах миналата година с такава надежда, оказа се, че старият боен кон Бърни, възправил се като феникс от пепелта, отново громи всички и в дебатите с другите кандидати от ДП, и в „кокъсите“ и „праймърисите“, и силата му ще расте непрекъснато, докато, както се опасявам, кандидатурата му не бъде торпедирана на лято от ДП като в 2016 г. Те открито предпочитат омразния им Тръмп пред социалиста. Освен ако нещо не им попречи!
Силата на Бърни не е случайност или някаква лично негова идиосинкразия, а е системен проблем за Америка. Съвсем не случайно Тръмп в речта си за състоянието на съюза във вторник, иначе толкова сходна по атмосфера с речите на Брежнев на конгресите на КПСС от 70-те години, отново размаха плашилото на социализма, на архизлодея Мадуро, вдигна на прът сламеното чучело Хуан Гуайдо, отдавна изритано от парламента в Каракас.
По този начин Тръмп призна, че истинският му опонент е Бърни и натърти, че който не ще червеното, ще трябва да преглътне оранжевото. Странно, но това наистина е дилемата на днешна Америка: демократичен социализъм или клоунски популистки турбокапитализъм.
Затова няма шанс „демократическият капитализъм“ на Бутиджидж, който в днешно време е оксиморон и е терминологична заемка от демократичния социализъм на Бърни. Бутиджидж е типичен лайфстайл кандидат от типа на Обама – млад и хубав, открито гей, женен за мъж (цяло чудо как е избран за кмет и не в Ню Йорк или Сан Франциско, а в сравнително малък градец от ръждивия пояс в Индиана, наистина университетски, но пък католически), със странно звучащо малтийско-арабско име. Възгледите му са умерено прогресивни по мерките на буржоазния либерализъм, напълно в линия със статуквото на ДП.
Но с победата на Тръмп в 2016 г. времето на лайфстайл политиката свърши. И се върна времето на класовата политика. Честно изразена като на Бърни и мошенически маскирана в клоунски одежди като на Тръмп, който се кълне в брадите на работниците и дребните бизнесмени и служи вярно на обожаващия го едър капитал, поне от определени отрасли. Свърши и времето на гласуването за кандидатите на статуквото. Дойде времето на протестния вот – сега поделен между Бърни и Тръмп, според умствения капацитет на избирателите.
Че лайфстайл политиката е минало доказа и провалът в Айова на всички жени кандидатки от ДП, две от които бяха ендорсирани от редакцията на в. „НЙ Таймс“ – Елизабет Уорън и Ейми Клобучар. Това явно е неразбираемо за лагера на Хилари, който продължава да вярва в лайфстайл утопията, че демографските процеси в САЩ – като увеличаването на процента на малцинствата и активността на жените и ЛГБТ – правят републиканското управление невъзможно. И затова и досега не приемат реалността на Тръмповата победа и управление.
ТВ кадрите, в които Тръмп обърна гръб и не пое подадената му от Нанси Пелоси ръка преди речта си в Конгреса и когато демократическата председателка на парламента си го върна, като демонстративно раздра копието си на речта му след края й на няколко къса, са великолепна илюстрация на дълбокото разделението и взаимната омраза, парализирали официален Вашингтон от 2016 г. насам.
Този път републиканците бяха по-триумфално настроени: бодро скандираха „още четири години!“. Заслугата за небивалото единство принадлежи изцяло на неадекватниците от ДП, отвратили от себе си и от доминираната от тях „дълбока държава“ много милиони американци с безумния си, несправедлив лов на вещици срещу иначе обречения да бъде слаб, объркан и непопулярен президент. Засилилият се Тръмп вече започна да чисти „предателите“ в Белия дом – в петък уволни посланика си в ЕС и директора за Европа в Съвета за национална сигурност за това, че свидетелстваха против него в процеса на импийчмънт.
От речта му за състоянието на съюза, често прекъсвана с овации на крака отдясно, пък стана ясно, че и „добрата стара партия“ също не обитава този наш грешен свят, а някаква паралелна реалност. В която например Гуайдо е „господин истинският президент на Венецуела“, убийството на Солеймани е „справедливо и законно и е спомогнало за мира в Близкия изток“, планът на Тръмп за решаване на израело-палестинския въпрос е „работещ и се приема от двете страни“, а САЩ са „предмет на боязън, завист и възхищение в цял свят“. Награждаването с президентски медал на патриарха на „радиото на омразата“ Ръш Лимбо предизвика конвулсии на погнуса у всички душевно здрави американци.
Почти нямаше изречение в речта, в което да не се съдържаха умишлени пълни или частични лъжи, преувеличения, а може би и искрени заблуждения. Това се отнася и за казаното за успехите на икономиката, създадените работни места, растежът на Уолстрийт, но по-подробно ще се спра на него в следващ коментар, посветен на американския капитализъм, социализъм и условията, които правят последния единствено жизнеспособен изход от сегашната безизходица. Идейната заблуда, криенето на глави в пясъка от страна на американската върхушка поразително прилича на психоклимата в имперския Петербург непосредствено преди Първата световна война и руските революции. Българските зрители на RT вече са забелязали, че и там е доста силна антисоциалистическата нотка, колкото и симпатии да имат иначе към Бърни като разобличител на Хилари и към Мадуро като лидер на латиноамериканската съпротива срещу САЩ.
Изчерпаността на досегашния двупартиен модел на САЩ е очевидна. Кандидатите с бъдеще са аутсайдерите, апелиращи към масите през главите на партиите и свободни от бюрократична и спонсорска обвързаност. Като милиардера Тръмп (за чиято роля мечтае и милиардерът Блумбърг, а някога изигра доста успеяно и милиардерът Рос Перо) или народния трибун и демократичен социалист Бърни, издържащ се от милиони всекидневни малки дарения онлайн, които са по възможностите на всеки американец с със средни и по-ниски доходи, и с помощта на милионна армия ентусиазирани, самоорганизиращи се помагачи-доброволци.
Трудността да се установи в САЩ открит, брутален прокапиталистически режим съм разглеждал подробно другаде и досега вярвам, че анархистката, непокорна, индивидуалистична природа на американците, която ми е отлично позната не от книжки, а от десетилетия триене лакти с тях в американски фирми в частния сектор, а и от дългогодишно любителско изучаване на американската народна култура. В съчетание със забележителната им способност за гражданска самоорганизация и артикулирано, сравнително цивилизовано политическо дебатиране.
Затова повтарям, алтернативите сега са само две – клоунски популистки капиталистически режим от типа на Тръмповия, обиращ протестния вот на необразованите маси и предизвикващ погнусата на по-образованите, или просоциалистическо реформистко управление от типа на предлаганото от Бърни, опиращо се на широко неформално народно движение в подкрепа на основни „социалистически“ искания, приети за разумни от голяма част от обществеността и особено подкрепяни от младите.
Още по темата:
https://glasove.com/categories/komentari/news/byrni-sandyrs-superzvezda
http://glasove.com/categories/komentari/news/amerika-i-socializmyt