Саймън Тагуел. Снимка: BBC2, 1972г.
B. ПРОТИВОДЕЙСТВАЩИ ДОБРОДЕТЕЛИ
ГЛАВА ТРЕТА
Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно.
Св. Матей и св. Лука представят това блаженство с малки разлики. Св. Лука е малко по-първичен: „Блажени вие сиромаси”, което е сдвоено с окайването: „Но горко на вас богатите” (Лук. 6: 20,24).
Тук има известна суровост на материала, която не бива да се подминава. Посланието е същото, което намираме в по-обработена форма в притчата за Лазар и богаташа (Лук. 16:19 и нататък): ако преуспяваш в този живот, ще платиш за това в другия, и обратното. В самия текст са дадени няколко основни поуки. Може би богаташът от притчата е можел да е по-внимателен с бедняка на портата му, но не в това Авраам го упреква. Смисълът на историята е не в това, че Лазар е бил добър човек, а богаташът – лош, а просто в това, че единият е бил беден, а другият – богат, и че в следващия живот ролите им ще се разменят. И това е всичко. Горко на вас, богатите.
Липсата на уловка тук е доста обезпокоителна, но подобни паралели има и в иудейската литература. Раби Иуда Принцът е мислел по същия прост начин, „Който се ползва от удоволствията на този свят, няма да получи от удоволствията на другия; но който не приеме удоволствията на този свят, ще бъде възнаграден с удоволствия в другия”. Изглежда сред иудеите е известна поговорката, че никой не е удостоен „да яде на две маси”.
Има изобилие от анекдоти, илюстриращи този принцип, като историята с раби Ханина, който бил много беден и един ден жена му го помолила да поиска облекчение. Изведнъж той получил видение, че държи златен крак от маса. След това в съня си видял, че верните един ден ще ядат на трикраки златни маси, а той ще яде на маса с два крака.
Това обаче е в ярък контраст поне с най-ранната част на Стария завет. Там благочестието и просперитетът вървят ръка за ръка. Материалните награди са били очаквано последствие от спазването на Божия закон (напр. Втор. 6:3; 11:13 и нататък). По-различно е положението в книга на Иов, където адекватността на подобни очаквания е противопоставена на реалния живот в този свят. Иов е представен като добър човек в най-висша степен. Въпреки това е повален от поредица катастрофи. Приятелите му настояват, че той трябва да е съгрешил, иначе такава ситуация би била необяснима. Иов е настоятелен, че той не е съгрешил, и за целите на автора е необходимо да повярваме в това. Но тогава попадаме в нетърпима и безсмислена ситуация, в която невинен човек понася всяка възможна загуба и несгода. В края на историята Иов е възвърнат в светското преуспяване, но междувременно на него му се е наложило да замени досегашното си разбиране с една далеч по-дълбока и обширна представа за Бога.
Едва в междузаветния период Иерусалим започва да развива чувството, че материалният просперитет не върви задължително с благочестието и че може би е дори присъщо за човек, отдаден на Бога, да принадлежи към бедните и отхвърлените от света.
Първоначално това е било просто наблюдение, но с времето се превръща в доктрина – праведният човек не трябва да очаква да успява в този свят, вероятно защото подобна теория съвпада с нарастващото усещане, че тази епоха е епоха на господство на Сатаната. Иудейското благочестие от този период започва да осъзнава острата дихотомия между сегашния и бъдещия век. Божиите угодници ще бъдат възнаградени в последните времена.
Ранното християнство възприема тази идея. Широко се разпространява схващането, че светът, какъвто го познаваме, е управляван от „Княза на този свят” (срв. Иоан 14:30). Оттук и опасенията, че успех в този свят е възможен само при условията на този княз. Това е и положението, описано в плашещите картини на Откровението за предстоящото преди края на света. Там се описват времена, в които само носещите печата на Звяра ще могат да купуват или да продават (Откр. 13:17). Цялата икономическа система е контролирана от врага на Бога. Едно от последствията за верните следователно трябва да бъде решителното разграничаване от целия финансов ред в света.
В Откровение това положение на нещата е представено като предстоящо. Но същото предупреждение се отправя дори и в настоящето в Пастира на Ерм:
Вие, божии раби, трябва да знаете, че живеете в земя, която не ви принадлежи. Вашият град е далеч от тук. Така че, ако знаете вашия град, в който ще обитавате, защо искате да придобивате ниви тук, и скъпи имения и сгради и ненужни домове? Всеки, който осигурява себе си тук, в този град, явно не очаква да се завърне в своя град. Вие, глупави страхливци, не разбирате ли, че всичко това принадлежи другиму и се управлява от него? Един ден господарят на този град ще ви каже „Не желая да живеете в моя град; напуснете тоя град, защото не спазвате законите ми”. С вашите имоти, ниви и домове и с всичкото си друго имущество, какво ще правите тогава със земята си, с дома си и с останалото си богатство, когато бъдете изхвърлени така? Господарят на тази земя е прав, когато говори: „Или спазвай моите закони, или напусни града ми”. Тогава какво ще правите? Вие имате ваши закони във вашия град. Ще се отречете ли съвсем от вашите закони, заради нивите и другите си имоти, и ще заживеете ли по законите на този град? (Ерм 50: 1-5)
Според Ерм от всички грехове най-унищожителният е отхвърлянето на Завета с Бога. И тъкмо това най-често е последствието от придобиването на земни блага, защото те винаги са несъвместими с верността към Завета.
Подобни образи се срещат и в евангелието от Тома:
Мария попита Иисус: На кого приличат учениците ти? Той каза: Те са като малки деца, живеещи на земя, която не е тяхна. Когато стопаните дойдат, ще кажат: Махнете се от земята ни! Тогава те ще свалят и дрехите си пред тях, за да им върнат земята обратно.
Всеки от нас трябва да подходи с голяма сериозност към въпроса колко далеч сме готови да стигнем, за да придобием успех в този свят, без да нарушим верността си към Бога. Много тънка и неуловима е разликата между това да печелим от мамона на неправедните, за да придобием приятели, които да ни въведат във вечните жилища (Лук. 16:9), и това да се опитваме да служим едновременно на Бога и на мамона (Мат. 6:24).
Тук няма място за пуританство и претенции. Не е възможно в този свят да имаме напълно „чисти ръце”. „Талантът”, с който трябва да търгуваме, винаги ще бъде белязан; няма друга парична единица освен „неправедното богатство”. Когато се наложи принадлежността ни да бъде наистина засвидетелствана, тогава, както Църквата винаги е знаела, изходът е или отстъпничество, или мъченичество. Но междувременно трябва да приемем, че над всичките ни предприятия в този свят стои въпросителен знак. Както и да сме поставени в обществото, ще трябва да поемем риска да служим на мамона. Това е валидно както за привидно „добрите дела”, като например учителството, така и за откровено светските начинания като правенето на пари. Каквото и да се опитваме да правим в този свят, ние неизбежно ще бъдем повлияни в някаква степен от неговите правила.
Църквата, разбира се, никога не е могла да формулира строги и радикални предписания и да настоява пред своите членове за пълно отчуждаване от обществото. В нея винаги е имало място за богати и преуспели вярващи. Но те трябва да бъдат предупредени, че тяхното собствено спасение зависи от щедростта им към истински бедните. Ерм казва, че по молитвите на бедните се извършва спасението на богатите. Mutatis mutandis, това важи за всички нас, които сме жизнеспособни членове на светското общество; нашето спасение зависи от това дали сме същински братя с отхвърлените от обществото, независимо по какъв начин се изразява това братство.
Много важно е този принцип да не бъде изцяло спиритуализиран и отделян от екзистенциалното, както и да не бъде превръщан в почти светски ангажимент на приобщаване към определена социална, политическа или икономическа група. Разделението на „богати” и „бедни” от гледна точка на царството Божие не може да бъде просто приведено в светски категории. Всички ние в някаква степен сме успели в света и всички в някаква степен сме отхвърлени от него дори и само затова, че светът няма универсални критерии за приемане и отхвърляне.
Важното е да не забравяме предупреждението, че няма да ни бъде позволено да ядем от две трапези. Този принцип има изключително широк обсег, както можем да видим от думите на Господ, когато говори за хората, претендиращи с благочестието си, за да впечатлят света. Коментарът на Нашия Господ е прост: „Те са получили вече своята награда” (Мат. 6:2, 5). От тази гледна точка няма голяма разлика каква е целта, която сме си поставили. Ние можем да искаме да извършим убийство или икономическа реформа; щом сме постигнали целта си, вече сме получили наградата си. Можем да се надяваме, че хората ще се посветят на извършването на икономическата реформа, а не на убийството, но от гледна точка на блаженството и двете цели са незадоволителни и по този начин са в състояние да ни отклонят от нашия път към Божието царство. Въпросителният знак още стои: кое е по-важно за нас в решителния момент – Бог или нашият успех в икономическата реформа?
Пълната или относителната несъвместимост между успеха (от какъвто и да е вид) в този свят и успеха в бъдещия век със сигурност е в пряка връзка с нашето блаженство. Но това не изчерпва значението на блаженството на нищите нито за нас, нито за ев. Матей. По-нататък в проповедта на планината нашият Господ прави ново просто наблюдение за земното преуспяване, „Недейте си събира съкровища на земята”, казва Той (Мат. 6:19) и в допълнение към моралния елемент ни напомня, че ние и не можем успешно да си съберем съкровище на земята. Просто няма как. Дори да успеем да опазим благата си от молец, ръжда и крадци, ние не можем да ги запазим много дълго за себе си, просто защото не можем да запазим себе си, за да им се радваме. В друга от притчите Господ осмива човека, който искал да си издигне огромни хамбари, за да съхранява там обилната си реколта: същата нощ той бил посетен от смъртта. „Безумецо, тази нощ ще ти поискат душата, а това, което си приготвил, чие ще бъде?” (Лук. 12:16 и нататък).
В този свят ние не можем да имаме истински притежания, защото притежанията ни не са достатъчно обезпечени и защото ние не сме достатъчно обезпечени. Ние живеем във времето, живеем в света и този живот последователно изтича. Както се казва в израза, приписван на Хераклит (който вероятно не го е казвал), „Не можеш два пъти да стъпиш в една и съща река”. Когато стъпиш в нея за втори път, тя вече не е същата река и ти вече не си същият човек. И това е относимо към всичко останало. За да цитираме още една известна забележка, която Хераклит може би не е направил, „Всичко тече”.
Така че опитът да сграбчим благата, да ги стиснем и да кажем: „Ето! Мое е!”, е фундаментално погрешен. „Сегашното състояние на тоя свят преминава” (1Кор. 7:31); призивът на ап. Павел да си служим с този свят като че не си служим, е съвсем реалистичен.
Когато сме млади и здрави и когато слънцето грее, тази философия не изглежда толкова трудна. „Късай розовия цвят, докато още можеш”, умолява Херик красивите млади девици. Но когато розовият цвят премине, тогава какво? И когато „крилатата колесница на времето” ни понесе и станем слаби и немощни и не можем да събираме повече розов цвят? Ако Евангелието ни призоваваше единствено да ковем желязото, докато е горещо, то щеше да огорчава нашите души. А ако само ни казваше да чакаме търпеливо слънцето да изгрее и за нас, предлагайки ни неясна отплата горе на небето за всички несгоди, претърпени тук долу, това в най-добрия случай щеше да е едно безрадостно послание.
Всичко сочи, че блаженството „Блажени нищите духом” трябва да се чете по-широко. Това, което е заложено тук, не касае само материалните притежания, става дума за нашето отношение, за духа, с който живеем. Пренасочването на нашето внимание от земното към небесното съкровище има за цел да преосмисли самата ни идея за притежание. За нас ще бъде поучително да се вгледаме внимателно в историята на грехопадението. Змията изкушава Ева с обещанието, че ако яде плодове от дървото на познанието, нейните очи ще бъдат отворени и тя ще бъде като Бога, ще познава доброто и злото (Бит. 3:5). В по-късната история за сътворението, от т.нар. свещеническо предание, се посочва един тънък момент – Бог сътворява човека, мъж и жена, „по свой образ и подобие” (Бит. 1:27).
Следователно това не е просто изкушаване на човека да пожелае да бъде като Бог – той е създаден да бъде като Бог. Но той е създаден да бъде като Бог по силата на това, че Бог го е създал така, а не по силата на някакъв човешки акт на присвояване. Това, което змията предлага, не е лошо само по себе си, то е по-скоро изопачаване на начина на притежаване на нещо, което е вече налице и което е добро. Тя иска да насади нова идея за притежанието.
Божието подобие е нещо, което Бог е дал на човека, човекът не е направил нищо, за да придобие това подобие, да го направи свое. И действително – какво изобщо би могъл да направи? Как би могъл да обезпечи притежанието си над нещо, което винаги е било Божи дар? Защо тогава човек би искал да се обезпечава по този начин? Защо собственото му подобие на Бога е трябвало да става обект на неговото внимание?
Сатаната е този, който предлага на човека да направи нещо, за да стане като Бог, да вземе своето подобие на Бога в собствените си ръце. Жестът с взимането на плода и изяждането му е очевиден символ на взимането на нещо в собствените си ръце и поемането му в себе си на сигурно съхранение. То е символ на тази сигурност на притежаването, която се е превърнала в такава настойчива грижа за падналия човек.
В търсенето на тази сигурност човек създава контрастна разлика между притежание и непритежание. Ние искаме да можем да начертаем разделителна линия между имането и нямането. Фарисеят от притчата гради собственото си усещане за това, което има, чрез противопоставянето с някой друг, който няма това. Ето по какъв начин ние изграждаме идеята си за притежание. И това е гибелна идея. Безброй пъти сме изпитвали нейната безсмисленост и въпреки това ни е толкова трудно да научим този урок!
Множество приятелства и бракове са били унищожени от тази идея, от желанието ни да притежаваме, да имаме изключителни права върху някого. Сигурен начин да изгубиш приятелството, независимо дали е в семейството или извън него, е да се опиташ да го хванеш твърде здраво. То може да бъде притежавано единствено докато се получава даром, отново и отново. В имането има нещо радикално несигурно и това не е недостатък, а е част от красотата, с която Бог е устроил света. Но падналият човек е загубил вкуса си към подобна несигурност. Той иска здраво да държи нещата в ръце или поне да мисли, че го прави, тъй като, както виждаме, това е празна надежда.
Наистина, само бедните духом могат да имат нещо, защото само те знаят как да получават дарове. За тях всичко е даром.
Господ ни казва и друга притча за същото, или почти същото. Това е историята за човека, който заминал и оставил пари на слугите си. Един от слугите предпазливо ги заровил в земята. Той искал да бъде сигурен, че няма да ги загуби (Мат. 25:14 и нататък). Това е типично за падналия човек. Той не иска да поема рискове. Но точно поради това той губи таланта, който му е поверен. Господарят иска неговите слуги да поемат рискове. Той иска те да играят хазартно с парите му.
Господ ни призовава към бедност такава, че да сме винаги готови да се откажем от всичко, което ни е дадено, за да може то да ни се върне обратно преумножено. Ако не сме готови да играем на тази игра във времето и да рискуваме да изгубим всичко, дори това което си мислим, че сме имали, ще ни бъде отнето рано или късно. Да се опитваме да притежаваме по този начин означава всъщност да не притежаваме нищо.
„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.” За нас е много важно да се отучим да притежаваме по начина, по който дяволът ни е научил, защото единственото, което си струва да притежаваш, е отвъд всякакво притежание. Трахърн в своята Centuries of meditations осмива хитроумието, което ни приковава към малкото притежания, които са си само наши собствени и на никой друг. Всичко е предназначено за нас, както казва ап. Павел (1 Кор. 3:22). И при това всецяло притежание нашето право може само да бъде подсилвано от правото на другите – това е напълно различна идея за притежание. Всичко по-малко от това е просто глупаво в сравнение с пълнотата, която може да бъде наша.
Мислил ли е някой, че е възможно човек да се прехласва по бляскави дрънкулки като нощна пеперуда и да пренебрегва небесата? Щеше да е невероятно, ако не го виждахме ежедневно. Радват се на късче злато повече, отколкото на слънцето: и взимат няколко лъскави камъчета и ги наричат бижута. И им се възхищават, понеже били блещукали като звездите и били прозрачни като въздуха и бистри като морето. А самите звезди, които са хиляди пъти по-красиви и величествени, за тях нехаят.
Да бяха всичките ви богатства събрани тук на някое местенце, всички други места щяха да са празни. Затова е нужно, за да бъдете доволни и истински удовлетворени, богатствата ви да бъдат разпръснати навсякъде. Как е по-добре – да имате събрано малко лично богатство и всичко останало да бъде пусто, или пък навсякъде и всичко да бъде изпълнено с нашето истинско съкровище?... Да имаме малко, ограничено богатство, когато очакваме царство в пълнота, би означавало да бъдем само отчасти удовлетворени и да бродим в безкрайни тъмни и празни пространства, без да намираме радост. В безграничната си любов към нас Господ неизменно ни дава безкрайно съкровище, а ние неизменно го търсим навсякъде.
Майстер Екхарт по съвсем различен начин подчертава същото, когато казва, че Бог не може да ни даде малко – Той може да даде или всичко наведнъж, или нищо.
Докато играем тази дяволска игра на „притежаване”, ние няма да преминем отвъд тази дребнавост, отвъд това малко, което Бог не може да ни даде. Ние никога няма да можем да получим царството небесно и да го „притежаваме”. Само когато се откажем от всеки гарантиран дар, ще бъдем в състояние да получим истинския и цялостен дар от Бога.
А какво означава царството небесно да стане наше? Очевидно това не е нещо, което можем да обхванем с дефиниция, а означава състояние, в което нашият живот е отдаден на Господа, подреден е по Неговия начин на съществуване и действие.
И тук достигаме до крайната дълбина на блаженството за бедността на духа.
Бог е Господ само когато се отдава навън. Ние не можем да схванем цялата тайнственост на Бога в пълнота, но малкото, което можем да знаем за Него, се изразява от това всецяло отдаване на Себе Си. Отец отдава изцяло Божествената Си природа на Сина. Съгласно християнския догмат, Бог Отец не е запазил нищо от Божествената същност за Себе Си. И Синът не се вкопчва в единосъщието Си с Отец, не го държи (Фил. 2:6). Той също отдава Себе Си. Това ние познаваме най-непосредствено, защото Той отдаде Себе си за нас чрез Въплъщението. Това е и явяването във времето и в човешката природа на Неговото вечно божествено същество заради Отца. Жертвата на кръста за нас е изразена като отдаване на Сина в ръцете на Отца (Лук. 23:46).
Бихме могли да кажем, че Отец и Син притежават обща Божествена природа; но това ще бъде толкова вярно, колкото и ако кажем, че Единият се отказва от Божествената Си природа в полза на Другия. Те са Бог, взаимно отдаващ Себе си. И от това отдаване произлиза Дарът, Светият Дух.
За цялото творение съществува закон, гласящ, че всичко тече, че нищо не може да бъде задържано и притежавано, защото такъв закон съществува и за нетварния свят. Самият Божествен живот е дефиниран като перихорисис (περιχώρησις) и колкото и да е мъртва тази метафора в теологическия жаргон, образът на постоянното движение винаги латентно присъства в него. Бог притежава Себе Си само в постоянното взаимно проникване между трите Лица.
Ето защо на нас, които сме създадени по Божий образ, ни е казано не просто като лекарство против греха, че ако искаме да запазим живота си, душите си, ние трябва да ги изгубим (Мат. 10:39). В самата наша природа е вложено, че подобно на Бог, можем да притежаваме себе си само ако отдадем себе си.
Съгласно една от екзегетическите традиции, именно „мъж и жена” са по Божий образ. Мъж без жена си не е по Божий образ. И тук със сигурност има елемент на истина. Не само защото единствено съюзът между мъж и жена представлява Божия образ в нас, но и защото в този съюз голям дял има отдаването на себе си на другия. В единението на Христовите верни се отразява Божественото единство (Иоан. 17:11). Човекът, както казва св. Василий, не е „монастично животно”. За него не е добре да бъде сам (Бит. 2:18).
Но поради греха този закон на себеотдаването се е превърнал в закон на смъртта. Понеже човекът пожела да притежава това, което не може да бъде притежавано, той трябва болезнено да се научи как да се лишава. За него не е радостно да изгуби живота си, за да живее. Нещо повече, в другия възможен превод на гръцката фраза се казва, че ние трябва да сме готови да изгубим душите си. Ако сме твърде заети със собственото си спасение, дори има риск тази грижа да ни провали. Ако твърде много се грижим за трупането на духовни съкровища за себе си, ще станем неспособни да получим в дар царството Божие.
Толкова повече това е валидно, когато се грижим за нашето емоционално или интелектуално състояние. Ние трябва да сме готови да бъдем лишени от всичко, което наричаме свой живот, ако искаме наистина да бъдем живи.
Причината за това не е, че би било алчно или егоистично да искаме емоционално, интелектуално и физическо благо за себе си. Истинската причина е почти обратното на това всъщност. Тя се крие в тъй пренебрегваната добродетел на великодушието, величието на сърцето. Има нещо дребнаво и ограничено в настойчивото ни желание за добруване.
Това може да се установи и без много наблюдения. Един от най-сигурните начини да не бъдем щастливи е да настояваме да бъдем щастливи на всяка цена. Религията на щастието, както ни напомня о. Браун, е „жестока религия”. И може би най-доброто средство срещу полудяване е да не обръщаме прекалено внимание на това, че можем да полудеем. В почти всичко значимо има елемент на риск. Ако искате да изследвате живота от другата страна на пътя, трябва да се откажете от сигурността на паважа и да поемете риска от преобръщане. А рискът нараства пропорционално на значимостта.
В отговор на безсъдържателните искания, които често имаме, нашият Господ заявява: „Отец ви благоволи да ви даде царството” (Лук. 12:32). Нашите очаквания трябва да се уедрят, да станат поне малко адекватни на Божия промисъл за нас. Не е добре да казваме: „Искам мъничко парченце препечен хляб”. Съществува една бесовска скромност, която понякога ни напада и която е далеч по-пагубна от горделивостта. На нашия Отец е било угодно да ни даде царство.
Всичките ни по-малки аспирации, дори стремежите ни към емоционално, интелектуално, физическо и даже духовно добруване трябва понякога да бъдат жертвани не защото са прекомерни, а защото са недостатъчни. Християнството не е сложна програма за психологическо самоусъвършенстване. Тук залогът е вечният живот. За него трябва нашите смирено сключени пръсти да се отворят. Всяко притежаване трябва да бъде забравено, ако ще бъдем наистина блажени.
Трябва да се отбием от себе си, да се откопчим от нас самите. А начинът да се отбием от себе си е да бъдем изложени на емоционални, ментални и духовни несгоди. Западното християнство нарича този процес „тъмни нощи” на чувствата и духа. Набедената за по-мрачна духовност на християнския Изток използва различна терминология, но изразява пределна загриженост да се премахне повредата, която руши стабилността и целостта на нашия живот.
И ако някои православни духовни писатели изглеждат недотам брутални в изказа си, то е, защото, за разлика от западните си колеги, не са такива песимисти по отношение на участието на човека в този процес. Колкото повече се съпротивява човек, толкова повече ще страда, а западните християни като че ли са станали по-резистентни и така са изградили по-примитивна духовност. Но целта на упражнението е изцяло една и съща.
И най-накрая, ние трябва да се отбием дори от „Бог”. Майстер Екхарт казва: „Моля се на Бог да ме освободи от Бог”. И в това той полага пределната нищета. Тук можем да открием и пределната имитация на Бога. „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Ние трябва да изгубим Бога, ако искаме да Го намерим. Най-коварният и най-трудно преодолимият грях е идолопоклонството.
Това, което ап. Павел казва на атиняните, може да бъде казано в една или друга степен за цялото паднало човечество: „Виждам, че сте много набожни” (Деян. 17:22). Всички човешки инстинкти са изкривени, но не и унищожени от грехопадението и това включва и инстинкта за Бога. Колкото и да се опитва, човек не може да отпъди Бог от живота си. Той се нуждае от някакъв бог. Но докато продължава да бъде предан на идеята за притежание, положена от змията за основа на нашето злочестие, човек би приел единствено бог, когото може да притежава като предмет.
Но Бог не е предмет.
Боже, освободи ме от „Бог”! Всеки „Бог”, когото мога да третирам като предмет, всеки Бог, когото мога да направя мой собствен, е лъжлив бог. Бог е „Бог” само в своята противоположност на тварите; Неговото име Го отличава от останалите същества, но точно като такъв Той не е разбиран. Затова в крайна сметка и душата не може да се удовлетвори от „Бог”. Майстер Екхарт го изразява така:
Най-висшето и интимно себеотрицание, което човек може да упражнява, е отричането на Бога заради Бога. Свети апостол Павел отхвърлил Бог заради Бога. Той отхвърлил всичко, което е получил от Бога, и всичко, което Бог му е дал. С отхвърлянето на всичко това той отрекъл Бог заради Бог и това, което останало за него, било Бог, понеже Бог по същество е в него, не по начин, който може да бъде получен или спечелен, но по начина, по който Бог е в Самия Себе Си. Това е Единство и чисто Единение.
Безкрайността на Божественото Същество не може да бъде хваната и притежавана, така както не може с рибарска мрежа да се улови ураган.
Блажени са бедните по дух, онези, които са съблекли стария дух, духа на придобиването и „сигурността”. Тяхно е царството небесно, защото те вече не искат да притежават, а искат да бъдат притежавани, да изгубят себе си и всичко „свое” в екстаза на простото получаване и простото даване, или още по-точно, без да дават и да получават, а просто да бъдат, което е истинският образ у нас, божественият екстаз на съществуването, живият Бог.
Превод от английски език за "Гласове": Екатерина Грънчарова
Бележки
Глава трета
- Nathan 28, (p. 117).
- BT Ber 5b. cf EvT, p. 365.
- BT Taan 25a. за други истории виж MR Exod 52:3.
- Текстовете са съединени за удобство в EvT, pp. 364 и нататък.
- Напр. Barnabas, 18:2; Ignatius, Eph 17:1, 19:1, Magn 1:2, Acts of Judas Thomas, 32; Ascension of Isaiah, 4:2.
- Ерм 50:1-5.
- Ерм 74:2 (=Sim VIII 8), 75 (=Sim VIII 9), 96:3 (=Sim IX 19), 97:2 (=Sim IX 20), 103:5 (=Sim IX 26). Относно иудейското схващане, че основният и фатален грях е отричането на завета, виж Sanders, PPJ, pp. 92-6, 134-6.
- Евангелие от Тома, пролог, 21.
- За социалното и икономическо положение на християните през първите векове, виж R. M. Grant, Early Christianity and Society (London 1978).
- Ерм 51 (= Sim II), 97 (=Sim IX 20). Това е иудейско учение, срв. BT BB 10a.
- Хераклит, B 91 (DK) (= 40 (c3) M).
- Платон, Cratylus 439 Cff.
- Robert Herrick, To the Virgins, to make much of Time, 1.
- Andrew Marvell, To his coy Mistress, 22.
- Traherne, Centuries I 34.
- Пак там, II 77.
- Eckhart, QMa I 77 (=QMi 174, C1Nel 233, W 109).
- Срв. G. L. Prestige, God in Patristic Thought (London 1952), pp. 291 и нататък.
- MR Gen 8:9, 17:2; BT Yeb 63a.
- Василий, RF 3:1 (PG 31:917A).
- Срв. J. Pieper, Ueber die Hoffnung (Munich, 1949), pp. 28 – 30.
- Г. К. Честъртън, Загадките на отец Браун, стр. 246.
- Срв. К. С. Луис, Писмата на Душевадеца, XVII.
- Eckhart, QMa I 77 (=QMi 174, C1Nel 233, W 109).
- QMi 273 (=C1Nel 184), QMa II 31 (=QMi 385, W 99-100).
- QMa I 196-7 (=QMi 214-5, C1Nel 225).