Истинският конкурент на тоталитаризма е било и си остава християнството. Метаморфозите на политическото пространство или защо либерализмът, тоталитаризмът и хитлеризмът имат едни и същи корени
Либерализмът е тоталитаризъм, християнството свобода (Част 1)

При тоталитаризма


ХХ век притежава особен остатъчен привкус. Столетието отдавна е приключило, но усещането за края на една епоха не си отива. Ако за Запада това е нещо ново, за нас – родените в СССР, даденият феномен е добре познат: състояние на застой. 
Днес то е свързано със сферата на политическите идеи. И по-точно, с арсенала от ключови политически понятия, определящи семантичната атмосфера на последните 25 години.


Промените в политическия език

След разпада на социалистическия лагер в политическия речник влизат две нови понятия. Едното – „модернизация” – е адресирано към страните от бившия съветски блок. Предназначението му е да призове хората, принадлежащи към него, да заемат своето място в световното разделение на труда, явявайки се мек политически синоним на понятието „колониална зависимост”.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                 

Франсис Фукуяма                                                                                                                                Франсис Фукуяма

 

Другият пример е изразът „краят на историята”. Той придобива популярност благодарение на философа, политолога и политическия икономист Франсис Фукуяма и неговата книга „Краят на историята и последният човек”. 
Понятието „краят на историята” съдържа в себе си същото ясно и недвусмислено послание – при това твърде радикално по съдържание. Това не е просто „поставяне под линия” на т.нар. „двуполярна епоха” и т.нар. „мода на марксизма”. Идеята е, че световната политика трябва напълно да се откаже от историзма и да се изчисти от историческия смисъл на политическия език. В чий интерес? В интерес на новата политическа метафизика, центъра на която се оказа друго едно понятие: „Световен либерален консенсус”.
Разбира се, идеята бе утопична. „Консенсусът” не се състоя. Част от света, която не се намира в онази негова част на „златния милиард”, не възприе новите правила – ожесточаването на икономическата политика, курса към „озападняването” и прочие трикове – които на практика представляваха „опипване на почвата” дали да бъде заявена активна настъпателна позиция (нека си спомним Ирак от времето на Саддам Хюсеин). 
И така логично от гледна точка на привържениците на „консенсуса” дойде ред на полицейщината. А полицейските мерки отдавна и подробно са описани от множество политолози и военни анализатори.
Нас обаче ни вълнува най-вече онази страна на международния полицейски режим, която намира своето изражение в глобалната смяна на политическия курс. Главното се заключава в това, че на мястото на идеите, свързани с „края на историята”, на преден план излиза концепцията за „конфликта на цивилизациите”. За това понятие сме задължени на американския социолог и политолог Самюъл Хънтингтън. Тази смяна на термини (или подмяна) говори много. Преди всичко тя демонстрира готовността на световния елит за война между Севера и Юга – но не само. Не по-малко съществено е, че именно чрез нея се осъществява кардиналната смяна на политическото говорене.
Вместо езика на политиката и икономиката в оборот влиза езикът на културно-цивилизационните различия. Че става въпрос за връщане към миналото, или по-точно за негов римейк, няма никакво съмнение. Няма значение кой първи е формулирал това – професор Хънтингтън или иранските аятоласи. Кой е агресорът и кой жертвата, може да се разбере, изхождайки от това коя от двете категории конфликтуващи субекти натежава.
Идеологическата промяна, скрита зад смяната на понятията и термините, не се афишира открито (в името на политическите клишета), но се подразбира. Фактически поетият курс е към загърбване на всичко, което се е случило в политическия речник за последните сто години.
Но нека се върнем малко назад. До ХХ век европейската имперско-колониална идеология бе подплатена с романтични изрази от типа на „бремето на съвременния човек” или „необходимостта да бъдат цивилизовани диваците”. Този лексикон остаря в момента, в който марксизмът набра сили и под негово влияние социални явления като световното неравенство и зависимостта на едни страни от други бяха преведени езика на категориите на политикономията. Затова по времето на СССР се говореше за противопоставянето на две социалнополитически „системи”, но не и на „две култури” или „две цивилизации”. Самото съществуване на алтернатива, пък била тя и съветска, с нейните очевидни недостатъци, провокира нов начин на изразяване. 
След разпадането на съветския блок либералният мейнстрийм се връща към доктрината на открития, а не икономически замаскирания колониализъм. И ето че отново терминът „конфликт на цивилизации” измества понятието „конфликт на системи”. И това всъщност е знак, че клишетата са отхвърлени.
Либералната теория прави драматична крачка назад, попадайки някъде в епохата на колониална Великобритания. Случва се това, че концепцията за цивилизационното противопоставяне (предишният му вариант е събран в израза: „Западът е Запад, Изтокът – Изток. Двете са несъвместими”) е на ръка разстояние от идеята за културната изключителност, а след това – и за биологическото превъзходство.
Във връзка с това можем смело да говорим за регрес и архивиране на цялата либерална семантика: сублимацията на политическите идеи отива в миналото. Социалното неравенство отново бива оправдавано с културно-расистки доктрини. При това замяната на понятието „културна непълноценност” с „несъответствие с демократичните стандарти” едва ли може да заблуди някого: евфемизмите са продукт на езика, а не политическа реалност.

                                                                                                                                                                                                                                                              

Морално-политическата максима


 

 

 

 

 

 

                                                                                                                                                                 

Парадигмата на новата политика, влязла в сила след 1989 г., въпреки че е безкрайно изхабена, все още занимава господстващите световни сили. Тя деградира морално и се опростява структурно.
Но дори и най-пещерната идеология се нуждае от морални ориентири. Идеята за добро и зло присъства във всяка политическа доктрина – тази, за която говорим, също притежава стриктна етична система. Впрочем тази система е доста стара. Тя е основана на концепцията за „двата вида тоталитаризъм” (по-общо казано – за „затворените общества”), която се появява в работите на британския философа и социолог Карл Попър („Отвореното общество и неговите врагове”), на философа Хана Аренд („Тоталитаризмът”), на политолога Збигнев Бжежински и още неколцина автори. 
Въпросната концепция се ражда в началото на студената война, но се оказва доста по-продължителна от съществуването на политическите блокове. Нейният смисъл е прост: „Комунистическите и фашистките режими са политически роднини и противостоят на либералната демокрация”.


Горбачов и Рейгън на конференцията в Женева 1985г.

В контекста на „новото мислене”, за което толкова много се говори по време на ерата на Горбачов и Рейгън, и от двете страни на Желязната завеса максимата за „тоталитаризма” заема почетно място. 
Именно теорията за двата вида тоталитаризъм (или „двойния” тоталитаризъм) представлява оня мост, който е хвърлен от политическото „вчера” към политическото „днес”. Така днешната политика на силата оправдава себе си с вчерашните жертви. Тоталитаризмът й служи за индулгенция, предоставена от историята на радетелите за нов глобален ред в света. 
От логична гледна точка тази позиция изобщо не издържа на критики. Но психологически е изключително действена. Механизмът на въздействие върху общественото съзнание е твърде прост: състои се в непрекъснатото напомняне за историческите травми. Тоест призив не към рационалната, а към емоционалната сфера. Без картината на мрачното тоталитарно минало е трудно да се нарисува тази на светлото либерално бъдеще – заради твърде голямото количество аргументи от типа на „войни между цивилизациите”, „смяна на режимите” и прочее. Именно затова образът на историческия враг е толкова важен.

                                                                                                                                                                                                                                                              

Недостигащата теория

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

От времето на Карл Попър и Хана Аренд общата концептуална рамка на теорията не се е променила: както и преди дискусията се води около „лошия тоталитаризъм” и „добрия либерализъм”. С времето обаче този манихейски модел все по-често е критикуван не само в бившия СССР, но и на Запад. Което не е странно: защото от самото си раждане теорията напомня катехизис. Тя може да бъде или изцяло приета, или напълно да бъде отхвърлена. А това е наистина тревожен симптом.
Не е чудно, че още през 60-те години на миналия век се появиха политически концепции, влизащи в разрез с „двутоталитарната” ортодоксалност. Тук на първо място трябва да коментираме представителите на неомарксистската Франкфуртска школа. Нейните най-стари представители Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер разглеждат фашизма като продукт на два дълбоки исторически процеса. От едната страна е доминирането на стандартите на рационалността, наложени в Европа в епохата на Просвещението. И другият, насрещен процес – нацисткият археомодерн като афективна реакция на тези стандарти на ирационалните пластове на европейската култура (фашисткият археомодерн) (вж. Адорно, Т., Хоркхаймер, М. Диалектика на Просвещението).
Изследователите от 60-те години на миналия век описват репресивните механизми на трите идеологически модула на западното общество – нацисткия, комунистическия и неолибералния – като взаимосвързани.

                                                                                                                                                                                                                                                              


                                                                                                                                   Херберт Маркузе

                                                                                                                                                                                                                                                          Представителят на второто поколение франкфуртци Херберт Маркузе – култова фигура за „сърдитите млади хора” от 60-те, гуру на радикалното студентство – стига да извода, че репресивният апарат на либералното общество от епохата на постмодернизма формира фашизоиден тип съзнание – съзнанието на „едноизмерния човек”. И прави това не по-малко успешно от своите „тоталитарни” конкуренти (вж. Маркузе, Г. Едноизмерният човек). Този извод натежава още повече, като се има предвид, че както е известно, и нацизмът, и либерализмът имат една и съща социална база – средната класа. Пример за държава със „скрит фашизъм” за Маркузе и неговите съмишленици в частност е САЩ – с нейното масово население от „редници”.

От тази гледна точка идеологическата карта на ХХ век, разчертана на принципа „две лоши теории – една добра”, вече изглежда съмнително. При това е важно да се вземе под внимание фактът, че франкфуртците въобще не поставят под съмнение самата категория на „тоталитаризъм” („фашизоидност”) и даже не с опитват да я стеснят, както правят други десни консервативни критици. Напротив, франкфуртските възпитаници тръгват по пътя на разширяване на понятието, отдалечавайки неговата рамка от самото му съдържание. 
Погледнато от такъв ракурс, всеки репресивен механизъм изглежда като симптом за наличието на латентен фашизъм. 
Както вече подчертахме, много опоненти на разглежданата теория залагат на различните социални предпоставки на двата режима – комунизмът се обръща към най-ниските обществени слоеве, докато адресатът на фашизма и нацизма са средната класа и крупната буржоазия. Така например е при анализите на Антонио Грамши във фундаменталния му труд „Затворнически тетрадки”.
Но за системната критика на „двойната” теория за тоталитаризма това не е достатъчно. За да набере достатъчно обяснителна сила и да прерасне в стратегия, теорията се нуждае от системен поглед върху политическата история. На първо място трябва да бъде изяснен въпросът защо политическият мейнстрим на ХХ столетие – либерализмът – упорито избягва това проблемно полезрение.


Либерал-социализмът                                                                                                                                                                                                                   

                                                                                                   

Опитите да се излезе от обичайните изследователски рамки на тоталитаризма стават особено забележими в началото към 90-те години на миналия век. За най-интересна може да се счита позицията на Имануел Валерстайн, изложена в труда му „След либерализма”. 

Тази книга излиза в Ню Йорк през 1995 година. Тоест само 3 години след благоприличната либерална утопия на Франсис Фукояма „Краят на историята и последният човек” (1992 г.)                                                                                                                                                                                       

                                                                                                                                Имануел Валерстайн                                                                                                                                                                                                                     

В центъра на вниманието на Валерстайн поставя по-мащабния проблем от този за критериите  на тоталитаризма и това е въпросът за историята и смъртта на либерализма като 200-годишен       политически проект. Това, разбира се, е пряко свързано с темата за тоталитаризма.
Отличителна черта на позицията на Имануел Валерстайн е възприемането на фашизма и комунизма     не като две идеологии, противостоящи на либералната доктрина, а като съставни части на големия либерален проект, чието начало е поставено през 1789 година. Тази смяна на курса е принципно важна. Именно тя задава новата перспектива за преразглеждане на старата „околототалитарна” проблематика. Когато за първи път откриваш Валерстайн, не вярваш на очите си. Той рисува картината на събитията от ХХ век по съвършено различен начин от този, по който сме свикнали да я виждаме в съветските и постсъветските учебници, а също така и в западната преса. Целта, заявката, която авторът прави, е проста. Той се стреми да опише започващия вече – по негово мнение – „процес на компрометиране на либерализма в неговата постгеокултурна норма”. 

А за да се случи това, трябва да бъде проследена тясната връзка на либерализма с консервативните и социалистическите идеи – до фашизма и комунизма включително. Валерстайн определя „съвременността” като епоха на либералното доминиране, която продължава в рамките на две столетия – между Френската буржоазна революция и краха на СССР. Той се наема да докаже, че противопоставянето на трите политически концепции от самото му начало е било илюзорно, схоластично и подчинено на потребностите на европейската и световна реална политика.
Според Валерстайн социализмът в Русия не е самостоятелен политически проект. И макар през октомври 1917 г. съветският режим кардинално да преорава социалнополитическия ландшафт, през 20-те години на ХХ в. той влиза в негласно съгласие със световния елит. Разговорите за световната революция в този период се израждат в чиста реторика, изгодна за всички участници в консенсуса. Именно заради тази неписана конвенция Студената война така и не преминава в гореща фаза.
Изхождайки от тези позиции, може да се твърди, че смисълът на Втората световна война се състои в това най-реакционната част от либерални свят (а не социалистическият Съветски съюз) да излезе извън рамките на консенсуса и да нанесе удар по един от участниците в него. С победата на СССР обаче консенсусът е възстановен – при това при по-изгодни за Съветския съюз условия, макар и с цената на огромно количество жертви.
Каква в такъв случай е системната грешка, която западната съветология допуска? В чудовищната преоценка на съветския проект. Според Валерстайн руският социализъм – за разлика от класическия марксизъм – под маската на класовото противопоставяне разработва друга идея: идеята за национално освобождение, или по-точно за демонтажа на старата колониална система в световен мащаб. Сочените за пионери на този проект Ленин и Троцки обаче липсват в теорията на Валерстайн.По думите му същинският проект изначално е възникнал в рамките на миротворческата политика на президента на САЩ Удроу Уилсън (1913–1921), а последователите му по-късно получават второ, социалистическо „издание” на замисленото.

                                                                                                                                                                                                                                                               

                                                                                                                                  Удроу Уилсън

                                                                                                                                                                                                                                                               

И в двата случая става дума за краха на стария световен ред. И САЩ, и СССР, независимо от идеологическото си противопоставяне, в действителност представляват върхът на един айсберг и решават една и съща задача. Нещо повече – „ленинизмът сам по себе си е по-енергична и войнстваща форма на антиколониална борба от последователите на президента Уилсън. И разбира се, СССР оказва материална и политическа подкрепа на много антиимпериалистически движения”.
Така нареченото съперничество между двете системи е било изгодно за всеки един от участниците. Защо? 
Желанието да се приключи с европейската форма на колониализъм в името на новото заробване – икономическото, глобалното, планетарното. Ето това е една от причините за алианса между двете идеологии – социалистическата и либералната. Но не е единствената. Планетарната доктрина, за да се счита за легитимна, задължително трябва да има глобален опонент. А за да запази статуса си, е необходимо да обезпечи игра по определени правила с него. 
По такъв начин според Валерстайн съветският социализъм е изиграл ролята на съдбовна алтернатива и удобен спаринг партньор на световния либерализъм. На пръв поглед изводът изглежда неочакван.
Характеризирайки периода 1945–1990 г., Валерстайн никъде не използва понятието „двуполюсен свят”. Той е убеден, че: „СССР може да бъде разглеждан в качеството му на субимпериалистическа държава по отношение на САЩ – дотолкова, доколкото той поддържа реда и стабилността в своята зона на влияние. Така на практика помага на САЩ да бетонира собственото си световно господство. 
Самото напрежение на водената идеологическа борба между двата световни колоса, което в крайна сметка няма особено значение, е в полза на САЩ. За него тя е сериозна политическа опора – което, без съмнение, важи и за висшия ешелон в СССР. Освен това СССР служи на Съединените щати като своеобразно идеологическо прикритие в страните от третия свят”.

                                                                                                                                                                                                                                                               

                                                                                                                                                                 

 

Тази теза косвено се потвърждава от историята със страните, добиващи петрол (ОПЕК). Когато те се опитаха да създадат собствен картел и да шантажират Запада, именно СССР се притича на помощ на „капиталистическия сят” и напълно отпуши за него „винтила” – без да придиря за цената. 
Показателно е и индиферентното отношение на САЩ и техните съюзници към бунтовете, наричани дори „революции”, в Източния блок (1953, 1968, 1980–1981).
Този либерално-социалистически консенсус постепенно започва да става все по-очевиден. Единствен СССР остава повелител на девствено чистите идеи, които господстват и в лагера на „лоялистите”, и в лагера на „дисидентите”. 
Излиза, че по същество съветските ортодоксални власти са споделяли антитоталитарната теория на своите опоненти, но са й придавали противоположен образ – променяйки знаците: от „плюс” на „минус” („комунизмът е доброто; капитализмът – лошото”).
Западните интелектуалци обаче отдавна са осъзнали реалната конфигурация на силите. Точно затова „революционерите от 1968 г. се вдигат на протест срещу това съглашателство и преди всичко против историческата трансформация на социализма – дори ленинския социализъм – в либерал-социализъм”, пише Валерстайн. По думите му, в крайна сметка, „революцията от 1968 г. подрива основите на целия идеологически консенсус, въведен от САЩ – включително и неговия голям коз, прикритието на съветските щитове”.
„А вече през 1989 г. в името на свободните пазари разочарованите от либералния консенсус се изправят срещу най-яркия изразител на либерал-социалистическата идеология – режимите от съветски тип.”
Консенсусът изчерпа себе си. Съветският щит на либералния проект, ставайки прозрачен, изчезна поради факта, че вече не е удобен за САЩ.                                                                

 

Част 1                                                                                                                                                                                                                                                   

Източник: Журнал „Москва”; превод от руски език: Елена Дюлгерова 

Заглавието е на Гласове                                                                                                                                                                                 

Още от категорията

 Годината на Магрит

Годината на Магрит

“Свръхреалното е реалността, която не е отделена от своята мистерия”....

8 коментар/a

ЗЛОТО Е НА ТРОНЪТ НА ТОЗИ СВЯТ - ЧРЕЗ ДЯСНОТО - ЕГОИЗМА, КАЗВА БИБЛИЯТА на 13.12.2013 в 06:51
Тука думите и понятията ДЕМОКРАЦИЯ и ПАЗАРНА ИКОНОМИКА бяха заменени от думата и понятието КАПИТАЛИЗЪМ, но в демократичните държави не е така.
ЗЛОТО Е НА ТРОНЪТ НА ТОЗИ СВЯТ - ЧРЕЗ ДЯСНОТО - ЕГОИЗМА, КАЗВА БИБЛИЯТА на 13.12.2013 в 07:21
Исус Христос е либерализма. Консерватизма са фарисеите. Тъмнината е консерватизма. Исус е Словото родено от Истината. И Истината ще ви направи свободни. Но елита не иска всички да са свободни. \\\"Религията е опиум за народа\\\" е крилата фраза, която е промулгирана от Карл Маркс през 1844 г. Маркс употребява израза \\\"опиум за народа\\\" като определение на религията, дадено в критиката на Хегеловата философия на правото от 1844 г.: „ Религията е въздишка на потиснатата твар, тя е душата на един безсърдечен свят, както е и духът на едно бездуховно състояние. Тя е опиум за народа. “ Крилатата фраза се опира на две понятия, използвани предимно в положителен смисъл от тогавашните либерални мислители - опиум и народ. Определението следва традицията на Просвещението, което осъжда злоупотребата с народната вяра в божествената справедливост така, както осъжда и злоупотребата с опиум извън медицинското му приложение, т.е. да притъпява болката при рак, операции и тежки болестни състояния. Фразата със сигурност е заемка от Хайнрих Хайне, който няколко години преди това пише саркастично срещу Лудвиг Бьорне за илюзиите му относно \\\"лечебните свойства на религията\\\", така: „ В чашата с горчилка за човешкия род тя капва няколко сладки, приспивни капки духовен опиум от любов, надежда и вяра. “ Според Маркс и предхождащия го Хайне, и религията, и опиумът са оправдано добри, но стават неоправдано зло, употребят ли се свръхмерно като единствено средство за обяснение и решаване на реалните житейски проблеми на хората - опиумът за страдащия човек, религията за бедстващия народ. Поради което, изводът е, че трябва да бъдат ограничавани в разумни дози и използвани само в краен случай. Руския елит и олигархия, ползват православието и християнството, за кожа. За същото, ползваха Марксизма и човешките права. Всеки християнин трябва да са опълчи срещу консерваторите. Защото консерваторите работят за принца на този свят. Фарисейството е консерватизма. Лъжата и егото, са консерватизма. Христос е Словото родено от Истината. Искат да кажат, че либерализма е за гей бракове. Но истинският либерализъм защитава свободата на мисълта и на убежденията. И болестта ако е болест, нека се лекува. Да управлява - Истината.
ЗЛОТО Е НА ТРОНЪТ НА ТОЗИ СВЯТ - ЧРЕЗ ДЯСНОТО - ЕГОИЗМА, КАЗВА БИБЛИЯТА на 13.12.2013 в 07:27
Фукуяма когато го е казал е имал предвид МОНЕТАРИЗМА, и неоконсерватизма - неолиберализма - икономическият либерализъм плюс политически и държавен консерватизъм - разбити на пух и прах от Голямата депресия. Но монетаризма на Милтън Фридман е обещавал край на конфликтите. Капитализма е зло, много зло. Но с въвеждането на монетаризма на Фридман, се смята че това зло е поправено. Тоест, те смятат да дават принадената стойност на работниците, да я връщат на пазара, като кредит. Ако схващате, какво казвам, вече няма да се чудите за историята в политиката и икономиката. Преди монетаризма на Фридман е имало нужда от злато, за да няма инфлация, но и за ликвидността на банковата система. Тая нужда от ликвидност в банковата система е направила всички войни и революции. И кризи. Та така, а сега накъде, с тези дългове, и понижено потребление след кредитният бум? Ако през 1913 година металното покритие на левовите банкноти е над 40%, през 1920 година то спада до 1,56%. По това време германската марка и австрийската крона са в още по-тежко положение с покритие съответно 1,43% и 0,38%. В края на войната вземанията на БНБ в Германия възлизат на 1 милиард марки, но поради специфичните условия на военните аванси тя не може да разполага свободно с тях и те на практика са блокирани в германски банки и са ликвидирани от хиперинфлацията в Германия в началото на 20-те години. За периода на войните стойността на българския лев намалява около 14 пъти до 1919та. С минималните златни резерви на БНБ и обезценката на нейните вземания в чужбина, единственото покритие на лева остават вземания от българската държава, които на практика са неликвидни. През първите години след войната левът е силно нестабилен, като стойността му се променя значително, в зависимост от общата конюнктура и фискалната политика. Още 1200% инфлация има от 1935та до 1944та. После в началото на 50те се прави деноминация, но не голяма, и друга през началото на 1960те, не че комунистите са правили инфлация, тя е била от преди 1944та. Това е истината. А златото връзва ръцете на банкерити и води до дефлация и липса на ликвидност дори при 100% златно покритие, депозитите са обезпечени с кредитити. Ако една торба със злато я внесеш в банката, банката я дава на кредит, после същата торба със злато се връща в банката като депозит, и така когато настане недоверие в банковата система, двама ще искат тази торба със злато, но може и сто човека да са, или поне пет – както е сега в България – банките имат 20% ликвидност. И тогава какво правим?? Не обезпечените пари дават решение на този проблем, но и на проблема с гниенето на капитализма – поне докато дълговете станат космически. Първата световна, свалянето на царя на Русия, и османската империя, китайска революция 1911та, са поради липса на златно покритие в САЩ и британската империя. Тази инфлация в Европа тогава, е точно заради това. САЩ и Британия източват златото на цял свят. Американските банки точно поради липса на златно покритие правят федералния резерв. След кризата на борсите през 1907ма, Морган е помолен за помощ да даде злато, Руския цар също помага, но златото не е достатъчно. Дори след източеното злато от Русия, Европа, Османската империя, и от света, след нова криза на ликвидност – 1929та, настъпва пак липса на златно покритие. И преди да се намеси Рузвелт, хората от тамани хол и американските банки с федералният резерв, подготвят Хитлер… След войната, дори преди да приключи, светът е на колене, и доларът става злато и резерв за страните с капитализъм. На тези без капитализъм, те и без това са на командна финансова система. Капитализмът е намален чрез кейнсиянска икономика, щото той може да умре когато се спестява – депозитите имат нужда от златна ликвидносст – тоесст нараства нуждата от злато. Но банките страдат от това положение, но Милтън Фридман им помага чрез своят монетаризъм. Така америка вече може да създава пари чрез дълг, фиат пари, дългът е покритието. И останалият свят пък няма избор. Но при такава система на команден долар и валути, вече няма да е нужно да има страни с командна икономика, и се решава соца да се закрие. Команден? долар, реЙтинги, форекс, борси, марката и йената бяха на везните като конкурент, после беше нужна валута от страна с размери и икономика на САЩ, като изравнител на везната, това е еврото. Едното крепи другото. Джордж Буш, облекчава данъците като типичен десен, и бюджетът на САЩ е празен през август, след атентатите ФЕД – банковият резерв на САЩ който печати ликвидност за банките и срещу облигации на правителството обявява че ще изпълни всички искания и прави лихва 1%. Доказано е, че самолетът на кадрите е видео ефект, и никой не го е видял. Когато си отива Буш, отново затяга коланите и прави десни данъци, и това е причинило ниска ликвидност, в банките, и те увеличават лихвите, така кредитният бум е сломен, и растежът е спрян. Кенеди е убит заради това, че въвежда сребро, за да спаси светът и доларът, заради дефицита на злато. Златото не е достигало, ето защо е въвел сребро. Само това е истината. Създаването на ФЕД, става заради недостиг на злато. Банкова ликвидност и липса на ликвидност, е когато една торба със злато я внасяш в банката, банката я дава като кредит, примерно за къща, този който взима парите за къщата, той дава отново същата торба на банката, и вече има двама клиенти за тези депозирани пари, но може и да са сто, или поне 5 клиента, както е ликвидността в България – 20%, и при криза и недоверие в Банковата система те ще си искат златото.. ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА, СТАВАТ ВОЙНИТЕ И РЕВОЛЮЦИИТЕ, СМЪРТТА НА ЦАРСКОТО РУСКО СЕМЕЙСТВО Е ДОБРА ЗА ФЕД. А СЛЕД ТОВА НАПЪЛНО ПРЕМАХВАТ ЗЛАТНОТО ПОКРИТИЕ – КАТО ТО НЕ Е СТИГАЛО ЗА ВСИЧКИ ДЪРЖАВИ, И БРЕТЪНУУДС ДОГОВОРА Е БИЛ ДОГОВОР НА ФЕД КЪМ ВСИЧКИ СТРАНИ ОТ ДОГОВОРА, А ИТЕЗИ С ВАЛУТЕН БОРД КЪМ ДОЛАРА. ПЕЧАТАНЕТО НА ДОЛАРИ УЛЕСНЯВА БАНКОВАТА ЛИКВИДНОСТ; Кой не знае че Марксовият край на капитализма е отложен с марксизъм на кредит???????????? И ТАКА, непридържането към златният стандарт по Рикардо, или стокови пари, прави възможно неограниченото даване на кредити, което е въздух за гнилия капитализъм. Така плодовете на капитализма не изгниват а се купуват на кредит.
капиталист на 14.12.2013 в 17:46
Символ на Капитализма е МУШМУЛАТА--колкото повече загнива-толкова по-вкусна става!!
mul на 01.01.2014 в 08:37
интересно, благодаря *може би все пак става дума за реднЕци (red necks) а не за \"реднИци\" (\"...САЩ – с нейното масово население от „редници” \")
Farzad на 03.01.2014 в 08:16
Stands back from the keyboard in amatemenz! Thanks!
Шокиран на 08.01.2014 в 23:05
Истинският конкурент на тоталитаризма е било и си остава християнството. ПО-ГОЛЯМА ГЛУПОСТ НЕ СЪМ ЧУВАЛ !!! ДАЖЕ НАПРАВО СИ Е ЛУДОСТ .
Poonam на 26.10.2015 в 04:52
You saved me a lot of haslse just now.

Напиши коментар