Елена Петрова, ленинградска блокадница: Един ден татко се върна и каза разстроен "Фрида са я изяли"

Елена Петрова, ленинградска блокадница: Един ден татко се върна и каза разстроен "Фрида са я изяли"
Дневната ни дажба беше 125 грама хляб. Но и досега не знам от какво беше направен този хляб. Имах чувството, че е глина. Даже не знам как да ви го опиша. Вземете парче ръжен хляб, намокрете го, размачкайте го хубаво и ще добиете приблизителна представа за това какво представляваше тогавашния хляб. Даваха 200 грама бонбони за месец. Тези бонбони се наричаха „подушечки“, защото бяха с формата на възглавнички, с малко ябълков конфитюр вътре. Аз, например, помня, че едно такова малко бонбонче го разделяхме на три. Сядаме да пием чай. А чаят тогава беше просто гореща вода. Кипвахме я на печка, която се наричаше „буржуйка“. Ламаринена печка с кюнец, в която горяхме кой каквото намери – табуретки, маси, книги. Ние с майка ми, например, крадяхме празни щайги от един магазин за зеленчуци в съседния двор. С дъските от щайгите подгрявахме водата. Към този „чай“ добавяхме по една третинка от бонбон. И това ни беше вечерята.... Един път, при поредното си връщане от фронта, татко реши да посети една своя съученичка. Върна се много разстроен и тихо каза: „Фрида са я изяли...“ Недоумявах как така са я изяли?! По-късно ми обясниха и аз дълго не можах да се успокоя... Елена Петрова, преживяла блокадата на Ленинград, споделя спомените си за ужасите на войната и глада в едно покъртително интервю за "Гласове", което Галя Горанова направи през 2019 г.

Елена Михайловна Петрова. Снимки: Галя Горанова

 

Дългоочаквана среща... 87-годишната Елена Петрова ме посреща с умен, грейнал поглед и благородна петербургска осанка в люлинската си панелка. Пристъпва трудно, под тежкия товар на болежките и на невероятната си житейска съдба. Цялото й същество излъчва достойнство, примесено с лека насмешка над несгодите - още от вратата започва с шеги. Наблюдавам я благоговейно. Лениградска „блокадница“, както я наричат в Русия. За първи път имам възможността да надникна в очите на човек, познал ужаса и глада на войната през зловещата зима на 1941-1942 г. Но и чудото на спасението. Елена Михайловна Петрова е дъщеря на лейтенант Михаил Максимов - текстописецът на „Синий платочек“, химнът на Отечествената война, който всеки руснак и днес може да запее. През последните 59 години живее в България.

 

Чудя се откъде да подхвана разговора с моята събеседница, чиято съдба е от библейски мащаб. Затова я оставям сама да напише първото изречение:

 

„Заповядайте в кухнята – любимото място на руските дисиденти!“. Смее се.

 

Обикновено я свързват със „Синий платочек“ и баща й, а ми се ще да поговорим за нея. „Знаете ли, „Синий платочек“ стана съвсем случайно. Аз никога не съм говорила за това нито в Русия, нито тук. Не обичах да изтъквам, че съм "дъщеря на „Синий платочек“.

 

„Родена съм в Ленинград, на 87 години съм“, започва делово разказа си Елена Петрова.„Баща ми беше освободен от военна служба, но въпреки това замина като доброволец на фронта още на четвъртия ден от войната – на 26 юни 1941 г.“

 

Първоначално е назначен като помощник-командир на артилерийски батальон, а по-късно става военен кореспондент на вестник „В решающий бой“ към 54-а армия на Волховския фронт.  

 

Елена Максимова - ученичка в 10 клас

 

Помни ли деня, в който беше обявена войната?

 

„Много добре го помня. Предишния ден се бяхме уговорили с една моя съученичка, с която тъкмо бяхме завършили втори клас, и с майките ни, да отидем до Петерхоф. Разхождахме се. Времето беше чудно. Фонтани. Красота. Изведнъж долетя глас по радиото. Събра се тълпа. Едни говореха, други плачеха, трети бяха онемели от ужас, някои се разбягаха. Говореше Молотов. Войната започна. После всички тръгнахме на бегом към гарата. Прибрахме се вкъщи. Дойде и баща ми. Чудехме се какво да правим, да се евакуираме ли? Най-напред заминахме при леля в Малая Вишера, но скоро аз, братовчед ми Михаил, мама и баба се върнахме в Ленинград. Споменът за този трагичен ден дори е увековечен на снимка:

 

9-годишната Елена Петрова (вдясно) в Петерхоф. Датата е 22 юни 1941 година.

 

Един ден, връщайки се за кратко от фронта, баща ми ни каза: „Събирайте си бързо багажа, местите се в бомбоубежището под Ермитажа! И ние отидохме. Често нощем се будехме от взрива на бомбите. Веднъж, като се прибирахме в бомбоубежището, започна обстрел. Видях как немски снаряд уцели входа на Ермитажа и „рани“ един от Атлантите, а осколките се посипаха в краката ни и съскаха сред топящия се сняг...

 

Братовчед ми Миша, който беше на 14 години, го взеха да работи в завода и той почти не се прибираше. Спеше там. Майка му остана в Малая Вишера, тъй като нямаше право да напуска града. По-късно научих, че мъжът й бил разстрелян по време на сталинските чистки през 1937 г. и по-късно реабилитиран. По време на войната Малая Вишера бе окупирана от немците и следите й се изгубиха. След като се евакуирахме от Ленинград през 1942 г., синът й продължил далеч на Изток и я открил някъде в Сибир. Представяте ли си, момче на 15 години да пропътува цяла Русия, за да открие майка си. Но я намери. После постъпи в пилотско училище и стана летец-изпитател. Премести се в Москва, където го открих чрез Българския Червен кръст. С Миша се видяхме само веднъж след войната. Последния път, когато бях в Петербург през 2012 г., той вече беше починал.

 

"Атлантите" пред Ермитажа

 

Когато войната започна, бях на 9 години. Бомбоубежището под Ермитажа представляваше дълъг коридор с ниши. Във всяка от нишите се вместваха по 3-4 човека. Спяхме на дървени нарове, застлани с кой каквото си е донесъл. Когато баща ми замина на фронта, заръча на заместника си, негов приятел, да ни помага. И той наистина ни помогна. Този заместник имаше дъщеря Елена, с две години по-голяма от мен. Те бяха в същото бомбоубежище. Тяхната ниша беше заградена с перде, а ние бяхме в съседство на открито и всички минаваха покрай нас. Вечер, като си лягахме, Лена дърпаше пердето, лягаше под одеялото и отдолу се чуваше хрус-хрус-хрус. Дали бяха сухари или шоколад – не знам. А през това време ние дъвчехме нашите 125 грама хляб, клисав като глина. Никога няма да забравя този звук...Когато нямаше тревога, с Лена излизахме на двора и се пързаляхме по заледените пътечки. Можехме да подишаме въздух за 15-20 минути.

 

Дневната ни дажба беше 125 грама хляб. Но и досега не знам от какво беше направен този хляб. Имах чувството, че е глина. Даже не знам как да ви го опиша. Вземете парче ръжен хляб, намокрете го, размачкайте го хубаво и ще добиете приблизителна представа за това какво представляваше тогавашния хляб. Даваха 200 грама бонбони за месец. Тези бонбони се наричаха „подушечки“, защото бяха с формата на възглавнички, с малко ябълков конфитюр вътре. Аз, например, помня, че едно такова малко бонбонче го разделяхме на три. Сядаме да пием чай. А чаят тогава беше просто гореща вода. Кипвахме я на печка, която се наричаше „буржуйка“. Ламаринена печка с кюнец, в която горяхме кой каквото намери – табуретки, маси, книги. Ние с майка ми, например, крадяхме празни щайги от един магазин за зеленчуци в съседния двор. С дъските от щайгите подгрявахме водата. Към този „чай“ добавяхме по една третинка от бонбон. И това ни беше вечерята.

 

 

Яли ли сте някога засъхнала утайка от кафе, примесена с малко брашно и запържена в рициново масло? Много вкусно! Ама страшно вкусно! Само дето никога след това не посмях да го направя“, смее се горчиво Елена Петрова, когато си спомня за глада. И продължава:

 

„Баба ми ходеше понякога до дома ни, който се намираше близо до бомбоубежището, и там на „керосинка“ (примус) слагаше вода, малко просо и правеше нещо като супа. Ние го наричахме „бурда“.

 

Преди войната всяко лято аз и баба ми ходехме на дача, а родителите ми идваха при нас само в събота и неделя. Взимахме си стая под наем, някъде близо до Ленинград или на Карелския провлак, който си бяхме върнали от Финландия, и цяло лято живеехме там. Обикновено от вкъщи си носехме керосин, примус, брашно, макарони и други продукти. Затова когато започна войната все още се намираха запаси, приготвени за лятото, та баба можеше да сложи в „супата“ лъжичка олио или щипка сол. Но след Нова година всичко свърши. Понякога баща ми успяваше да предаде по свои колеги, които идваха до Ленинград през Ладожкото езеро, по някоя и друга консерва, спестена от военната дажба. Но имаше самотни хора, на които нямаше кой да помага и те умираха...

 

Спомням си как един ден директорът на Ермитажа Йосиф Орбели се разкрещя на някакъв човек, който беше откраднал парче хляб от изнемощелия си съсед: „Как може да крадете от събрата си? Що за скотство?!“

 

Един ден баба отиде за хляб с всичките ни продоволствени карти. И не се върна... Чак вечерта я доведоха съвсем непознати хора. Припаднала от глад на опашката за хляб. По онова време беше нещо обичайно. Но никой не беше откраднал нито картите, нито парите. Истинско чудо! Хората от опашката я свестили, подали й чантата, в която бяха купоните на трима ни за три месеца и я проводили до вратата на Ермитажа. Не знам как така никой не се беше изкушил в тия страшни и гладни времена...

 

Дневната дажба хляб по време на блокадата на Ленинград

 

Аз лично станах свидетел на следната сцена: излезе жена от магазина с продукти, към нея се спусна младеж, грабна й чантата и изчезна. А тя падна на земята, цялата в сълзи, и нареждаше: „Това е краят, това е краят“.

 

Веднъж, при поредното си завръщане от фронта, татко реши да посети една своя съученичка. Върна се много разстроен и тихо каза: „Фрида са я изяли...“ Недоумявах как така са я изяли?! По-късно ми обясниха и аз дълго не можах да се успокоя...

 

Никога няма да забравя и как един ден вървим с мама по крайбрежната улица близо до Ермитажа, а покрай нас хората теглят шейни с вода и трупове. Тази процесия от шейни дълго ми се присънваше след това...

 

Ние с водата извадихме късмет, та не се налагаше да ходим надалече. Срещу нас се намираше прочутият Николски събор, с грамадна градина и ние носехме сняг оттам и го топяхме за вода. Това ни беше и за пиене, и за къпане.

 

В бомбоубежището до нас живееше възрастна дама. Един ден приседна на нара и ни попита: Деца, искате ли да учите немски? Ние веднага „да, да“. А през това време немските бомби падат над главите ни! Ханс и Фриц обстрелват. А ние с Лена седим и повтаряме: Ханс унд Марта баден даа. Това помня. Това бяха познанията ми по немски.

 

Преди четири години Елена Петрова, в съавторство с Юрий Кружнов, издаде тази книга, посветена на баща й, в която е разказана историята на най-известната военна песен в Русия.

 

Навръх Рождество Христово през 1942 г. в бомбоубежището влетя Орбели с викове: „Събирайте си бързо вещите, бомба удари водопровода!“. За секунди опаковахме багажа и побегнахме навън. А там – минус 30 градуса студ. И тъмно – беше към десет, единайсет часа вечерта. Но как да се доберем до вкъщи? С какво? Транспорт няма. Да носим багаж – не можем. По едно време мама дойде при нас с шейна и кон! И досега не мога да си обясня откъде беше намерила човек с кон в Ленинград. Натоварихме всичко и се прибрахме вкъщи. Откъде се беше намерил този кон, когато всички кучета, котки, гълъби, птици и коне бяха изядени? Загадка...“

 

Следващия един месец семейството е принудено да живее в замръзналия дом, без отопление, вода и ток.

 

„На 27 февруари баба имаше рожден ден, но на нас не ни беше до празник. По едно време на вратата се чука. Мама плахо отвори и що да види: татко се върнал от фронта! И от вратата вика: „Бързо събирайте багажа! Утре рано заминаваме, минаваме през Ладожкото езеро по „Пътя на живота“* и се отправяме към Волхов“. Волхов беше вече на фронта и там се намираше неговата редакция, на вестник „В решающий бой!“. Помня един голям военен камион с брезент. Натоварихме се. С нас беше и моят братовчед Миша, имаше и още едно момче на около 14 години. После разбрах, че това е бил синът на главния редактор на вестника. Пътувахме около два дена. Помня, че спирахме, че ни даваха чай по пътя на езерото... Помня как свистяха бомбите край нас. Спирахме често, тъй като вече имаше дупки по езерото и трябваше да ги заобикаляме.“

 

На 2 март 1942 г. семейството пристига във Волхов, след което се установява в Череповец.

 

 

„Синий платочек“

 

„Татко имаше абсолютен слух. Вкъщи се забавлявахме като му пеехме някаква непозната мелодия, а той веднага сядаше на пианото и я повтаряше“, разказва Елена Петрова. И добавя: „Ако беше учил, щеше да стане гениален музикант, сигурна съм“.

 

Само че баща й се прочува не с „моцартовия си слух“, а със стиховете си. Лейтенант Михаил Максимов получава поръчение от главния редактор да напише отзив за концерта на популярната по онова време Клавдия Шульженко, пристигнала на Волховския фронт. Певицата явно харесала интелигентния и много музикален военен кореспондент, който с лекота акомпанира на всяка мелодия.

 

 
Клавдия Шульженко изпълнава "Синий платочек" по текста на лейтенант Михаил Максимов

 

Като разбира, че Максимов пише стихове, Шульженко му предлага да съчини нов текст по музиката на Ежи Петерсбурски, подходящ за военното време. До войната валсът „Синий платочек“ („Синята кърпичка“) с текста на Яков Галицкий вече е доволно известен. Но Шульженко чувства, че мирновременната любовна романтика в текста не съответства на ситуацията.

 

Новият текст трябва да е готов до следващата сутрин, тъй като на другия ден е концертът в болницата. Лейтенант Максимов заляга над репортерския бележник и за една нощ написва думите, които скоро ще обиколят цялата страна. „Войната течеше втора година, войниците вече тъгуваха по дома, мнозина бяха загубили близките си. Реших да пиша за верността, за това, че тъкмо верността защитаваме в боя“, спомня си по-късно Максимов.

 

Шульженко харесва стиховете. На премиерата ранените войници посрещат песента с възторг. А на 8 юни 1942 г. „Кърпичката“ е публикувана в дивизионния вестник „За Родину!“. И лейтенант Максимов се събужда известен.

 

Михаил Максимов пише до жена си и дъщеря си в Череповец, където са евакуирани: „Вчера в пощата продаваха картички-песни. Сред тях беше и моят „Синий платочек“, който написах за Шульженко. Взех една. Ако намеря още – ще ви пратя. На Лапуля ще й хареса – има картинки. Дойдоха едни хора от юг – разправят, че я пеел целият Сталинградски фронт. Това е приятно...Не тъгувайте. Само да свърши войната тази година, нищо повече не ни трябва“.

 

 

Датата на писмото е 26 февруари 1943 г. Максимов си пише с „Лапуля“, както галено нарича дъщеря си Лена, през цялата война. Двамата си приличат не само физически, но и по своята душевна настройка.

 

„В първите следвоенни години в Ленинград имаше много немски военнопленници. Ремонтираха разрушените сгради, строяха пътища“, спомня си Елена Петрова. „Помня едно лято, седя на пианото зад отворения прозорец, а долу на двора шетат немци – разчистват подземията. И аз веднага засвирих Бах – по онова време вече бях в музикалното училище. Нека да слушат! Вие, казвам си, искахте всички да ни избиете, а пък ето, аз ще ви свиря Бах!

 

Но омразата ни не продължи дълго, беше ни жал за тях...Изнемощели, опърпани, униформите им се веят като на плашило. Ленинград по онова време едва започваше да се съвзема. Раздадоха ни малки парцели земя извън града. Садяхме картофи. Баба свари картофи за обяд, излезе от кухнята, а аз тайничко мушкам два картофа в джоба и бягам на двора да ги дам на немците...После се оказа, че баба всичко е забелязвала, но си е мълчала, за да не ме „уплаши“. И тя ги жалеше...“

 

Елена Петрова със сина на Клавдия Шульженко - Игор Кемпер

 

След войната Михаил Максимов се връща към предишната си прозаична професия на инженер-технолог в областта на общественото хранене. Работи като заместник-директор на ресторант „Нева“ и управител на знаменития ленинградски „Метропол“...

 

Що за човек е бил Михаил Максимов, разказва в мемоарната си книга синът на известния съветски актьор Василий Меркуриев - Пьотр Меркуриев-Майерхолд. Случката се разиграва през 1947 г., гладни следвоенни години: "Случи се трагедия. На Манюня (бавачката на Меркуриеви, бел.ред.) й откраднаха всичките ни купони за месеца... Татко бързаше за представление, ние останахме у дома пред перспективата да си легнем гладни. Вечерта баща ми отишъл в ресторант "Метропол" да вечеря и да измоли някакви продукти. Но надеждите за това били малки: за такива прегрешения пращаха в Сибир...Докато татко вечерял, към него се приближил млад, висок и красив мъж и го опитал: "Василий Василиевич, какво сте се умърлушил такъв?". Татко му раказал печалната ни история. Той въздъхнал тежко и казал: "Не се отчайвайте, Василий Василиевич!" и си тръгнал. Татко викнал сервитьора, за да плати. "Вичко е платено", отвърнал му онзи. А когато се прибрал вкъщи, заварил как мама, баба и Манюня разглеждат съдържанието на четири големи кашона, пълни с макарони, колбаси, слънчогледово олио, кондензирано мляко..."Виж, Вася, донесоха ги и казаха, че са за теб. От кого - не казаха".

 

Оказа се, че младият красив мъж от вечерта е директорът на "Метропол", летенантът-фронтовак Михаил Максимов. Семейството ни завърза сърдечно приятелство с чичо "Миша", което продължи чак до смъртта на моите родители...", разказва Пьотр Меркуриев.

 

-----

През 1960 г. Елена Михайловна се жени за българин и идва да живее в България. Има две деца. Дъщеря й Аня и синът Михаил наследяват музикалния талант на дядо си. Тя е концертираща пианистка и живее в Швейцария. Той е принуден да зареже цигулката, за да изхранва семейството си в София.

 

---------

*“Пътят на живота” е наречено трасето по замръзналото Ладожко езеро, което остава единствената връзка при обсадата на Ленинград с външния свят.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Ели

    09 Май 2019 11:55ч.

    Само този народ може да издържи това и то най-вече поради духа си. Велики!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • https://www.youtube.com/watch?v=3jm93i4UUJc

    09 Май 2019 14:15ч.

    Разплака ме този изключително автентичен разказ!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • един народ на животинско равнище, народ от скотове!

    09 Май 2019 14:39ч.

    А цивилизованите европейски народи са се надупили на Вермахта почти моментално, след което любезно са изпратили десетки хиляди доброволци да се бият срещу Русия. Ленинград е блокиран от немски, финландски и испански войски. Евросъюз № 2.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ден на Европа-дена на Забравата

    09 Май 2019 17:39ч.

    Те ще си отидат и синьо-кафявата сган ще си отдъхне, няма да има свидетели на тяхната низост.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    09 Май 2019 18:02ч.

    Много истинско. Разбираш го веднага. И някога, когато преживелите и воювалите все още бяха множество, казваха: Лишь бы не было войны. Днес други, за които войната са филмите и компютърните игри измислиха “можем повторить”. Кое?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Възразявам

    09 Май 2019 18:32ч.

    . Ленинград всъщност не е блокиран от финландски и испански войски. За да сме съвсем точни, на страната на Хитлер воюват и доброволци всякакви, включително и не малко от Франция, страна “победителка” във Втората световна война.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • баба мара

    09 Май 2019 18:35ч.

    ходила съм по тези места историята да не се повтори хора бдете

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мильо Лудия

    09 Май 2019 18:49ч.

    тия дето страдат от липсата на банани по Коледа на време на соца никога няма да разберат какво всъщност се е случило по време на блокадата на Ленинград.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Възразявам на 09.05.2019 в 18:32

    09 Май 2019 19:22ч.

    Прав си. Пропуснал съм норвежкия батальон, легиона "Фландрия", полка "Данмарк" и легиона "Нидерландия".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • “можем повторить”. Кое?

    09 Май 2019 19:29ч.

    Ами разбиването на поредната цивилизаторска войска. Досега наглосаксонците се стараеха да ликвидират Русия с войските на Европа, но май вече няма желаещи, та ще им се наложи самички да пробват.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Необходимо уточнение:

    09 Май 2019 19:38ч.

    Дажбата от 125 грама хляб дневно за служители, неработещи и деца до 12 години е в сила от 20 ноември до 25 декември 1941 г. Предната седмица е била 150 грама, предния месец - 200 грама. От 25 декември 1941 г. става 200 грама, от 24 януари 1942 г. - 250 грама.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    10 Май 2019 7:23ч.

    Нека си спестим изрази като “наглосакси”, през онази война това биха го казали само нацистите с теориите им за висши и низши раси, а и никой днес не е тръгнал да завладява Русия. А за разликата между “лишь бы не было войны” и “можем повторить”, по-добре прочети разказа на жената, той затова е и публикуван. Прочети дневничето на Таня Савичева, гледай филмите “Те се сражаваха за родината” и “Живи и мъртви” и после сравни с логото на “можем повторить”, което ония лепят по колите си, а някой го е измислил, произвел и продал.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    10 Май 2019 7:29ч.

    П.С. За въпросното лого е достатъчно да се напише в Гугъл, има го в images, изображения.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • някой го е измислил, произвел и продал

    10 Май 2019 9:13ч.

    на съветския войник, който го е изписал на една от колоните на Райхстага.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • а и никой днес не е тръгнал да завладява Русия

    10 Май 2019 9:22ч.

    Точно така е. Единственото, към което се стремят братските САЩ и Великобритания, е равноправно и взаимоизгодно сътрудничество с Руската Федерация. Затова ядрената доктрина на САЩ предвижда нанасяне на първи удар, а държавни секретари на САЩ заявяват, че руснаците седят върху американски нефт и че Северният морски път изобщо не е руски. Примерно казано.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тома Неверни

    10 Май 2019 13:02ч.

    Като (правилно) плюем западните подръжници на Хитлер, да не пропускаме и РОА (Руска освободителна армия).

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • РОА (Руска освободителна армия)

    10 Май 2019 14:07ч.

    е участвала в бойни действия срещу Червената армия един-единствен път. За разлика от легионерите от Западна Европа и униатите от СС-дивизията "Галичина".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Колчо слепеца

    11 Май 2019 22:46ч.

    Знаете ли, приятели, моят баща е участвал във Втората световна война!! От войната има сребърен и златен медал за проявена храброст 1944-1945год., но въпреки това когато чуеше руската песен за войната , очите му се пълнеха със сълзи , мъжки сълзи!! Не искаше да говори, защото много негови другари бяха загинали !! А , аз помня детски книжки с илюстрации от Ленинград как деца дърпат шейни с трупове и шейни с гюмове за вода пълнени от езеро!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    13 Май 2019 19:32ч.

    Е, Колчо, точно затова и писах, че фронтоваците никога не биха казали можем повторить. Защото са видяли смъртта, загубили са другари пред очите си. Днес е лесно да се дрънкат глупости. Някога този ден е бил ден на почит. Днес се дрънкат оръжия.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • "някога този ден е бил ден за почит.".....

    10 Май 2020 12:47ч.

    Няма Човек , с главно " Ч ", който да не се трогне и просълзи , поне от разказите на преживялите ужасите на " дранг нах остен" и "славянсттвото е тор за арийската нация" тогавашни деца.Няма кой Човек да не трепне пред стоическия героизъм на тези, които умиращи от бомби и глад са намерили сили да пеят " Ставай, страна огромная,...." Нещо да ви напомня за " Стани,стани юнак балкански..."! изпята за умиращите от турския ятаган ! Да някога....бе на почит и "Хей славяни....! Някой да помни заветът на убития чешки герой " Хора, БДЕТЕ !". Или ще повърдим думите на П.Славйков " Не сме народ, а мърша..." ! Позор за Борисов и за изпратената от него "министърка" да ближе задника на помпейчо !.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • "някога този ден е бил ден за почит.".....

    10 Май 2020 12:47ч.

    Няма Човек , с главно " Ч ", който да не се трогне и просълзи , поне от разказите на преживялите ужасите на " дранг нах остен" и "славянсттвото е тор за арийската нация" тогавашни деца.Няма кой Човек да не трепне пред стоическия героизъм на тези, които умиращи от бомби и глад са намерили сили да пеят " Ставай, страна огромная,...." Нещо да ви напомня за " Стани,стани юнак балкански..."! изпята за умиращите от турския ятаган ! Да някога....бе на почит и "Хей славяни....! Някой да помни заветът на убития чешки герой " Хора, БДЕТЕ !". Или ще повърдим думите на П.Славйков " Не сме народ, а мърша..." ! Позор за Борисов и за изпратената от него "министърка" да ближе задника на помпейчо !.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тъга

    10 Май 2020 17:18ч.

    Изключителна съдба , изключителна жена , невероятно поколение. За съжаление днешните руснаци са много далеч от класата на своите баби и дядовци , съветските хора ...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Наблюдател

    10 Май 2020 19:12ч.

    Тази жена е изстрадала блокадата, мизерията и глада, както и хиляди ленинградчани. Само че, когато се говори за тази 3 годишна обсада и жестокия глад, на който е било подложено останалото население в града, коментира ли се някога или от някого - каква е причината за този глад? За обсадата е ясно - причината са настъпващите немци, но за глада е лично виновен другарят Сталин. Именно по негово нареждане, като разбира, че скоро немците може да завладеят Ленинград, издава директива, според която от града(както и от всички други населени места с предстояща немска окупация ) да бъде изнесено всичко най-важно - заводи, транспорт, боеприпаси, оръжия, продоволствия, за да не бъде оставено в ръцете на врага. В последствие обаче градът не е обсаден от всички страни и по водния път от Ладожкото езеро е можело да бъде снабдено населението с храни. Ето обяснението в едно интервю на един от най-точните анализатори на военните събития: "Що се касае до втората част на вашия въпрос, тоест защо в града е възникнал глад, забележете, аз промених вашия въпрос, и направих това съвършенно съзнателно, не е имало никаква блокада. Глад да, глад е имало. Стотици хиляди умрели от глад - това е факт. А блокада на Ленинград не е имало никога, защото нито ден от този тежък период не е бил без изход на брега на Ладожското езеро, 60 километра от Ладожското езеро, бреговете му са били открити винаги. Тоест, комуникациите за Ленинград по вода, през водите на Ладожкото езеро, с "голямата земя" не са прекъсвали. " И още: "А сега за цифрите относно храните. Разбирате ли, ако искаме да обсъдим, а не да предизвикваме истерия на тема поредната годишнина, то ще се наложи на слушателите да чуят цифрите. За това, за да се хранят хората е трябвало да получават по 800 грама хляб на ден. Това разбира се е не толкова здравословно хранене, трябват още зеленчуци, месо, масло. Но и само с това количество хляб на ден - от глад никой не би умрял, та даже и няма да отслабне. И така, за да се нахранят всички жители на Ленинград с 800 гр. хляб на ден, е трябвало да бъде зареждан всекидневно града с 1500 тона брашно. А към момента на началото на войната, само в складовете на държавния резерв са се намирали 146 000 тона брашно и още много всякаква друга храна. Накратко: в складовете на държавния резерв на Ленинградска област е имало храна примерно за 4-5 месеца, при нулево постъпление. Разбирате ли, при нулево постъпление. А освен това са били налични всякакви съдове на ленинградското речно параходство, ладожката флотилия. С един само курс са могли да доставят храна за няколко месеца. И така, не бих искал да ви измъчвам с цифри, храна в Ленинград е мало много, но 3/4 от нея са я ИЗВОЗИЛИ....... " И още: "ИТ: Вие не отговорихте на въпроса, защо е гладувало населението на Ленинград.  МС: Защо така се е получило? Това е може би само хипотеза. Моята се състои в това, че храна за доставка в града просто не е била заделена. Тоест - количеството храна за доставка в града се определяло не от възможностите на транспортния коридор, а от наличието на тази храна на юго-източния бряг на Ладожкото езеро. Там тази храна я нямало вече и да се транспортира не е имало нищо. Проста и ясна формулировка: "За превоз е нямало нищо. Имало е с какво да се превозва, но е нямало какво”. Ето затова и в града е нямало храна.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тихомир Томов

    11 Май 2020 0:35ч.

    Вече почти всичко е разсекретено .........Сталин е искал така да стане с населението и го е постигнал !

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Does anybody know a computer game

    11 Май 2020 1:18ч.

    About ainzatzgrupen adventures in Soviet union so we can have fun?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 1234

    11 Май 2020 10:40ч.

    Сигурен съм че по това време нито в ЕВРОПА НИТО В САЩ НИТО В АНГЛИЯ не са изяли нито една Фрида! За това днес имаме ден на Европа, вместо на Руската армия. Ако бяха яли Ханс, Джон и Пиер, щяха да са по просветлени

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Бригадир

    11 Май 2020 16:41ч.

    Преди години бях на студентска бригада в покрайнините на Ленинград. Каква ти бригада, то си беше цял месец лагер, който завърши с едноседмична екскурзия в Ленинград, Москва и Киев. Та един ден, връщайки се от "работа" около обяд, беше горещо и нямахме вода. Влязохме в един двор и помолихме за вода. Посрещна ни една женица, подобна на тази Елена, слабичка, сдържана, не много разговорлива. И вода ни даде, и чай ни направи, и ни почерпи и изпрати по живо по здраво. А бяхме доста голяма група. И досега я помня. Беше преживяла обсадата... Тези хора са от друго тесто. Днешните "елити" си играят с оръжия, климат, пандемии, защото не са преживели нищо подобно. Най- голямата им грижа е марката на колата или костюма. Какво да очакваш от такива, които биха откраднали и тези 125 грама черен хляб и за които няма други ценности, освен собствения им търбух...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Щото всичко е известно

    19 Май 2020 21:25ч.

    Е да деееее.... защото всичко е известно, та като се пишат нелепици да се знае,че могат да се проверят. Запаси от основни хранителни продукти към началото на м.септември 1941г. е имало за 30-35 денонощия. При това в града освен 3-те милиона жители е имало и 300 000 бежанци от западните области на СССР. В блокадата на Ленинград освен немци участват италианци и прословутата испанска Синя дивизия,както и финландски войски и немско-финландска военноморска флотилия в Ладожкото езеро. Коридорът през Ладожкото езеро през по-голямата част от времето е бил в досегаемостта на противниковата артилерия,военноморски съдове и немската авиация. А некадърност и предателство е имало. Към началото но м.септември 1941г. отбраната на града е хаотично организирана от Ворошилов и Сталин на пожар праща Жуков да заздрави отбраната. Жуков спира евакуацията на промишлените предприятия и точно той организира отбраната на града,която отбрана изненадва неприятно немците,защото дотогава сведенията на немците са били,че градът ще им капне като зряла круша без бой. Като се запича положението пред Москва,Сталин пак на пожар връща Жуков в Москва. До Ленинград немците стигат без много битки защото на Западното направление са колаборантите Литва,Латвия и Естония,а и в Червената армия има много неизчестени троцкисти които саботират планомерното отстъпление. Не случайно точно пред Ленинград в началото на 1942г. Втора ударна армия на генерел-лейтенант Власов се предава в плен и преминава на страната на немците.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи