Смайващо, безмълвно, космически тихо съвършенство. Сякаш камбанен звън е минал с повей и се е стопил в безкрая. Останало е само неразбираемото природно изящество.

 

 

 

В последната неделя на 2018-та, Витоша е почти призрачно безупречна. Изтъкана от хрущящи ледени кристалчета, от вятър, замръзнали капки и белота, тя е свободна от хора. Те се страхуват от тъмните облаци и мъглата, която превзема метър по метър платото и изтриват всяка следа от хоризонта. 

 

 

Околовръст се спускат черни облаци, подобни на плътна стена, която настъпва и грижовно похлупва искрящата белота. Необяснимо е защо светлото на земята излъчва собствено сияние, когато небето се превръща в непрогледна пелена.

 

 

 

Няма вятър, нито дори лек повей, а тишината е всеобхватна – сякаш планината се е издигнала в космоса и се е отдала на заслужена почивка – от гласове, стъпки с тежки обувки, емоции, бързане, ядене, бране на билки, жужене на забързани насекоми, шумолене на уплашени змии, телефонен звън, колоездачни гуми, конски копита, заблудени овце. 

 

 

Всяко клонче е натрупало букет от вятър и съвършено застинали водни капчици; всяко дърво се е превърнало в неповторима картина на смразяващо безупречен художник. 

 

 

Блажена почивка, наслада за земята, стоплена от настръхнал на малки иглички сняг, брулен от леден вятър, който също се е укротил и заспал в нежното легло на бялата шир. Дърветата, сгушени едно в друго са като принцеси в булченска модна колекция, сякаш едва сега показват чистата си душа.   

 

 

В последната неделя на годината, Витоша излъчва красота, скрива тревогите, укротява мислите и остава само гледката. Игра на студ, вятър и вода в картина, попива в душата и носи обещание за чистота, спокойствие и добрина. Кристалният мраз е опаковал планината и я пази от боязливи натрапници.

 

 

В ден със заплашително мрачно небе и стелещи се облаци, хората навън са малко и след четвъртия километър от Алеко, планината е сама. Не се чува нито полъх, нито шум от катерица, нито мах на птичи криле. Смайваща бяла тишина. Гората, болна от корояд, е съвършено обримчена в бяло, а грозните и самотни клечки, които стърчат от болните стволове, изглеждат нанизани от копринено нежни снежинки, като живи гирлянди. 

 

 

Не вали сняг, а сякаш мъглата се рони ситно като мрежа, почти невидимо и всяко миниатюрно късче се лепи върху следващото, натрупва се в картина от нарисувана с дъх снежна паяжина и така изглеждат дърво след дърво, цяла гора, надвесила клоните си като филигранна плетка над цялата пътека. Космичната тишина околовръст спира дъха – не е редно съвършенството да бъде безпокоено. 

 

 

Тихи крачки, светло чувство, странно нежен мраз, аромат на свобода и усещане за безвремие. Просто Витоша в последната неделя на 2018 година. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Ние и аз

Ние и аз

Ние се скъсваме да се противопоставяме един на друг, партийно и извънп...
Търсачи на...ниша

Търсачи на...ниша

Замисляли ли сте за за приятелите си – кои са, какви са, откога са...П...

Напиши коментар