Българските реформи след 1989 г. се мислеха и правеха по американски образец. Не само българските – и ЕС, и Русия, и цял свят след края на Студената война се учеше да срича от американците. Това не е осъдително само по себе си – САЩ си остава водещата сила, редно е останалите да се учат поне на някои неща от американците. Но Америка не е монолит – има различни американци. От известно време стана ясно, че в България, в ЕС и по света в последно време сме се учили от „неправилните американци“ (the wrong Americans).
Не само комунистите. И умният капиталист, и умният демократ, и умният папа осъждат прекаленото икономическо неравенство. А вие?

Още преди да настъпи, 2014 г. се очерта като американска и световна година на борбата с неравенството.

Българските медии, заети да създават виртуална „протестърска“ реалност, проспахаисторическите кметски избори в „световната столица“ Ню Йорк на 5 ноември м.г. А в тяхпосланията на движението „Окупирай Уолстрийт“ намериха завършен политически израз – прогресивният кандидат Бил де Блазио разгроми с близо 50 пункта, или с разлика три към едно, иначе сериозния си консервативен опонент Джоузеф Лота, добил популярност като енергичен ръководител на градския транспорт (Metropolitan Transit Authority) по време на урагана Сенди една година преди това.

При това го разгроми, предлагайки допълнителен данък за най-богатите граждани – с доход над 500 хиляди долара годишно – за финансиране на достъпни детски градини и следобедни занимални за всички деца от прогимназиите. В Ню Йорк хората с доход над половин милион никак не са малко и политическото им влияние в никакъв случай не е за пренебрегване.

Де Блазио триумфира под лозунга за борба с икономическото и социално неравенство,„разрушаващо социалната тъкан на града ни“.

Неравенството, както го формулира той, е и класово, а не само расово, понятие, както често досега се представяше в Америка. И то „класово“ не само в стария левичарски смисъл, на пролетариата срещу буржоазията, а в новия смисъл на „единия процент“ срещу„99-те процента“. Това става очевидно от картата с изборните резултати по избирателни секции. Почти без изключение най-богатите нюйоркчани (плюс много руски имигранти –които по разбираеми причини често имат манталитет на бъдещи милионери) гласуваха за републиканеца.

Останалите, „99-те процента“ – от най-бедните черни райони на Бронкс и Бруклин до заможните, високообразовани и почти напълно бели Грамърси и Долен Манхатън, Ривърдейл и горен Уест Сайд, както и най-модните (hip), интелектуални, „алтернативни“ исъщо предимно бели Вилидж и Челси гласуваха за демократа. Почти същият като на гласувалите за Де Блазио бе процентът на нюйоркчаните, одобряващи „Окупирай Уолстрийт“ през 2011 г.

При встъпването си в длъжност в сряда, 1 януари т.г., де Блазио категорично потвърди поетите предизборни ангажименти, символично се закле над библията на Франклин Д.Рузвелт, нюйоркчанина, председателствал над „Ню Дийл“-а в 30-те и 40-те години, и призова и сянката на Фиорело Лагуардия, прогресивния кмет на Ню Йорк от същата ера.Но стана ясно, че де Блазио се ползва и с подкрепата на мнозинството в Демократическата партия, особено на структурите й по места, дето сега преобладават прогресистите.

Това мотивира и центристите-демократи около семейство Клинтън след кратко колебаниеда минат в лагера на победителя, и президента Обама да произнесе на 4 декември в един вашингтонски център за социални грижи поредната си икономически добре обоснована реч за неравенството и силно ограничената вертикална социална мобилност, и да се зарече да използва всеки ден до края на мандата си да се бори с тях. И двете речи, на Обама и наДе Блазио, си струва да се прочетат внимателно. Изглежда, че

град Ню Йорк в най-близко време ще стане изпитателен полигон за прогресивни реформиза цяла Америка.

Изглежда също все по-вероятно Елизабет Уорън – прогресивната сенаторка от Нова Англия, известна като Немезида на финансовия сектор и дългогодишна изследователка на ипотечните дългове – да стане бъдещият президент на САЩ, стига, разбира се, да се кандидатира. А на 24 ноември и папа Франциск обнародва апостолското увещаниеEvangelii Gaudium („Радостта от евангелието“), в което попита „защо не е новина, когатоедин бездомник умира от студ, а е новина, когато фондовата борса спадне с два пункта“, добавяйки сериозно глобално и духовно измерение към процеса. А вече знаем, че и Международният валутен фонд (МВФ), и Световната банка (СБ) почнаха от две-тригодини насам да се пропукват сериозно в лоялността си към догмите на пазарния фундаментализъм.

В 2013 г. (най-сетне) рухна и митът за интелектуалната „респектабилност“ на пазарния фундаментализъм.

В САЩ бюджетният дефицит в годините на Обама рязко спадна и държавният дълг стана управляем – и вече съвсем не тъй плашещ. Икономистите, прогнозирали от години висока инфлация и фискална криза заради стимула на Обама за реалната икономика, така и не ги дочакаха. Един докторант по икономика от Масачузетския технологически институт показа, че в изследването на Кармен Райнхард и Кенет Рогоф (Carmen Reinhart and KennethRogoff, Growth in a Time of Debt) от 2010 г., според което повишаването на държавния дълг над 90% от БВП е пагубно за растежа, има грешка в Ексел (Excel spreadsheet error) и че изводите им не се подкрепят от емпиричните данни. Това изследване бе станало обект нанабожен култ от страна поклонниците на остеритета и в САЩ, и в ЕС.

По същото време публикация на не друг, а на МВФ показа, че има сериозна грешка в методиката на друга свещена крава на пазарните фундаменталисти, публикацията наАлберто Алезина и Силвия Арданя (Alberto Alesina and Silvia Ardagna, Large Changes in Fiscal Policy: Taxes versus Spending) от 2010 г., според което остеритетът води до засилване на растежа (expansionary austerity) поради засилване на „доверието“ – една вуду теория, взета на въоръжение от кабинета на Камерън, добре позната и в България от управлението на Борисов и неговия финансов гений С. Дянков.

И накрая, във вторник, 31 декември м.г., в. „Вашингтон Поуст“ обяви за „диаграма на годината“ за 2013 г. следния обобщен израз на изследванията на икономистите ТомаПикети и Еманюел Саез (Thomas Picketty et Emmanuel Saez) за икономическото неравенство в САЩ от 1917 до 2012 г.:

Диаграмата показва дела на 10% най-богати американци в брутния национален доход(ординатата) по години (абсцисата). В 2007 г., в навечерието на Голямата рецесия делът им преди данъчно облагане стига 50%, задминава показателя от 1928 г., навечерието на Голямата депресия, и продължава да расте стръмно до 2012 г. след временния спад на фондовия пазар през 2008–2009 г. Показателите за горния 1% (непоказани на тази графика) са още по-„стръмни“: максимумите им в 1928 и 2012 г. стигат почти до 25%, а минимумите им в 1947–1977 г. слизат доста под 10%.

Разликата в дохода на средния топ мениджър (CEO) и средния му работник в САЩ е нараснала над девет пъти, от 30 пъти в края на 70-те години, до 277 пъти днес, т.е. заАмерика вече е актуално сравнението с южните ѝ съседки, до които те се доближават по степен на икономическо неравенство. Обама в същата реч сравни вертикалната социална мобилност в Америка с тази в Ямайка – шансът едно дете, родено в бедно семейство, да забогатее, вече е еднакво пренебрежим, под 10%, докато шансът на дете на богати родители да запази статуса си е 67%.

Добре известно е какво дойде след пика на неравенството в 1927-28 г., и как светът се размина с пълното му повторение след края на 2007 г. – и то този път само благодарение на масираната държавна намеса, макар далече не в най-подходящата или справедлива форма, като спасяване на големите банките, сами виновници за катастрофата, за сметка на дребните длъжници.

Известно е също, че времето на най-малкото неравенство, долното „плато“ на графиката –от края на Втората световна война до края на 70-те години, или ерата на „голямата компресия“ (the great compression) на доходите, беше и времето на най-силния в историятарастеж на американската икономика, народното благосъстояние – при най-ниска безработица, висока вертикална и хоризонтална мобилност и небивал обществен оптимизъм. Това се съпровожда от най-широко обществено приемане на този обществен договор, или както бил казал Никсън в 1971 г., „всички сме кейнсианци“.

Прекаленото неравенство е убийствено за икономиката

– намалява вътрешното потребление, което отговаря за 70% от американския БВП, и което се крепи главно на потреблението на средната класа. Богатствата на богатите не се „стичат надолу“, както още твърдят вуду икономистите, а се изпаряват в офшорки и данъци не се плащат, или се използват за спекулативно надуване на цени на продукти и услуги, които по неволя се плащат и от средната класа. Това води до криза на търсенето и депресия.

Прекаленото неравенство е убийствено и за демокрацията, както вече видяхме. Известно е до какво доведе в политическо отношение Голямата депресия – но по-малко известно е, чевъзходът на Хитлер в Германия се дължеше на остеритета от началото на 30-те години, а не на хиперинфлацията от предишното десетилетие. И сегашната вълна на омраза към различните (по американски – bigotry) в България и цяла Европа се корени в икономическата несигурност на мнозинството и в острото му чувство за несправедливости измаменост, предизвикани от политиката на остеритет на Брюксел и на десните кабинети като Камерън и Борисов, от което умело се възползват демагозите ултранационалисти, расисти и други фашисти.

България, като САЩ и страните от „европериферията“, страда от остра криза на търсенето, в основата на която е увеличеното икономическо неравенство, спадането на доходите на мнозинството за сметка на увеличаването доходите на олигархията, както изабавянето на растежа по причина на неравенството. Кризата в еврозоната е преди всичко криза на платежния баланс между центъра и периферията ѝ, обусловена от особеностите на еврото като пазарнофундаменталистки проект – което обаче е друга обширна тема.Февруарската народна революция от 2013 г. беше българският отговор на „Окупирай Уолстрийт“ и другите сродни европейски и световни протестни движения противобедняването на мнозинството и против арогантността на олигархията. За срам на българската интелигенция февруарският народен протест остана „без глава“.

В България, както и в ЕС, въпреки масовите протести на европейците срещу политиката на остеритет, довела до рекордна безработица и незапомнени от десетилетия страдания на мнозинството, засега още не се чува почти нищо в стил Де Блазио. Европа след Втората световна война, както и Иззточна Европа след 1989 г., не е самостоятелна политически – тя мисли каквото й „спусне“ САЩ. А САЩ от 80-те години досега й спускаше само„вашингтонския консенсус“. Но реалната история на САЩ от последните сто години, в частност от времето на Теодор Рузвелт, Уудроу Уилсън, и особено от Франклин Д. Рузвелт до Никсън, ни учи на съвсем други неща. Става дума за съвсем друга Америка, която ЕС и българското дясно тепърва ще има да откриват – пет века подир Колумб.

Де Блазио, и в по-мека форма Обама, казват това, което пишат сериозните американски икономисти

от доста години – не само „левите“ Пол Кругман, Джоузеф Стиглиц и Робърт Райх, но дори близки на Улицата консерватори като съветника на Обама Лорънс Самърс и бившия съветник на Елцин и баща на „шоковата терапия“ в постсоциалистическия свят Джефри Сакс (а също, между другото, и Джордж Сорос интелектуалеца – и то от още повече години). Напоследък то се признава срамежливо дори от светилата на „Голдман Сакс“ и „Морган Стенли“. Обратното, „съплай-сайдерството“ (supply-side theory), псевдотеорията на крайно десните от Рейгън до „чаеното парти“, че намаленията на данъците се изплащат с лихва, вече се смята за лъженаука от почти всички професионални икономисти по света.

И тук няма никакъв „комунистически“ заговор“

Умният капиталист, първо, не ще гладни бунтове и пролетарски революции – и следователно се грижи да няма крайна и унизителна бедност, както и беше в САЩ презерата на голямата компресия и просперитета, и в Западна Европа под американско (нюдийловско) влияние след Втората световна война. Второ, умният капиталист знае, че масовото производство на стоки и услуги, основата на модерния капитализъм, е невъзможно без масовото потребление, за което мнозинството от населението трябва да има нужните доходи. Това било добре известно още на индустриалеца Хенри Форд, който в 20-те години решил да плаща пет долара за 8-часов работен ден – три пъти повече от обичайното у съседите му – на работниците си от конвейера, за да могат да купуват колите, които сами правят, на цена над 500 долара. „Уолстрийт Джърнъл“ го обявил за луд, но за две години Форд увеличил продажбите си три пъти и сложил началото на масовата автомобилизация.

Умният капиталист Маринър Екълс, банков магнат, шотландски мормон (шотландците се смятат за стиснати) и председател на Федералния резерв (централната банка) на САЩ от 1934 до 1946 г., изпреварил учения икономист Кейнс с откритието си, че засиленото икономическо неравенство през „ревящите 20 години“ е дълбоката причина за Голямата депресия. А не моралните грехове на прекаленото харчене и недостатъчното спестяване, както твърдели опонентите му. „Както масовото производство трябва да върви заедно смасово потребление“, пише Екълс в мемоарите си, „масовото потребление, на свой ред, предполага разпределение на богатството,... което дава на хората покупателна способност. Вместо да създаде такъв тип разпределение, една гигантска смукателна помпа беше изтеглила до 1929–30 г. в ръцете на малцина нарастваща част от произвежданото богатство... Останалите можеха да останат в играта само с теглене на кредити. Когато кредитът пресъхна, играта свърши.“

Това е удивително точно описание и на положението в САЩ след 1980 г. Оттогава до днес производителността на американската икономика се увеличи с 90%, но почти всички допълнителни доходи отидоха само в ръцете на богатите. Доходите на средната класа стагнираха, а икономическото им положение реално се влоши със загубата на добре платени „профсъюзни“ работни места в промишлеността, съвсем недостатъчно компенсирани от новите работни места в услугите, както и поради безумно растящите разходи за здравеопазване и висше образование.

До някое време средната класа можеше да поддържа донякъде обичайното си качество на живот с „екстензивни“ средства – жените масово навлязоха в работната сила, работеше се повече от всички – по-дълги часове и на повече от една работа, и накрая – използвайки домовете си, основното си богатство, като спестовни касички, разчитайки на рефинансиране при постоянно балониращите цени на имотите. И когато балонът се спука и музиката спря, удари Голямата рецесия. При това банките и корпорациите излязоха от нея в 2009 г. с увеличени печалби, докато заплатите така и не стигнаха равнището си от 2007 г., а милионите безработни и 13-те милиона домакинства с ипотеки „под водата“ (дължащи повече на банките, отколкото вече струваха къщите им) останаха с контрата.

В 2013 г. рухна митът за ефективните и саморегулиращи се свободни пазари,

в които „държавата не бива да се намесва“. Както отбеляза през септември м.г.икономистът Робърт Райх, свободният пазар е „съвкупност от правила относно (1) какво може да се притежава и с какво да се търгува (с човешкия геном? роби? ядрени материали? бебета? гласове на избори?), (2) при какви условия (равен достъп до интернет? правото на синдикати? на монополи? продължителност на патентните права?), (3) при какви ограничения (безполезни или вредни лекарства? отровни храни? опасни работни места? неограничено замърсяване на природата? финансови пирамиди (Ponzi schemes)?неразбираеми финансови деривативи без покритие?), (4) кое трябва да е частно и кое – публично (полицията? пътищата? здравеопазването? добрите училища? парковете и детските площадки?), (5) как да се плаща (с пари от данъци, с такси за ползване, с продажба по индивидуални цени)“ и т.н.

Пазарите са „свободни“

само в рамките, създадени за тях от държавата, и само на основата на ред другипредпоставки – природни, технически, културни – с „извънпазарен“ характер. Пазарите са ефикасни и конкурентни само доколкото наистина са такива. Там, дето не работят, тепросто не работят – например в САЩ в здравеопазването, образованието, при дерегулацията на енергията и другаде. Там, дето пазарът не може сам да създаде пълна заетост (full employment) и вътрешно търсене, се намесва държавата. Особено в по-изостаналите страни, които се стремят към бързо развитие на производителността и доходите си, като югоизточноазиатските преди десетилетия и България сега, огромна е иролята на държавната индустриална политика, включително и за заместване на вноса(import substitution) за защита на заетостта и за насърчаване на износа. Това сега се признава и от МВФ!

Там, дето пазарът сам не може да създаде достатъчно стимули за търговците, преследвайки частния си интерес, да работят в полза и на обществото – „невидимата ръка“ на Адам Смит – помага им държавата. И пак по израза на стария шотландец, доколкото търговците от един бранш по самата си природа не могат да се съберат, дори за забава, без да се сговорят нещо в ущърб на обществото, ролята на държавата е да не го допуска.

Новото икономическо неравенство, макар безспорно да има и „обективна“ основа в характера на модерните технологии и глобализацията, е и резултат на целенасоченодеформирана държавна политика в интерес на олигархията, както убедително показват иизследванията на Джоузеф Стиглиц. В голяма степен забогатяването на олигархията не е резултат на нейния реален принос за повишаване на обществената производителност, а на извличането на рента от обществото (rent seeking) с помощта на държавна политика, създаваща непрозрачност на пазарите чрез асиметрична информация, допускаща хищнически заеми (predatory lending), създаване на устойчиви монополи, извличащи години наред немислими при конкуренция печалби, подаряване на корпорациите на публични ресурси под пазарната им цена, доставки от тях над пазарната цена и други, все добре познати и в България неща. Тази политика намалява и обществената производителност, и е вредна за дългосрочните интереси на самите корпорации. А в условията на нови технологии и глобализация толкова по-естествена е ролята на държавата за преразпределяне от печелещите към губещите, за да могат и последните да се преустроят и си намерят място в новите условия.

Един лесно разбираем пример от САЩ: в ерата на „голямата компресия“ и просперитета най-големият американски работодател беше „Дженеръл Мотърс“ (ДжМ). Днес най-големият работодател е веригата хипермаркети „Уолмарт“.

В 60-те години ДжМ създаваше и поддържаше поминъка на цели големи градове и региони. Всеки избутал средното училище младеж „с пулс“ можеше да „влезе от улицата“ в местната фабрика на ДжМ и веднага да стане профсъюзен член – средна класа до живот – със стабилна надница около три пъти над минималната с всички социални придобивки,здравна застраховка, пенсия, спокойствие на духа, прилична къщичка за (обикновено)неработещата си жена и трите си деца, с телевизори, хладилници и перални, с нова кола от фабриката в гаража всеки три години, с помощ за колеж за децата, с платени болнични иотпуски и дори някоя и друга семейна ваканция до Флорида или Бермуда.

А днес „Уолмарт“ разрушава поминъка на цели американски градове и региони. Тойпристига в поредния малък град, купува земя извън чертите му, за не му плаща данъци,или когато изтече гратисния период, се мести в друг град, унищожава местнитепроизводители и дребни частни търговци, както и старите супермаркети, наема част от уволнените им работници – на тежка работа, с вдигане тежести, ходене с километри и мръзнене във фризери – за минималните по закона например 7,25 долара на час, безпридобивки, „помага им“ обаче пред държавните власти „да минат“ на Медикейд(федералната здравна програма за бедни) и на купони за храна (фууд стемпс) – на издръжка на данъкоплатеца, и на всичкото отгоре получава и субсидия от щата с парите на данъкоплатеца като „най-голям работодател“.

Това е системата, наречена corporate welfarism, или „корпоративен комунизъм“, или още„черпаклък“ по популярния народен израз от интернет форумите, при който държавата взима от паничката на бедните и сипва с черпака в котела на най-богатите. „Уолмарт“уволнява работниците си, уличени в опит за синдикална дейност, само по един устен донос и само за минута.

И разбира се, това не е само въпрос на нова технология, либерализация на търговията и глобализация, а най-вече на национална политика и законодателство. Да, американското машиностроене се изнесе от САЩ в страни с евтина работна сила и ниски екологични стандарти (макар немското да не се изнесе от Германия), а напоследък се завръща при потребителите си, но вече се върши най-вече от роботи и триизмерни принтери. Но други дейности, като услугите, засягащи физически потребителите, в това число и търговията на дребно, не могат да бъдат „аутсорснати“ в Китай или поети от роботи.

Работниците в „Уолмарт“ не са по-неквалифицирани или по-мързеливи от работниците в ДжМ преди 50 години. Дори напротив – работата в магазина е и физически по-тежка, и се обслужват живи хора. А на конвейера завиваш цял ден един и същ болт като във филма на Чаплин, издокаран с кожено яке, с дълга коса, вързана с бандана, с лула в устата и с Харли Дейвидсън или Форд Мустанг на паркинга отпред. Можеш да си позволиш и лукса да напуснеш работа (drop out of a job) за някоя и друга година, да походиш с дълга коса инаниз цветя около врата, да попушиш „бурен“ и посмъркаш „киселина“, и пак да се върнеш като че нищо не е било. Образът, който колоритният проф. Дайнов “проектира“, e именно на млад американски работник от цеха (from the shop floor) от 60-те – 70-те години – профсъюзен член, който има лукса да се увлича и по нещо „по-така“, макар типичният истински работник обикновено не стига по-далече от естетизацията на труда на металика в субкултурата на хеви метъла и на атмосферата на ковашко-пресовия цех – в децибелите, пушеците и светлините на диско клуба.

Разходите за евентуално подобряване положението на работниците в „Уолмарт“, разбира се, няма да се взимат от джобовете на бедните им клиенти, както настояватвисокоплатените адвокати на corporate welfarism, а от печалбите на собствениците, които са огромни. Наследниците на основателя на компанията Сам Уолтън, шест физически лица, имат лично богатство колкото на 30-те процента най-бедни американци. Ако се обложат с допълнителен данък, дори не толкова висок, колкото по времето на десния Никсън, това би стигнало да се увеличат надниците до над жизнения минимум и да се дадат на работниците и социални придобивки.

Един въпрос по отношение на България е: защо за всичко това не се пише и говори повече от централните медии и от икономистите (имам предвид учените икономисти от БАН, УНСС и СУ, а не пропагандистите на олигархията от „Института“ за пазарна икономика –или от някогашните „дореформени“ чиновници от СБ като С. Дянков), защо не се свързва то с българския опит – но това е до голяма степен риторичен въпрос.

Следващият въпрос, който обаче изисква специално разглеждане, е с какви средства бе осъществена „голямата компресия“ (намаляването на икономическото неравенство) в САЩ по времето на „Ню Дийл“-а, какви конкретни мерки за компресия предлагат сега американските прогресисти – и имат ли тe почва и у нас.

Още от категорията

12 коментар/a

име на 07.01.2014 в 23:53
Разбира се, че прекомерните социални неравенства са взривоопасни и правят обществото нестабилно. Решаването на този проблем обаче не се свежда до това държавата да вземе от богатите и да раздаде на бедните /от котела на едните в паничките на другите/. Имуществените, подоходните неравенства не се коренят единствено и само в системата за данъчно облагане. Държавните разходи за социална политика в България са изключително неефективни. Социалната политика на сегашните управляващи си е чиста социална демагогия. Не казвам, че предишните са имали някакъв напредък, но по-големи популисти и демагози от настоящите не познавам. За нито една от мерките и програмите в социалната политика няма да откриете анализ на ефективността й и оценка за въздействието върху проблема, който е трябвало да решава. Неравенствата преди да ги видим като неравенства в доходите и имуществата са неравенства в конкурсите за обществени поръчки, неравенства между здравните заведения в системата на здравеопазването, между учебните заведения в образованието, между участниците в здравната и пенсионноосигурителната система, между различните нива в държавната администрация. Необходими са реформи за намаляване на несправедливите неравенства в тези сфери. Това не само ще доведе до повишаване мотивацията на засегнатите, но и реално ще допринесе до намаляване на доходните и имуществените неравенства на обществото.
Грешка? на 08.01.2014 в 00:31
Тази статия вчера имаше 19 коментара и над 3000 прочитания , а сега е пусната тук без тези коментари. Някаква грешка, предполагам. Ето линка: http://glasove.com/novini/32027-ne-samo-komunistite-i-umniqt-kapitalist-i-umniqt-demokrat-i-umniqt-papa-osyjdat-prekalenoto-ikonomichesko-neravenstvo-a-vie
Делфи на 08.01.2014 в 03:10
Африканските държави имат бюджет 5% от БВП. Скандинавските държави имат бюджет над 50% от БВП. Заплатите в България са 22% от БВП на работник, а в развитите страни е над 50%. Бъдете математици, а не тъпи фанатици. Какви данъци и държавни предприятия е имала Германия, когато се е развивала след 1945 г.? Още го пише в конституцията на Германия, че държавата ще национализира сектор или предприятие - в името на доброто на обществото - когато е необходимо. Сега в кризата, Германия натрупа доста дълг за да организира икономиката си, данъците им са много по-големи от нашите, но държавата яко направлява икономиката.
икономиката блокира при намеса на Държавата!..Винаги и Всякога! на 08.01.2014 в 17:51
Ако Германия е такава сила-това е благодарение на Л.Ерхард и неговото \"Икономическо чудо\"-пълно Освобождаване на Пазара!!!!.....И до ден днешен Германия черпи от този свой \"Капитал\"!!........Нека такива като Автора и Делфи да си зададат въпроса :\"С какви пари Държавата направлява икономиката?\"...и ще се види Абсурда на тезата им!.....И да НЕ забравяме -Най-Яко се управляваше икономиката при Социализма.....и това я доведе до банкрут!!
Делфи на 08.01.2014 в 20:40
Икономиката при социализма беше частна - тоталитарна. Добра е икономиката при демокрация. Я кажи за данъците и държавните предприятия на Германия, след войната. Всяка държава която напредва в икономиката, е заради държавата - Китай сега, САЩ - при Рузвелт, Великобритания - когато е военизирана и монополистична империя, Франция - при Наполеон.. Япония.. Приел държавата в плачевно финансово състояние, Наполеон въвежда стриктни икономии във всички сфери. Нормалното функциониране на финансовата система е обезпечено със създаването на две противостоящи си една на друга, и в същото време сътрудничещи си, институции: Министерството на финансите и Министерството на хазната. Те са оглавявани от водещи за времето си финансисти — Годен и Молиен. Министърът на финансите отговаря за постъпленията в бюджета, а министърът на хазната дава подробен отчет за изразходването на средствата, като неговата дейност се проверява от Сметна палата със 100 държавни служители. Палатата контролира разходите на държавата, но не дава мнение за тяхната целесъобразност. Административните и правните реформи на Наполеон залагат основите на съвременните държави, като голяма част от тези реформи съществуват и днес. Именно тогава е създадена системата на средни (лицеи) и висши учебни заведения (Нормалната и Политехническата школи, и до днес едни от най-престижните във Франция). Златният френски франк, към който е вързан българският лев в началото на миналия век, е известен и като \"доларът на XIX в. През 19 в. се говори френски в цял свят, и френското образование е образец, както и модата и стоките им.
СМЪРТ НА ДЯСНОТО - ЕГОИЗМА - КАПИТАЛИЗМА - ОЛИГАРХИЯТА на 08.01.2014 в 21:13
Френската аристокрация насажда капиталистически (пазарни) отношения в течение на 25-30 години, предшестващи 1789 г. Навлизането на пазарните отношения започва през 1763—1771 г. при Луи XV и продължава през следващите години, без прекъсване до 1789 г. Водеща роля в това имат либералните икономисти (физиократи), които почти всички са представители на аристокрацията (включително главата на правителството Ан Робер Жак Тюрго), а кралете Луи XV и Луи XVI са активни поддръжници на идеите им, революцията започва с масови въстания на селяни и граждани, имащи антикапиталистически характер, и които продължават в течение на целия ѝ ход. революция има антикапиталистически характер и самата тя представлява масово протест против капитализма или против методите на разпространението му, които използва управлявашата върхушка. На 11 юли Луи връчва оставката на Жак Некер и му заповядва незабавно да напусне Париж. Жак Некер е за високи данъци и без облекчения за богатите. Тези събития в столицата се случват на фона на безпрецедентни въстания, обхванали цяла Франция, предизвикани от икономическата криза, масовата безработица и глад, достигнали пика си през пролетта и лятото на 1789 г. В селските местности селяните разграбват хлебните запаси, в градовете въстаналото население опустошава и разграбва складовете с продоволствие или заставя търговците да продават хляб на ниска („честна“) цена. В редица градове въстанията протичат под лозунга „Хляб! Смърт на прекупвачите!“. Въстаналото население изземва хляба, завладява местните кметства и изгаря документите, съхранявани там. Впоследствие в градовете са създадени нови изборни органи на властта — общини, установява се кметската длъжност в Париж и е създадена нова въоръжена сила - Националната гвардия. Въстаналите селяни изгарят замъците на господарите си и взимат земята им. В някои провинции са изгорени или унищожени около половината имоти. Тези събития през 1789 г. получават името Големия страх — на френски: Grande Peur).
делфи ,смени си очилата!тези ти дават нещата Обратно! на 08.01.2014 в 21:14
Не си Нагласяй Нещата по твой вкус,а прочети за Германското Икономическо Чудо!!.............
ооооо! на 08.01.2014 в 21:20
Не знаех ,че Френската БУРЖОАЗНА Революция е Анти-капиталистическа???....
Ha-ha-ha на 08.01.2014 в 22:44
[/B][B]На последните избори мафиоти и кукловоди взеха властта по типично кадесарски начин и  сега я задържат по путински сценарий[/B]  [B]Отсъствието сега на летните многобройни протести може да има във времето ефекта на запушената тенджера под налягане[/B] [B]Протестиращите са моралните победители, въпросът е как да станат електорални победители, казва пред Faktor.bg от Ню Йорк известният психиатър[/B] Д-р Любомир Канов е американски и някогашен български психиатър. Политически затворник по време на режима на Живков, написал няколко значими книги (първата от тях спечели на времето наградата на Българските Писатели). Д-р Канов е търсен и ценен от стотиците си пациенти в Ню Йорк, но никога не спира да се завръща в България - „странна и трудна за обичане страна“. [B] Интервю на Стойко Стоянов[/B] [B]- Д-р Канов, преди няколко месеца предупредихте гражданите от протестите в България, че не могат да си позволят да загубят тази битка с правителството и мафията. Седем месеца след началото на този морален бунт има ли победител, как изглеждат отвъд океана хората, стоящи от двете страни на барикадата?[/B]  - Седем месеца след началото на моралния бунт изглежда, че настъпва \"Зимата на Нашето Недоволство\". Видно е също от другата страна \"тяхното\" преиграно самодоволство: добре похапналият по Коледа и поради това  още повече онаглял Станишев, наричащ студентите смешници и протестиращите циркаджии, подпийналият новоселска гъмза Миков, подостреният като ястреб Йовчев, втренчен в преследването на фантомната цел на \"организираните екстремисти\", безредно блуждаещата гримаса Орешарски, опитваща се да мине за усмивка, но все повече наподобяваща уморен и отвсякъде прогонван гарван. Пронизително е и кресливото нахалство на Мая Манолова, безочието на тролоидния Кирил Добрев и бързоречия Кутев. Надяват се, че причината за моралния бунт е избледняла, че хората са стихнали и изглеждат разединени и несигурни в своите позиции. Но това, според мене, е само на повърхността.  Празният площад с ръждясващите огради и подсмърчащи зад тях милиционери не е повод за тържества на „Позитано” 20. Да, започва периодът на мъглите, на зъзненето и на прибирането на топло под юргана, но делото е вече сторено, хората от протестите вече се познават и знаят, че повече не са сами, че са заедно и това няма как да избледнее. Знаят и друго -  поне 60% от народа иска онези, които взеха властта по типично кадесарски начин и  сега я задържат по путински сценарий, онези мафиоти и кукловоди, които вече 24 години натикват България все по-надолу в тинята и в омерзението на хората към собствения им живот, да бъдат изметени един път завинаги, защото всички иначе ги чака най-банална морална, финансова и демографска гибел, с последващо изчезване на онова, което нормалните хора наричат своя  Родина. Хората от двете страни на митичната барикада  изглеждат различно и винаги са изглеждали различно. Това са две манталитетно и антропологически разновидни вселени, принудени от съдбата да съществуват, за съжаление,  в едно нелесно  историческо съжителство. Впрочем, техните различия не са резултат от някакви абстрактно марксистки неравенства в дохода, както проповядва Волгин, нито в това, че едните са красиви, а другите грозни, както убедително свидетелствува Дърева, а в светогледа и в отношението между индивида и държавата, между справедливостта и беззаконието, между истината и лъжата, между цивилизована Европа и Източните сатрапи. Винаги е имало конфликт между глухото балканско сумтене на покрайнината на селото срещу европоцентричното и цивилизованото градско начало, между глината с нейното презрение към умствената работа като \"неистинска\", между егалитарно настроеното  полубедно селско население и по-малобройното заможно малцинство от успешни селяни, наричани кулаци или градската буржоазия, облечено \"ала франга\". Но както всеки знае, презряната дума буржоа произлиза от \"бург\", което значи град, а буржоа означава гражданин, гражданско общество. От споменатия по-нисък  и примитивен пласт на населението произлезе целокупният кадрови елит на комунистите в български вариант след 9. 9. 1944, може би най-добре въплътен в образа и говора на Тодор Живков. Това не бяха просто онези някогашни даскали от социалистическите кръжоци и от Бузлуджа, като Янко Сакъзов, Благоев, Кирков и прочие \"полезни глупаци\", захранени с полуасимилирани марксически брошури. Това бяха съвсем определено неуки, завистливи и жестоки хора, предимно лоши и крадливи селяни, неуки и  неквалифицирани работници, маргинални и криминални елементи, вдъхновени не от високи философски принципи, а от най-простата класова завист - да имат повече, отколкото заслужават, плюс единични заблудени идеалисти и младежи, които изобщо не разбираха какво ги чака. А както знаем, честността се дефинира като отказ от това да консумираш повече от онова, което си произвел, и комунист е онзи, който иска да унищожи буржоазията, за да заживее като буржуа. Такива бяха кадрите на българския сталинизъм. От тях изникнаха изчадията Мирчо Спасов, Лев Главинчев, Цола Драгойчева, Антон Югов и кой ли не. Комунизмът им даде фантастичната възможност да са на върха 45 години и да правят каквото си поискат, а успешната декапитация на поколения от умни и способни българи беше главният резултат от тяхната дейност и причина за тази цивилизационна пустиня, в която  България се озова след времената на тяхното абсолютно господство. Ще говорят и ще повтарят, че са изградили две Българии и никога няма да признаят, че дори по техните собствени преценки, банкрутираха страната три пъти, ограбиха до стотинка пенсионният фонд на предвоенна България и продадоха златото й, отровиха природата й с металургични безумия и отучиха трудолюбивите, какво означава смислен труд. Но това е дълга тема. По-важното е да се помни, че българите не успяха да се излекуват, след като бяха повалени от смъртоносната болест. Аз я нарекох навремето \"сталиноя\", по аналогия с \"параноя\". Сталинистко поражение на ума и душата, своеобразно морално безумие, което пречи да се види очевидното, това е името на тази масова аномалия. Тя, след кратко отстъпление отново е надвиснала над Русия, Белорусия, Казахстан и половин Украйна - земи където голямото мнозинство от хората исторически са били рая или крепостни селяни, и България не е имунизирана срещу нея. Оръжията на този сталинистки  елит, произхождащ по условие от низкото културно и интелектуално ниво още от времето на Коба-Джугашвили-Сталин, са разбойнически и са свързани с убийства, с отнемане на чуждото, наричано експроприация, с бандитски акции, от които е заченат болшевизмът още в началото на миналия век, последван от разрушаване и  взривове на църкви и масов червен терор, с нападения над мандри и с арести на невинни, с масови гробове и концлагери. Не е случайно, че любимият им метод е разстрел в тила на жертвата, прицелът е в мислещия орган, в мозъка - техен вечен враг. Техен враг е и християнството, защото то проповядва единственият начин, по който хората могат да живеят заедно в мир, включително дори звероподобните измежду тях, докато тяхното е религия без Бог. Той е заменен със Сталин., а Йоан Предтеча с Маркс. И наследниците на тези някогашни експроприатори, партийни функционери, бандити и родеещите се с тях чекисти, милиционери и охранители са днешните пациенти на сталиноята и противници на протестите. Това са представителите и остатъците  на \"новата класа\", която 10 ноември завари в пустинята като значителна част от народонаселението. Това е и сега тракащият с пластмасови челюстни кастанети гериатричен контрапротест, предвождан от татуирания Шамар и подобната на брадавична свиня активистка, там е и нечленоразделният платен мургав патриот, обикаля наоколо и дебеловратната бухалка от подземието, пригласят пред телевизора и селските роднини на милиционерите, които \"охраняват\" парламента, и които напуснаха покрайнините на селата преди години, за да се заселят в панелите. Съществен като бройка и същевременно неук, лесен за манипулация. Този електорат, непокътнат и нереформиран поради множеството бездарни грешки на онези, които трябваше да представляват дясното, доведоха и до днешният ден и до днешното противопоставяне, когато едно ново поколение, израснало в информационния век и неоткъснато от света, се събуди за своята миролюбива битка на площада, за да бъде чут неговият глас. И това, че те са моралните победители е вън от съмнение. Въпросът е как да станат електорални победители. Срещу тях ще бъде милицията, манипулацията, огромните пари на бандитите и техните банки, опорните точки на конспиративните ментори-путинисти, гнилата и престъпна съдебна власт. На тяхна страна е истината. Това което липсва засега е Единството. [B] - Какво е заболяването на сегашната власт, първоначално имахме усещането, че става дума за някаква езикова трагедия в комуникацията, после помислихме, че „болните” сме ние, защото искаме нещо нереално, свръх надеждите и очакванията ни. След седем месеца протести вече е ясно кого е поразила заразата, какво е лекарството срещу нея? [/B] [B] [/B]- Заболяването на сегашните властници е Сталиноя, както споменах от нея масово боледува Русия на Путин, от нея не се е отървала България, дори като  членуваща в Европейския Съюз страна. В някакъв смисъл това е хроничен Стокхолмски синдром, синдром на затворника, който мечтае да се върне в своята килия след 45 годишен затвор. На площад „Александър Невски” се появи по време на про(рейс)тестите, в смисъл доведените с платени рейсове, един самодеец с вънкашност на обиден от ниската пенсия, бивш затворнически надзирател или може би пъдар, понесъл пред себе си хоругва - портрет на Бащата на Народите и по съвместителство масов убиец - генералисимус Йосиф Сталин. И до ден днешен ще забележите в опустелите български села и градове да стърчи в средата на заледения площад, покрит с хлъзгави и изпочупени мраморни плочки, някой тантурест каменен херой с каскет, вдигнал заканително шмайзер. Това се вижда впрочем и високо над главите на протестиращите в самият център на София, под формата на знаменития, истукан с автомат „Шпагин” в ръка, увековечил завоевателната армия на споменатия по-горе масов убиец и номиниран след деветосептемврийския преврат за освободител на България от фашизма, който никога не е съществувал. За съжаление, все още никой не се осмелява решително да оспори тази лъжа и да каже, че царят е гол, че това е паметник на армията, която пороби половин Европа за 45 години и завинаги изврати историческата съдба на милиони хора, че този уродлив символ следва да отиде в някое позорно гробища за тоталитарно \"изкуство\". За другите болести на онези, които твърдят, че няма протест, (едновременно заклеймявайки го като  платен), е Кутев, който саморъчно, в типичната за него скоропоговорка, обяви, че неговата партия е заразена с инфекциозно-генетична болест, подобна на СПИН, от която няма излекуване. Тя е доживотна болест. Аз си мисля, че ако имаха поне малко от безсмъртната субстанция, наречена съвест, може би посредством разкаяние щяха да могат да оздравеят. Но при тях влизането в зоната на разкаянието и в черквата със свещ е жест, по-скоро заместителен ритуал, при който шмайзера става свещ, насочена вертикално. Не, те няма да се разкаят и те наистина вярват, че само с кръв ще дадат тази тяхна отново придобита власт. Тя сега принадлежи на собствениците на престъпни откраднати  пари, принадлежи на  криминално-кадесарски босове, с лиценз за безнаказани рекети и убийства, на  ешалонирани в подземието \"специалисти\" от службите при абсолютно негодна съдебна система и МВР от типа на късния Живков. Готови са за насилие, вярвам, че биха го приложили винаги, освен ако не ги е страх от лично и истинско възмездие. Неокомунистите не познават доблестта, защото са деца и внуци на хора извършвали мащабни престъпления срещу човека и, каква невероятна историческа гавра, останали не само ненаказани, но и станали новите собственици на България с официални нотариални актове! Както е казвал Катон Старият: \"Картаген трябва да бъде разрушен!\" Въпросът е дали и как това е възможно да стане изключително с мирни протести. Пълзящата неокомунистическа реставрация с всеки ден става все по-нагла и липсата на множества пред Народното Събрание погрешно се интерпретира от властта като обезкуражаване.  Всъщност е напълно вероятно това отсъствие на летните многобройни протести да има във времето ефекта на запушената тенджера под налягане. За съжаление сегашните, вкопчили се във властта мутанти на ДС и БКП тласкат в безумието си страната към неизбежно насилие. Скорошните избори са единственият изход.          [B] - „Криминалният човек”, заченат от комунизма, за който често говорите, това ли е задкулисният противник на българина, търсещ нов морал? Как да се борим, как да оцеляваме с този тип враг, когато той не изпитват угризения? [/B]  - Не мога да избегна изкушението да цитирам Надежда Манделщам от нейната \"Втора  Книга\" спомени, защото тя има неизмеримо по-страшен личен опит в ноктите на Злото от нас, неговите свидетели и съвременници в българските му превъплащения. Ето какви са нейните наблюдения:  [B]\"Свободата е наистина трагична. На свободният човек се налага да знае, да вижда и да разбира, за да не загуби пътя .Той всякога е в напрегнато внимание и никога не губи връзка с действителността, макар че на тълпата от охранители да им се струва, че той витае някъде.Той трябва да потиска инстинкта си за самосъхранение, за да съхрани свободата си...Няма и не може да има човек извън религиозното съзнание. Религията съединява хората и културата възниква върху тяхното обединение.\"[/B]  А по-нататък: [B] \"Аз знам, че има обединяване на хора не основано на религиозна мисъл. Най-яркият пример са блатарите (криминалните, мутрите), които почитат своя главатар и се събират на бандитско \"съвещание\" за въвеждането на временно действащи закони, постановления и присъди над отделни членове на блатния свят. Всичко това се произнася от главатаря, но демокрацията е спазена - \"съвещание\". Този е единственият пример на истинско закрито общество, което действително е основано на не-религиозна идея... Блатарите се разпознават едни други по походката, по-точно походчицата, защото всеки един от тях не живее, а играе измислена роля, за да се отдели от човешкото общество и да не бъде смесван с тълпата. Блатарите много наподобяват мними поети, художници и псевдоучени. Това е болест на обществото, раково образование с подпухнали и загубили структурата си клетки. Външно обединените помежду си блатари се държат заедно само защото се противопоставят на хората и на обществото, от което паразитно смучат. Тяхната взаимна връзка е неустойчива и крехка: спор, мигновена разпра и веднага  вадят ножовете. Егоцентрик връхлита срещу егоцентрика. Главатарят наказва и помилва. Всичко непрекъснато се превръща в прах и пепел. Своеволието е ужасно по своите последствия, защото довежда до бързото разрушаване на отделния човек и на създадените от своеволците обществени обединения. Но това не трябва да се нарича трагедия. Това е маймунската пародия на трагедията, криво огледало, мерзост, запустение, изтляване и прах.\"[/B] В тези думи се съдържа до голяма степен отговорът на въпроса, и се откроява генезисът на криминалното обществено образование, на туморния процес, обобщаван с думата комунизъм и на неразделната същност на криминалния човек и създадената от него обществена формация. Достатъчно е да си спомните как Джугашвили се разправи със себеподобните си от болшевишката банда. От тях го отличаваше само способността да изчаква неимоверно дълго и изключително дългата му и зла памет, която още в ранните му години на кавказки криминален предводител го издига в очите на блатния затворнически свят в ранга на бос, на \"авторитет\" или както при тях се нарича\'\"пахан\". По-късно, като най-главният пахан на Империята на Злото, е наричан от своите подчинени, по-дребните  блатарчета от НКВД и ЧК, със страхопочитание \'Хазяинът\". Хазяинът осъжда и помилва. Така е построена тази жалка и страшна империя - върху неимоверни насилия и страдания и върху костите на милиони жертви. И краят е това - запустение, тлеене и прах. Това оставиха след себе си и комунистите в България. И доколкото са в контрол на властта по един или друг начин през последните 20 години, те продължават да \"създават\" точно същото - разруха. А върху опустялото пространство за разкош кършат снага всред унинието и разрухата, под пронизителните стенания на чалгата. Това е блатната музика на \"прехода\", триумфален кючек, увенчаващ тяхната победа.  [B]- Но дали е окончателна тяхната победа?  [/B] - В историческите битки не винаги е побеждавала свободата и доброто, не всеки болен от рак оздравява. Единственото, което има  непреходна стойност, е надеждата, че злото може да бъде победено. А то може да бъде победено само от добронамерени хора, които застават ВСИЧКИ ЗАЕДНО срещу него.  Защото Злото побеждава винаги, когато Доброто спи непробудено. [B] - През последните 24 г. комунистическата антропология се модифицира и преобразява, могат ли децата на старата БКП номенкралтура, която днес държи капиталите в България и управлява, да скрие криминалните души на бащите и майките си? Защо сякаш сме осъдени заедно  да изкупим тяхната тежка карма?[/B]  - Не знам как да отговоря на този въпрос, все ми се ще да повярвам, че човек може да еволюира и да превъзмогне ниската изходна позиция, макар че тук по-скоро става дума за \"низка\" изходна позиция. Според моите наблюдения, ако говорим за наследствена обремененост, комунистическата върхушка и съответните репресивни \"органи\" издигаха индивиди с ясно определени криминални признаци и поведение (характерни и за блатарите и българските мутри впрочем). Добър съвременен пример за това е династията Ким Ир Сен в Северна Корея.  Тази патология, според последните невробиологични дефиниции, включва неспособност за съчувствие, изключителен егоцентризъм и безразличие към останалите, неспособност да разберат чуждата болка и причиненото от тях страдание. Изглежда напълно обосновано схващането, че тези дефекти са свързване с недобре функциониращи области във вентромедиалните зони на префронталния кортекс, както и с други по-архаични райони на главния мозък и вероятно са под генетичен контрол. Засега изглежда, че възпиращо влияние може да играе единствено  много ранно възпитание в началните детски години на ценности, които потискат криминалните и антисоциални импулси, например, възпитание във  вяра и любов, които да компенсират тези дефекти. В късна възраст единствено причинената им и изпитвана от тях болка,  или страха от нея сякаш могат да модифицират поведението им и то донякъде. В общ план в България от няколко десетилетия насам се извършва негативна селекция, която е предимно морална и никой не може да определи мащаба на увреденост на целокупната българската общност. Поведението при избори за съжаление не показва много оптимистична тенденция. Доминиращата емоция в голяма част от населението е битовият страх от местния насилник - мутра или работодател-мутра, както и от дребните местни властови дилъри, много често представящи криминалния спектър на личностно развитие. Но в по-високите нива на властта съвсем не е по-утешителна картината. Вгледайте се в Сидеров, например. [B] - Упорито  внушават на българите, че досиетата на ДС и антикомунизмът са чалгата на прехода, че са изтъркана и ненужна тема. Кой се страхува от историческата истина, защо ни натрапват тази подмяна?[/B]  - Натрапват тази подмяна, защото им беше позволено. И на само подменят историческата истина или се опитват да я изтикат в забвение, но и от екрана на телевизора публично морализират и най-нахално се подсмиват в лицата на зрителите  техните някогашни гонители, като Митьо Гестапото и пр. Сякаш нищо не е станало.  Непрочетената и неосмислена история на комунизма и извършените от репресивните органи престъпления срещу човечеството бяха обговорени до смърт, омаловажени, а липсата на решителна лустрация остави в ръцете на организираната криминално-кадесарска прослойка голяма част от икономиката, паричните потоци, митниците и дори съдебната система. Оказаха се не само ненаказани за старите, но и ненаказуеми за новите си престъпления. Аз мисля, че в кратките периоди, когато демократите имаха превес, трябваше незабавно да решат този проблем, преди всякакви въпроси за собствеността, приватизации и пр. Лустрацията беше най-съдбоносния икономически проблем и трябваше да се състои по най- решителен начин. Вероятно на тогавашният демократичен \"елит\' не е достигнала смелост и уродливата конституция, в съчетание с безобразните Главни Прокурори и препълнени с ДС кадри върховни съдилища са възпрепятствали много от това, което е трябвало да се направи, както и саботирането отвътре чрез дълбоко скрити и маскирани ченгета в техните собствени редици. Дали е късно нещо да се направи.? Не знам, младите хора не знаят нищо за комунизма, знаят повече за фашизма. Но дори и за това не знаят както трябва, а именно че в Германия от 1933 до 1945 е осъществен избран на редовни избори национално-работнически социализъм. ( Погледнете  знамето на Сидеров, впрочем). Така че, освен игнорирането в училище на темата за престъпленията на комунизма в България, се насажда и исторически морален релативизъм, свеждащ се до това, че всички са маскари и нищо няма смисъл и значение. [B] - В спомените си за преживяното в комунистическа България казвате, че един от ”ужасите на затворите е, че деградираш физически, защото не виждаш слънчева светлина и не се движиш”. Как стана така, че днес българите уж са свободни, страната е член на ЕС и НАТО, а се лутаме като слепци и деградират не мускулите, а духът ни, моралът  и ценностите ни? Как се оцелява в такъв затвор?[/B]  - В затвора се оцелява със сила на духа и с надежда. Аз не знам дали мнозинството от хората са загубили моралния си компас и сили за съпротива срещу посткомунистическата реставрация. Но протестите продължаващи повече от 200 дни, за мен поне, са доказателство, че България,  както казват поляците в техния национален химн \"Еще не згинела!\" [B] - Каква е отговорността на десните партии за провала на прехода? Защо през тези  24 години гражданите, които залагаха на десните, все се оказваха  от губещата страна, а животът ни приличаше на картините на Йеронимус Бош?[/B]  - Аз не знам доколко можем да говорим за десни през всичките тези години на \"прехода\" партии, или по-скоро трябва да говорим за агломерации от разнородни, хора с често противоположни интереси, кариеристи с властови амбиции  и за партийна върхушка, дълбоко инфилтрирана от вербувани от ДС агенти, изпълняващи инструкциите на своите водещи офицери. Споменаването на имената им звучи потискащо: Луджев, Воденичаров, Венци Коня, Каракачанов младши, Курумбашев, Данчо Ментата, Бисеров и плеяда други, чийто имена са много по-добре познати на непосредствените свидетели  на събитията от онези години, отколкото на мен.  Не бива да се пренебрегва и фактът, че \"законите\", както при Мафията, така и при \"органите\": са клетвена декларация, равнозначна на \"омерта\" и смъртно наказание при неспазването й.  Страхът и алчността са били основният движещ мотив за много от самоназначилите се десни,  които в по-късните години поразиха въображението с масовото присъствие в архивите с двойните си имена и псевдонимите в ДС. Нищо не им се случи, не показаха никакъв срам от действията си и това доведе до униние и безверие у много хора. Да, \"Корабът на глупаците\" на Йеронимус Босх е добра илюстрация на тези безпътни и провалени години. Ако трябваше да се добави една говорна панорама на изминалото време, тя щеше да се сведе до една повредена касета с хаотично и безразборно  говорене,  дегенериращо в безплоден и свадлив брътвеж, на който обаче не липсва витиевато и неуместно  красноречие. [B]- Вие сте сред инициаторите на Движение „ 22 септември”, какво е мястото му в политическия хаос на 2014 г?[/B]  - Моето лично основание да подкрепя  Движението „22 септември” е твърдото ми убеждение, че само ако сме максимално обединени, в ясно и принципно намерение да освободим завинаги българския хоризонт от наглите и престъпни комунистическо-мафиотски мрежи, организирани в подмолите на Държавна сигурност и подкрепяни от кагебистките блатари на Путин, ние ще успеем да постигнем нещо. Аз не бих воювал нито с Радан Кънев, нито с десни хора от всякакъв вид, стига наистина да са десни, или ако трябва да бъда по-точен - ако са проевропейци наместо евразийци. Не мога обаче да приема за оправдани неистови нападки от \"демократи\", повтарящи буквално опорните точки на червените специалисти по демонизацията и черния им  пиар, както и приемането на активните им превратаджийски мероприятия от Костинброд, като легитимни. Има предел на човешката почтеност, а също и рамки на политическата разумност. Истинските опасни хора са на власт в момента. Моят враг не е Цветанов, не войната срещу него е истинският приоритет, както се опитват да ни внушават медиите и интернетните тролове всяка секунда. Много повече бих се \"самосезирал\", ако като лице на моите политически предпочитания, застане кандидатка за евродепутат Кунева, след като е ясна нейната партийна и човешка траектория през годините. Може да звучи странно, но интегритетът на един проф. Близнашки или председателят на Комисията по досиетата Костадинов, макар и бивши членове на БКП или БСП, ми изглежда доста по-убедителен, отколкото интегритета на \"десни\" генерали, като Бонев или Димо Гяуров. Намирам, че обединението, за което става дума, трябва да има сериозна политическа и личностна хигиена, особено когато решава кого смята да излъчва като свое лице. Иначе приемам добрите принципи, независимо от къде идват и от  различията, които е неизбежно да възникнат. Например, положението, че кочината, в която се е превърнала правосъдната система, трябва да бъде преоснована изцяло, което може да стане само с конституционни промени и с Нова Конституция. По-умни от мен би следвало да предложат как да стане това, но изглежда, че дори хора с толкова неясни убеждения, като Татяна Дончева са стигнали до извода, че сегашната държава се нуждае от нова Конституция. И една от основните причини България да се е превърнала в прогнила мафиотска конструкция, водеща страната към гибел, е тоталното беззаконие и  политическата наглост, и чувството за безнаказаност, породени от него. [B]- Днес българите, които преживяха прехода, се чувстват като корабокрушенци, като жертви върху, които експериментираха с марката „Демокрация” различни проекти, схеми, партийни системи. Тези хора не са просто разочаровани, а  вече обезсилени, те имат усещането за обреченост, как да се избавят от този кошмар, как да открият своята Итака, която търсят от седем десетилетия? Измамени ли ще останат когато отново я видят?  [/B]  - Животът никога не е бил лесен, допускам, че животът на нашите родители и прародители е бил в пъти по-тежък от нашия. Най-лошото, което направиха комунистите, е успешното създаване след 10 ноември 1989 на общество на тежка несправедливост и беззаконие, което замести обществото на беззаконие и репресия от 9 септември 1944 и че отнеха надеждата. На нейно място се възцари унинието, безверието и отчаянието. А българското общество вече беше разединено и деморализирано, традициите му бяха разрушени, селото превърнато в настръхнал комунален \"Люлин\", с протекли панелни блокове и изтърбушени асансьори, из който се лутат хора без корени, без религия и дори  неподозиращи, че имат човешки права. Те бяха се отучили  да пеят песните си и тогава дойдоха циганите, за да им изпеят своите. Те се бяха приучили да се радват, когато по магазините \"пуснеха\" карантия или евтини говежди сърца и разбраха как да се преструват, че работят, и как да се краде от държавното. Когато ДС им открадна първите свободни избори и Желев ги призна, тогава вратите на довчерашният затвор България бяха избити с шутове (депесарски? Или други?) и стотици хиляди се пръснаха по-света, отвратени и разочаровани от случилото се.  Знам това -  правихме и ние избори, тук в Ню Йорк, макар че не ни дадоха това право официално, аз лично връчих на ченгетата от посолството нашите саморъчни сини кутии със сини бюлетини, на които бяхме написали \"Не - на комунизма!\". Когато Филип Димитров, благородно и по-своему трагично поиска доверие и му беше отказано, други тълпи тръгнаха - кой към Канада, кой към Испания, кой към Англия или Австралия. Когато мутрите по времето на Беров започнаха да чупят колената на отворилите дребни бизнеси и работилнички, и застрахователно да ги рекетират под добродушните погледи на бившите милиционери, станали полицаи, друга вълна от покрусени се качи на самолетите и остави зад себе си криминалите да се самоизгризват. Така постепенно беше обезкръвена страната и за съжаление онези, които трябваше да се противопоставят на нереформирания комунизъм, започнаха да твърдят, че анти-комунизмът е отживелица и едва ли не мръсна дума. Считаха, че пещерният комунизъм, през който България едва докрета полужива, може да си съществува неосъден и незаклеймен и че децата и внуците на нейните инквизитори могат да мимикрират като социалисти. Но антикомунизмът, който се осмелява да ги призове да отговарят за делата им, следва да бъде обявен за политически некоректен. По този начин те обезвериха още една огромна част от неемигриралите и загубиха своята политическа легитимност,  както и  своите избиратели. Хората жадуваха справедливост и честни правила, а получиха кукиш. Навремето в един мой, да кажем парадоксален разказ, Одисей загубил паметта си поради ядене на лотоси в страната на лотофагите ( яденето на лотоси според гърците водело до загуба на паметта). Не можейки да си спомни пътя към дома, възкликва безпомощно срещу небето : \"И така?\" \"Как така?\". Небето естествено, не му отговорило.  Без памет не можеш да се върнеш в своята Итака. Та така.   А иначе, моята  голяма надежда е в единението и чувството за общност в протестиращите, в което се убедих лично през лятото. Нека не забравяме, че спартанците са били само триста пред Термопилите, но са спрели цяла Евразия с доблестта си.
Ал.А. на 10.01.2014 в 17:52
\"Представа за безкрайното ми дава само човешката глупост.\" Алберт Айнщайн Горният коментар е идеалният пример за това изказване на Айнщайн. По логиката на статията, най-свестният мин.председател след 10.11. е Жан Виденов, а най-вредният Иван Костов, заслужаващ титлата \"син боклук\". Смеещият се има мисленето на комуниста-идеалист(за разлика от практика и реалиста Тодор Живков), точно с такова мислене е бил заченат комунизмът като реакция точно срещу изложеното от него, но то е творение не на комунизма сам по себе си, а на човешката алчност и злокачественост, която се развихря с огромна сила, не защото носителите й са \"каманяки\", а защото просто са такива по сърце, а \"демократичният-капитализъм\" им създава идеалните условия за това. А \"честните и умните\" дето се борят с ламята, точно се борят да създадат още по-добри условия на най-вредната група от олигархията да краде още повече и безнаказано(за което на \"най-честните\" НАЙ-добре и им се плаща,както се разбра). Въобще, \"глупак до глупака, мила моя майнольо\"
Владимир Петров Атанасов - Сандански ул.Н.Вапцаров 37 на 05.08.2014 в 06:02
Държавата и бизнеса взети по отделно не са опасни,и няма как да бъдат опасни - опасна е симбиозата по между им,защото тя ражда монополизма и убива пазарната икономика!!!
Владимир Петров Атанасов - Сандански ул.Н.Вапцаров 37 на 02.02.2015 в 03:36
Капитализма е полезен само за около един процент от световното население,затова пък за останалите 99 процента и човечеството като цяло , е вече препъваща всичко прогресивно спирачка!!!

Напиши коментар