Дебютният пълнометражен филм на Ритеш Батра „Кутия за храна” (2013, The Lunchbox, копродукция между Индия, Франция, Германия) показва качеството на независимото индийско кино, което няма нищо общо със стила на „Боливуд масала”.
Когато храната се превръща в думи, а думите – в храна

http://www.sonyclassics.com/thelunchbox/

В скучното си ежедневие на порядъчна мумбайска домакиня Ила всеки ден приготвя обед за равнодушния си съпруг Раджив. Пет ястия. Пет вкуса. Пет приношения за омилостивяване на несъществуваща, уви, любов в семейството й. Готви ги с надежда и спотаена вяра в магическата сила на подправките и субстанциите: куркума за чистота и просперитет; босилек за топлина и предпазване от зли сили; черен кимион за подмладяване; канела за приятелство; азафетида – хармония и добри отношения в семейството; наан (вид индийски питки) – за уют в дома; и не на последно място – ултралютите чушки на Аунти (леля, разбирайте съседката от горния етаж) – естествено, за разпалване на страстта… Със свещенодействието във вътрешните си светове Ила е дотук. Тя подрежда деликатесните гозби нетърпеливо, сякаш е набързо скалъпена мандала в метална посуда. 

 

 

Посланията на храната пътуват из мегаполиса благодарение на т.нар. дабавала (dabbawala) – уникални разносвачи на обеди, които кръстосват нашир и надлъж града, за да доставят алуминиевия комплект от снадени малки преносими тенджерки на работещите по офисите. Тъй като доставчиците са хора от най-ниската каста и са неграмотни, системата на ориентиране се основава на сложни символни и цветови кодове. И това съществува до днешен в този си вид от 1890 г. Казват, че дабавала никога не грешат... 

 

 

Ала гурме посланията и въжделенията на Ила не достигат и не нахранват празния Раджив. Случайността (която всъщност е необходимост на съдбата) изпраща благоуханната дабба (кутия за храна) право на бюрото на г-н Сааджан – самотен счетоводител, вдовец, който планира да се пенсионира по-рано от обичайното и да се върне в родния град, наречен Насик… Доставка, после пак доставка, ястие след ястие, хапка подир хапка, кратка бележка, писмо, отговор, второ и трето. Храната постепенно се превръща в думи, а думите – в храна. Не, не, в нещо много повече от комуникация между Ила и Сааджан. Обедът вече не е самотно преживяне в акта на готвене (в света на Ила, в който ухаят само подправките) или в акта на ядене (в сивия делник на Сааджан, в който само миналото има вкус). Той е търсене, приближаване, четене, намиране, писане, споделяне, вкусване, разбиране, сливане, поглъщане, питание, мечтание, решение…

 

Трейлър на „Кутия за храна”, реж. Ритеш Батра

Без съмнение филмът „Кутия за храна” бе сред най-добрите заглавия, показани на Международния София филм фест 2014, и сега излиза на екран, дистрибутиран в киномрежата. Пълнометражният дебют на Ритеш Батра показва качеството на независимото индийско кино, което няма нищо общо със стила на „Боливуд масала” – още един „кулинарен” термин, с който се обозначава масовата хинди продукция, всеизвестна с тричасово времетраене, множество песни и танцови изпълнения. Обаче трябва да подчертаем и друго – Боливуд не е тъждествено на индийско кино. Комерсиалният филмовият център в Мумбай е само част от плуралистичния кинематографичен модел на страната, приютяващ общо осем регионални филмови топуса, всеки произвеждаш продукция на различните национални диалекти (от бенгалски до телугу). Не са малко независимите и ъндърграунд продуценти и автори, които работят както във, така и извън пределите на Индия, в диаспорите, като създават много качествени произведения. Ритеш Батра (впрочем автор и на силни късометражни филми като „Майстор готвач”, „Обикновено кафе, Кайро”, „Сутрешният ритуал”) е един от режисьорите, които талантливо се включват именно в тази линия, която бихме могли да определим като арт хаус и в чиито челни позиции припознаваме автори като Мира Наир, Пан Налин, Дийпа Метха. 

 

 Късометражният „Майстор готвач”, 2013 

Дори се появи нов термин: Bollywouldn’t, с който се маркира появата на различни филмови некомерсиални артефакти, подписани от нови, категорично различни режисьори – като Васан Бала, Манджийт Сингх, Хермант Габа. Ние сме в началото на началото – казва Ритеш Батра в едно свое интервю. – Това, което е важно да знаем, е, че независимото кино се случва, когато нови хора се събират около различна идея. Преди да започнем обаче, трябва да се запитаме какво можем да кажем за Индия точно днес, именно с нашите филми. Има ли пазар за нашите идеи? Осъзнаваме напълно, че трябва да казваме нещата честно и в пълното усещане за истинност. Движението на независимо арт кино не може да продължи само с появата на няколко заглавия, то може да просъществува само ако успеем да провокираме вниманието на по-голяма аудитория

 

Късометражният „Обикновено кафе, Кайро”, 2011

Всъщност „Кутия за храна” на Ритеш Батра е копродукция между Индия, Франция и Германия, която обаче не е загубила хинди привкуса си, а по-скоро показва друг начин на киноразказване, идващ от субконтинента. Ако си мислите, че в първия пасаж съм ви изложила тотално сюжета, всъщност дълбоко бихте се излъгали. Ще се изненадате щом гледате „Кутия за храна”, още повече че много умело, неусетно съчетава игралното с документалното. Преди шест години започнах да правя доста дълго изследване в подготовка на документален филм за дабавала – казва Батра – и бях много впечатлен и заинтересуван около историите, свързани с доставките, за които ми разказаха разносвачите. Много детайли научих – от това кой къде каква храна обича, какви са отношенията му със семейството, и така постепенно любопитството ми се премести от храната и доставчиците към потребителите. Но наистина, дабавала ме вдъхновиха да почна да пиша сценария, чиято първа версия бе готова още в 2011 г.

 

 

„Кутия за храна” е филм на детайлите, който очарова с умението да нахлуе фино във вътрешните дълбини на човешката психика. До голяма степен не само оригиналният сценарий, а и великолепният кастинг допринасят за успеха на лентата. В главната мъжка роля на Сааджан е звездата на индийското кино – прекрасен както винаги Ирфан Кхан, добре познат на българската публика от „Името”, „Беднякът милионер”, „Животът на Пи”. Партнира му блестящо Нимрат Каур (като Ила), която е популярна както на театралната сцена, така и в независимите арт кинопродукции. Накратко – забравете всичко, което имате като асоциации с болувидския стил. Актьорите (в това число Навазудин Сидики и Накул Ваид (в подържащите мъжки роли) разбиват предразсъдъците на масовия зрител с изчистената си, сдържана, органична, чувствителна игра, силното си присъствие и пълното потапяне в едни много искрени реалистични образи, в които всеки би могъл да се припознае, без значение дали е жител на Мумбай или на друг град, на друг континент. 

 

 

Показателно е, че писателят Салман Рушди определи „Кутия за храна” като най-доброто индийско заглавие от много време насам, достойно за чуждоезичен „Оскар”. Но всъщност той много дипломатично се изказва за дебюта, защото през 2013 се появи майсторският „Полунощни деца” на Дийпа Метха, който е екранизация на негова творба и с неговия глас зад кадър. Но опитът на утвърден кинематографист като Метха, която работи в индийската диаспора на Канада, е съвсем друг в сравнение с този на Ритеш Батра (апропо също гравитиращ между Индия и Америка), който тепърва стартира кариерата си. Като става въпрос за писатели, историята и стилът на разказване в „Кутия за храна” непрекъснато ме препращат към кратките разкази на автор от съвременната индийска литература -  Джумпа Лахири („Преводачът на болести”).

Поетичната изчистеност на „Кутия за храна” казва много неща по много различни начини, доста често в минималистични епистоларни диалози, които може би на пръв поглед изглеждат отвлечени и не по същество, но пък даващи друго измерение на посланията. Те са като минисловесни ребуси. Наблюдения. Дискретни квинтесенции от преживяването на живота. Ненатрапчиви философски подмятания. Свободни асоциации, които водят към други смисли. Защото фокусът е в тематичните полета на отчуждението и самотата, натрупването на желани визии в дълбините на Аза и на неописуемата нужда да ги споделиш с подходящия човек, в безпрекословното решение да направиш стъпката и да промениш рутината, която уютно се е настанила в някакъв предначертан живот. 

 

Храната и готвенето е просто отправната точка, от която се тръгва. Същият този трамплин, който перфектно и даже по-силово, акцентирано, е използван в кинотворби като „Угощението на Бабет” (1987, реж. Габриел Аксел), „Като гореща вода за шоколад” (1992, реж. Алфонсо Арау ) или „Повелителката на подправките” (2005, реж. Пол Бъргъс, с Ашвария Рай). Ритеш Батра не прекалява. В нищо. Той леко, много леко и плавно отмества фокуса от харизматичната природа на индийската кухня, която има свойствата да променя хората, след което тя просто преминава като аромат по повърхността на екрана, целящ да предизвика киноапетит. Изтлява през отворения финал. Премерено е до последната молекула. Неслучайно – режисьорът неведнъж подчертава, че се е учил от киното най-вече на Луи Мал, Ингмар Бергман, Сатяджит Рай, Абас Киаростами и иранската нова вълна в нейната цялост. Искам да развия друг тип чувствителност чрез творбите си – споделя индийският режисьор. – Това, което се случва в Индия сега, е твърде егоцентрично, като същевременно се опитваме да бъдем такива, каквито не сме, да се правим например на хинди подобие на Тарантино, ама не съвсем. Оригиналните и органични идеи идват, когато инвестираме в себе си и открием истинския си глас. Убедена съм, че тези нови гласове вече съществуват в индийския кинематограф. И се чуват. Можете преспокойно да започнете от този на Батра, струва си. Открийте го някъде из уличната глъчка на Мумбай, сред клаксоните, претъпканите влакове, потракването на кутиите с храна и песните на разносвачите дабавала… 

Режисьорът Ритеш Батра, който в момента работи върху кинопроект с работно заглавие „Фотограф” – история за страстта, която се появява между фотограф и неговата муза, много различен от „Кутия за храна”.

Още от категорията

Напиши коментар