- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 604
- 15
<p><strong>Каква беше класацията на най-големите световни икономики? Общоизвестно е – на първо място САЩ с БВП над 16 трилиона долара, следвани от Китай с над 8 трилиона, Япония – с близо 6 трилиона, и т.н. Но както се знае, което е „общоизвестно“, често не е вярно. </strong><strong>Икономически изследвания oт последните две години показват, че глобалната <em>Офшория</em>, сенчестата страна, създадена от международната финансова олигархия с помощта на големите световни банки, адвокатски и счетоводни фирми за избягване на националното данъчно облагане, е натрупала само <em>финансови активи</em> между 6 и 21 трилиона, според някои оценки (на Tax Justice Network) и до 32 трилиона долара. Ами че това е колкото общия БВП на САЩ, Китай и Япония! </strong></p>
<p> </p>
<p>Да, финансовите активи на олигарсите не са коректно съизмерими с БВП на страните, но все пак мащабите на офшорното богатство са астрономически. Най-консервативната методологически и общоприемлива научно оценка на размерите на Офшория, предложена наскоро от Габриел Зюкман (Gabriel Zucman), френски икономист, колега на познатите ни Тома Пикети и Еманюел Саез, показва, че </p>
<p><strong>Глобалното офшорно богатство надвишава близо два пъти годишния федерален бюджет на САЩ</strong></p>
<p>И достига 8% от световния БВП. Публикацията на Зюкман „Липсващото богатство на народите: нетни длъжници или нетни кредитори са Европа и САЩ?“ (<em>The Missing Wealth of Nations: Are Europe and the U.S. Net Debtors or Net Creditors?</em>, 2013) е достъпна в интернет и малко трудна за четене от неикономисти, но си заслужава усилието. </p>
<p>При отчитане на офшорните активи на физическите си лица развитите западноевропейски страни автоматично се превръщат от международни длъжници в големи международни кредитори – дори длъжниците САЩ се доближават до балансирано състояние (всъщност публичният дълг на САЩ е горе-долу колкото техният БВП и положението им е далече по-розово от това на една Япония или Белгия, а не само на затъналата до уши Гърция). Националните икономики отчитат активите си в чужбина и чуждите активи у дома, или международната си инвестиционна позиция. Всеки икономист, който се е интересувал да види, знае, че отчитаните глобални пасиви далече надвишават активите. Как така? Трябва да са балансирани. Аномалия, добре позната и на форумните любители на конспиративни теории – тук трилиони, там трилиони държавен дълг, но кой е кредиторът? И ето виждаме, че </p>
<p><strong>глобалното офшорно богатство вероятно надхвърля половината от съвкупния глобален публичен дълг </strong></p>
<p>(в момента – малко над 53 трилиона долара според „брояча“ на сп. „Икономист“) – и тенденцията сочи, че при запазване на сегашните условия е на път скоро да го стигне. Става ясно, че офшорните капитали съвсем не са ограничена тема, отнасяща се до няколко руски (и български) олигарси, до бившия американски президентски кандидат Мит Ромни или забравения вече спекулант Марк Рич, а основен проблем на функционирането на съвременния капитализъм. </p>
<p>Става дума и за растящата концентрация на богатството във все по-малко ръце, и за системното му и „висококомпетентно“ бягство от данъчно облагане – до степен някои големи и рентабилни американски корпорации да не плащат нито стотинка данъци в САЩ – и разбира се, за държавната подкрепа чрез всевъзможните дупки в данъчното законодателство, които правят това възможно. Става дума за гигантска помпа, изсмукваща доход и богатство от обществото в полза на финансовата олигархия, т.е. за вид рента и форма на преразпределение, или за „корпоративен комунизъм“. Съгласихме се, че </p>
<p><strong>прекаленото икономическо неравенство, освен че е несправедливо и унизително, е и икономически вредно: </strong></p>
<p>обедняващото мнозинство не създава нужното платежоспособно търсене. В условията на дефицит на търсенето и най-рентабилните корпорации не разширяват производството, а предпочитат да държат свободни пари в брой – в 2010 г. тези бездействащи пари само в САЩ се оценяваха на два трилиона долара – или, като Apple, да изкупуват (buyback) обратно акциите си. Въздържането от харчене създава „ликвиден капан“ и въпреки „печатането на пари“ (quantitative easing) инфлация така и не настъпва – напротив, има постоянна заплаха от дефлация с падане на доходите и поскъпване на дълговете. Растящото неравенство създава дългосрочно депресионна икономика. </p>
<p>Не винаги си даваме сметка, че при такива условия не само средната класа не (може да) харчи достатъчно, за да поддържа търсенето, но </p>
<p><strong>и най-богатите не харчат достатъчно. </strong></p>
<p>И наистина, живеейки в Манхатън, мога да преценя на око, че личното потребление на един супербогат човек, склонен към престижно потребление (conspicuous consumption), може да превишава примерно 10 до 30 пъти потреблението на подобен човек със средни доходи – съдейки по цените на жилища, обзавеждане, облекло и други моди, храна, здравеопазване, образование, развлечения и ваканции и др. постоянни разходи. </p>
<p>Може да се добавят и по-редки разходи за допълнителни жилища, за самолети, яхти, предмети на изкуството и т.н. Но и това не може да покрие разликите в доходите от порядъка на 300 пъти, колкото е средната разлика между типичния CEO и работника му, или още по-малко от хиляди или десетки хиляди пъти, колкото е между средния жител на Манхатън (73 хиляди долара на домакинство) и средния хедж фонд или private equity мениджър. А разликите в натрупаното богатство са още по-големи. Има физическа и психологическа граница на потреблението: вторият собствен реактивен самолет едва ли носи удовлетворение колкото първия; да вечеряш за 1001-ви път белуга хайвер, бели трюфели и шампанско „Дом Периньон“ едва ли е съвсем като първия път. </p>
<p>Радостта и „животът“ в едно домакинство на милиардер в триплекс апартамент на Пето авеню (всъщност триетажна къща, качена нависоко – цена 30 милиона, месечна такса за поддръжка 30 хиляди долара) не са повече от тези в едно-двустайния апартамент на семейство от средната класа на съседната улица (месечен наем 2500 долара с вода, парно и и газ). Всъщност обаче гетата за богати са също тъй печални като гетата за бедни (жилищните проекти, сами по себе си от хубави блокове). А и много често луксозните апартаменти са празни, собствениците им са в някоя от многобройните си други къщи в Хамптънс (Нюйоркската домашна Ривиера на Лонг Айлънд), Бока Ратон, Аспен или Антиб или просто ги държат празни за инвестиция и за някоя коледна разходки и там сега живее само слугинята и кученцето. </p>
<p>Разбира се, има и свръхбогати, които не са склонни към престижно потребление – най-известните примери може би са Уорън Бъфет, който още живеел в къщичката си в Омаха, която купил преди половин век за 30-ина хиляди долара, и карал стара кола, или собственикът на ИКЕА. Има и свръхбогати като Бил Гейтс и пак Бъфет, които се гласят да оставят цялото си богатство, както някога Андрю Карнеги, за обществена полза. Но те са изключение, потвърждаващo правилото – </p>
<p><strong>Свръхдоходите и свръхбогатството – това са пари, реално изключени от икономиката, </strong></p>
<p>дори и когато не са скрити в офшорки. А парите на средната класа се харчат бързо и имат висок „мултипликатор“, създават търсене и работни места. Свръхбогатството има и друг неприятен навик – да се използва за спекулации с различни активи, да образува дестабилизиращи балони, да вдига спекулативно цените и на стоките и услугите, плащани и от средната класа, като ги прави недостъпни за нея. Цените на жилищата в Манхатън са жив пример – с парите, с които може да се купи огромна къща с 5 спални и два гаража на 1–2 часа с кола от града, в него не стигат и за едностаен апартамент. Пазарът е деформиран от постоянния натиск на големите пари от цял свят – доскоро най-много от Русия, а сега заради санкциите – вече от Китай. </p>
<p>Никой не отрича също, че </p>
<p><strong>прекаленото неравенство е заплаха за демокрацията: </strong></p>
<p>консервативното мнозинство в американския върховен съд в последните няколко години с двете решения по делата <em>Citizens United </em>и <em>McCutcheon </em>максимално<em> </em>улесни участието на големите пари в купуването на политици, като приравни правото да се върши това с правото на мнение и изразяване. </p>
<p>Тези очевидни истини доскоро бяха отричани от консервативното обществено мнение в САЩ, и сякаш едва сега, с излизането на познатата ни вече „водоразделна“ книга на Тома Пикети „Капиталът в XXI век“, чашата преля – всички в един глас заговориха за неравенството и как може да се оправят нещата. Миналият петък, 15 април, стана истински „съботник на Пикети“ във вестник „Ню Йорк Таймс“: две колонки за него, с името му в заглавията, написани от тежката артилерия на колумнистите на вестника, либерала Пол Кругман и консерватора Дейвид Брукс, плюс материали в блогове за гостуването на френския икономист в Нюйоркския градски университет и др. </p>
<p>Знаем, че прогресивните автори оценяват високо работата на Пикети. Крайно левите започнаха да го критикуват за скрупульозното му придържане му към традиционната „буржоазна“ икономическа наука, което според тях снижава революционната морална сила на изследването. Но именно научната тежест е това, което прави книгата толкова влиятелна, и то във всички среди – за разлика от кой да е емоционален журналистически антикапиталистически памфлет. Умереният консерватор Брукс признава, че </p>
<p><strong>„реакцията на [книгата на ] Пикети е удивителен културен феномен“, </strong></p>
<p>но смята, че тази реакция ни „говори повече за класовото съперничество сред образованите класи, отколкото за това как наистина да разширим възможностите [за намаляване на неравенството]“. </p>
<p>За мене още по-удивителна от реакцията на книгата, за която все пак се знаеше и цитираше доста поне от две години насам, е внезапната готовност на разумните американски консерватори да обсъждат конструктивно доскоро несмилаеми за тях „марксистки“ теми: Брукс каза по повод оценката си за „класовото съперничество“, че когато ставало дума за „анализ на културата“, и той самият, като Пикети, бил <em>„квазимарксист“</em>. Това е знаменателно признание – проф. Васил Проданов сигурно ще го добави към интересния си каталог свидетелства за популярността на Маркс в наши дни. </p>
<p>Спомняме си от предишния коментар, че за Пикети неравенството не е случайност, а основна характеристика на капитализма, обусловена от закона, че когато възвръщаемостта (rate of return) на капитала e по-висока от растежа на БВП, доходът от капитала расте по-бързо от трудовото възнаграждение. Периодът на намалено неравенство, бърз растеж и масово благосъстояние от 30-те до 70-те години на ХХ в. в САЩ и от 40-те до 70-те години в Западна Европа е по-скоро аномалия, отколкото правило. </p>
<p>Разбира се, по-консервативните коментатори се опитват да намерят „естествено“ решение на проблема за неравенството в рамките на тоя закон без така нежелателната за тях държавна намеса. Първото, което идва на ум, е да се предположи, че </p>
<p><strong>растежът на БВП може да настигне и дори надмине растежа на възвръщаемостта на капитала, </strong></p>
<p>както стана в някои периоди на ХХ век благодарение на техническия прогрес и рязкото повишаване на производителността. Интернет, роботите, биотехнологиите, нанотехнологиите, тримерните принтери и другите нововъведения, смятат тези автори, могат да създадат условия за постоянен силен растеж на производителността и БВП. </p>
<p>Но това е много слабо вероятно да се отрази положително на неравенството: с много по-голямо основание може да се каже, че модерните технологии при сегашните условия по-скоро го засилват. Пикети казва, че „ако искаме наистина... по-справедлив и рационален обществен строй, не е достатъчно да се осланяме на капризите на техниката“. Най-солидно според мене обаче защити тази теза Робърт Райх още в книгата си „Суперкапитализъм“ (<em>Supercapitalism</em>, 2007) – </p>
<p><strong>модерните технологии засилват позициите на инвеститорите и потребителите за сметка на работниците и гражданите </strong></p>
<p>и ускоряват глобалната конкуренция, водеща до монополи. Така всеки от нас в развитите страни, в ролята си на потребител, търсещ все по-изгодни покупки (great deals, <em>„далавери“</em>), и инвеститор, търсещ все по-бърза и висока възвръщаемост на спестяванията си, се прострелва в крака като работник и гражданин, давайки доброволно все по-голяма власт на корпорациите да заместят неговия скъп труд с по-евтин в Китай и да диктуват държавната политика в свой интерес. Модерните технологии рязко поляризират доходите и в самите професионални съсловия: от музиканти до журналисти и до рентгенолози – все по-малък брой глобални „лидери“ противостоят на все повече обедняващи техни колеги. </p>
<p>Другото предположение на консерваторите е, че </p>
<p><strong>възвръщаемостта на капитала ще спада (diminishing returns) от само себе си до равнището на растежа на БВП. </strong></p>
<p>Това наистина съответства на класическата икономическа теория от времето на Адам Смит до Маркс, за когото то беше „най-важният закон на политическата икономия“. Но „суперкапитализмът“ промени радикално и това обстоятелство: най-богатите имат възможност да инвестират по-рисково и да печелят много повече. Интересните диаграми в изследването на Зюсман показват, че </p>
<p><strong>най-голям дял в богатството на най-горната десета от най-горния процент имат акциите (equities), които се радват на най-високата доходност </strong></p>
<p>– индексите напълно компенсираха загубите от световната криза и растат нагоре. Възможностите за спекулативни печалби при тях на ръба на закона и отвъд него също засега са най-добри. </p>
<p>В същото време реалната средна работна заплата стагнира или спада, богатството на средната класа намалява – сега в САЩ най-голям дял в него имат пенсиите. За сравнение, преди 50 години най-голямото богатство на средната класа бяха домовете им, следвани от доходите им от собствен бизнес. Днес доходите от бизнес, като се уверихме, са почти нулеви, а домовете се обезцениха и в 2009 г. имаше над 13 милиона ипотеки „под водата“, т.е. собствениците дължат повече на банките, отколкото струват къщите им. </p>
<p>За Пикети в „Капиталът в XXI век“, както и за Райх в „Суперкапитализмът“ и за Джоузеф Стиглиц в „Цената на неравенството“, единственият начин да се коригира растежът на неравенството е държавната намеса. Това е така и защото неравенството е обективна тенденция на капитализма, и защото растежът му се способства от държавната политика в интерес на капитала. </p>
<p>И тук първото, които идва на ум, разбира се, са прогресивните данъци. Отчитайки глобалните измерения на неравенството, Пикети предлага максимален </p>
<p><strong>глобален годишен данък върху богатството над 5 милиона долара от поне 2%, съчетан с прогресивен подоходен данък с маржинална ставка до над 80% </strong></p>
<p>в развитите страни, приложена към доходи над 500 хиляди или милион долара годишно. Такава ставка „не само няма да забави растежа на американската икономика, но всъщност ще разпредели плодовете на растежа по-широко, слагайки разумни граници на икономически безполезното (или дори вредно) поведение“. </p>
<p>С това Пикети не е новатор. Възраженията срещу прогресивните данъци отдавна са загубили интелектуалния си престиж на Запад, където, разбира се, прогресивните данъци през последното столетие винаги са били реалност. „Съплай-сайдерството“, или ненаучната теория, че намаляването данъците на богатите е добро и за растежа, и за балансиране на бюджета, която беше на мода по времето на Рейгън и до днес си остава като догма на кухненското мислене за икономиката, е отдавна опровергана от науката и практиката. Днес в САЩ само маргинални десни политици като Стив Форбс издигат предизборни лозунги за плосък данък, а </p>
<p><strong>България и повечето бивши социалистически страни са (мнозинство) сред държавите с плосък данък, но само защото бяха превърнати в опитна лаборатория за екстремистки десни идеи </strong></p>
<p>с помощта на местен агитпроп като „Института“ за пазарна икономика. Плоският данък, както учеше Адам Смит в „Богатството на народите“, и както почти всички съвременни икономисти признават, е регресивен инструмент за преразпределение в интерес на богатите, във вреда на средната класа и бедните. Независимо от възможните краткосрочни резултати по събираемостта, регресивното облагане намалява съвкупното търсене и спъва растежа, увеличава дефицита и публичния дълг, засилва неравенството, поражда чувство на несправедливост у мнозинството, подчинява демокрацията на олигархичния капитал и генерира политическа нестабилност.</p>
<p>Вече познаваме икономическата история на САЩ от „аномалните“ (по Пикети) години на Ню Дийла и следвоенната компресия (изравняване) на доходите, когато маржиналната подоходна данъчна ставка за най-високите доходи бе вдигната от 23% в 1928 г. до 70% в 1934 г. и за кратко – и до 93% в края на войната, след което в 1952 г.</p>
<p><strong>републиканският президент ген. Айзенхауер я установи задълго на 91% </strong></p>
<p>(днес тя е 39.6%). Корпоративните данъци стигнаха над 50%, данъците върху печалбата от капитала – 25%, а чрез данък наследство (estate tax) бяха на практика конфискувани разкошните дворци на олигархията край Ню Йорк в стил „Великият Гетсби“. Това беше времето и на най-силният в историята растеж с висока заетост, огромен подем на масовото благосъстояние и народен оптимизъм. </p>
<p>Но прогресивните и „конфискационни“ данъци в Америка имат и по-стара от Ню Дийл-а история. Още в 1910 г. президентът Теодор Рузвелт предлага „степенуван данък наследство върху големите състояния“ за предотвратяване възникването на наследствена финансова олигархия. В 1919 г. икономистът Ървинг Фишър посвещава президентското си слово пред Американската икономическа асоциация на недемократичното разпределение на богатството. И, както си спомняме от „Едноетажна Америка“ на Илф и Петров, в 30-те години (както впрочем и днес) масовият американец няма нищо против да бъдат конфискувани парите на милионерите, като им се оставят по „пет милиона“ – защото, разбира се, говорещият разчита сам да стане един ден милионер (видяхме обаче, че това вече не е случаят). </p>
<p>Разбира се, днес условията са твърде различни, но моделите на редица водещи съвременни икономисти от последните една-две години отново сочат, че </p>
<p><strong>оптималната маржинална данъчна ставка е от порядъка от 68,7% до над 80%</strong>. </p>
<p>80-те процента на Пикети идват от негово собствено изследване заедно със Саез и Станчева; много интересен преглед по въпроса предлага Андрю Фийлдхаус (Andrew Fieldhouse) от Института за икономическа политика (<em>A review of the economic research on the effects of raising ordinary income tax rates</em>, 2013, достъпен в интернет). Фийлдхаус смята маржиналната данъчна ставка от 68,7% за оптимална и за стимулиране на растежа, и за дългосрочна фискална стабилност, и за намаляване на неравенството. </p>
<p>Други сходни стойности предлагат Даймънд и Саез – 73% и Ромер и Ромер – 80%. Бен Бернанке и Пол Кругман добавиха интересни философски коментари, свързани с теорията на справедливостта на философа Джон Ролс (John Rawls, <em>A Theory of Justice</em>, 1971) и неговия принцип социално-икономическите неравенства да се нареждат така, че да са </p>
<p><strong>от най-голяма полза за най-необлагодетелстваните членове на обществото </strong></p>
<p>(принципът „максимин“).<strong> </strong>Теорията на Ролс отдавна се приема за интелектуална основа на американската правна мисъл – няма основание тя да не бъде разпространена и по отношение на икономическата. </p>
<p>За Пикети е важно да бъдат обхванати не само доходите, но и богатството във всички форми, за което е нужна пълна прозрачност на частните състояния. За най-големите, над милиард, предлаганият годишен данък е 5–10%. Специално в Европа данък „богатство“ трябва да замени данъка собственост, който засяга и средната класа. Но досегашните опити да бъде въведен данък „богатство“, като в Испания и Италия, са нямали успех при наличието на тайни данъчни убежища като Швейцария и Люксембург. Проблемът наистина е глобален и изисква и глобално решение. </p>
<p>Както видяхме, Пикети оценява високо важността и на другите фактори за „златната ера“ на капитализма от средата на миналия век, освен данъчните. </p>
<p><strong>Данъчната реформа следователно трябва да се съпровожда от ред други коренни реформи на национално и международно равнище. </strong></p>
<p>Българският читател (би трябвало да) познава препоръките на Стиглиц от „Цената на неравенството“ (2012), издадена на български: „отгоре“ – премахване на рентите, монополите, „корпоративния уелферизъм“ и другите привилегии на корпорациите, регулиране на банките в интерес на обществото и на глобалната търговия в интерес на гражданите и всеобхватна прогресивна данъчна рефрома, „отдолу“ – нов обществен договор за непривилегированите и средната класа – образование и здравеопазване за всички, пълна заетост, помощ за дребния спестител и домопритежател, засилване на мрежите за социална сигурност... </p>
<p>В книгата „След катастрофата: Задаващата се икономика и бъдещето на Америка“ (<em>Aftershock: The Next Economy and America's Future</em>, 2010) </p>
<p><strong>Робърт Райх предложи впечатляващ проект за нов национален обществен договор; </strong></p>
<p>неговите книги, заедно с тези на Кругман, трябва непременно да бъдат издадени в България. Райх предлага „обратен подоходен данък“ (reverse income tax) за работещите с ниски доходи, който да превърне всички работещи в средна класа, както някога, намаление на данъците на работещите със средни доходи, повишение на данъците на най-горните 5%, изравняване на ставките за доход от труд и от капитал (сега капиталът се облага два и половина пъти по-малко от труда), „въглероден данък“ (carbon tax), система за пренаемане на работа (reemployment) с преквалификация и ефективно съдействие за нова работа, застраховка заплата (wage insurance) в случай на намаляването й или при принудително минаване на непълен работен ден, нарочен данък за рентабилните корпорации, съкращаващи работници... </p>
<p>Планът на Райх предлага и училищни ваучери според семейния доход, даващи възможност и на бедни деца да учат в добри частни училища (нещо, което засега се отрича пламенно от американските прогресисти, защото давало възможност да се издържат религиозни училища с държавни средства), реформа на финансирането на висшето образование, обвързваща между другото и таксите за обучение с дохода на специалистите след завършване, за да се даде възможност на способните студенти, които се стремят към по-нископлатена, но общественополезна кариера, като учителство или социална работа, да могат да завършват най-добрите университети, а не да бъдат задължително тласкани към банкерството, за да могат после да си плащат студентските заеми, всеобщо здравно осигуряване от държавата („Медикеър“ за всички) и засилени инвестиции в публични блага – обществен транспорт, библиотеки и др. културни институти, детски и спортни съоръжения, паркове и т.н. </p>
<p><strong>Ясно е, че за тези политически реформи е нужно съвсем ново масово политическо мислене и формиране на ново парламентарно мнозинство. </strong></p>
<p>Отново във водещите САЩ се предлагат подробни политически проекти за това, един от най-интересните от които е също на Райх, от книгата му „Повеля на разума: Защо либералите (т.е. прогресистите, социалдемократите) ще спечелят битката за Америка“ (<em>Reason: Why Liberals Will Win the Battle for America</em>, 2005). Но над Европа (и България) засега е спусната плътна идейна мъгла, от което се възползват „националистите“ – и ето виждаме в единен фронт Путин, В. Орбан и М. льо Пен заедно с „глобалния Юг“, в който журналистът левичар Пепе Ескобар зачисли и Русия като негов говорител, докато „социалистите“ засега не могат да се намерят или поне да накарат хората да им повярват, че са се намерили. Десницата в лицето на ЕНП, в България – в лицето на сините колеги, живее в далечното минало и вярва в приказки. Дясното ръководство на ЕС си дава вид, че още вярва в остеритета и вредността на социалната държава. А евроизборите са пред прага и ще имат съдбоносно значение за стария континент. </p>
<p>Най-лошото е, че и много обикновени хора, в това число и с иначе „леви“ възгледи, продължават да вярват в същите приказки и да не разбират необходимостта от държавна намеса за намаляване на неравенството и важността това да стане скоро. Интересна е споменатата статия на Стефани Станчева и др. (2013) за общественото отношение към неравенството според проучвания в САЩ на Изследователския център Пю (Pew Research Center) от 2009 и 2012 г. и на Галъп (Gallup) от 2011 г. Изводите са, че </p>
<p><strong>„американците са все по-разтревожени от пропастта между бедни и богати, но се колебаят дали да позволят на държавата да направи нещо по въпроса“. </strong></p>
<p>Наистина, категоричната победа на левичаря Бил де Блазио на кметските избори в Ню Йорк миналата есен под лозунга за допълнителни данъци за богатите свидетелства бързо за настъпваща промяна. От разговори с много обикновени американци знам, че те се страхуват от повишение на собствените си данъци, които наистина не са никак ниски и за доходите под средното, но нямат нищо против повишаване данъците на богатите, под което обикновено разбират хората с над 500 хиляди долара годишен доход. </p>
<p>По повод коментара за плоския данък във в. „Труд“ от миналия месец имах интересна дискусия с близка приятелка от София с леви убеждения, която покрай научната работа има и опит с малка фирма. Тя ми писа, че високите данъци от времето на Ню Дийла, за които ставаше дума там, особено корпоративният данък от 50% , ще държат фирмата „перманентно на ръба и под него дори“. Обясних, че високите ставки важат само за най-високите доходи (на най-горния 1%), а в България е нужен сравнително висок необлагаем минимум. Мнението ми за корпоративния данък, типично за американски либерал (прогресист), е: той да бъде премахнат и корпорациите да се третират като групи физически лица, които да бъдат съответно облагани с подоходен данък и данък „богатство“, ако се класират. Средствата, вложени в производство, да не се облагат. Така че въпросната малка фирма да не бъде облагана изобщо, а личният доход на собствениците да бъде умерено облаган, като се приспадне необлагаемият минимум. Това да се компенсира на бюджета с повишените данъци на най-богатите. </p>
<p>Целта е да се намали неравенството и от двете страни и да се направи невъзможно образуването на наследствена олигархия. Приятелката ми се съгласи и се почуди „дали в България няма хора, които да разбират всичко това, или по-скоро няма хора с волята (или интерес) всичко това да сработи у нас?“</p>
<p> </p>
<p><strong>Други текстове по темата:</strong></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/35652-kapitalyt-v-xxi-vek--kym-nasledstvena-oligarhiq-ili-kym-danychna-revoliuciq-i-chast">http://glasove.com/komentari/35652-kapitalyt-v-xxi-vek--kym-nasledstvena-oligarhiq-ili-kym-danychna-revoliuciq-i-chast</a> </p>
<p> </p>
<p><a href="http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3647712">http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3647712</a></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/32074-ne-samo-komunistite-i-umniqt-kapitalist-i-umniqt-demokrat-i-umniqt-papa-osyjdat-prekalenoto-ikonomichesko-neravenstvo-a-vie">http://glasove.com/komentari/32074-ne-samo-komunistite-i-umniqt-kapitalist-i-umniqt-demokrat-i-umniqt-papa-osyjdat-prekalenoto-ikonomichesko-neravenstvo-a-vie</a></p>
