Един призрак броди из Европа – призракът на жълтите жилетки

Всъщност жълтите жилетки са масовият френски отговор на надигащото се от години „селско въстание“ в развития свят срещу безмилостно настъпващия срещу интересите на масите глобален турбокапитализъм. Те се родеят с февруарските протести у нас от 2013 г., с народното надигане от 2016 г., издигнало на гребена си Радев, с протеста на майките и последвалите го масови протести от тази есен. В Америка – с масовото народно движение около преизборната кампания на Бърни Сандърс и преди това – с протестите от „Окупирай Уолстрийт“ в САЩ. 

В превърнат вид те се свързват и с движението, наскоро победило в Италия и онова, изпратило Тръмп в Белия дом, а сега разгръщащо се в небивалата стачна вълна на американските учители в доминираните от републиканците щати. Желанието на европейските маси за повече национален суверенитет, естествено, ги опълчва срещу американската хегемония на Стария континент и намира съюзник в лицето на Путин – глобалният аватар на съпротивата срещу Империята. 

Като у нас през февруари 2013 г., народното въстание не се идентифицира със съществуващите традиционни партии, отдавна станали част от системата. Като всички народни въстания и то започва като стихиен хлебен бунт. Да, за сънародниците в ограбена България е трудно да разберат но наистина жълтите жилетки, като окупаторите на Уолстрийт и пълнещите площадите на Бърни, са там, защото и те не могат да свързват двата края – поне по начина, по който са свикнали досега. А не могат не заради мигрантската криза и не заради своя предполагаем мързел и липса на предприемчивост, а по обективни причини, свързани с развитието на глобалния капитализъм след разпадането на СССР. 

За нашите сини колеги е извънредно неприятно да го чуват отново и отново, но да, съществуването на СССР принуждаваше западния капитализъм да показва и човешко лице на масите. Разбира се, имаха значение и изчерпването на другите условия, възникнали след Втората световна война и довели небивалите три златни десетилетия на висок растеж при ниска безработица и повишаващо се народно благосъстояние в развития Запад. 

Колкото до развитието на техниката, както също много пъти сме се убеждавали, сама по себе си тя не увеличава неравенството и разоряването на масите, а напротив, може да създава условия за по-висока производителност и по-високи доходи на всички. Как ще се развият нещата зависи изключително от властта, от държавната политика. 

Нашите нови емигранти на Запад, вече успели да се закрепят материално, дори и когато са образовани и с леви разбирания, също се затрудняват да осъзнаят дълбочината на социалнито недоволство в новите си родини. Тяхното трудно и съвсем наскоро извоювано благосъстояние, пресният спомен за неволите им в отечество България, слабата им интегрираност със старите местни средни класи ги прави безкритични. 

В богатата на революции френска история жълтите жилетки са съвременно издание на санкюлотите от Великата френска революция, на революционерите от 1830 и 1848 г., на парижките комунари от 1871 г. и на студентско-работническия бунт от 1968 г. Санкюлотите взеха името си от една класова особеност на тогавашния мъжки тоалет. Жълтите жилетки – също от вид облекло, което френските шофьори задължително държат в колите за сигнализация при автопроизшествия. Тревожното, предупредително звучене на жълтите жилетки е очевидно за всеки французин. Жълтото обаче няма общо с „цветните“ революции срещу неугодни за Вашингтон правителства, инспирирани от американските посолства. 

Високомерието на Макрон и полицейското насилие само наляха масло в огъня. Макрон е френският вариант на Хилари, галеното дете на глобалните корпорации. Дори Бил Клинтън буквално побесня от социалната нечувствителност на жена си по време на кампанията й. Крещял, хвърлил си телефона през прозореца, но не успя да я накара да вземе поне малко от Бърни в посланията си и Тръмп я прегази. 

Безсмислено е да се повтаря, че исканията на жилетките били „и леви, и десни“. Намаляването на данъците не е непременно дясно искане. Всички леви програми за намаляване на неравенството, за които съм споменавал години наред, предвиждат намаляване данъците на трудещите се със средни и по-ниски доходи и негативни данъци за най-бедните. И Великата френска революция, и преди нея Фрондата, и всички народни надигания във Франция в XIX в. започнаха все като реакция срещу непоносими за бедните нови данъци. 

Абсолютно погрешно е, че протестите били работа на лумпениата, casseurs (погромаджиите). Последните се прилепят към основните протести, а полицейската бруталност почти ги оправдава в очите на публиката. Жълтите жилетки в огромната си маса обаче са хора прилични, работещи, средна ръка, които демонстрират в събота, защото е почивен ден, а не могат да си позволят да се лишат от доход в работен ден. Новият данък върху горивата засягаше диспропорционално милионите работещи от разрасналите се като в Америка събърби, от малките градове и села, зависими за работата или бизнеса си от личните си коли, а също бедните с фиксирани доходи, особено пенсионерите – на практика Макрон замрази пенсиите. 

В същото време хората виждат, че властта безсрамно покровителства едрия капитал и оставя тежестта на екологичните мерки да се носи от народните маси. Освен това новият данък върху горивата се тълкува навред само като първа стъпка от нова властова кампания, предназначена да принуди милиони хора да бракуват доскоро широко поощряваните от властта дизелови коли и ги заменят с електрически. То няма да е по джоба на милиони французи. 

Цената на горивата е, разбира се, само последната капка, преляла чашата на търпението след дългата редица контареформи на Макрон – и преди него на социалистите на Оланд, предназначени да „тачъризърат“ Франция уж за по-висока конкурентоспособност, а всъщност за повече преразпределение на доход и богатство отдолу нагоре според логиката на съвременния турбокапитализъм без граници. Данъците на корпорациите се намаляват, а дупката в бюджета се търси да се запълни с орязване на социалната държава. 

Натискът на десните приема различни други форми като правителствените кампании за записване в частни здравноосигурителни планове (mutuelles), комбиниран с деградацията на държавните болници в отдалечените райони с явната цел отваряне на френския здравен пазар за международни инвеститори и постепенната му приватизация. 

Организираната френска левица, както и европейската реформистка левица – имам предвид движението на Янис Варуфакис – Дием25, в което и аз се записах като учредител – са объркани и не смеят да подкрепят явно жълтите жилетки уж заради евроскептицизма и възможната им връзка с националистическата крайна десница – нещо, което не намира никакво потвърждение поне в публикуваните досега искания на движението – освен че искат спиране на масовата миграция и интегриране на имигрантите с френски език, история и гражданска грамота. Антиимигрантската насоченост на работническите организации, на профсъюзите в развития Запад, а не само на десните, е пословична. 

Наистина, жилетките имат и едно странно искане държавата „да не се меси в образованието, здравеопазването и семейството“, което напомня за лозунга на някои бедни републикански изборатели в САЩ „държавата на не пипа техния Медикеър (федералната здравноосигурителна програма за американците над 65 г. възраст)“. Това искане, лесно е да се види, също е ляво, макар в превърнат вид – хората са против намесата на десните правителства в техните социалистически по произход придобивки – доброто държавно училище, здравеопазването с единен платец и правата на майките. Така че и тези особености не правят жилетките ултрадесни. 

Френските синдикати са отдавна интегрирани в капиталистическия естаблишмент и на практика помагат да Макрон и Брюксел да преследват тачъристкия си дневен ред за сметка на френските работници. Въпреки това напоследък се очертава известно сътрудничество между тях и жилетките. 

Не е вярно, че исканията на жилетките са главно икономически. Да, те издигат искания за увеличаване на доходите – минималните заплати, пенсиите, за реиндустриализация и масово наемане на работници в държавния сектор, за построяване на пет милиона социални жилища, за гаранция от десет години плюс снабдяване с резервни части за всички дълготрайни потребителски стоки и за регулиране на банковия сектор, стръмно данъчно облагане на корпорациите, включително в онлайн търговия, прекратяване на строителството на молове и хипермаркети и премахване на косвени данъци като радарите по пътищата. 

Но жилетките имат и политически искания – за нова конституция с повече механизми за народно представителство, за забрана на лобизма, за „Фрекзит“, за безплатно и достъпно правосъдие, за медии, достъпни за изразяване мненията на гражданите. Имат и външнополитически – за напускане на НАТО, за неучастие в агресивни войни като Либия и Сирия и за незабавно изтягляне на френските войски от Африка. И екологически – за забрана на ГМО, на замърсяването с пластмасови опаковки и за контрол на фармацевтичната индустрия – но не и против ядрената енергия.

Непресекващата протестна енергия на френските трудови маси, колебанията на Макрон между полицейска бруталност и частични отстъпки и възможното сближаване на протестите с действията на сидикатите обещават интересна политическа зима във Франция и Европа. Предстои доста работа за избистряне на исканията на жълтите жилетки и огромното мнозинство недоволни  европейци, за организационното им консолидиране, но в революционни времена тази работа понякога се свършва изумително бързо.