Този следобед на терасата слънцето пече силно. Безмилостната ярка светлина пощадява обаче красивото й лице, което улавя и извайва, лице, създадено за кино, блестящо, изразително лице с чисти линии, бледа кожа, тъмни, засмени очи, които разглеждат и питат. Черно-бяла снимка. Всичко се смее в лицето на Жулиет Бинош, жена, която умее да гледа и да слуша.

 

 

Времето работи за нея. В “Срещата” на Андре Тешине, филмът, който я разкри за една вечер на фестивала в Кан, открихме нейната красота (тя беше гола на плаката) и още повече нейния темперамент. Това беше през 1985 г. и оттогава успехът никога не е пускал ръката на тази актриса, голяма актриса, търсена навсякъде, спечелила “Оскар” доста преди Марийон Котияр (“Английският пациент”, 1996 г.), играла Харолд Пинтър на Бродуей (тя е напълно двуезична), танцувала в театъра в обятията на Акрам Хан и продължаваща да снима по целия свят (Каракс, Годар, Хоу Сяо-Хсиен, Кроненбърг, Киаростави или Ханеке).

Бинош е и тяло, повече от всяка друга. Физическа актриса? За нея това е очевидно. Тя е изковала това тяло, то е нейната ос, средство, проводник. Посещавала е Actors Studio, работила е неуморно, разбрала е, че нито един артист не е по-свободен, освен когато е придобил техника, която му позволява да се освободи от тялото.  

 

Изкуството или “желанието да отидеш другаде”

 

“Разбира се, можем да намерим причини, свързани с историята ни, с образованието, с родителите ни, с известна откритост. Но в нуждата да поставиш изкуството в центъра на своя живот аз виждам друг отзвук. При мен това е призив. От една страна е реалността, осезаемата реалност - това, което усещаме, виждаме, докосваме, чуваме - а от друга, желанието да отидеш другаде, да създадеш друго пространство, друга връзка със себе си и с другите. Изкуството ме пренася. То е като склон, който ми позволява да премина. Когато видя нечия творба, която преминава през мен, разпознавам нещо, което вече ми принадлежи. Тези преминавания, склонове, тези пукнатини в някакъв смисъл можеш да ги почувстваш едва когато сам си преживял неща, които са разчупили ценностите, убедеността, предразсъдъците, образованието ти. Тогава те се превръщат в чувствителност и дори съзнание. Те са извън системата.”

 

1991 г.

 

 

Многозначно образование

 

“Баща ми беше мим, ръководеше театрална трупа, после беше скулптор. Майка ми пък беше актриса, примина през обучението, през писането и все още поставя спектакли. Тя идва от семейство на полски имигранти, винаги е изпитвала нуждата да се утвърди интелектуално. Баща ми ни водеше в цирковете, на политически или художествени фестивали. Майка ми, това бяха спектаклите, концертите, книгите за рисуване, за музика. Тя ме караше също да чета. Като дете, никога не съм оспорвала образованието, което получавах, защото имах нужда от него. Имах конфликти с моите възможности, но не и с образованието, което ми даваше майка ми. За мен никога не е имало бариери между изкуствата.”

 

Междучасието

 

“Не успях да вляза в академичната рамка на задължителното образование, не успях да се интегрирам в него. Това, което харесвах, беше междучасието, което ми се струваше истинското място на щастието и моментът на всички възможности, на приятелството, на изразяването, на въображението, на дишането, на създаването, на забравата и на безкрая. Не бях създадена за една прекалено строга образователна система, с нейните оценки и диктат, това пространство, в което си вписан в нещо като номенклатура, създадена от някой неидентифициран външен, който решава кое е добро и кое е лошо. Аз вече различавах два свята, в единия от които се чувствах по-щастлива и по-жива: този свят повече не го напуснах.”

 

На сцената с Акрам Хан в Бруклин, 2009 г.

 

Сакралното и профанното

 

“Сакралното е навсякъде, то е в мига, защото в хралупата на мига можеш да почувстваш времето извън времето, миг на вечност. В играта то се усеща много силно. Във всеки случай, ако го желаеш и ако искаш да го преживееш така. Няма йерархия във времето, всеки момент може да бъде най-важният: да приготвяш ястие например може да се окаже по-важно от рисуването. Важното е намерението, което се крие зад него. В танца разликата идва от намерението: в някои движения отиваш далеч, в други това е просто работа на мускулите.”

 

На фестивала в Кан, 1994 г.

 

Тялото цар

 

“Очевидно по време на интервю обичам да разнищвам, да дешифрирам. Обичам да анализирам преди това, ако е нужно, или да се опитам да разбера след това какво би могло да се случи, но в работата си като актриса съм възможно най-малко интелектуална. Когато снимам, тялото тръгва на път, командва и отвежда. Тялото е безкрайно средство за знание. То е проводникът, който прокарва намерението, то е също и нашата антена за интуитивно улавяне. Без емоция не е възможен живот и следователно игра. Ако тялото на един актьор не е в съзвучие с това, което той чувства, играта остава многословна и не докосва. Аз вярвам в ангажимента на артиста, защото той може да накара зрителя да са размърда в стола си, може да го събуди, да го пробуди за самия него. Това е много амбициозно, но мисля, че е възможно. Да бъдеш актьор е възможно най-пълното изкуство: гласът, погледът, тялото, умът, духовното и най-вече най-важното: присъствието, което е най-дълбоката загадка на една човешко същество.”

 

Да виждаш все по-далеч

 

“Най-екстремните моменти в професионалния ми живот? Мисля, че това бяха двете години на кастинги в началото на кариерата ми. Кастингите означават да се унижиш, да се съблечеш гол, когато те накарат. Така се случваше, поне когато аз дебютирах в средата на 80-те г., когато много искаха от актрисите да се снимат голи. Поглеждайки назад, мисля, че това е лудост. Но никога не съм се чувствала подчинена или обезценена, защото целта ми беше по-далечна и мечтата ми беше по-красива, по-голяма. По-късно откриваш също, че себеотрицанието е необходимо, за да се поставиш в услуга на един герой или филм. Да бъдеш актьор означава да се освободиш от себе си. Това открих по време на дългото изпитание, каквото бяха снимките на “Любовниците от Пон Ньоф”, което ми позволи да открия колко съм силна и крехка…”

 

 

Жулиет Бинош

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар