„Пенчо бре, чети! Пенчо не чете...”, пише Петко Славейков за най-малкия си син. Пенчо е буйно, мургаво момче с пламтящи очи, лидер на пакостниците в родната Трявна. Лесно създава приятелства и не се крие, когато трябва да се поеме отговорност – наказват го, че замеря хората от прословутата градска часовникова кула, същата, която работи до ден днешен и от която сега се чува песента по неговото стихотворение „Неразделни” – „... за сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла”.

 

 

В писмо до Алфред Йенсен от 1912 г. изпраща кратка автобиография, поискана му за представяне пред комитета за Нобелова награда. Ето как самият Пенчо пише сам за себе си в трето лице: „Роден 1866, април 27ми, не посещавал никакво Elementarschule, сам се научи да чете и да пише. Учи четвърти и пети гимназиални класове в София и Пловдив до 1883. В 1884 се разболява, получава парализа на гръбначния мозък, което го прави неспособен да ходи, едвам през 86 захваща да става от леглото (Heines Matrat zengruft) и да върви с чужда помощ. Всички лекари, darunten Notragelund Charcot, са му казвали, че не е възможно да оздравее. В септември 1892 получава държавна стипендия за странство и заминава за Лайпциг, дето остава до юни 1898”.

 

Само в няколко изречения са се вместили годините на несъзнавана радост от живота, до пълното му отричане. Още от малък има близки отношения със Смъртта: споглеждат се с нея в една тежка шарка, почуква на вратата му с дифтерит, флиртува отблизо след падане от дърво, през Освобождението смъртта изгубва цялото семейство в тълпата по време на клането в Стара Загора, за да го приласкае в онзи януарски ден на замръзналата Марица.

 

В пловдивското училище нищо не му задържа вниманието – по политически причини са уволнени добрите преподаватели като Т. Китанчев, П. Каравелов и баща му, за да ги заменят с посредствени. Пенчо оглавява „пловдивския Смут” – протестни шествия на учениците, като често отказват да влизат в часовете на „умствено босите” учители. Брат му Иван е донесъл от София кънки – извити, остри като ножове, които с кожени каишки се закрепват за зимните обуща.

 

В София е много популярен един градски чешит, френски възпитаник без адвокатска практика, д-р Диодоно, който се пързалял фантастично пред постоянна тълпа почитатели на езерото Ариана. На 20 януари осемнайсетгодишният Пенчо излиза още преди да закуси и отива на зимната пързалка. Има десетина деца, които се прибират за обяд, той вече е усвоил идеалните осморки, може да прави спирала, лястовица и заднешком на „щрък”, по-трудно е от прав да клекне на един крак и пак да се изправи. Изморен е, но наново и наново се пързаля за последно, преди да си тръгне.

 

С удоволствие се засилва устремно, за да спре рязко, вдигайки облак скреж. Сяда да почине за малко на замръзнала преспа сняг. Рано се смрачава, бързо ще се стъмни, времето леко го унася, намества се удобно, свива се на пашкул, ще подремне за две минути и ще върви. Заспива. Вече не е сам на пързалката, Смъртта е с него. Сутринта го намират усмихнат. Никой от лекарите не може да помогне, разтривки със спирт леко покачват телесната му температура, но е напълно неподвижен. Няма голяма надежда да оживее. Викат бай Юсуф, верния помощник на баща му, с когото всяко лято са обикаляли да събират народни песни, грънци и шевици. Той коли агне и целия го увива в прясната кожа. След месец Пенчо може да си обръща главата... и толкова. Мечтае да го оставят насаме, за да спре да диша и да се приключат ужасните му болки. Да го оставят насаме с нея. Със Смъртта.

 

 

Пенчо Славейков

 

Може, но не и с майка като Ирина. Майката Ирина е чорбаджийска дъщеря с властен, непреклонен характер според мъжа й, който се чувства неразбиран и неподкрепян от нея. Каква ли подкрепа е очаквал възрожденският ни гений от майката на седемте си деца, която отказва да го придружи в Цариград, в непригодни за децата жилища, с несигурни доходи и хаотично ежедневие. Ирина се страхува да се отдалечи от баща си, който е подарил на семейството голяма къща с двор и градина.

 

Докато вечно търсещият и буден съпруг отдава цялата си енергия на Освобождението, да образова, да развива народа, тя неуморно ще брани дома. Мъжът й възприема домакинството чрез книгите – издава готварска книга с лично от него събрани рецепти и практични съвети. В Цариград четиридесетгодишният Петко Славейков пише, преподава, издава вестници, бори се срещу гръцката хегемония в църквата и училищата, той е първият преводач на Библията на съвременен български, събира пари за четници и комитети и покрай горещата съпричастност и помощ, която оказва на една хубава млада жена, за да освободи мъжа си от затвора, той се влюбва в нея. Катерина не успява да освободи мъжа си революционер, но пленява завинаги сърцето на Петко, помага му в печатницата, в издателската и творческа дейност. Първенците от Фенер са възмутени: как е възможно при жива жена и деца да живее с друга!? Петко вика сестрата на Катерина, за да не изглежда съжителството им толкова скандално, но скоро е принуден да напусне града.

 

Антим Първи му помага да основе училище в Одрин, после да преподава в Стара Загора. Ирина най-сетне решава да се премести при него с децата и още малкия Пенчо. На една улица в две къщи се оказват двете жени на Петко и той трябва да направи своя избор между любовта и дълга. Избор той никога не прави. Животът ще избира вместо него... или Смъртта.

 

Войските на Скобелев преминават планината, техен водач и пръв помощник в щаба е Петко Славейков. Още по времето на заточението си след Априлското въстание той е научил езика от руските класици, отблизо става свидетел на саможертвата на обикновените войничета, това го превръща в заклет русофил, което по-късно ще му струва уволнения, изгнание и заплаха за живота. Никога не упреква русите за грешката да оголят и изоставят освободената Стара Загора на жестоко унищожение от турците. Семейството му се спасява по чудо, но „белоногата” Катерина изгаря в къщата заедно с всичките му ръкописи, архив и томовете събрани народни песни и предания. В пепелта намира сребърната й гривна, подарък от него, със стопен от горещината надпис. Не се съпротивява, когато полудяло от скръб старче се нахвърля върху него: освободиха ни, от всичко ни освободиха, и от имане, и от челяд, сега сме свободни!

 

След Освобождението битките се оказват още по-трудни: като депутат, председател на Народното събрание и издател се бори за демократична конституция. Но най-голямата му мъка е да помогне на парализирания Пенчо. Тодор Боров, баща на Цветан Тодоров, си спомня: „Бяхме няколко студентчета на горещия басейн в Банкя. Виждаме как старият, побелял Петко Славейков със сетни сили добута количката със сина си почти до водата. Ние я повдигнахме и както седеше в нея, го потопихме целия.

 

Не знам дали му е помогнала водата, но след лечение във Франция казват, че даже захвърлил бастуна. Какво постижение на науката, да проходи напълно неподвижен човек!”. В леглото Пенчо открива мотив да живее в изкуството, дори по-късно ще обикне страданието, причина за духовното му събуждане. Помагат му Хайне, Гьоте, Ницше. Когато душата му се примирява с тялото, започва да става и да се движи. Сближава се с Алеко, много отегчен от адвокатската си практика – през 85-а единият се учи да ходи, а другият да пише. Алеко твърди, че всъщност голяма част от превода на Лермонтовия „Демон” е на Пенчо, но той отрича.

 

 

Литературният кръг “Мисъл”- Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и д.р Кръстю Кръстев, София 1905г.

 

Преди да замине да следва в Липиска, или Лайпциг, Пенчо вече присъства в литературата. Романтичните си трепети събира в „Момини сълзи” – злощастен сборник, по-късно издирен и унищожен от него, отрезвял от несподелената любов към Нина Вълнарова и разочарован от стиховете вътре, които нарича недъгавчета. В Липиска Пенчо е щастлив като иманяр, намерил съкровище. Свиква бързо с бита: „немецът знае как да държи чисто и топло”, за пореден път се влюбва, разочарованията му вече са с немски имена, но стиховете узряват, рядко има „недъгавчета”.

 

Освен фундаменталната среща с проф. Фолкелт, звезда на европейската философска мисъл, той избира да слуша лекции по психология, история на немската литература, естетика на драмата, фолклорите на южните славяни. Едва ли може да погълне цялата култура, събирана в университет от 1400 година, но системните му усилия са в тази посока. Средствата от стипендията му позволяват да посещава театри, концерти, изложби, да следи новите немски и скандинавски автори, които са голямото му откритие, и скоро ще превежда, без да престава да пише и изпраща в България.

 

По икономически причини, или най-вече като съзнателна държавна политика, българското присъствие в най-престижния университет в Лайпциг е значително, държавата осигурява стипендии и съзнателно си отглежда елит. Пенчо се превръща в естествен лидер на стотина студенти, като групата непрекъснато се увеличава. Всички търсят съветите му какво да запишат, къде да откриват книги, кой професор да изберат.

 

Сред множеството има бъдещи министри, академици, държавни чиновници, професори, много са и бъдещите изследователи на творчеството му. Пенчо готви дисертация на тема „Хайне и Русия”, но не я завършва, защото не успява да се добере до руските библиотеки. Влакът му катастрофира на гара Брест-Литовск, носят го в носилка, не разбират, че той е хром отпреди катастрофата, а полицията го връща заради неизправни документи. Дали е било атентат или злощастно стечение, но политиката често ще нахлува в живота му. Още в онези години той вижда теченията, които ще разтърсят идващия век:

„Наивници, които се прекомандироват към войнството на Карл Маркса, ратуващи за обезличаване на човека, за тържеството на партийните интереси над общочовешките... Израждането за тях е Възраждане!... Само нравствената личност и нейните дела са Изход! за человечеството!...”

 

Макар че говори трудно, вече се цитират остроумията и парадоксите на Пенчо. Склонността му да използва нецензурен език забавлява всички и му спестява време и усилия за обяснения. Години по-късно Боян Пенев, негов близък приятел и съмишленик от кръга „Мисъл”, ще напише в дневника си колко съжалява, че такъв светъл ум използва толкова нецензурен език.

 

Пенчо Славейков на турне с Народния театър в Македония, 1908 г.

 

На практика от Лайпциг ще пристигне един могъщ поет философ с европейски мащаб и замах, подготвен да срива кумири, да разрива „авгиевите обори” на кухата патетика и сълзлива сантименталност, да наложи нови, модерни естетически идеи. През лятото на 1895 баща му е умрял огорчен и безпаметен, преследван от Стамболов, без право да практикува, с намалена пенсия, бързо развил деменция, а на 11 май 1897 убиват вече прославения автор на Бай Ганьо, скъпия му Алеко.

 

Пенчо е съкрушен: „У нас хиляди идиоти остаряват щастливо – защо за един Алеко да няма място на тая земя!? Да имаш ум и сърце у нас значи да си тръне в очите, да се чувстваш виновен пред последния негодник, защото имаш талант и си богато надарен от съдбата! Нима не е достатъчно, дето нуждата за насъщния е гасила девет десети от Божествения огън на всеки избраник Божи у нас...”. Славейков е душата и сърцето на списанието „Мисъл”, което се превръща в кръг – понесло цялата омраза на всички извън кръга. Славейков е безпощаден: „Езикът на Вазов е беден откъм думи и изрази, старомодно подстриган и причесан, тромав, но надут като всякой простак”. Вазов не се сърди толкова на Славейков, все пак е поет, смята, че главният виновник за нападките срещу него е д-р Кръстев, или както го нарича, доктор Джан Джан.

 

Затова пък всички се нахвърлят на Славейков, обвиняват го, че кълчи езика, че трудно се чете, че трудно се разбира, Пенчо отсича: „Фасулковци, изкуството не е за фасулковци, ако всички го разбираха, художникът би трябвало да се отрече от него”. Съзнателно с „тежкия си като медена пита език” той възражда или измисля думи, залага възможности за духовно проглеждане, пише за „горнилото” на човека, отрича лесно смилаемата креслива риторика, предизвиква размисъл, а това тревожи и безпокои. В кръга смятат, че: „Любимци на публиката са такива поети, които се движат в общодостъпни за средния читател идеи и чувства, които обличат творбите си във форми, познати от школните книжки с шаблонни, охлузени от употреба думи и фрази”...

 

Пенчо е наясно с народопсихологията на българина: „Търпение, вечно търпение, тази добродетел на товарните животни е единствената му добродетел, робският живот го е научил на спокойствие, предпазливост, пестеливост... и го е удържал в пашкулно умствено състояние. А това води до безволие, плахост, подозрителност, прикритост и хитрина”. Но познанието не го отказва от любовта и ежедневната битка за въздигането на народа, нямаме национален епос – ще напише! Заради свидните жертви от Априлското и Освобождението! Започва „Кървава песен”, която ще сравняват с „Пан Тадеуш” на Мицкевич или даже с Омир, чийто малък бюст държи на бюрото си: „Пиша под погледа на дядо Омира”.

 

На тези, които смятат, че народните ни песни представляват българския Омиров епос, той разяснява: „Омира са го пели царе, а народните песни ги бучат сополиви просеци и мечкари. Илиада е Библия, което не са нашите народни песни – тям липсва величие и божествен дух! В тях има толкова поезия, колкото полет има в клекава юрдечка! И не само в нашите народни песни, а разните там Нибелунги, Калевали – мършави паметници на мършави духове, на мършави времена!”

 

Ежедневието му е работа, наваксва всичките липси във всички жанрове, титаничен труд да запълни празнините за приобщаване към европейската култура чрез преводи, критики, поощрения, работа, писане, работа, преводи, откриване на нови таланти – така Яворов става сътрудник, ходатайства за неговото назначение в София, работа и... вечер музика, обикновено в дома на г-жа Маргарита Стойчева, блестяща пианистка, слушат Бах, Бетовен. Така до прашното лято на 1903, когато роднина на Мара Белчева го завежда в дома й.

 

Мара Белчева

 

Заради красотата на Мара Белчева безрадостната поговорка „Много хубаво не е на хубаво” има още едно доказателство. Дъщеря на първия кмет на Севлиево, красива, образована във Виена, тя се завръща оттам и всички „алфа” мъжкари се домогват до нея. Стамболов, Фердинанд и много други са сред нейните обожатели, но тя избира Христо Белчев, двамата заедно са толкова красиви, че старите хора са ги спирали на улицата да им целуват ръцете.

 

Само четири години трае неземното им щастие и младият министър на финансите е убит на улицата, смъртта му предизвиква вълна от обвинения и разчистване на сметки, мълвата твърди, че истинските убийци така и не са открити, а на всички съвременници тегне вината за несправедливото обвинение и обесване на клетника Светослав Миларов, който ненавиждал Фердинанд и в дневник кроял планове за премахването му.

 

Дневникът ще издаде негов „приятел”, чието име Миларов отказва да назове, „за да не тегне върху му славата на Херострата”. По ирония на съдбата Белчев, който се е изкушавал от поезията в студентските си години, превежда от сръбски Миларовите „Записки от зандана”. Двайсет и три годишната вдовица става придворна на Клементина, представлява ангела, който поставя короната на Фердинанд в прословутата му жива картина, но отново красотата й ще стане причина да напусне двореца: в нея се влюбва синът на Дьо Грено, хофмаршала на двореца. Слухът за гипсовата отливка на ръката й, която държал на нощното си шкафче и непрестанно милвал, се отнася за него, а не за Фердинанд.

 

В Евксиноград той не издържа на страстта, съблича се гол и подгонва горката Мара. В двореца има чуждестранни благородни гости, става скандал, роднините на Грено обвиняват горкото момиче, че то го е предизвикало, Мара Белчева с облекчение напуска. Обезпечена е, получава солидна пенсия, която ще бъде наказателно намалена наполовина, когато се събира със Славейков.

 

Мара Белчева (в средата) в дворцова обстановка като придворна дама през 1890 г.

 

Къщата й е непокътната след смъртта на Христо, екзалтирана в скръбта си, тя се храни в черни чинии, на черни покривки, с черни свещи и черни чаршафи на леглата. На следващия ден след гостуването на Пенчо тя е трябвало да замине за Европа, куфари и пътни чанти са струпани на входа. Пътуването се отлага. Отлага се за неопределено време.

 

Обикновено мълчаливият и мрачен Славейков сега блика от остроумие, смешно и дивно е, което говори, смешно омайно е и как говори. За Мара той е: „Като Еремия слязъл от Сикстинската капела – невчесана коса и брада, невизитни дрехи, невизитни думи на ръба на приличието, та понякога и оттатък ръба”. В този следобед в хола на Мара ще препускат древногръцки каляски, руски дворяни ще пият чай, северни мислители ще спорят с неокантианци, цялата световна култура ще положи в нозете й, за да не си тръгне вечерта, както и на следващия ден, та чак до края на живота си.

 

Пенчо среща щастието. Бурен кипеж на мисли, идеи и творчество. Превеждат заедно „Заратустра” – техния годежен пръстен, а вместо с дете, ще я дари с духовна рожба, ще довърши епоса „Кървава песен”. Боян Пенев на шега се обръща към нея с „Бульо Заратустровице”, близки са с Дора Габе и него, водят пълнокръвен духовен и социален живот. Заради Мара Пенчо се решава да се подложи на жестока терапия във Франция, която дава резултат – маха патерицата, тръгва с бастун, понякога дори без него.

 

 

Мара Белчева

 

През 1908 година приема да стане директор на Народния театър, при условие че няма да има външна намеса. Към „Гръмовержеца” всички имат респект и му се подчиняват. Преди него театърът е раздиран от конфликти и противоречия на звездите, с неговото управление заработва като смазана машина. До ден днешен възгледите му за режисурата и репертоара детайлно се изучават.

 

До ден днешен клетите театрали го цитират, дано отворят очите на обществото – дано, дано, ама... Пенчо поканва за драматург Яворов, в хаоса от диалекти на сцената въвеждат единен литературен език, Яворов прави таблица с проблемните думи в пиесата и я закача на вратата на всеки актьор. За репертоара е категоричен: Чехов, Ибсен, Шекспир. За да не обвързва прихода от билети със заплащането на актьорите, той убеждава финансовия министър, че театърът не е за забава и разтуха, нещо като тенис, или разходка за отпускане на нервите, театърът в този смисъл е малко нехигиеничен, той трябва да възпитава, да провокира към мисъл и размисъл! Неслучайно немските императори го поддържат като най-доброто училище, от което се учат дори академиците.

 

Пенчо Славейков на турне с Народния театър като негов директор, Македония, 1908 г.

 

Носят се легенди как Пенчо след тъжно действие репетира с байчото, който вдига завесата, да я вдига в съответното настроение и ритъм, а не като нещо отделно и механично. Не се стърпява да учи актрисите как да се движат изискано и женствено, естествено, като има до себе си съвършения модел. Всички, от звездите до портиера и реквизитора, с радост се подчиняват и служат на волята му, съзнавайки, че не служат на его, а на идея.

 

При първото противоречие с властниците той си подава оставката, но за една година вдига театъра на европейско ниво, пренася най-добрите примери от Берлин, Париж и Москва. Приет е като скъп гост на звездния Малий театър, става близък приятел на Немирович-Данченко. По време на това посещение в Русия открива поета Брюсов, отделяйки го от тълпата, и точно като него ще пише своята мистификация „Островът на блажените”, книга, с която се забавлява и създава цяла академия от полумистични, полуреални писатели, като за всеки поет изпробва перото си в различен стил на писане на поезия.

 

Вътре е популярното и любимо на поколения: „Сто и двадесет души те бяха на брой и всичките паднаха в неравния бой”, оттам например писателят Стубел си избира псевдоним. Яворов, разпознал истинското изкуство, има желание да я покаже на света от Айфеловата кула, но съвременниците му са обидени, някои се разпознават, други ги припознават. Пенчо се забавлява. Заради организирането на напълно казионния и благоугоден славянски събор от С. С. Бобчев Пенчо държи реч, която по-късно ще му коства поста, а може би дори живота, но няма как да премълчи поканите на напълно лишени от съдържание чиновници, сред които да няма един истински творец.

 

Ето как продължава Нобеловата му автобиография в трето лице: „От началото на 1899 Subaltern Beamter in der Nationalbibliothek от 1903 поддиректор. От март 1908 директор на Народния театър, след туй, директор на Народната библиотека, до юли 1910, когато министъра на Народното просвещение г. С.С. Бобчев го назначава за уредник на Schulmuseum beim Unterrichtsministerium, което представлява такова понижение, каквото не е правено на никой чиновник в България. Г-н министъра не счете за нужно да даде никакво обяснение. Заплатата на уредника е 3000 лв. годишно, тая на директор на Народна библиотека 6000 лв. rund” .

 

 

 

Артистите от трупата на Народния театър и техният директор Пенчо Славейков на турне в Македония, седналият на парапета е Сава Огнянов, Битоля 1908 г.

 

Славейков пише на Мара да не се връща в България, защото той ще отиде при нея. Не я тревожи с уволнението си. Когато го посреща на гарата, тя вижда напълно съсипан човек. Надява се да събере сили, за да довърши „Кървава песен”, защото неговият преводач Йенсен е нетърпелив да я представи пред Нобеловия комитет. Йенсен се е опитал да събере безуспешно обществена подкрепа за номинирането му, но в София го канят от софра на софра, за да отклонят номинацията на Славейков в полза на Вазов.

 

Горкият швед не се поддава, но е учуден от липсата на подкрепа за толкова могъщ талант. Не прощават на Пенчо думите му за Захарий Стоянов: „усилия на кекаво умен драскач, който плеска какво му дойде на уста”, нито критиките към светинята Ботев, уличаващи го в заимстване на „Жив е той, жив е” от Лермонтово стихотворение: „с свинцом в груди лежал недвижим я; глубокая еще димилась рана; по капле кровь сочилася моя”... но най-вероятно успехът е това, което не могат да му простят.

 

Почти оперно патетични са последните му дни, когато трябва да пише – Йенсен го чака – но Пенчо не може да контролира ръката си, Мара му помага, той се безпокои за парите, тя крие, че е ипотекирала къщата... иска да го заведе в Лурд – много са изцелени, той отказва, защото е православен... и така до последната й телеграма до Йенсен: Пенчо не диша. Нобелова награда се присъжда само на живи творци... Същата година тя е присъдена на Хауптман, чиято „Потъналата камбана” Мара е превела. Пенчо иска да го погребат на българска земя, това става възможно след десет години. Сам е написал епитафията си: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат. Такъв е светът, в който живя, но чака деня си, за да възкръсне за друг живот”.

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

До Алеко и назад

До Алеко и назад

11 май 1897 г. – денят на св. св Кирил и Методий, е черен ден за бълга...

1 коментар/a

Марина Петрова на 03.05.2017 в 10:58
Има нужда да ни се припомня за такива творци.

Напиши коментар