- Автор: Лияна Панделиева
- 10 Sep 2020
- 392
- 9
Научихме за параклиса "Свети Кирик" от приятели фотографи. Бяха го намерили случайно, оказал се пред тях, както се разхождали. Опитали да запомнят пътя си обратно, за да могат да разкажат за него и на други.
Към този параклис няма указателна табела. Три приятелки започнахме да го търсим по дадените ни инструкции.
Тръгва се от Асеновата крепост и след село Лясково се потегля пеша по тесен коларски път.
Уви, точно там сбъркахме пътя. Навлязохме в букова гора, обикаляхме, връщахме се обратно – не можехме да случим накъде да тръгнем. Хората, които видяхме по пътя си, не знаеха къде се намира параклисът, дори не бяха сигурни, че са чували за него.
Ударихме го на инат и започнахме да крачим неуморно. След четири-пет часа ходене в разни посоки и оглеждане - ами ако търсеното параклисче е зад някое баирче или по-гъста горичка - почти се бяхме отказали. Тогава видяхме един старец. Той ни упъти и ни обясни, че докато за манастира със същото име се полагат грижи, параклисът е ничий и затова бавно си отива. Разбрахме, че още в началото бяхме тръгнали в противоположна посока, а от самия манастир "Свети Кирик" по стар римски път се стига направо до параклиса.
Няма как да се разбере възрастта му. Дядото ни каза, че близо до него бликал извор с лековита вода, но колкото и да ровихме из шумака наоколо, не я открихме. Лековита или обикновена, явно отдавна за никого не е важна.
Няма пътечка дори - всичко е обрасло и случайните посетители се промъкват откъдето намерят.
Влязохме в параклисчето и онемяхме – хем красиво и изящно изографисано, хем съсипано, по земята се търкаляха парчета мазилка с рисунки от фреските.
Цветовете се оказаха упорити и ярки на фона на пълната съсипия. Събрахме внимателно отломките, които се търкаляха по земята и ги скрихме на сушина – поне като вали, дъждът да не ги разкисва напълно. Ако някой някога реши, че си струва параклисът да бъде възстановен, да намери парчетата.
Видяхме самоделно направена стълба, подпряна на стената, и нови летви върху покрива, сякаш някой е започнал да спасява зданието, но се е отказал.
Снимахме параклиса и поседяхме вътре тихичко. Понякога не целта е важна, а пътят до нея.
Небето беше намусено и всеки миг можеше да завали. Когато влязохме вътре, чувахме малкото здание да се движи – стените, останките бяха изпълнени с нечии стъпки, с нечий неизчезнал дъх; чувахме звукове от ронеща се мазилка, чуствахме болката на това забравено място.
Родопите са пълни с такива изоставени прелестни параклиси. В продължение на столетия са издигани от хора, за които вярата е била истинска. А природата наоколо е уникална – аромат изпълва въздуха, поляни, сенчести горички, диви животни, които за миг любопитно надникват.
Паметта е важна и е тъжно, когато заснемаме само руини от нея.
