"Студентите от 60-те г., както в САЩ, така и във Франция, станаха шефове на Запад. Те наложиха своя релативизъм като върховна истина. “Западният рационализъм доведе до отхвърляне на разума. Релативизмът успя да разруши универсалните претенции на Запада (…). Лишен от тази нужда от истина, Западът ще рухне”. Това беше преди тридесет години. Едно същевременно задълбочено и остро есе описваше задкулисието на американския университет, на който цял свят се възхищаваше. Неговият автор се казва Алън Блум. Както казваше в предговора приятелят му Сол Белоу, получил по-късно Нобелова награда за литература: “Тази книга не е книга на професор, а на мислител, който е съгласен да поеме рисковете, които обикновено поемат писателите”. По онова време един квебекски филм, “Упадъкът на американската империя” (Déclin de l'empire américain), също се подиграваше на посредствеността и абсурдността на американските университетски преподаватели в една весела сатира. Царят беше гол. Тогава все още не знаехме, че тези дръзки иконоборци описват нашето бъдеще.

 

 

Ерик Земур

 

“Бел летр” публикува отново майсторското есе на американския професор Алън Блум за кризата на общата култура. Изобличение на релативизма с изключителна сила ("Обезоръжената душа. Есе за упадъка на общата култура").

 

 

 

Разбираме го днес, четейки тази книга. Разбира се, ние във Франция все още нямаме толкова разкошни кампуси, изобилни бюджети за научни изследвания, букети от Нобелови награди, най-добрите студенти в света, които да се тълпят пред вратите на нашите университети. В замяна на това, ние имаме всички недостатъци, които Блум описва в книгата си: упадъка на общата култура за сметка на “социалните проблеми”; сепаратистките претенции на расовите или сексуални “малцинства”; спадане на учебното ниво в името на борбата срещу неравенствата; господство на релативизма в ущърб на търсенето на истината; или пък хуманитарни науки, които подражават като маймуни на “строгите” науки. 

 

И от двете страни на Атлантика, вече имаме една и съща младеж: “Целта на образованието, което получиха, не е да ги превърне в културни млади хора, а в отворени млади хора: тя беше да им даде морална добродетел”. Младите французи, както и младите американци, бяха подложени на едно и също образование, на едно и също индоктриниране, както би трябвало да се нарече, в което преподаването на ценности (във Франция се добавя “републикански") замени старото обучение в обща култура: “Едно такова образование не е нищо повече от пропаганда”.

 

Блум се връща към основополагащата сцена: 60-те години. Той е видял всичко, разбрал всичко. За революцията от 60-те г. той е това, което Бърк е бил за тази от 1789 г.: едно едновременно либерално и консервативно око, доброжелателно, но не и глупаво, което поставя огромната си култура в служба на подробния анализ на събитията, на които е свидетел.

 

Блум е голям читател на Токвил и Русо; на Хобс и Лок; на Ницше и Хегел. Той живее в САЩ с европейска култура. Той е нещо като героите от “Бостънци”, известния роман на Хенри Джеймс за Америка от края на ХIХ век. Той е човек на Просвещението, но за него Просвещението далеч надхвърля френските философи от ХVIII век и обхваща и великите мислители от ХVII век, Декарт и Хобс. Според него Просвещението е царство на “разума”; това е свободата; това е Западът. Но той живее през 60-те г. на ХХ век и налюдава своите студенти. Вижда как царството на рок музиката се налага над всички други форми на музика и над всяка друга форма на култура: “Мик Джагър изигра в живота на тези млади хора ролята, която Наполеон е изиграл за младите французи през целия ХIХ век”.

 

Настъплението на феминизма и неговите основополагащи противоречия, между свобода и равенство, сексуално освобождаване и закрила на жените, разпуснатост и пуританство. Появата на “черната власт” и опустошенията на утвърждаващото действие (“позитивната дискриминация”): “Това, което изисква черната власт, е черна идентичност, а не всеобщи права (…). Братството, програмирано през 60-те г., не доведе до интеграция; то премина в изолация на чернокожите; чернокожите остават помежду си”. И бунтът на тези ученици, които се чувстват унижени, и отхвърлят това, което не успяват да придобият: “Чернокожите студенти не бяха граждани втора класа, защото бяха лоши ученици, а защото бяха принудени да имитират бялата култура”.

 

Режис Дебре ни учи, че Франция и Европа са станали американска колония, която трескаво търси блясъка в очите на своя господар. Блум ни припомня, че американският господар най-напред е бил дъщеря на Европа. Той очертава родословието на тази “контра-култура” от 60-те г., открива нейния източник в мисълта на Ницще, внесена в САЩ от Макс Вебер; мисълта на Ницше, ревизирана и задълбочена от Хайдегер, самият той преведен и “реконструиран на левичарска основа” от френските философи на Освобождението, Сартр, Фуко, Дерида, Барт. Тази “Френска теория” ще се наложи в американските капуси през 60-те г., преди да бъде внесена отново от френските университетски преподаватели, за които всичко, което идва от Америка, е евангелско слово.

 

Блум не е нито първият, нито единственият, който изобличава “мисълта на 68-а”. Той не е нито единственият, нито първият, който смята, че “обвързването на Хайдегер с нацисткото движение не е било вследствие на неговата политическа невинност, а е последица от критиката му на рационализма”. Но изправен през насилието на студентските движения през 60-те г., които заплашват и професорите си, той не се колебае да напише: “Формулата, използвана от Маркс, непрекъснато ми идва наум: историята се повтаря два пъти, първият път като трагедия, вторият път като фарс. Американският университет от 60-те г. преживяваше същото разрушаване на структурата на рационалното изследване (на полето на разума), което бе преживял германският университет през 30-те години”.

 

Впоследствие студентите от 60-те г., както в САЩ, така и във Франция, станаха шефове на Запад. Те наложиха своя релативизъм като върховна истина. “Западният рационализъм доведе до отхвърляне на разума. Релативизмът успя да разруши универсалните претенции на Запада (…). Лишен от тази нужда от истина, Западът ще рухне”. Блум умира отчаян.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

Заглавието е на "Гласове" 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

8 коментар/a

легисти на 23.11.2018 в 08:14
Американците създадоха някои форми на постмодерн (главно в приложната етика, политиката и маркетинга), но и до днес си остават пълни трапове във философския, художествения и научния постмодернизъм. Това, разбира се, засяга включително и академичните им общности. И няма как да бъде другояче - те са страната на най-отявлените екстензии, в самата късноимпрериалистична неолиберална идея за нескончаемия ръст (както и в същността на капиталистическата експанзия) са заложени тия неконтролируеми екстензии. Затова и днес американската икономика е толкова неудържимо екстензивна, а това прави обществото и човечността незащитени пред различни форми на коруптивни пропадания. Идеята на постмодернистите е обратната: да бъдат държани екстензиите и съпътстващите ги симптоми на териториално разрастване и вкаменяващи самоидентификации под непрекъснат (само)контрол. И ако някой ви е казал, че постмодернистите си поставят някакви други, например империалистически или джендър цели, тогава или той не разбира нищо от постмодернизъм, или персонажите, които визира, не са автентични постмодернисти, т.е. са плитко, еднозначно, доверчиво, непарадоксално, немистично мислещи и изживяващи биващото.
Ханибал Барка на 23.11.2018 в 13:02
Много интересен текст
някой на 23.11.2018 в 14:25
Господ е рационалното начало, не Кант или филодофите които поставих човешкия разум над Бога. Поискаха да обяснят Бог с човешкия разум и понеже не можаха, отрекоха Бога в полза на науката. Тоест, науката е човешка и винаги права, а Бог е недоказуем от наша (ограничена) гледна точка, значи го няма. Време е да разберем, че християнството не е за бабите или простите, нито е само традиция - както смятаме ние в България. То е много дълбоко и много мислещо учение. Абстрактно, да, затова трудно се понася от нас буквалните. Господ е рационалното, а злото е ирационално, това е основен принцип в християнството. И всяко знание, вкл и всяко научно постижение, е допуснато от Него. А как ние хората го използваме, нали имаме свободна воля, която ползваме често да .разрушаваме.
някой на 23.11.2018 в 15:07
Още една "еретическа" за някои хора мисъл: Ренесанса, който постави Човека в центъра на вселената, е вълна на езичество, повторение на първородния грях (който е да поставиш своята воля преди Господната). Човека в центъра на вселената е голямата лъжа, която Просвещението продължи на основата на гордостта и арогантността като наложи човешкия разум над всичко. Философия и наука заместиха вярата в Господ. Обявиха, че Господ бил против науката, или че наука и вяра са несъвместими - кой го каза, не са ли тези кото имаха интереса да се наложат като "мислители" . Философията на рационализма убива вярата - която никога не била против човешкия разум, само против това той да се поставя над Бога, и против огромната човешка гордост, че ние сме господарите на вселената..........В този смисъл рационализма от Просвещението отхвърли върховния разум, върховната рационалност на Бога, който е Личност с непостижим за хората разум и рационалност. (Имам пред вид християнския Господ)
Ренесансов човек на 23.11.2018 в 23:03
И господ от свода през гъстия дим гледаше на всичко тих, невъзмутим.
venco bojilov на 24.11.2018 в 11:52
Bloom описва упадъка на ценността на общата култура ( “le declin de la culture generale” ) като откривател на ефект, а не като автор на обясняваща Теория. Това е и проклятието на „хуманитаризма“ – да откриеш явлението, но да не можеш да разбереш нито неговите корени, нито да разпишеш пътна карта за неговото преодоляване. 60те години на миналия век е инфлексна точка на развитието на Човешката цивилизация. Тогава Индустриално-машинната цивилизация, преминавайки през своя апогей, се насочва с ускорен темп към т.н. „постиндустриална „ цивилизация. И ако в ядрото на индустриалната цивилизация голямата обща култура (както хуманитарна, така и най-вече природо-математическа) беше ключ към успешното вписване на индивида в горните стъпала на цивилизационната стълба, то времето на “пост-индустриалната“ цивилизация се оказа доста по-хаотично по отношение на успешното цивилизационно вписване на индивида и свързаната с това необходимост от достатъчно голямо по обем, добре структурирано и интегрирано Познание/Разум. Днес , в някои специфични случаи за успешното вписване в Цивилизацията са достатъчни свойства, присъщи на Животното Homo Sapiens, а не на обучаваният с десетилетия по специални програми и в специални учебни заведения такъв индивид. От което Цивилизацията тръгна в погрешната пътека на войнстващия либерален индивидуализъм на компонентите си на принципа „умри ти днес, за да мога аз да умра чак утре“ Естествено ние, обитателите на Земята, имахме и добра алтернатива, която изпуснахме. Тогава беше създадена (в 60те на ХХв) иерархичната системна теория на Лудвиг Берталанфи, но по обясними причини тя остана недовършена – след разписване законите на Живота и клетката (на трето ниво) общото познание не беше достатъчно да структурираме следващите 2 – на Животното и на Цивилизацията. Независимо, че точно по това време (1949) беше поставена и задачата за „ключа“ на следващите нива – в дефиницията на Теорията на информацията на Шенон и Хартли – концептът за „смисъла“ на сигнала. И така, та до съвсем неотдавна „смисълът“ беше „хуманитарен“, напр. в еклектиката на Флориди, и като такъв – неизползваем за създаване на „естественонаучна“ теория на „животното“ и на „цивилизацията“ , а от там – и от ясните правила за съществуване на „социалното животно“- човека и начините на неговото интегриране в системата Цивилизация в условията на нейното непрекъснато развитие и усъвършенстване. А без такава „естествено-научна“ теория няма как да обясним в ранна детска възраст на поредното човешко поколение що е туй цивилизация, различните фази на тази цивилизация - ловно-събирателна, неолитно-земеделска, индустриално-машинна, пост-индустриално-информационна, че и следващата я(!!?). И като следствие на такова структуриране да си дадем сметка, че модерния войнстващ либерален индивидуализъм е в действителност опит да преминем от индустриална и най-вече пост-индустриална фаза в …ловносъбирателна цивилизационна фаза , или назад с три цивилизационни фази, което според същата системна теория е физически невъзможно и се замества от тривиалното – системна смърт !!! А като се има пред вид, че в една от най-старите цивилизационни книги – Тората, Библията – вече е бил описан един неуспешен опит за връщане от неолитна в ловно-събирателна цивилизаци (книгата „Екзодус“ и брането на „тамариксови топчета“ за самоизхранване в пустинята) , и това го гледаме вече повече от 3400 години, без да разберем посланието на дедите ни, на всеки нормален разумен човек му става все по-тъжно за цивилизационното ни бъдеше, не само на Bloom…
коментар на цитат на 27.11.2018 в 08:34
Цитат: "Това е и проклятието на „хуманитаризма“ – да откриеш явлението, но да не можеш да разбереш нито неговите корени, нито да разпишеш пътна карта за неговото преодоляване." - И защо да е проклятие само на хуманитаризма? Това е проклятието на човешката способност за разбиране изобщо, такова ни е "априори"-то. Но понякога да видиш проблема стратегически е по-сложно, отколкото да му предлагаш решения, които при всички случаи ще са частични, конюнктурни, количественоцентрирани и "на парче". И пак добре че са хуманитарите, особено философски мислещите, че те са единствените, които зад представите могат поне за миг да надзърнат идеите.
Мосю Воланд на 28.11.2018 в 12:13
Човекът си въобразява , че е върхът на пирамидата, черешката на тортата. Да, ама не. Има и друго в уравнението. И когато се забравя се получават проблеми и лъсват дефектите в човешкото общество.

Напиши коментар