Този портрет на Ницше е също портрет на ницшеанството, както и автопортрет на художника. Това безспорно е портрет на Ницше, той дори, уви, се е превърнал в благочестив образ, който служи за илюстрация на статиите за него, изданията на книгите му в джобен формат, блоговете, които го цитират, учебниците по философия, които предлагат откъси от творчеството му, съобщенията за провеждането на конференции за него. Кога ще има пощенска марка? Ако вече не е направена…

 

 

Действително разпознаваме лицето на Ницше: гъстите мустаци, който скриват устата, правият гръцки нос, малките уши, за които ни казва в “Ecce homo“, че е горд с тях, прическата назад, която разкрива челото му, отнесеният поглед, потънал в черепа и изгубен в друг свят, дългите му и тънки ръце, с които импровизирал божествено на клавиатурата на пиано. Свидетелствата на хора, които са споделяли с него семейните пансиони в Енгадин (Швейцария), сочат в една и съща посока: за човек, който живеел сам, елегантно и спретнато облечен в добре скроени дрехи. На тази картина го виждаме с вратовръзка и бутони на маншетите на бялата риза. Пак в “Ecce homo“ той превръща чистотата в голяма и красива философска добродетел - чистота на тялото и облеклото, но и честност на интелектуалното поле. Той е бил висок 1,73 м, ръстът му тук е на строен човек. Внимавал с диетата, любител на режимите, голям пешеходец във всекидневието, Ницше имал строен силует. Трудно е да си го представим мазен или дебел. Тук той е представен като голямо тяло, което присъства силно в света. Но погледът му показва, че част от него вече не е тук. Той гледа другаде, въпреки че това е същият свят, представен при Мунк в ярки багри. Ръцете му сякаш се смущават. Сплетени, защото не знае какво да прави с тях, или събрани като в езическа молитва. 

 

 

“Фридрих Ницше”, худ. Едвард Мунк (1906). Един парапет разделя света на две отделни вселени, тази на хората и тази на философа

 

Всъщност Едвард Мунк рисува тази картина, след като банкерът Ернст Тил му я поръчва през 1905 г. За целта художникът отива в архивите на Ваймар, където се запознава със серията фотографии, направени от Ханс Олде от юни до август 1899 година. Философът е полудял през януари 1889 г., живее във Ваймар със сестра си, лежи на шезлонг, ръцете му почиват върху завивка, покриващо долната част на тялото му. На заден план долу се вижда силуетът на село, в различни нюанси на синьото, в чието подножие минават двата ръкава на един поток, голяма река или малка рекичка. Малко по-далеч, размита в жълта охра, изплува останка, размита в пейзажа. Човек би могъл да си помисли, че това е село, като всяко друто. Все пак различаваме камбанария, нищо по-естествено от това, но също и фрагмент от развалина на кулата на замък. Това, което прилича на две сини крила зад гърба на Ницше, които го превръщат в летящо насекомо, би могло да е езеро. Знаем, че Мунк е искал да разгледа и пощенски картички или фотографии на пейзажите на философа. Значи е успял да намери снимки от Рьокен, родният му град, както и от Наумбург, този на детството му, Пфорта, градът на строгото училище, където учи, Бон, където е записан да учи теология, после Лайпциг, където се насочва към филологията и среща Вагнер, Трибшен, където толкова често го среща, Базел, където преподава философия в университета. Но Германия не е страната, избрана и желана от философа, а страната на неговото семейство, следване и първата му работа.

 

Без граници. 

 

При философа има една друга полярност, освен тази на северните мъгли, това са Италия и Средиземно море: Рим, където среща Лу Саломе в църквата “Свети Петър” и веднага я обиква, а известно време след това, след констатацията за невъзможната любов, я намразва безгранично; Неапол и по-специално Соренто, където Малвида фон Мейзенбург го приема във вилата си със спиращата дъха гледка на Везувий и Неаполитанския залив; Генуа, където поправя коректурите на “Зазоряване”; малкият залив на Рапало и Портофино, където започва “Заратустра”; Венеция, където отива при приятеля си Петер Гаст, с когото възнамерява да напише книга за Шопен и чието гробището се превръща в острова на мъртвите в една поема в “Тъй рече Заратустра”; Торино, където губи разсъдъка си, хвърляйки се, изпълнен със състрадание, в краката на един кон, който току-що е ударен от собственика си на улицата. Но това би могла да е Ница или пътя към Ез с прекрасната гледка към Средиземно море, пейзаж, в който той усеща в себе си интуицията за волята за власт. 

 

Проницателни детективи смятаха, че виждат в тези подобни на съновидения пейзажи истински пейзажи, в случая реката е Зале, приток на Елба, замъкът - Руделсбург, в района на Наумбург, кулата - тази в Залекбург. Възможно е. Но какво да правим с това синьо, което би могло да е езеро? Защото, ако е така, това вече не са германските пейзажи, а езерата на Енгадин, където философът прекарвал летните месеци, за да се наслади на свежестта на върховете. Езерата на Силс Мария, Силваплана, Орта са пълни със спомени за философа и той получава откровение за вечното завръщане в Сюрлей, на брега на едно от неговите езера. Свързването на германската география и геология с тези на Енгадин свидетелстват за едно концептуално село.

 

Цивилизация.

 

Така че това, което предлага художникът, също е една идея: селото е цивилизацията, със своите жители, град, църква, която разказва за духовната юдео-християнска власт, и замъкът, който означава имперската германска власт. Тук художникът ни показва цивилизационното устройство, което свързва гражданина, папата и императора. Иначе казано, всичко, с което философът е скъсал - Бог, религията, десницата, левицата -, към което можем да добавим, тъй като става въпрос за местата от детството му, неговото протестантско възпитание, Лутеранската църква, империята и силното влияние на майка му и сестра му, което го е кастрирало в точния смисъл на думата през целия му живот, агонията, смъртта и гроба на неговия баща пастор - с една дума: Германия.

 

 

Съсипан. За да създаде картината си, Едвард Мунк се вдъхновява от фотографиите, направени от Ханс Олде от юни до август 1899 г. Философът е полудял и живее във Ваймар със сестра си. 

 

Това платно се оказва също портрет на ницшеанството. Но какво е ницшеанството? В мисълта на Ницше има еволюция: първоначално, под влияние на Шопенхауер и Вагнер, философът иска Вагнеровата опера да се превърне във възможност за превръщането на Германия в острие на една водена от културата интелектуална Европа. Такъв е смисълът на “Раждането на трагедията” (1872). Компромисите на Вагнер с аристократите, буржоата, банкерите, принцовете, за да финансира театъра в Байройт, който трябвало да бъде мястото на този ренесанс, карат философа да се скара с композитора. Да прибавим към това емоционалния смут, предизвикан от младата съпруга на стария Вагнер: Косима, дъщерята на Франц Лист, бивша съпруга на диригента Ханс фон Бюло, който пресъздава производенията на Вагнер, който пък взема жена му, наистина е по-близо по възраст до философа, отколкото до съпруга си. Ницще впрочем е фантазирал за тази, която наричал Ариана.

 

Разбита любов.

 

Във втория период, по-волтериански, след това разбито приятелство и тази потисната любов, Ницше се стреми към покоя на практическата мъдрост в духа на Епикур: време, заедно с философа Паул Рее и Лу Саломе, която по-късно ще бъде любовница на Рилке, после приятелка на Фройд, в което той се стреми към философска общност от приятели, които споделят живота във ферма, в която ще отглеждат, за да изкарват прехраната си. Това е времето на “Веселото знание” (1882). Работа, четене, писане, разговор, размишление, ходене, пестеливост са в програмата. Ницше иска впрочем Рее да обяви неговия плам пред Лу, докато самият Рее е влюбен в нея. След времето на Косима, това е времето на Лу: нови скарвания… По-скоро третият период е този, който се има предвид, когато се говори за ницшеанството. Това е времето на големите понятия и великата теория: Ницше обявява смъртта на Бог и необходимостта да се надхвърли християнството, представено като религия на роби, която налага почти две хиляди години тиранията на аскетичния идеал чрез омраза към тялото и плътта, желанията и удоволствията, живота и насладата; той утвърждава съществуването само на една реалност: волята за власт, сила, която може да бъде разпозната при онзи, който иска живота, там където има живот, и която обзема всичко, което е: от безкрайно малкото стръкче трева или цветето до безкрайно голямото на планетите в космическия ред, минавайки през това, което движи животните и хората, волята за власт не иска нито добро, нито зло, защото тя е отвъд доброто и злото, а битие и разпространение на живота във всичко, което е живо. 

 

Трагично. 

 

Едновременно с това надхвърляне на християнството и тази виталистична концепция за света, Ницше утвърждава вечното завръщане на нещата: всичко, което се случва, вече се е случвало безкрайно много пъти и ще се върне точно в същите форми безкраен брой пъти. Следователно, хората не разполагат със свободна воля, свободата е илюзия, те се предопределени да бъдат това, което са и нищо друго, без изобщо да имат избор да променят хода на своята съдба. Обичайната интепретация през ХХ век, която дължим на Жил Дельоз, според която ницшеанството ни приканва да искаме в живота това, което бихме искали да се повтаря отново и отново, е голямо недоразумение, защото не можем да искаме това, което ни желае злото, за да му попречим, да му се противопоставим, да го възпрем, това би означавало да вкараме през прозореца свободната воля, която е била изхвърлена през вратата. Свръхчовекът е този, който познава трагичната природа на това, което е, и неизбежността на вечното завръщане, и познавайки това, обича трагичната природа и неизбожността на това, което е, което той нарича amor fati, любов към съдбата си. Свръхчовекът знае истината за вечното завръщане и обича тази реалност, която се връща в точно приетите от нея форми. Това знание и тази любов носят радостта на една постхристиянска мъдрост. 

 

Това наричаме ницшеанство: обявяване на смъртта на Бог; подканяне да се надхвърли християнството, представено като религия на горчивината; прочит на света отвъд доброто и злото, изхождайки единствено от волята за власт; учение за вечното завръщане на едни и същи неща; фатализъм във всичко, което се случва, и необходимост да се обича всичко, което се връща - и достъп до земно блаженство, до иманентно спокойствие, до радост тук и сега. 

 

Лирична поема. 

 

Това е моментът на “Тъй рече Заратустра” (1883-1885). Тази много важна книга е огромна лирична, алегорична, символична поема. Тя представя един герой, носител на мисълта на Ницше, Заратустра, който винаги е придружен от лъв и змия и се изразява метафорично сред говорещите животни или екстравагантни персонажи - последният папа, двамата крале, най-отврателният сред хората, човекът с пиявицата, доброволният просяк, магьосникът, пътуващата сянка, гадателят, въжеиграчът. Ницше е избрал този поетичен вариант, за да изрази последствията от вечното завръщане, защото не е могъл да обоснове научно тази интуиция. Този избор, който изисква декодиране на символите и сложните алегории, допринесе значително за погрешните интерпретации на мисълта на Ницше - най-голяма вреда нанася интерпретацията, която чрез сестра му Елизабет Фьорстер, антисемит, приятелка на Мусолини и Хитлер, на когото подарява бастуна на философа, превръща автора на “Отвъд доброто и злото” в предвестник на фашизма и националсоциализма! Ницше, който е мразел държавата, който напуска един издател, защото публикува антисемитски текстове, който приканваше да се разстрелват антисемитите, който презираше стадния инстинкт, който ругаеше тълпите и простолюдието, щеше да ненавижда тоталитаризмите на ХХ век. Той щеше да превърне Мусолини, Хитлер и техните теории, но също Ленин, Сталин и техните доктрини, в прототипи на злобата, на която бе обявил философски война. 

 

В началото на тази голяма поема научаваме, че Заратустра е напуснал света на 30-годишна възраст, тази, на която Христос започва да проповядва, и  укрепнал от наученото през десетгодишното си уединение, той решава да слезе в долината, там, където са човеците, за да ги научи на това, което е открил и което току-що нарекохме ницшеанство.

 

Свръхчовешко. 

 

Платното на Мунк е ницшеанско, не само защото представя Ницше сякаш е Заратустра, който се готви да слезе от своята планина, за да отиде да научи на свръхчовешко хората в долината, а защото поверява на цветовете задачата да изразят вибрациите на волята за власт. Слънчевото жълто, украсено с оранжево, небесно синьото на дълбока и философски плодотворна вода, землистата охра на пътя, на който философът се оказва застинал, втренчен, спрял, възпрян от ужасяващия характер на една мисъл, която го изумява, зеленото на ливадите в долината, положено от художника като арабески, всичко това обрисувано енергично с извивки, които напомнят движението на реалността в растителността или космическото, всичко е създадено, за да трепти, всичко тук е вибрация, всичко разказва за дионисиева енергия, всичко се движи като в първата секунда на земетресение, за което не знаем дали ще заличи един град от картата, всичко се тресе сякаш ще изригне вулкан, който би могъл да погълне цял град, цялата природа трепери около това тяло, което навлиза в лудостта.

 

Но това платно е ницшеанско най-вече с парапета, с който то представлява и автопортрет на художника. Платното на Мунк наистина е разделено от парапет, който пада като диагонал, идващ от горния десен ъгъл, за да се насочи към долния ляв ъгъл на творбата. Пада като мълния, като стрела, като огнената следа на метеорит.

 

Откъс от книгата на Мишел Онфре "Крокодилът на Аристотел" (Le Crocodile d'Aristote), която представя философията в четиридесет картини.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

Още от категорията

22 коментар/a

В ОЧАКВАНЕ НА ГОДО на 24.02.2020 в 13:34
Гледам сегашните млади имат много ниска интелигентност. Не разбират думите и изреченията. И който е многословен го мислят за изрод и обществен боклук - "книжен" плъх. Казваш им, че интернетът ще им свърши за два дни, ако гледат много видео, те не схващат. И после цял месец без интернет на смартфонът. (мобилен интернет) А би трябвало сами да схванат. Но може да не възприемат чужди информации и напомняния, защото са задръстени от свои пакети мисли и информация.
anonimen robot на 24.02.2020 в 23:36
Ha taka! Dnes Nitsche, utre Maltus. Syzvuchno s koronavirusa...
ecce homo на 25.02.2020 в 16:24
Авторът нищо не е разбрал от "вечното завръщане", нито от философията на Дельоз относно Ницше. Общо взето, квазифилософска вулгаризация на ницшеанството, както преди това и на Маркс...
nxk на 26.02.2020 в 17:14
След ницше няма значима философия, това е философ , не като оня гомню маркс.
nxk на 26.02.2020 в 17:14 на 29.02.2020 в 11:07
Въздържай се от непрофесионални изказвания.
непрофесионални изказвания на 29.02.2020 в 17:58
Дисертация ли искаш да ти защитя тука?
Дисертация ли искаш да ти защитя тука? на 03.03.2020 в 20:46
Казах вече какво трябва да направиш!
ashurbanipal на 07.03.2020 в 09:41
Каритната може и да се тълкува по друг начин. Парапетът на който се е опрял Ницше, разделя картината на две части. Еднообразна и опростена част от страната на Ницше символизираща теорията на философа и неговата опростена представа за света, и пъстрата и хаотична част представляваща реалния свят с неговите механизми неподатливи на елементарно описание. Самата фигура гледаща към света отвъд границата на неговите представи (парапета) е сякаш натоварена, дори смазана от разликата между представата на Ницше за света и непрестанно прииждащите факти, които с течение на времето постепенно опровергават теориите му.
прииждащите факти, които с течение на времето постепенно опровергават теориите му на 08.03.2020 в 19:16
Ницше не се е занимавал с частна наука, за да могат факти да опровергават теориите му. Преди всичко той не е гледал на битието като на "научен факт". А едно такова различно гледане (като Ницшевото) вече е перманентна критика на представното мислене, а не вкопченост в представа-за-света, както павят нефилософите.
времето постепенно опровергават теориите му. на 09.03.2020 в 20:06
Тва да не е тъпака маркс, времето да опровергава теориите му. Ницше прекрасно знае че философията не е наука, не той не предицира бъдеще като маркс.
Казах вече какво трябва да направиш на 09.03.2020 в 20:11
Е ако беше помолила може и да може.
философията не е наука на 10.03.2020 в 10:38
Там е работата, че философията може да си позволи да бъде и наука, ако поиска. В това е нейната царственост, за разлика от частната наука, която винаги се опира на догматични основания и принизена методология.
Е ако беше помолила може и да може. на 10.03.2020 в 10:39
Е някоя може и да те е помолила (във всеки случай не и аз), изпълнявай тогава.
философията може да си позволи да бъде и наука на 10.03.2020 в 11:49
Всички досегашни опити в тази посока завършваха с провал и така ще бъде, защото в природата на философията е да не може да бъде наука.
във всеки случай не и аз на 10.03.2020 в 11:51
И аз това казвам не си.

Напиши коментар