"Маркс беше и е бил буржоа във всичко. Социалният му произход: той е син на еврейски адвокат, покръстил се и приел протестанството, за да може да упражнява професията си. Образованието му: записва се да учи право, за да стане адвокат, но също и философия, за да стане университетски преподавател. Професията му: пише във вестници. Бракът му: жени се за баронеса Жени фон Вестфален, жена от пруската аристокрация, с което се гордее достатъчно, за да го посочи на визитните си картички. Семейството му: има седем деца. Интимният му живот: забременил слугинята, която живее под неговия покрив, той кара Енгелс да признае детето, а в неделя цялото това малко общество, включително слугинята, излиза на разходка по бреговете на Темза. Отношението му към труда: много бързо заживява от парите, които му дава неговият приятел в гуляйството и бохемския живот, Фридрих Енгелс, наследил манифактура в Англия, където двамата съучастници много внимават да не прилагат своето учение! Класовото му презрение: напада Прудон, защото не е учил и е работник, мрази селяните, защото вътрешно били контрареволюционери, презира най-експлоатираната част от пролетариата, защото не се е осъзнала, преследва със своята омраза и отмъстителност цялата левица, която не е негова и над която взема властта, без да се спира пред най-неморалните средства - вярно е, че разграничавайки буржоазния морал и революционния морал, той може да успее да оправдае едно неморално според буржоазията действие - лъжата, поставянето на бюлетините в урните преди началото на изборите, клеветата, омразата, презрението, незачитането на противника… - които се оказват изключително морални от революционна гледна точка".

 

„Карл Маркс и Фридрих Енгелс стават приятели“ Художник: Ханс Мознай (1953 г.)

 

Маркс е философът, който разбра всичко за тези идоли с главна буква, каквито са Народът, Пролетариатът, Капитализмът, Историята, Революцията. Той е тоталният интелектуалец, абсолютният мислител, месията на материалистическото и диалектическо второ пришествие. Той се издига над света с визионерския си гений; погледът му се губи в хоризонта на Историята; той протяга ръка, за да покаже пътя, който трябва да се следва; показалецът му сочи точката, която трябва да се достигне, това е безкласовото общество, раят на Земята.

 

Малък буржоазен салон. Може и да не сме съгласни с тази легенда, която въпреки това хипнотизира много мъже и жени, от най-обикновени хора до най-видни интелектуалци - и която все още хипнотизира…-, и да предпочетем по-скромното и философски по-правдиво платно на Ханс Мознай. 

 

Тази картина не принадлежи нито като жанр, нито като стил, нито като вкус към социалистическия реализъм, а точно обратното: това е непретенциозна творба с лош рисунък и безизразна живопис, дело на художник, който не се стреми да скрие реалността, да продаде илюзии, да създаде легенда, а възпроизвежда малко несръчно, без талант в щриха, нито в цвета, сцена от всекидневния живот на Маркс и Енгелс. Като цяло, това е вид наивна, но вярна в това, което изразява, живопис. 

 

В нея се озоваваме в малък буржоазен хол, с неговата библиотека с рафтове с неопределени книги, рамката, закачена на стената, съдържа неясно наплескана творба, двата бружоазни фотьойла, тапицирани с, както изглежда, синьо кадифе, и масата, покрита с бяла покривка. На нея са струпани книги, но също и най-вече син чайник и две чаши за чай. Маркс чете един лист, докато разбърква с лъжичката в чашата си, където вероятно тъкмо е сложил захар - захарницата не се вижда. Енгелс държи книга в дясната си ръка и гледа извън този малък салон. Двамата мъже са облечени елегантно, със сако, елек, вратовръзка. При Енгелс спуснатият над обувката панталон придава по-изтънчен вид на крака. Почти като модна илюстрация, която английският денди Брумел не би развалил. Това обаче са двама мислители, чиито политически писания ще отприщят политическо насилие по целия свят, което ще превърне Терора от 1793 г. в кратко историческо съчинение…

 

Морал. Неморал. Маркс беше и е бил буржоа във всичко. Социалният му произход: той е син на еврейски адвокат, покръстил се и приел протестанството, за да може да упражнява професията си. Образованието му: записва се да учи право, за да стане адвокат, но също и философия, за да стане университетски преподавател. Професията му: пише във вестници. Бракът му: жени се за баронеса Жени фон Вестфален, жена от пруската аристокрация, с което се гордее достатъчно, за да го посочи на визитните си картички. Семейството му: има седем деца. Интимният му живот: забременил слугинята, която живее под неговия покрив, той кара Енгелс да признае детето (1), а в неделя цялото това малко общество, включително слугинята, излиза на разходка по бреговете на Темза. Отношението му към труда: много бързо заживява от парите, които му дава неговият приятел в гуляйството и бохемския живот, Фридрих Енгелс, наследил манифактура в Англия, където двамата съучастници много внимават да не прилагат своето учение! Класовото му презрение: напада Прудон, защото не е учил и е работник, мрази селяните, защото вътрешно били контрареволюционери, презира най-експлоатираната част от пролетариата, защото не се е осъзнала, преследва със своята омраза и отмъстителност цялата левица, която не е негова и над която взема властта, без да се спира пред най-неморалните средства - вярно е, че разграничавайки буржоазния морал и революционния морал, той може да успее да оправдае едно неморално според буржоазията действие - лъжата, поставянето на бюлетините в урните преди началото на изборите, клеветата, омразата, презрението, незачитането на противника… - които се оказват изключително морални от революционна гледна точка. 

 

В “Техния морал и нашия” (1938 г.) Леон Троцки теоретизира превъзходството на неморалния морал, стига да служи на революцията, и неморалността на моралния морал, когато става въпрос за буржоазния морал: за един революционер лявото престъпление е по-добро от дясната истина. С подобен циничен багаж, цялата пролята кръв, всички депортации, мъчения, диктатура, всяко затваряне, всяко преследване влизат в рамката на новия марксистки морал. Разбираме как Прудон, който искал да свърже морала с революцията, е могъл на каже на Маркс, че е “тенията на социализма” (“Дневници”, 24 септември 1847 г.).

 

Какво е марксизмът?

 

Животът на Маркс обикновено се разделя на два периода. Първият се нарича “младият Маркс”; той е хуманист и хегелианец. Тогава Маркс се стреми към комунистическо общество, в което няма да има нито разделение на труда, нито отчуждение, нито пари, нито собственост, нито наемен труд, нито експлоатация, нито капитализъм, нито социални класи. Това ново общество щяло да създаде новия Човек (израз, който откриваме още при св. Павел в неговото Послание към ефесяните, 4:24), който ще се реализира в, чрез и за труда, който вече няма да бъде наемен и отчужден. Това ново създание ще може в един и същ ден да начертае плановете на дома си и да го построи, да чете всякакъв тип произведения и да пише поеми, да формира своята интелигентност с философски текстове и да приложи на практика това, което е научил от философите. Това би бил човек, избавил се от всяко отчуждение, помирил се със самия себе си, завършен и съвършен: “цялостният човек, истинският човек”, по израза на Алтюсер. Това е Маркс на “Ръкописите от 1844 г.”. 

 

Вторият период е наречен “научен” от самите марксисти: това е периодът на “Капиталът”, голям и незавършен труд, в който се анализират основните икономически понятия на капитализма - първоначалното натрупване, форма и знак за стойност, закон за тенденцията на упадък на печалбата, фетишизация на стоката, използваема и обменна стойност, натрупване на капитал, ротация на капитала, производство на добавена стойност, работно време, продажба на работна сила, производителен и непроизводителен труд и т.н.

 

Преформулирано християнство. 

 

Може да не сме съгласни с това изкуствено разделение и дори с последователността в мисълта на Маркс под знака на хегелианството. Защото Маркс, разбира се, е бил част от левите млади хегелианци преди да направи критика на Хегел, но без никога да се раздели истински с хегелианството, което е християнство, преформулирано с понятията на немския идеализъм. 

 

Маркс наистина вярва в съществуването на провидение в Историята. Той преработва формите на християнското второ пришествие, което известява края на времето със завръщането на Христос и настъпването на свят, умиротворен от Истината. Разбира се, при Маркс не би могло да става дума за пришествието на християнския Бог, защото той е пълен атеист, а на тази невидима, но всемогъща диалектическа сила, вписана в самото сърце на историческия материализъм. 

 

Да уточним.

 

Маркс анализира механично породената от капитализма пауперизация. Този начин на производство на богатства, основаващ се изключително на частната собственост върху средствата за производство, свързан с конфискацията на принадената стойност от капиталистите, непрекъснато предизвиква увеличаване на броя на бедните и на бедността на бедните, едновременно с разредяването на богатите, съчетано с увеличаване на тяхното богатство. Тази диалектика неизбежно води до революция, твърди Маркс. 

 

Той сгреши обаче, защото капитализмът е пластичен, като Хидрата от Лерн, той се променя, трансформира, преобразява, но никога не умира. Пауперизацията не е породена механично, според предполагаемите закони на диалектическия материализъм, световната революция, а от новите хитрини на капитализма: фашизмът, национал-социализмът, след това, парадоксално, тъй като се осъществява в името на Маркс, съветският държавен капитализъм; след войната той облече дрехите на консуматорското общество, на консуматорството, на маоисткия фашизъм, на дематериализирания капитализъм, после, друг парадокс, тези на съвременния екологичен преход, толкова много примери, че пауперизацията не води диалектически до революция, а до метаморфози на капитала.

 

Неизбежното насилие. 

 

При Маркс има теория за насилието, което ражда Историята - това, според загадъчния механизъм на марксисткото второ пришествие, е друга точка на несъгласие с Прудон и още една точка на несъгласие с християнската есхатология за кръвта, пролята за постигането на изкупление. Политическият проект на диалектическия исторически материализъм бил достатъчен, защото според неговите правила реалното би трябвало да се случи единствено по законите, посочени от Маркс. Но това не е така.

 

Маркс иска да насили съдбата на диалектиката, нечовешка сила, като добави към тази логическа необходимост политическа воля, произтичаща от човешката сила - което противоречи на т.нар. диалектически закон. Защото, ако нещо трябва неизбежно да се случи, следвайки диалектическия материализъм, как може човешката воля, следователно свободата, да бъде двигател на необходимостта? Тук диалектическият материализъм се срива пред постулата за политическия волунтаризъм.

 

Насилието е неизбежно, казва Маркс. Революцията ще се подчини не само на закона на диалектическия материализъм, както ябълката се подчинява на закона за падането на телата, но и на закона на хората, които ще извършат експроприациите, необходими за преминаването от частната собственост над средствата за производство към тяхното колективно присвояване. Маркс знае, че собствениците няма да се оставят да бъдат ограбени без да реагират, той признава, че насилието ще бъде неизбежно и необходимо. По логиката на марксисткия “морал” пролятата кръв не създава никакъв проблем, тъй като става въпрос за “добра” кауза!

 

Така както е теоретизирал намесата на Провидението в Историята, Хегел е теоретизирал и диалектиката, обяснявайки, че това е начин на разгръщане и развитие на Духа, Понятието, Разума, Идеята за Бог в Историята. В сърцевината на диалектиката се крие момент на негативност, който позволява да се премине от едно състояние в друго, надхвърляйки го, като същевременно се запазва предишното, това е определението на хегелианския Aufhebung (отменяне): надхвърлям, като същевременно запазвам… Тази негативност цели нова позитивност.

 

Насилието олицетворява негативния момент на революцията, в очакване на нейния положителен момент. Това е необходим момент в неизбежно движение: поради масовото обедняване (пауперизация), трябва да се случи второ пришествие, капитализмът поражда противоречия, които се стремят към разрешаване, разрешаването се нарича революция - и тя се оказва необходима.

 

Но, така както капитализмът не доведе до революция, а до своите метаморфози, така и марксистката негативност с нейното насилие, което ражда Историята, не породи нищо друго, освен милиони мъртви на планета, без проектът за безкласово общество да бъде осъществен или дори напреднал поне малко. Лагери, огради от бодлива тел, наблюдателни кули, ГУЛАГ - да; безкласово общество - не. Може би никога съществуващите класи не са били до такава степен разделени, както в това марксистко общество с номенклатура на върха и депортирани незначителни хора в основата му.

 

Изгнание

 

Това, което показва картината на Мознай, обобщава ясно философията на Маркс. Като не смятаме това, че пие чай в Париж, а ние знаем, че е била по-скоро бира в игралните домове и то в големи количества, тази чаша чай най-вероятно съответства на периода на английското изгнание в Лондон, тоест периода от 24 август 1849 г., датата, на която той се установява в Лондон, до смъртта му, 14 март 1883 година. Тази чаша чай е емблематична за аристокрацията и буржоазията, голяма, средна или малко, но никога за пролетариата… Човек би си помислил малко лукаво, че погледът на Енгелс е вперен в стая до кабинета му, в която може би се намира биологичният син на Маркс с неговата слугиня: докато авторът на “Капиталът” работи, Енгелс се грижи за официалното и неофициалното му семейство - той гледа в него… Този период, в който двамата мъже са млади и Маркс все още не носи прошарената брада, с която е увековечен от фотографите, а черна като катран коса, без нито един бял косъм, свидетелства, че сцената датира от 50-те г. на ХIХ в., с други думи в първите години на биологичния му син. Тогава Маркс публикува редица статии в “Ню Йорк Трибюн” - десетина през 1852 г., шестдесетина през 1853 г., шестдесетина през 1854 г., десетина в същия вестник и стотина в “Ной Одер Цайтунг”, двайсетина в “Ню Йорк Трибюн” през 1856 г., петдесетина в същия вестник през 1857 г., шестдесетина през 1858 г., четиридесет през 1859 година. 

 

Чисти идеи.

 

Със сигурност можем да предположим, че листовете, които държи в ръката си, са на статия, която чете на Енгелс преди да я изпрати за набиране. Декорът е съставен от книги. Някои са струпани на масата, други са подредени в библиотеката. Материята на мисълта на Маркс наистина е идеална, или по-скоро идейна - с други думи: чиста идея. В този смисъл, марксизмът е идеализъм, ако ли не идеелизъм - позволете ми този неологизъм. Този шкаф с книги, чиито заглавия не се виждат, е алегория за произведенията на Хегел, върху които Маркс прави постоянни вариации. 

 

Маркс, който се наричаше идеалист, е мислел и живеел, следвайки чистите идеи. Той изповядваше революцията, но дори не я направи там, където можеше конкретно, без да чака указите на диалектическия материализъм: а именно в предачната фабрика на своя приятел Енгелс в Манчестър. Той говореше за Труда, Пролетариата, Работническата класа, но сякаш са идеи, подчинени на властта на самите идеи и на диалектическите механизми. Един пролетарий обаче не е концепт, революцията също. 

 

Въпреки че положи усилия да покаже, че е бил хегелианец, но вече не е, Маркс остава до края на живота си последовател на автора на “Феноменология на духа”. Той очакваше възшествието на Абсолютния дух. В Йена Хегел го бе видял на кон, това беше Наполеон; Маркс го виждаше на хоризонта под формата на тържествуващия пролетариат. 

 

(1) Този син на Маркс и Хелън Демут е роден на 23 юни 1851 г. в Лондон, умира на 28 януари 1929 г. като “пенсиониран механик” (Bibliothèque de la Pléiade, vol. I, p. LXXXIX). 

 

 

 

Откъсът е от книгата на Мишел Онфре "Крокодилът на Аристотел: История на философията чрез живописта" (Le Crocodile d'Aristote: Une histoire de la philosophie par la peinture), 2019 г. Откъсът е публикуван в "Поан".

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Още от категорията

124 коментар/a

пмм на 11.01.2020 в 10:29
Доста добър текст за фетиша маркс. Достатъчно е да припомним случката в хамбургската църква където др.маркс влиза пиян яздейки магаре с негов приятел за да демонстират пред широката общественост че няма бог но дори и само като философ не е бил достатъчно добре образован
две грешки (експертно мнение) на 11.01.2020 в 10:29
Първата може да не я поправяте, защото терминът е дискусионен: "хегелианския Aufhebung (отменяне)" би следвало да се проведе, както го прави професионалният преводач на Хегел от немски Генчо Дончев - като СНЕМАНЕ. Отменяне-то показа само негативен момент на диалектическото ставане (Werden) на понятието, докато "снемане" е нещо като третата ипостас на Светата троица и в Хегеловото редуване означава синтеза на тезата и антитезата, т.е. съдържа и положителен момент на приемственост. Втората обаче я поправете, ако е възможно: “Феноменология на дуфа" на Хегел е с техническа грешка на ф-то - вярното е "Феноменология на духа" - за мен най-загадъчното и най-трудното произведение на великия философ.
пмм на 11.01.2020 в 10:29 на 11.01.2020 в 10:31
Спести си изявите по тая тема, физкултурнико, защото чувствам как ще я опи*аеш, още от сега си почнал...
пвм на 11.01.2020 в 10:36
Точно така в старите преводи е снемане и може би е достатъчно добро като превод , а колкото до "великостта" на хегел - неговото и на много други тип безоснователно мислене е най ярък образец за естествената склонност на разума да се отклонява към чистата метафизика или казано на пазарски език към небивалици
пвм на 11.01.2020 в 10:36 на 11.01.2020 в 10:38
Хайде да обясниш термина "безоснователно мислене", включително и как си представяш физика без метафизика (от един момент на анализа нататък). Аз ги знам нещата за себе си, но искам да се позабавлявам с глупостите които ще изръсиш...
Спести си изявите на 11.01.2020 в 10:40
Партийния секретар ли да питаме другарю чекист
Хайде да обясниш на 11.01.2020 в 10:41
Образовай си сам другарю "аз знам за себе си" не значи че нещо знаеш
Helleborus на 11.01.2020 в 10:45
Абсолютно заблуден, собствеността в материалния свят е еквивалент на свободната воля в духовния свят, това, че ти имаш нещо свое, (макар и малко, но изцяло твое) с което можеш да се разпореждаш по волята си и да определяш живота си сам, те прави поне малко защитен от тълпите и диктаторите, от робството. Затворниците в затвора нямат нито едното, нито другото, нито свободна воля, нито собственост, те предават всичко, което притежават и след това живеят според правилника на затвора, т.е. винаги има някакво външно управление (диктатура), която да решава какво се случва с хората, които нямат собственост и свободна воля. Тази диктатура трябва да ги потиска и държи в плен, защото когато хората са оставени свободни, те ИСКАТ да имат и собственост и свободна воля, т.е. да се освободят. Така че никаква революция не може да даде справедливост, тя може да даде само диктатура и репресия. Колкото до „новия човек“, човешка сила не може да създаде нов човек, човешките напъни за създаване на нов човек са обикновено осакатяване и омаломощаване на стария човек до неузнаваемост. Така, както джендърите правят нов човек, лишен от срам, здравомислие, пълен с пороци и безотговорен към семейство, народ и поколения, накрая лишен и от някои от органите, с които се е родил. Новият човек изисква и нов дух (но не демоничен), никой човек не може да раздава нов дух, освен Човешкия Син. Само че на колцина този Дух е по мярката, след като те не искат да са нов човек (без егоизъм и пълен с любов), а искат да бъдат само кърлежа, живеещ в един прекрасен свят, създаден от други. Кърлежът, който само консумира блага, без да е вътрешно променен. Наивитетът на хората, че може да им бъде позволено да живеят като пиявици и да смучат отнякъде благини, ражда всички тези безбожни и нечовешки доктрини. Но те няма да създадат добър свят, без вътрешна промяна и понеже няма да направят промяната, няма да създадат и „рая на земята“. За съжаление те ще продължават да бъдат лъгани и ще позволяват да бъдат обсебвани от болшевишки марксистки сили, които настояват, че трябва да позволиш някой друг да управлява живота ти, децата ти, семейството ти, заради един уж по-добър свят. Пътят е само този, ти можеш да направиш този свят, доколкото имаш власт, свободна воля, възможности (собственост) и управляваш добре всичко в него – децата си, дома си, времето си, бизнеса си, общността си, т.е. спасението като лична кауза. Никой друг няма да направи това отвън, никакъв ред.
c глупостите които ще изръсиш.. на 11.01.2020 в 10:48
И глупака може да предполага...
грейки на 11.01.2020 в 10:48
Цялостна кратка оценка: анализът е слаб, но иначе по френски ефектен, най-вече защото е закачил нещо от иронията на съвременния постмодернизъм във философията, без, разбира се, авторът да е постмодернист (ако би бил такъв, едва ли би си позволил такава клюкарска критика). Нямам време днес да се включвам в темата, но принципно бих могъл по същия начин да поиронизирам в постовете си ерзац философските интерпретации на марксизма от автора на материалчето. И преди да пишете в полза на емоционалните си пристрастия и марксисти, и немарксисти: в Маркс има две личности - едната е оная, която създава една от най-оригиналните философии (като метод) в историята - а такова нещо като дълбочина на проникновението не може да бъде схванато от неспециалиста; и другата личност, завършваща демоничността на този уникален образ - тази, която е написала заедно с Енгелс за конюнктурни цели и привличане на грантово финансиране от тогавашните международни Сороси-финансисти на такива квазифилософски и естествено популярни брошурки като "Комунистически манифест", "Светото семейство", "Немска идеология" и др. Този вторият Маркс прави необходим компромис, и то не толкова заради простолюдната работническа класа, колкото заради приятеля си Енгелс, който иначе е умен и красив младеж, но до края на живота си е обречен да си остане само един амбициозен дилетант във философията.
И глупака може да предполага... на 11.01.2020 в 10:54
Да пред-полагаш без мяра, философски погледнато, е в същността на самата глупост. Въпросът е, че цялата ти нагласа да се включваш под статията крещи и издава именно такава глупост и даже простащина при тебе, клоуна.
хнг на 11.01.2020 в 10:54
Хегел и маркс са двете страни на една и съща монета - насилие над реалността , пожелателно мислене, така както християнството е неоплатонизъм за масите, мястото им в мисленето трябва да заеме абсолютния дух или пролетарската революция но по същество това е типологично едно и също мислене без отношение към действителността
"Маркс, на 11.01.2020 в 11:01
който се наричаше идеалист"... очевидно има грешка при превода, защото всички, които сме учили марксизма знаем, че Маркс е материалист. И той е философ, който пригажда диалектиката на Хегел към материализма. Тук пише в статията, че Хегел е очаквал Абсолютния Дух, когото видял превъплатен в Наполеон. А Маркс очаквал Абсолютния дух превъплатен в революцията на пролетариата, на "тържествуващия пролетариат". А тоя въплатен дух всъщност е Святия Дух, който сега е във всеки човек. Маркс отрича религията като "опиум за народа", а се оказа, че този дух всъщност е Духът от религията или Святия Дух, който сега е във всички хора. За мен Маркс е като Бог, който в много отношения дава правилни идеи, но винаги половинчати, защото философията му е монотеистична - материализъм. А има философия с два полюса, поле между полюсите и нов зародиш. Двата полюса са материя и живот, поле е природата, а нов зародиш - ново развитие на материята и живота. Като живота съществува в материята, където е природата.
Никой друг няма да направи това отвън, никакъв ред на 11.01.2020 в 11:04
Няма нищо "вътре", което преди това да не е било отвън. И няма как, за да утвърдиш макар и рискова "идентичност на вътрешното", т.е. да издействаш метафизика, да не приложиш насилие, досущ както е казано в Писанието, че "Царството Божие се благоветства и насила ни вкарват в него". Насилие, при това несподелимо, вечно неразбрано и безкрайно трудно формулируемо е едно решение чрез Духа - никога повече "да не изпускаш себе си от окото на душата". И така, в идиотска несигурност, постепенно и най-вече рисково да издействаш революцията "отвътре", а не "отвън". За Духа, т.е. за съществото на виртуализацията, всичко бива насилствено иманентизирано още в момента на появата си. Има случаи, доста чести и доста извънредни, в които Духът не те оставя да съзерцаваш собствеността си, дома си, жена си, децата си, включително и - както казва Маркс - да се самосъзерцаваш като откъснат от обобществяването "абстрактен буржоазен индивид в гражданското общество".
при тебе, клоуна. на 11.01.2020 в 11:05
Ти другарю отккъде ги знаеш тия думи да не си избягал от цирка? Като махнем от маркс бомбастичните профетизации от него ще остане само един хегел по долни гащи, даже не е шарлататин просто слаб философ

Напиши коментар