Няколко седмици преди европейските избори тази година, големият философ Петер Слотердайк публикува книгата си “Примитивни рефлекси. Психополитически съображения относно европейските проблеми” (Réflexes primitifs. Considérations psychopolitiques sur les inquiétudes européennes). По този повод германският философ даде обширно интервю за “Поан”.
- Какво мислите за обръщението “За европейско възраждане” на френския президент, публикувано в близо двадесет европейски страни?
- Забележителният факт според мен е, че това обръщение е под формата на писмо, адресирано до “съгражданките” и “съгражданите” на един и същ континент. “Медията е посланието” (The medium is the message), казваше медийният теоретик Маршъл Маклуън. Това писмо беше голям Маклуънски момент. Формата е по-важна от съдържанието. Макрон се обръща към съвременните човешки същества, към жителите на този “друг нос” на азиатската маса, за който говореше Пол Валери - към говорещи и слушащи същества, които, убеден е той, трябва да се обединят около общи грижи. Оттук и идеята да използа термина “Ренесанс”, който говори и се харесва на всички. Много сме далеч от консенсус и първите реакции са хладни. Въпреки това този жест на политическата епистолография ще остане важен момент в историята на създаването на публична европейска сфера.
- Германският отговор не бе подписан от Ангела Маркел, а от нейната наследничка, Анегрет Крамп-Каренбауер. “АКК” се противопоставя на идеята за минимална европейска заплата и иска за ЕС “постоянно общо място в Съвета за сигурност”, което е привилегия на Франция. За каква Европа мечтае Германия?
- Трябва да разберем желанието на германците. Тяхното неизбежно завръщане на подиума на “голямата политика” трябва да се извърши възможно най-дискретно. За нас Европа се превърна в необходим дом, за да се върнем отново към цивилизования свят. За да можем да претендираме, че сме добри германци, първо трябва да искаме да бъдем добри европейци. Оттук и искането на германците да превърнат постоянното място на Франция в Съвета за сигурност на ООН в европейско място: германско присъствие, но без черно-червено-златното знаме. Трябва да го погледнем така: в Германия не мечтаем, а отстъпваме под натиска на реалността. Минимална европейска заплата? Възвишена идея! Но комбинираният ум на Шумпетер, Кейнс и Кругман не би бил достатъчен за изчисляването на един минимум, подходящ едновременно за българите, поляците и белгийците.
- “В сравнение с британците, французите изглеждат обзети от абстрактна истерия, италианците - от ексцентрично пилеене, германците - от меланхолична скръб, която ги кара да се колебаят, непредсказуеми, между свръхнапрежение и баналност”, пишете вие. Реална ли е все още прочутата “френско-германска двойка” в тази какафонна Европа?
- Да, и ще използвам метафората ви за двигателя: тя все още работи доста добре. Франция представлява ускорението, визионерският устрем на политическо ниво - утопичното и революционно наследство -, докато Германия влага своята експертиза, своя прагматизъм, моралната си свенливост в изграждането на спирачки.
- Обяснявате, че “приятелите на истината” в Европа са станали малцинство и “вторият полъх на демокрацията” зависи от тяхното поведение. Но какво могат да направят те, когато, както казвате вие, хората “предпочитат да бъдат измамени”, особено от популизма, който ги “освобождава от реалността”?
- Приятелите на истината са образували френска политическа секта от късния ХVIII век, наполовина незаконна, наполовина открито републиканска, основана от Никола дьо Бонвил, журналист и франкмасон, и Клод Фоше, църковен деец, станал революционер и участвал в превземането на Бастилията със сабя в ръка. Наричал се също Социалният кръг и работел до VIII година, с цел да бъде своеобразна платформа за всички просветени европейци. Този “елит”, както бихме казали днес, се чувствал отговорен за създаването на “модерния свят”. Той претендирал, че разпространява Просвещението в името на утвърденото знание. Но ето, че днес това утвърдено знание е спорно.
По въпроса за истината, много харесвам тази фраза, приписвана на руския монах-магьосник Распутин, омагьосал царското семейство преди падането на режима през 1917 г.: ”Силата е истината”. Политици от типа на Путин и Тръмп биха добавили: “Истината е това, което може да се направи от лъжата”. Видяхме това в момента на излизането на Великобритания от Европейския съюз (мразя идиотската формулировка Брекзит). Тези, които се чувстват изоставени от онези, които са се справили добре, са склонни да повярват на първото появило се невярно обещание. Трябва да препрочетем “Веселата наука” на Ницше: повечето хора винаги са предпочитали приятните илюзии пред неприятните истини. Това, което обикновено се нарича “реалност”, често е сбор от илюзии.
- Странно е, че в тази книга изглеждате голям оптимист за Европа. Казвате: “Европа, независимо дали се радва или не на одобрението на малко мнозинство от британци, е толкова силна реалност, че няма нужда да бъде популярна”. Какво ви прави толкова сигурен в твърдостта на Европа и нейната “устойчивост на популизма”?
- Непрекъснато ни разказват истории за разногласията между държавните лидери в Европа, но това е второстепенен факт. Европейският съюз включва 27 членове: толкова капризи, толкова неврози, толкова злопаметност на най-малките спрямо най-големите! Но в същото време взаимодействието на тези 27 страни води до армия от служители и експерти, които разбраха, че Европа въплъщава политическо чудо в човешката история. Нека си дадем сметка: една цялост, обединяваща 500 млн. души, без император, нито имперски проект. И обединени изключително от визията за възможно най-свободно съвместно съществуване.
Така че нека се пазим от свръхполитизираната визия за европейския факт: Европа е резултат от историческия провал на десетина национално-имперски проекта. Европа-за-себе-си, т.е. конкретната Европа, се роди в момента на своя крах, през 1945 г., докато утопичната Европа-сама-по-себе-си, е призрак на историографията. Европа-за-себе-си е много млада, по-млада от Русия и САЩ, но тази млада Европа вече съществува много по-конкретно, отколкото признават специалистите по “разширяване-и-задълбочаване”. Европейската мрежа е изтъкана от десетки милиони нишки и възли, по-стабилни от параграфите на Договора от Маастрихт!
- Кои?
- Кой говори за смесените бракове, които създават стотици хиляди миниатюрни Европи? Кой е направил валидно преброяване на второто местожителство на европейци в друга европейска страна? Съжителството е не само парламентарна ситуация, това е състояние на нещата в повечето европейски страни, където се практикува изкуството на приятелско общуване със съседите. Почти навсякъде има от продуктите на другите - италианска моцарела, гръцки маслини и скандинавски фурни на дърва. А Европа на фестивалите и книгите, на различните кухни и големите жп линии? Благодарение на високоскоростните влакове Париж е на два часа и половина от Карлсруе. А Франкфурт е свързан с Марсилия чрез френски влак, който тръгва към 14 и пристига към 22 часа.
- Защо казвате, че една популярна Европа би била “ненавистна”? Току-що споменахте всички тези европейски, транснационални бебета, понякога родени по време на университетската програма “Еразъм”. Тогава Европа беше популярна и се чувстваше добре!
- Не мисля, че се чувства по-зле. Европейският проект, замислен над главите на населението, винаги е бил твърде неясен, прекалено сложен, изискващ прекалено много работа, за да послужи за основа на кампания, която би възпламенила масите и това е голямото ѝ предимство. Неотдавна бе отбелязано до каква степен общата валута е предизвикала нездравословен стрес. Трябва ли наистина да продължим в тази посока? Представяте ли си, както правят днес китайците, континент, обединен от мощна и всеобхватна стратегия? Една Европа, например, която би поела по обратен път на коприната, този път от запад на изток? Да, това наистина би било ненавистно чудовище, натоварено с огромни запаси от гняв, подхранвани от мечти за величие. Освен това тя ще трябва непрекъснато да проповядва обща мобилизация на човешките ресурси, технологиите и непрекъснато уеднаквяване на континента в постоянна борба срещу света, оставил се на безмилостна икономическа конкуренция. Това вече не подхожда на нашия пост-имперски темперамент.
И понеже споменахте програмата “Еразъм”, да, тя беше едно от най-симпатичните изобретения на наша територия. И едно от най-рентабилните изобретения, ако мога така да кажа, за изграждането на европейско гражданство. Ще ви припомня цитата на вашия Шамфор: “Любовта, такава каквато съществува в обществото, е само размяна на две фантазии и допир на две кожи”. Това е идеално, за да се “възроди” Европа!
- “Невъзмутимата посредственост” на Европа, казвате вие, е най-добрият ѝ коз. Но не ѝ ли липсва амбиция на Европа да бъде сила, която може да натрие носа на Си Дзинпин или на Ердоган?
- Светът, както обикновено, е разкъсван от конфликта между депресираните и мегаломаните. Популизмът е непреодолимото бягство на депресираните или на онези, които се чувстват заплашени от изпадане, към поведение на “гневна сила”. Мегаломаните пък са онези, които не са се сблъскали достатъчно със своите поражения и унижения. Те се срещат навсякъде: в Китай, в арабския свят, в Африка, сред наследниците на Османската империя, в САЩ, в Полша, в бившата ГДР и т.н. Голямото предимство на Европа е относителното й равновесие с тези две черни енергии, с тези две психополитически бездни. Ние, европейците, ще бъдем спасени от енергичната си посредственост.
- Как може Европа да съгласува ударите на сърцето си с геополитическите трусове в Африка и Близкия Изток?
- Да се родиш в сърцето на Европа, да речем в Прага, Кьолн или Поатие, означава веднага и механично да спечелиш от това, което би могло да се нарече “рента на мястото”. Едва сте започнали да дишате, и вече сте обвит от няколко слоя медицински умения, психически стимулации, дрехи, храна, парични помощи и, ако всички върви наред, от човешка топлина, обикновено майчина. Всичко това създава мощен полюс на привличане и в същото време е обект на жестока злоба: отвътре, от онези, които се сравняват с най-добре обслужените, и отвън - от онези, които напразно желаят да бъдат част от предимствата на този комфортен остров. А най-лошото е, че тези, които печелят от тази “рента на мястото”, са обречени на дълбоко противоречие със своята система от традиционно “хуманистични” морални ценности, в момента, в който поискат от тях да споделят материалните си облаги с онеправданите в света.
Пререканията между европейските нации относно подслоняването на мигранти драматично го доказва: голямото мнозинство предпочита цинизма пред етичната сплотеност. Светът изглежда не е готов нито за демокрацията, нито за францисканското или бенедиктинското правило - ако приемем, че утопията за справедливо общество води до християнските ордени. Ето защо, за да предотвратят нежелани и нежелателни масови миграции, тези цивилизации не могат да постъпят другояче, освен да предложат помощта си за развитието на поносими условия на живот в страните по произход (на мигрантите - бел. пр.).
- Значи нарастващият популизъм в Европа е по-скоро икономически, отколкото свързан с идентичността?
- Последните популистки движения в Западна и Централна Европа процъфтяват, защото положението вътре в “кристалния дворец” (в книгата си използвам метафората на Достоевски, за да опиша живота в сферата на просперитета) се възприема като нещо, което е напът да стане несигурно. Това е един от парадоксите на ситуацията: “бедните” отвътре и бедните “отвън” не могат да се солидаризират. Бедните вътре в “кристалния дворец” винаги се смятат за богати от бедните отвън. А жителите на двореца, които разполагат със средни или ниски доходи, чувстват притока на мигранти като заплаха за собствения си “късмет” да се родят в Европа. Идеята за агресия срещу тяхната “идентичност” произтича именно от този икономически дискомфорт. Този човек няма да вземе моята “рента от мястото”, защото е различен от мен.
- Залязва ли “демократичният” модел за сметка на “демократурите”, подхранвани от нелиберализма, който виждаме да процъфтява в Унгария или Турция?
- Социалната демокрация е индустриалната и светска версия на бенедиктинското правило, а ние вече не живеем в манастир, който трябва да ни защитава от изкушенията на злото. Да, десетилетия наред социалдемокрацията можеше да претендира, че въплъщава по-малкото зло: тя ни обещаваше да ни пази от войните, от комунизма или фашизма. Но след рухването на Съветския съюз европейските социалдемокрации загубиха този аргумент и голяма част от основанието за своето съществуване. Хората, изгубили надежди за подобрение по социалдемократически път, са подтикнати да отправят изтрезнял поглед към положението си. Разочарованието им се превръща в ярост срещу “системата” като цяло. Оттук и голямото объркване в Англия, възходът на “Алтернатива за Германия” унас, странните коалиции в Италия между “алтернативни” и неофашисти, “жълтите жилетки” у вас, чиято идеологическа хроматография остава предизвикателство за политолозите.
- Посочвате отговорността на медиите и най-вече на социалните мрежи. Не ги ли обвиняваме твърде лесно за това, което се случва в Европа?
- Спомняте ли си диалога между Наполеон и Гьоте в Ерфурт на 2 октомври 1808 г. относно модата на трагедиите, в които съдбата изиграва решаваща роля. “Какво искаме днес от съдбата?, казва Наполеон. Съдбата е политика”. И никой поонова време не е знаел по-добре от Наполеон, че политиката е преди всичко управление на медиите, като редакция на публичните страсти. Къде щяха да бъдат “жълтите жилетки” без френските телевизия и радио? Всичко, което “обществото” знае за себе си, го знае от медиите. Няма невинни медии.
Превод от френски: Галя Дачкова