Кога за последно влизахте в нов Ролс Ройс? Ако не сте, хич не ви и трябва! Видях как става това пред прочутото казино "Монте Карло". Вратите му се отварят наобратно и пътниците, които влизат гърбом към седалките (гушнали торбички с марките на елитни магазини), буквално падат заднешком, надигат се и като се задържат за вратите и залитат, се чудят как изобщо се прониква в проклетото купе. Публиката – а пред казиното постоянно се въртят тълпи от хора – злорадо наблюдава сценката и когато Ролсът тържествено потегля по кръговото, се понася тихо кискане.
Пред красивата сграда остават паркирани няколко най-обикновени лъскави червени Ферарита и редица автомобили от онези, които обикновено виждаме по филмите с Джеймс Бонд.
Прочутото казино е създадено по идея на принцеса Каролина и отваря врати през 1863 година. Причината е повече от прозаична: фамилията Грималди е във фактически фалит. Построяването на казиното обаче не значи успешен бизнес, а е издигната сграда, чиито посетители са далеч от планираното от Каролина. Тя нееднократно опитва да убеди френския предприемач Франсоа Бланк да поеме ръководството, защото вижда огромния му успех в казино "Бад Хомбург", но той все така упорито отказва да „отиде в заточение“ на тази отдалечена и грозна скала. Тогава Каролина (явно принцът е бил напълно безполезен в цялото начинание) прибягва до Евин трик – сприятелява се със съпругата на Бланк и я убеждава, че нейното здраве ще е вечно и непоклатимо, ако се премести в този мек и благ климат. Изведнъж доводите пред френския експерт в хазарта стават необорими. Играта е сериозна: сред инвеститорите е и кардинал Пеци, бъдещият папа Лео ХІІІ!
Изключителен специалист в промотирането на хазарта, Бланк измисля името "Монте Карло", за да звучи мелодично и за мъжете, и за жените. Сградата е достроена, разширена и оформена според виждането на Шарл Гарние – създател и на прочутата парижка опера!
И до днес казиното е основен източник на приходи за фамилията Грималди! А приемствеността и способността на фамилията да оцелява е несъмнена: за първи път родът стъпва в Монако през 1297 г. – около век преди нахлуването на Османската империя по нашите земи.
Всеки може да обикаля и да се снима около прочутия замък на принца.
Предшественикът Рение І е воин, запазил своята фамилия още през 1304 г., а Рение ІІІ управлява до 2005 година. Някъде около красивите стари сгради може би още се носи очарованието на принцеса Грейс Кели – непрежалимата икона на женско изящество, заслужила да бъде част от този свят, бликащ от богатства.
В наши дни, пред казино "Монте Карло", като на Дисниленд, се трупат туристи от цял свят, но само донякъде богатите се уреждат с возене в някой от класните автомобили отпред.
Само на петнайсетина метра встрани от входа на казиното, се намира магазин за сувенири – че къде другаде да бъде? Цените не се различават от нито един друг сувенирен магазин в града, но за сметка на това оборотът му е между 4 и 8 пъти над този на следващия по популярност магазин, който е на пристанището. Продавачка усмихнато обяснява, че касите са поставени така, че докато плаща, човек да гледа към казиното и да му става хубаво, че на една педя от богатите, си е купил нещо на поносима цена. Уроците на Бланк все още са в действие!
В околността са издигнати модерни жилищни сгради, където нито един апартамент не струва под 40 млн. евро.
А който си направи домашно гнезденце точно в този район, обикновено притежава и яхта за около 20-50 милиона.
Опитвам се да разбера кои са тези хора? Актьори, спортисти, мафиоти? Италиански шеф на екипаж на яхта се смее на въпросите ми: „Как кои?! Всички, които изреди, а още медийни магнати, собственици на рафинерии, на диамантени мини, на световни имотни компании, азиатци с огромни компании, араби, притежатели на модерни технологични производства – те постоянно се увеличават. Умните богаташи в наши дни са наследници на умни богаташи от миналото. Дори богатите мафиоти са наследили други богати мафиоти. Само тези с компютрите могат да са новаци, но и те вече създават наследници, които знаят как да управляват империите. Който си купи тук жилище за около 20, 30, 50 милиона, купува яхта и я оставя в това пристанище. Тя е неговото продължение!“.
Дали защото нямам представа какво значи да притежаваш сума с минимум шест нули след първата цифра, все пак питам кому е нужно да поддържа и яхта, и екипаж, и да плаща страховити годишни пристанищни такси, ако разполага с великолепно жилище. „Хей – а ако иска забавление с любовница – къде да отиде този човек?“ – пита ме италианският моряк. Наивно отговарям: „Със самолет да отлети на Карибите на хотел?“. „С всичките десет?!“- „Какво десет?“. „Десет любовници! Кой мултимилионер се забавлява с една жена – нали за целта си има съпруга!“ Италианецът търпеливо попълва празнотите в моето невежество: „На тези яхти се качват най-красивите, най-скъпите, най-изисканите, най-прекрасните жени, които парите могат да купят. Ползват най-пречистения кокаин, техни гости са най-известните изпълнители в шоубизнеса и всичко е елегантно, чисто и отлично платено. За това служат милионите, когато богатите се забавляват“.
Стоя на кея, оглеждам се и осмислям чутото. Пред мен са лодки – по-малки, по-големи, по-ярки, лъскаво сиви, но лодки. А зад тях стои свят, който дори филмите трудно могат да покажат.
Отдаваме се с италианеца на философски размишления за употребата на парите. „С налични пари можеш да си купуваш неща, всякакви неща, можеш да отидеш навсякъде по много пъти, да покажеш на всичките си познати, че имаш страшно много. А после? Ако забогатееш още повече, можеш да си купиш коли, произведения на изкуството, после можеш да започнеш да раздаваш пари, да си много голям, защото решаваш на кого да ги дадеш. Но когато накрая всичко на света ти е по джоба и вече не искаш да купуваш, защото няма смисъл, все трябва да правиш нещо, а то не може да е просто, то винаги е нещо най. И всеки избира своето най“.
Усещам, че италианецът е събрал богати впечатления от много преживявания и е разбрал нещо важно за всеки човек: „Никой не може да притежава всичко и е хубаво да знаеш кога да спреш“.
Това е най-ефектната гледка към пристанището от градината пред двореца на принца
Стоим на плаващия кей с моряка пред яхтата, на която работи. Тя е като средна по размер триетажна къща и питам: „И на тази яхта ли се случват такива неща? С десет любовници и чист кокаин?“. „Е, не очакваш, че точно това ще ти разкажа, нали. Но погледни ето там – и той посочва прилично по размер корабче – всяко акостиране означава седмица забавление от класа!“.
Започвам да соча красивите яхти една по една и италианецът ми разказва онова, което знае, или заради мен си измисля. Категоричен е обаче, че всичко, що е красиво и дизайнерски изпълнено под слънцето – от обувки и очила, през автомобили, та до яхти – е дело на италианци.
Когато обръщам поглед назад към издигнатите над пристанището сгради, те приличат на бетонна гора.
Мястото може да е скъпо и елитно, може да не се плащат данъци върху доходите, но прилича на джунгла от прозорци.
Монако е град-държава с дължина от 2,2 км и ширина от 1700 до 350 метра. Издига се върху скала и най-евтиното жилище, което можете да си купите като пришълец, възлиза на 2,4 млн. евро – нещо като килер с баня и тоалетна, с гледка към стена на друга сграда.
Извън сезона, всички строителни дейности са в разгара си и там, където някой е намерил парченце въздух, вече го запълва с нова сграда. Онези, което са стари и красиви и все още гледат към морето, само до няколко месеца ще бъдат запушени от нови високи здания. Навсякъде се въртят стрелките на кранове. По тротоарите не може да се мине, защото са заобиколени от строителни пана и хората крачат по улиците. А край тях кротко се плъзгат булити, ферарита, ламборджини, макларъни. Странно, но в цяло Монако не се среща ни един еко ентусиаст на тротинетка.
Статистиката е съкрушителна: над 19 хил. души живеят на кв. км., което е значително по-малка средна площ за човек от тази, предвидена по стандартите на ЕС за живот на домашна котка.
В същото време около 35 на сто от населението са милионери. Това обяснява и защо въпреки строежите, по улиците не летят носени от вятъра боклуци. Местното население – хора, родени в града и с родители от града, са едва 8000. И много от тях запазват жителството си, но живеят в други части на Франция.
Сниман от хеликоптер, Монако изглежда така
Безработицата в града е 2 процента или 760 човека. Най-вероятно дори не им се работи. В същото време БВП на жител е 153 хил. долара. За сравнение в Германия е 45 хил. долара, в Норвегия е 82 хиляди, а в България – 8000 долара.
Поради своята относителна държавна и политическа независимост, човек остава неприятно изненадан, когато види, че преминавайки от Италия или от обикновена Франция на територията на Монако, изведнъж трябва да плаща за мобилен телефон, като да се намира в Китай. Затова хитринката е в купуване на местна SIM карта и така се говори свободно с целия свят, а и интернетът е включен.
Всъщност с Монако се свиква лесно и бързо. Причината е, че се обхожда пеша неусетно и макар най-прекрасните места да са направени именно като за туристи, усещането за теснотия в раменете е навсякъде.
Туризмът в града-държава е гарантиран. Посетителите са повече от 6 милиона на година, но онези, които отсядат в хотел са едва 330 хиляди, а общият брой на хотелските стаи е едва 2400 – по-малкоу отколкото в прочутия хотел на Лас Вегас – "Беладжио".
Това е и мястото, където няма как да намерите Airbnb – няма толкова луд човек, който да си купи имот за няколко милиона и да го дава под наем на хора, като подбива цените на местните хотели. А няколко от големите луксозни хотели вече са изградени в морето – насипана е пръст и те са издигнати в открадната от водата територия.
Целият хотелски комплекс е изграден във водата, където е насипана изцяло нова земна основа.
В града работят 600 полицаи и уличната престъпност е нула.
Всъщност няма нищо по-лесно от това човек да отседне в Ница или в Кан и за 30 минути да стига с влака до Монако, ако на всяка цена иска да се разхожда по стръмната улица, която се издига над пристанището и води към казиното. Билет за отиване и връщане е 12 евро.
Всъщност „Бях в Монако“ звучи по-добре, отколкото самото преживяване в Монако. За обикновените хора не е скъпо, защото храната, заведенията, сувенирите са на цени като за туристи, а не за милиардери. Но след като разгледах местата, които са „уау“ и „уоу“, се оказа, че вървя основно по два широки булеварда и вече съм се научила да тичам – за по-бързо - по стръмни улици.
Едно от крайбрежните места, където туристите не пропускат да се снимат.
Извън сезона времето е променливо и изведнъж плисва дъжд. Нищо чудно, че толкова туристи ходят с брандирани местни чадъри – от слънчево, небето става черно за минути. По тротоара никнат ниски палми с широки плътни листа. Заставам под едно палмово листо и се забавлявам как водните струйки се стичат от двете ми страни, но моят био чадър върши отлична работа.
Късно вечерта оглеждам светлините на претрупания град. Не изглежда разкошно, както се надявам, а хората просто са включили лампите си.
Многоетажните кооперации около казиното са ефектно осветени, а на първите им етажи греят магазините на световните дизайнери.
Заставам пред една от тях и гледам: полата върху манекена е направена с фантазия и вкус, за световно име в облеклата става дума! Но в тази пола е втъкнат пуловер, който без никакво усилие мога да намеря за около 10 лева на Женския пазар у нас. Сякаш тихата подигравка на дизайнерите е да отмъщават на клиентите с елементи от облеклото, които нямат допирна точка ни с мода, ни с качество, ни със стил.
Разглеждам внимателно изложените продукти на големите марки.
Някои буквално крещят: „Това качество струва пари, ужасно много пари! Щом ме вземеш, всеки ще вижда, че можеш да си го позволиш!“, а редом с тях стоят смешни неща, които китайците безгрижно произвеждат за по 2 долара, после на повече от 100 процента печалба продават, а в Европа изведнъж стойността им набъбва стократно. Е – глупави ли са богатите или по-глупави са бедните, които мечтаят да притежават същото?
Нещо разтърсващо и болезнено отрезвяващо се кипри зад тези витрини. И докато ме обзема вътрешната убеденост, че не липсата на пари е проблем, а удържането на здравия разум, заставам пред витрина, на която е изложено най-красивото кожено палто, което някога съм виждала. Гледаме се с палтото известно време и решавам, че то няма да ме ухапе, ако вляза в магазина. Търговецът се държи сърдечно, сякаш съм желан посетител, съблича манекена и ми го подава да го облека. Красотата му е неоспорима – направено от няколко вида кожи, то е като цветна картина. И е намалено на 50 процента – едва за 14 хил. евро мога да си го купя! Коментирам, че все пак ми е голямо, а и като тичам към метрото, сигурно ще се изпотя.
Магазините на този производител са общо три във Франция. Продажбата на 80 палта годишно гарантира отличен приход и поддържане на марката – вече 60 години. Опитвам се да отгатна колко ли е надценката, след като магазинът в Монако е на около 30 метра от входа на казиното?
Допирът със съвършенството на лукса всъщност плаши. Богатството не е безгрижие, а друг вид отговорност и трудности, които не подозираме; омраза и съперничество, които съсипват по-бързо от недоимъка; алчност, която замъглява здравия разум. И кое е по-ценно? Да застанеш с някой, който ти е скъп, пред витрина, чието съдържание е недостъпно, или да можеш да си позволиш всичко, докато човекът, с когото живееш, отплава с яхтата и с онези десет най-невероятни красавици, които парите могат да купят?
След няколко дни в Монако, на брега на морето, под танцуващите облаци, между модерните конферентни зали и претъпкания град, завръщането в света на нормалните хора става с обикновен влак, който възстановява усещането за прост уют.
В скалата зад жълтата къща е гарата на Монако.