Десислава Радева: Репликата на Валери Симеонов е позор

Когато в семейството се роди нездраво (в общоприетите разбирания) дете, навярно родителите са изправени пред съдбовно решение – дали да го задържат и отглеждат. Сблъскват се емоциите и надеждата, разумът и мисълта за бъдещето. Но веднъж взето, решението съдържа в себе си осъзната родителска отговорност.

Може би през годините родителите, в моменти на пълно изтощение и отчаяние, са се питали негласно „Дали не сгреших?”. Но бързо, виновно и с неудобство от самите себе си са изхвърляли този въпрос от главите си. Това, разбира се, са само мои предположения.

Когато синът ми беше на 10 години, в класа им дойде Ина - дете с ДЦП. В количка. Добро, усмихнато, слънчево дете. Явно и учителите, и родителите си бяхме свършили добре работата, защото Ина се чувстваше спокойна и съвсем на място в класната стая.

Децата я включваха във всичките си игри, помагаха й, държаха се с нея по същия начин, по който се държаха един с друг. Те я правеха щастлива, защото се усещаше като една от тях. А тя правеше нас, родителите, щастливи, защото учеше децата ни и нас самите на човещина.

Човещина, която не усетих от вицепремиера ни Валери Симеонов.

Репликата, изречена от него преди няколко дни мога да окачествя само с една дума – позор.

Позор за него, че посмя да се отнесе надменно-присмехулно към болни български деца и проблемите на техните родители.

Позор за неговата партия, която самоотвержено го защити с нарочна позиция.

Позор пак за него (вицепремиера ни), когато самодоволно обяви, че стои твърдо зад думите си.

Позор за тези от нас, които са избрали такъв човек да ни представлява и работи в наш интерес.

Предполагам, г-н Симеонов е запознат с член 14 от Конституцията на Република България, където е записано, че семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата.

Има и още един важен текст там – чл.4, ал.2, където Република България гарантира достойнството на личността.

Майките с черни тениски не крещят за привилегии, а се борят за достойно съществуване. За себе си и децата си. Лично за мен те са герои, направили по-трудния, но по-човешки избор, ако помним случая Могилино...

Подходът „Има черни тениски – има проблем...” се е провалил в исторически план. Според мен, за да ни има като българи не бива да се примиряваме с опитите за погазване на човешкото достойнство.
За да е съвсем ясно, ще прибегна до тълковния речник. Не за думата „Човещина”. За нея не е нужен речник, а сърце. А за думата „Позор” - срамно, унизително положение, което предизвиква презрение.

П.П. Прилагам коментар на майка на дете с аутизъм, която познавам и чиято обективност не подлагам на съмнение.