Защо Капоти не написа друг роман след “Хладнокръвно”

<p>На 42 г. Труман Капоти току-що е хвърлил камък в морето на американския роман: &ldquo;Хладнокръвно&rdquo;, книга, която претендира, че всичко в нея е вярно, родена от желанието на автора й да постави началото на нов жанр, <em>non fiction novel, </em>документален роман, на чието написване той е посветил шест години, разследвайки старателно около убийството на семейство Клътър в Канзас, извършено от Пери Смит и Дик Хичкок. Някои казват, че той нищо не е измислил, други - че е новатор.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Противоположност на Селинджър</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Няма значение. Ако Труман Капоти остава едно от най-големите имена в съвременната литература, то е защото неговият роман &ldquo;Хладнокръвно&rdquo; е повлиял и променил (световната) литература за десетилетия напред, чак до днес: на него дължим модата на литературата, основаваща се на някакво произшествие, или романите, които поставят на сцената известни фигури, без преструвките на традиционния роман. Но ако неговата личност се превръща в мит, то е защото той е нещо като противоположност на Селинджър: изложен прекомерно под прожекторите, светски и медиен звяр, той няма да напише друго след този маскен бал &nbsp;освен откъслечни текстове, но никога повече роман.</p> <p>След 1966 г. Капоти пише само новели, статии и портрети на звезди, новела за серия от убийства (&quot;Ковчези по мярка&quot;), сякаш се е опитвал да пародира сам себе си, и три глави от това, за което обявява, че ще бъде неговият голям роман в духа на Пруст, &ldquo;Сбъднати молитви&rdquo;.</p> <p>След 1966 г. той прекарва времето си да пътува, да се среща със своите &ldquo;лебеди&rdquo; (богати и добре облечени светски хора като Бейб Пейли, Марела Аниели, Глория Гинес или Лий Радзивил), да прекарва нощите си в Студио 54 с бандата на Уорхол, да се унищожава бавно с алкохол и кокаин. Превръщайки се лека-полека в една от най-големите загадки в историята на американската литература: какво се е случило след 1966-а, годината, в която от голям писател, който е бил малко светски човек, той се превръща в голям светски човек, който е бил малко писател?</p> <p>Филмът на Бенет Милър &ldquo;Капоти&rdquo; (2005 г.), който проследява разследването и написването на &ldquo;Хладнокръвно&rdquo;, лансира една хипотеза: в крайна сметка Капоти се сближава с един от убийците, Пери Смит, до такава степен, че дори се влюбва малко в него, и неговата екзекуция чрез обесване на 14 април 1965 г. породила у Капоти такова чувство за вина, че той бил парализиран от него, забранявайки си несъзнателно да се осъществи като писател. Вярно е, че, за да завърши &ldquo;Хладнокръвно&rdquo;, той е трябвало да чака (да желае?) умъртвяването на двамата убийци. Той ще излезе от всичко това опустошен, пишейки на един от своите приятели:&nbsp;</p> <p><em>&ldquo;Пери и Дик бяха екзекутирани миналия вторник. Бях там. Останах с Пери до края. Той беше спокоен и много смел. Това беше ужасно преживяване, от което никога няма да се отърся. Някой ден ще се опитам да ти разкажа. Но засега съм все още много разтърсен. С годините много се привързах към Пери. И към Дик също&rdquo;.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Обсебен от обесването</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Неговата връзка с Пери Смит може би се дължала на факта, че те били, всеки по свой начин, изоставени деца, страдащи, че не са били обичани от вятърничавите си майки. Дали Капоти се е идентифицирал до такава степен с младия убиец, че да види в него свой двойник, преувеличен образ на самия себе си, това, в което би се превърнал, ако не бе започнал да пише? Може би в обесването на Пери е видял собствената си смърт, осъждайки сам себе си да изживее останалата част от живота си като един вече мъртъв човек, забранявайки си всяка възможност за превъплъщение, дори и най-вече чрез думите.</p> <p>Без да стане сам убиец и да застреля своите приятелки, разкривайки техните най-интимни тайни в &ldquo;Сбъднати молитви&rdquo;. Капоти прави грешката да публикува няколко глави в пресата. Още с първата, &ldquo;Ла кот баск&rdquo;, по името на шикозния ресторант, в който обядват тези жени от висшето общество, публикувана в &ldquo;Ескуайър&rdquo;, неговите приятелки го бойкотират - сред тях и Бейб Пейли, която той е обичал повече от всичко, която го изоставя също като майка му някога, изпълнявайки така форма на екзекуция, колкото социална, толкова и емоционална, която ще сложи края на написването на този роман.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44685_9I6FpfnHegbqQbzZJsv5abPyufjJdS.jpg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>Ако психологическата интерпретация е правдоподобна, то <em>Quarto</em> ни предлага и някои от големите интервюта на Труман Капоти, както и един текст, който той пише през 1980 г. по повод на писането, откъдето може да се извлече друга, по-литературна хипотеза. Ако 1966 г. се налага като преломна в живота на Капоти, то е, защото тя бележи с &ldquo;Хладнокръвно&rdquo; апогея на неговия романен проект:</p> <p><em>&ldquo;Факторът, който мотивира този избор на сюжет - а именно написването на достоверен преразказ на една реална криминална афера - беше напълно литературен. Моето решение се основаваше на една теория, която нося в себе си откакто започнах да пиша професионално, което правя вече повече от 20 години. Струваше ми се, че от журналистиката, от репортажа може да се извлече нова и сериозна форма: това, което наричах в моето съзнание роман-истина&rdquo;</em>, казва той в едно от тези интервюта.</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Журналистиката като литературен жанр</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Думата &ldquo;истина&rdquo; вече е хвърлена, като зар на масата в казино, защото се касае именно за дума, върху която Капоти залага всичко, литературата и живота си. Откъдето неговият нарастващ интерес към журналистиката, като недостатъчно използван жанр в литературата, с който той иска да свърже наративните техники на романа, за да създаде голяма новаторска книга. Той започва да пише &ldquo;Сбъднати молитви&rdquo; през 1972 г. (ще публикува четвърта нейна глава в пресата, която впоследствие ще премахне), преди да я изостави през 1977 г., преминавайки през период на лична и творческа депресия:</p> <p><em>&ldquo;Каквато е да е била моята мъка, сега аз не съжалявам, че изтърпях това изпитание; в крайна сметка, тя промени изцяло моята концепция за писането, отношението ми към изкуството и живота и равновесието между тях, и разбирането за разликата между истинно и наистина истинско&rdquo;, </em>отбелязва той в текста си &ldquo;Моят живот на писател&rdquo; (1980 г.).</p> <p>Може би това търсене на &ldquo;истинската истина&rdquo; убива лека-полека писателя в него, изправен пред обезумялото търсене на една невъзможна утопия - защото, в крайна сметка, какво е истина и как да се улови това толкова подвижно нещо?</p> <p><em>&ldquo;Като начало, аз мисля, че писателите, дори и най-добрите, &ldquo;над-писват&rdquo;. Аз лично предпочитам да &ldquo;под-писвам&rdquo;</em>.</p> <p>Което ще породи последния му разказ, &ldquo;Ковчези по мярка&rdquo;, с подзаглавието &ldquo;Достоверен нероманизиран разказ за едно американско престъпление&rdquo;, написан през 1979 г. в простата, радикална, почти уорхолска форма на дълга поредица от интервюта, направени от самия Капоти.</p> <p>През целия си живот той се е колебаел между фикцията и реалното, блясъка и истината, между маските и лицата най-сетне. След като е блестял в центъра на своя голям маскен бал, той не спира да сваля маските на своите гости, герои в една социална трагикомедия, която е възнамерявал да разкрие, в нейната жестокост, в гениалните си &ldquo;Сбъднати молитви&rdquo;, за които ще съжаляваме завинаги, че не е избрал да завърши, вместо да се разводнява в журналистиката.&nbsp;</p> <p>Продължавайки жеста на Пруст с &ldquo;По следите&hellip;&rdquo;, този роман <em>&ldquo;не е замислен като банален роман, форма, при която фактите са предрешени като фикция. Обратното, моите намерения са да премахна предрешаванията, а не да ги създавам&rdquo;.</em></p> <p>Но каква цена трябва да платиш, за да свалиш маските на цяло едно общество? Висшето общество го отхвърля, както обществото е осъдило Пери Смит.&nbsp;Заглавието на този роман Капоти е взаимствал впрочем от една фраза на Света Тереза от Авила: <em>&ldquo;Повече сълзи са проляти за сбъднатите молитви, отколкото заради несбъднати&rdquo;.</em></p> <p>Какви са били сбъднатите молитви на Труман Капоти, които той не спира да оплаква? Разбира се, богатството, славата, но има и една последна молитва на олтара на неговото изкуство: смъртта на Пери Смит. Мъртво лице над стегнатия възел, най-накрая лишено от маската на тази фикция, каквато е цялото съществуване, отвело го фатално до последната и непоносима истина: един или друг ден, всичко спира.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44685_LyuqQAUzBMogm4oTJ7k3ZpbK7QEvrV.jpg" /></p> <p><strong><em>Труман Капоти</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>