Йордан Радичков: Безпорядъкът е естественият вид на света. Човекът иска да подреди света, когато е неспособен да тури ред у себе си

Днес се навършват 20 години от смъртта на българския писател и драматург. Снимка: Божидар Тодоров

Убеден съм, че безпорядъкът е естественият вид на света. Това казва в интервю през 1999 г. Йордан Радичков. Днес се навършват 20 години от кончината на българския писател и драматург. Според него хората грешат, като се мъчат да поправят бъркотиите в света. „Човекът иска да подреди света, когато е неспособен да тури ред у себе си“, казва той.

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в  село Калиманица до Берковица. Селото е разрушено през 1969 г. заради строежа на язовир „Огоста“. Жителите му са разселени в околните селища, а къщите - разрушени. Родното си село Йордан Радичков нарича „моята малка литературна орница“ и „село, изпаднало от каруцата на Бога“. 

На шест години той изгубва гласа си, изплашен от куче. Единствен приятел му става глухонямо съседско момиче, което си играело с него. Той не разбирал какво се опитвала да му каже и затова години по-късно разказва: „Винаги, когато пиша, имам чувството, че зад мен стои още един човек и ме гледа през рамото. И се чувствам задължен, когато говоря, да говоря от името на още един човек, който не може да говори -  това е Глухонямата“.  На 13 години Радичков остава без баща.

Началното си образование завършва в съседното село Гаганица. През 1947 г. завършва гимназията в Берковица. По български език и литература учителите не му пишели повече от среден, защото не можел да напише съчинение по правилата. „Няма увод, изложение и заключение. Аз така продължих да пиша до края на живота си. Една история мога да я започна, откъде искам“, казва Йордан Радичков. На въпроса кой е най-щастливият период в живота му, писателят отговаря, че е

благодарен на съдбата, че е роден в Северозападна България. Неведнъж е заявявал, че черпи сюжети за творчеството си от своя роден край, който го омагьосва.

Призванието си открива случайно. Разболява се от туберкулоза и постъпва на лечение в санаториума в Искрец. След като се прибира в родното си село, от нямане какво да прави, започна да пише малки истории и да ги праща до в. „Народна младеж“. Това са „историйки, свързани със сезоните – есен, зима, сняг, дебели преспи…“, казва Йордан Радичков. Пишел ги на ръка и ги изпращал до редакцията на вестника. Главният редактор на „Народна младеж“  Христо Цачев, впечатлен от стила и образността на Йордан Радичков, му предлага да стане

кореспондент на вестника за Враца. Първият му репортаж за вестника е озаглавен  „Ще приберем навреме богатата реколта“.

През 1952 г. е назначен за сътрудник в софийската редакция на вестника. Той  започва да пише очерци, като се подписва с презимето си Димитров. Главният редактор на вестника му предлага да си измисли по-запомнящо се име. Бъдещият писател решава да използва фамилното име на дядо си Трайчо – Радичков. И така под дописка в „Народна младеж“ за първи път се появява името Йордан Радичков. С дописките и очерците за вестника писателят понякога имал проблеми, защото не пишел като другите и особеният му стил обърквал редакторите. Упреквали го, че им дава материали, които не трябват на броя, но ги публикували, защото били увлекателно написани. 

През 1953 г. Йордан Радичков и Дамян Обрешков са командировани от „Народна младеж“ в Източните Родопи. Репортажите си Йордан Радичков пише бързо на машина и без да поправя почти нищо. От пътуването им в градовете Мадан, Рудозем, Златоград те правят пътепис, в който всеки пише своята част, публикувана в няколко поредни броеве на вестника. От тази командировка  Йордан Радичков събира идеи и образи за първия си  разказ  „Той идва, Имигю, чуваш ли“, публикуван през 1953 г. във в. „Литературен фронт“. 

През 1954 – 1960 г. Йордан Радичков е редактор във в. „Вечерни новини“. От 1960 г. до 1962 г. той е в състава на Сценарната комисия към „Българска кинематография". От 1962 г. до 1969 г. Йордан Радичков работи като редактор и член на редакционната колегия  във в. „Литературен фронт“, където завежда отдел „Белетристика“.

В голяма част от произведенията си Йордан Радичков претворява истории за самодиви, караконджули и всякакви чудатости от родното си село Калиманица,

които е слушал да се разказват по седянки. В своите разкази, новели и театрални пиеси Йордан Радичков използва оръжието на гротеската срещу абсурдността на света, пишат от списание „Куриер на ЮНЕСКО“ и добавят, че той черпи изкуството си от селската мъдрост. През 1959 г. се появява първият му сборник с разкази „Сърцето бие за хората". Следват сборниците му с разкази „Прости ръце“(1961),  „Обърнато небе“(1962).  През 1964 г. публикува сборниците с разкази „Планинско цвете” и  „Шарена черга”.  Книгата, с която Йордан Радичков предизвиква полемика в литературните среди с причудливите си герои и случки, е сборникът с разкази „Свирепо настроение", излязъл през 1965 г. В него са публикувани разказите му „Верблюд“, „Патицата“ и „Лисицата, която се преструваше на умряла“. От митичното село Черказки из страната и Европа изплуват странни създания -вълци, верблюди, клюводръвци, спешени врани, жаби, врабчета и лисици, които се правят на умрели, а дръзкото „Мамка му и прасе!“ смущава литературната критика.  От тази книга се появява и символът на Йордан Радичков – суматохата. През 1966 г. писателят издава пътеписната книга за Сибир „Неосветените дворове“, а през 1967 г. се появява новелата му „Козел“.  Следват „Ние, врабчетата" (1968), „Барутен буквар“ (1969), „Скални рисунки" (1970), „Плява и зърно" (1972), „Как така?" (1974), „Малко отечество" (1974), „Спомени за коне" (1975), „Малка северна сага" (1980), „Нежната спирала" (1983), „По водата“ (1983).  Издава романите „Всички и никой" (1975), „Прашка" (1977).  

Белетристичните творби на Йордан Радичков са преведени в повече от 50 страни на 37 езика, сред които на английски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдавски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, руски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, унгарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски език.

По негови сценарии са заснети филмите „Горещо пладне" през 1966 г., „Привързаният балон" през 1967 г. и  „Последно лято" през 1974 г. 

През 1967 г. Йордан Радичков пише първата си театрална пиеса „Суматоха“. Тя е поставена  в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“ на 30 март 1967 г. от режисьора Методи Андонов.  През 1995 г. в Театъра на Българската армия за първи път поставят неговата пиеса „Опит за летене“  под режисурата на Крикор Азарян. По повод премиерата на пиесата Йордан Радичков казва, че вече „никой не иска да хвърчи“. Четири години по-късно на въпроса кого от героите на деня би натоварил на своя балон той отговаря: „Никого не бих качил на балона. „Опит за летене“ е игра за големи деца. Сега ние остаряхме, без да се усетим, убихме децата в себе си. Човек непрекъснато убива нещо в себе си, докато накрая и сам себе си изтреби“.  
На въпроса как се отнася към драматизацията по негови произведения Йордан Радичков отговаря в интервю през 1999 г.  по повод неговата 70-годишнина. „Отнасям се добре, още повече, че някои от драматизациите са наистина хубави. Тук бих споменал „Луда трева“ на Маргарита Младенова в театър „Сфумато“, както и „Епични времена“ на Петринел Гочев в театъра в Пазарджик“, казва той. Автор е на пиесите „Януари", „Лазарица", написана специално за Апостол Карамитев и режисьора Методи Андонов, „Кошници",  „Нова библия", „Образ и подобие".  Пиесите на писателя са поставяни в Австрия, Беларус, Германия, Дания, Естония, Кипър, Литва, Полша, Румъния, Русия, САЩ, Украйна, Унгария, Финландия, Чехия, Швейцария.

От 1973 г. до 1986 г. Йордан Радичков е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет. От 22 май 1968 г. до 29 март 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели, а от 1986 г. до януари 1990 г. - и заместник-председател на българския П.Е.Н. клуб. 

Йордан Радичков е един от 12-те интелектуалци, поканени на 19 януари 1989 г. на историческата закуска с президента на Франция Франсоа Митеран

в посолството на Франция в София, на която са разисквани проблеми на общественото развитие в България,   На 10 юни 1990 г. Йордан Радичков е избран е за депутат в VII Велико народно събрание. На 15 август 1990 г. той подава оставка като народен представител. В речта си от парламентарната трибуна той обосновава мотивите си, като посочва: „Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си. Озлобление, грубост и безпардонност се разплискват навсякъде и във всичко. България продължава да бъде арена на политически борби и страсти. Великото народно събрание също се превръща в такава арена... Нека не забравяме, че има една друга, много по-голяма арена на пристрастия - тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме синините по това сърце“. 

През 1999 г.  по повод 70-годишнината на писателя излиза сборникът „Литературната орница", в който са събрани 42 интервюта с Йордан Радичков от 1962 г. до 1999 г. - четири, взети от представители на различни редакции и публикувани без подпис, 16 - взети от жени и 22 - от мъже. Най-много разговори с Радичков - четири, е успял да направи Атанас Свиленов, следван от Кеворк Кеворкян, Димитър Стайков, Любомира Парпулова и Кристина Патрашкова. От книгата читателят узнава, че любимият звяр на писателя е язовец, че любимият му отбор е „Славия", че ненавижда търпимостта и харесва благонадеждните хора, че няма друго любимо изкуство освен писането. В интервю за годишния алманах за изкуство Et Cetera през април 2001 г.

Йордан Радичков казва, че човек е добре да има повече от една съблазън. За него съблазните са две - прозата и драматургията.

Авторът посочва, че не може да определи дали писането храни душата му и напомня, че освен душата, човек трябва да  подхранва и своето въображение, защото човек без въображение е загубен човек. 

В алманаха той е представен с текстове и негови рисунки, както и със снимки със семейството му, хора на изкуството и от представления по негови пиеси – „Лазарица" с Григор  Вачков, постановка на Младен Киселов и с Рангел Вълчанов под режисурата на Юлия Огнянова, спектакли на „Януари" на Любомир  Шарланджиев и на Стоян Камбарев, „Суматоха" на Иван Добчев и други. На 23 октомври 2003 г. по повод 75-годишнината на Йордан Радичков е представен сборникът „Скитащи думи", включващ непубликувани 50 интервюта с писателя от 1974 г. до 2003 г.  Сред техните автори са Алек Попов, Атанас Свиленов, Лили Маринкова, Валери Найденов, Антоанета Войникова, Иван Матанов с  5 интервюта, Силвия Чолева. 

Йордан Радичков е лауреат на Димитровска награда от 1971 г. Той е носител на орден „Народна република България" първа степен (1979). През 1984 година му е присъдена Международната италианска награда „Гринцане Кавур", учредена от Международното издателско дружество (СЕИ) в Торино и от Общинския съвет в град Алба. Четири години по-късно е удостоен с шведската държавна награда за заслуги „Северна звезда", а през 1993 година е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга. Тогава получава почетен „Ханс Кристиан Андерсен", диплом и грамота. Същата година е удостоен и с първата награда за цялостно творчество на издателство „Христо Ботев“. През 1994 г. е удостоен с наградата на Съюза на българските писатели за детска литература за „Малки жабешки истории". 

На 23 май 1996 г. Йордан Радичков получава наградата „Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство. На церемонията при връчване на отличието писателят казва:  „Чувствам се като бучка захар в кофа с вода“. 

През януари 2000 г. писателят е удостоен с орден „Стара планина" първа степен за заслугите му към съвременната българска литература и приноса му като творец. На 29 ноември 2001 г. Йордан Радичков получава голямата награда за литература на СУ „Свети Климент Охридски" - почетен знак на университета със синя лента и икона на Св. Климент Охридски. „Разкази ме обгръщаха постоянно и отвсякъде, вълнуваха ме, вселиха се някак си в мен, завладяха ме целия", казва Йордан Радичков по време на церемонията, на която ректорът на университета проф. Боян Биолчев обявява, че кандидатурата на Йордан Радичков за Нобелова награда за литература ще бъде изпратена в Стокхолм на 3 декември 2001 г. За втори път писателят е номиниран за Нобелова награда за литература. Първият път е през 1981 г.  Той е единственият българин два пъти номиниран за Нобелова награда за литература. На 14 ноември 2003 г. писателят получава държавната награда „Паисий Хилендарски“. 

На въпроса какво мисли Радичков за Радичков през 1999 г. , писателят отговаря: „Аз започвам да се губя от самия себе си и сутрин, като се бръсна и се гледам в огледалото, виждам все по-слабо и бледо очертани контурите си.  Боя се, че някоя сутрин, като стана и погледна огледалото, няма да видя нищо".  

Йордан Радичков умира на 21 януари 2004 г. След смъртта му на негово име е наречен централният площад в Берковица, а през 2017 г. в града е открит културен център „Йордан Радичков".  През септември 2007 г. в Берковица е открит паметник на писателя, наречен „Дървото на живота“. Той е изработен от вековен бряст, върху чийто ствол са изобразени герои от произведения на Йордан Радичков – врабчета, свраки, кучета. Дървопластиката пресъздава селския бит на магичните Радичкови разкази. Необикновеният паметник е изработен от скулптора Димитър Симеонов – Гоцак и дърворезбаря Чавдар Антов. На 14 ноември 2007 г. паметник на Йордан Радичков е открит в градината до Националната художествена галерия в София, на 20 ноември 2008 г. е открит паметник на писателя в Монтана в градския парк „Монтанезиум". Паметникът е дело на скулптора Георги Чапкънов. 

На 22 април 2020 г. община Берковица учредява литературна награда на името на Йордан Радичков, която се връчва на автори, издали сборник с разкази през последните две години.  На името на писателя е наречен връх на остров Ливингстън. 

Източник: БТА

Следвайте "Гласове" в Телеграм