- Автор: Анри Перюшо
- 10 Sep 2020
- 385
- 1
На 29 юли, в един часа и половина сутринта, Винсент ван Гог се отпуска в леглото си. Той е издъхнал. Спокойно. Без нито дума. Без нито една жалба. С покоя на онези, които знаят. Той е на тридесет и седем години.
<p>Неделя, 27 юли, следобед – горещ следобед, Винсент ван Гог броди из полето. Един случайно минаващ селянин го чува, както си говори сам на себе си:</p>
<p>„Невъзможно е! Невъзможно е!”.</p>
<p>Ван Гог изважда от джоба си пистолет, насочва го към гърдите си, натиска спусъка. И ето! Всичко е свършено.</p>
<p>Сухият пукот на изстрела слага край на всичко, което е правило живота тъй безнадеждно непоносим за Винсент – и на угризенията, и на жестокото чувство, че е не друг, а винаги само той, този луд, който рисува, този болен, който сковава и обременява живота на близките си, този неудачник, този виновник, този прокълнат.</p>
<p>Наред с картините, рисунките и акварелите на Ван Гог, писмата на художника, които са запазени, представляват изключителен литературен документ. 652 (шестстотин петдесет и две) писма, които Винсент е писал на брат си Тео, са издадени от снаха му, избрани мисли от които публикуваме:</p>
<p>„Моите картини – казва Винсент ван Гог – са почти вик на отчаяние!”</p>
<p>„Търси светлината и свободата и не затъвай твърде дълбоко в калта на този свят!”, пише Винсент на брат си Тео.</p>
<p>Винсент ляга болен, посреща болестта с възторг, приемайки като Паскал, че тя е „естественото състояние на християнина”. Sorrow is better than joy (<em>Скръбта е по-добра от радостта</em>). „Да бъдеш болен, подкрепян от ръката Божия – пише той, – и през тия дни на болест да ти идват други мисли и нови стремления, които не можеш да имаш в нормално състояние, и в тези дни да усещаш в себе си една по-гореща вяра и по-крепко упование – това не е лошо”.</p>
<p>„Любовта към изкуството ни отнема истинската любов. Намирам, че това е ужасно вярно, но пък и истинската любов убива желанието за изкуство. А понякога се чувствам вече стар и разсипан и все пак достатъчно жаден за любов, за да не се въодушевявам от живописта. За да успееш, трябва да си амбиционен, а амбицията ми се струва нелепост.”</p>
<p>Винсент с е е спуснал в пъкъла на милосърдието, на тази caritas, която пронизва с мрачни тонове творбите му. Той е стигнал до предела на физическите си възможности. По това време той рисува едно „Дърво, брулено от вятъра”, проникновен образ на една съдба, която познава себе си, която съди с прозрение за света и за себе си.</p>
<p>„Да, за мен драмата на бурята в природата, драмата на страданието в живота е най-съвършеното нещо. Раят е хубав, но Гетсиманската градина все пак е по-хубава.”</p>
<p>„Предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали, защото в човешките очи се крие нещо, което го няма в катедралата, па макар тя да е най-величествената и най-внушителната.”</p>
<p>Колкото по-стихийна е любовта му, колкото по-бурна е неговата страст, толкова по-рязко се очертава разривът му с хората, които и не мислят да искат такова себеотричане, които просто желаят, щото в техния живот без пориви да се установи някакъв лек modus vivendi, изтъкан от отстъпки и компромиси. Винсент не забелязва този разрив, не долавя, че могъщата страст, властните потребности, които го обладават, могат само да го превърнат сред ближните му в някакъв неразбран самотник, в изгнаник. Всички го вземат на подбив.</p>
<p>Винсент не иска да знае за присмеха. Той упорито следва пътя си. Той не е от хората, които се вричат с половин уста, които щадят другите или себе си. С каквото и да се залови, той не може да спре насред път и да се задоволи с приблизителното.</p>
<p>Винсент ще върви по своя път докрай, какъвто и да е изходът от тази безнадеждна борба. Той не е от тия, които имат нужда от надежда, за да действат, от успехи, за да постоянстват. Той е от тия, които знаят отнапред, че ще бъдат победени, но не се предават и вървят напред. Той е от племето на бунтовниците.</p>
<p>„Откакто съм на този свят, се чувствам като в затвор. Всички ме смятат за излишен човек. И все пак – добавя през сълзи той – аз мога да направя нещо. Знам, че съм роден да направя нещо, което никой освен мен не може да направи. Но какво, какво е то? Все не мога да го открия.”</p>
<p>„Вместо да се поддам на отчаянието, предпочетох действената меланхолия, доколкото действието беше по силите ми или, с други думи, предпочетох меланхолията, която се надява, която се стреми и търси, пред меланхолията, която стига до мрачно и бездейно отчаяние.”</p>
<p>„Види ли ме някой селянин, че рисувам някакъв стар дънер и работя цял час, без да мръдна, той ме смята за луд и ми се надсмива – пише Винсент на брат си Тео. – Изисканата дама, която цупи нос пред някой груб работник, облечен в просмукани от пот дрехи, не може, разбира се, да проумее как един художник може да иде сред рибарите в Хейст или сред миньорите в Боринаж и да слезе в галериите на една мина – и тя стига също до заключението, че съм луд.”</p>
<p>„Ако не се осмелявахме да не отстъпваме пред някои неща, ние не бихме били достойни и да живеем” – разсъждава Винсент.</p>
<p>„Не бива да си правим илюзии – пише Винсент на художника Ван Рапард, – а да се подготвим за това, че няма да ни разбират, че ще ни презират и хулят и въпреки всичко трябва да съхраним смелостта и въодушевлението си.” Правдивостта, искреността, доведена до краен предел, трябва да бъдат едничките ни водачи.</p>
<p>„Който иска да направи нещо добро или полезно, не бива да залага на всеобщото одобрение или възхищение, нито да го желае, а напротив, да разчита на симпатията и подкрепата на няколко големи сърца и на още неколцина други” – тази мисъл никога не е напускала съзнанието му и ще бъде неговото верую.</p>
<p>„Добре знам, че ще ме разбират все по-малко и по-малко. Какво значение има, че се отдалечавам от другите! За масите ще бъда загадка, за неколцина ще бъда поет, а рано или късно доброто заема мястото си.”</p>
<p>Материалните затруднения, лишенията, немотията са само цената, която той трябва да заплати за правото да бъде един от избраниците на човешкия род. Всичко се заплаща.</p>
<p>„Ще търпим бедност и лишения, докогато е необходимо. Както правят обсадените в един град, които отказват да се предадат.”</p>
<p>Живописта и само живописта ще бъде смисълът на живота на Винсент. Той се е простил със света: в дъното на наранената си душа той се е отказал завинаги от надеждата да вкуси неговия покой и блага – жена, деца, дом, живот като всички хора.</p>
<p>Нека припомним, че за „Червено лозе”, единствената картина, продадена, докато Ван Гог е бил жив, били заплатени 400 франка.</p>
