Цигуларката Чжан Чжан: Моят отговор на онези, които виждат расизъм в класическите оркестри

Г-н Ибрахим Маалуф, известен тромпетист и композитор, в туит на 1 януари 2012 г. повдигна въпроса за “липсата на многообразие в прочутата Виенска филхармония”. Позволих си да му отговоря в тази социална мрежа. Тогава започна полемика.

Може би можехме да приемем, че има несъгласие между нас, но нещата взеха друг обрат. На 12 януари 2021 г. г-н Маалуф, за разлика от мен, беше поканен в предаването «C à Vous» по France 5 и успя да представи своята версия в тази полемика пред френската публика. Тъй като не ми беше дадена възможност да представя моята версия, аз съм признателна на FigaroVox (страницата за коментари и анализи на "Фигаро", бел. ред.), че го направи. За мен това е един вид право на отговор на казаното в това предаване.

Недобросъвестност и необосновани твърдения

В началото на това предаване г-н Маалуф и г-жа Алиет дьо Лальо (журналист и колумнист във France Musique - бел. ред.) заявиха, че липсата на музиканти от етническите малцинства и на музикантки във Виенския филхармоничен оркестър, както и в целия сектор на класическата музика, непременно се дължи на систематична, сексистка и расистка дискриминация. Това е сериозно обвинение. Аргументът за съществуването на параван на конкурсите за набиране на музиканти, който изтъкнах, за да защита сектора на класическата музика, е знак за недобросъвестност, добавиха те. Според тях параванът е напълно безполезен, защото дискриминацията все пак се случва.

Параванът е бил въведен през 70-те години, след като Нюйоркската филхармония е съдена за расова дискриминация от две афроамерикански музикантки. По онова време в големите симфонични оркестри е имало 6% жени. След въвеждането на прослушванията “на сляпо”, броят на жените музиканти значително се увеличава: те са 30% в Бостънския симфоничен оркестър и 50% в Нюйоркския филхармоничен оркестър. Повече жени печелят прослушванията, защото повече жени се кандидатират.

Във Филхармоничния оркестър на Монте Карло, на който съм член от 2000 г., от 88-те музиканти, представляващи 17 нации и дирижирани от японски диригент, има 30 жени и 58 мъже. От 39-те музиканти, наети през 2000 г., 23 са жени, 11 от които са солисти.

Въпреки че няма официална документация, показваща пола и етническия произход на кандидатите, кандидаствали през последните 20 години, аз направих някои проучвания и се консултирах с нашия генерален мениджър, който отговаря за организация на всички конкурси, и нашия пианист, които акомпанира на кандидатите по време на конкурс. През последните 20 години си спомням само за един кандидат от различен произход (неазиатски), млад талантлив музикант от африкански произход, и той спечели мястото на втори солист. След две години при нас, той се издигна на по-висок пост като първи солист в един от най-престижните френски симфонични оркестри на национално ниво.

Ако искаш да докажеш, че съществува “конкретна и систематична дискриминация” в европейските оркестри за нашето поколение, независимо дали по време на конкурси (със или без параван), или в пробния период, е добре да предоставиш фактически данни за броя на кандидатите с различен произход, които наистина са се представили. За да има реален случай на дискриминация, първо има нужда от реален кандидат. Да се отправя обвинение, без да се провери тази връзка, би било толкова абсурдно, колкото да се направи извода, че ПСЖ е виновен за синофобия, тъй като не виждаме нито един играч от Източна Азия в отбора. Ако някой стигне до такова заключение, без да предостави доказателство за броя на квалифицираните азиатски играчи, които са били отхвърлени единствено въз основа на цвета на кожата си, това според мен би било знак за недобросъвестност.

По време на това предаване на France 5 историческото наследство на класическата музика беше обвинено, че предлага малко възможности на жените и неевропейците. И участниците заключиха, че има широкоразпространен расизъм и сексизъм в сектора на класическата музика. Според мен тези примери биха послужили много по-добре като мерителна пръчка за наблюдение на напредъка, който сме постигнали през последните десетилетия, вместо упорито да бъдат размахвани като доказателство за първороден грях, оръжие за опозоряване и дискредитиране на цялата ни професия.

Разбира се, аз познавам случая с арфистката Анна Лелкеш, която трябваше да изчака 26 години, за да стане щатен член. И случая с един японски кандидат, който е бил отхвърлен от журито заради произхода си, според мемоарите на бившия президент на Виенския филхармоничен оркестър Ото Щрасер, публикувани през 1970 г. Но някои не говорят за нищо друго, когато споменават този оркестър. Същите невинаги споменават броя на жените, които са се влючили оттогава в оркестъра, включително първа цигулка. И изглежда не ги интересува броя на различните националности, представени в този оркестър. Може би защото са твърде заети да се изумяват от цвета на кожата на артистите?

Ибрахим Маалуф и Чжан Чжан

Когато се присъединих към Филхармоничния оркестър на Монте Карло, и то в секцията на първата цигулка през 2000 г., преди нашето пристигане имаше само две жени от общо 15 цигулари. Сега секцията на първите цигулари има 16 членове и само шестима от тях са мъже. От четирите соло цигулкови позиции, три са жени. Важен аспект на нашата професионална среда, който почти не се споменава пред широката публика:

няма разлика в заплащането между мъже и жени в симфоничния оркестър.

На музикантите се плаща според мястото, която заемат, заплатата се определя в зависимост от длъжността, а не от биологията на музиканта. В това отношение мисля, че сме изпреварили много други сектори, където жените са много по-ниско платени от своите колеги мъже.

“Глобален социален провал” на класическата музика, както заяви един участник в същото предаване на France 5, сериозно? Докато в много райони по света момичета са осакатявани в името на традицията, лишени от свободата да избират своя партньор в живота, жертви на насилие и злоупотреби, дори в Европа, някои жени все още трябва да представят удостоверение за девственост преди брака… Не мисля, че един симфоничен оркестър е първото бойно поле за автентичните активисти, които се борят за “овластяване” на жените!

Вярвания и факти

Има разлика между това да имате музика в живота си и да изградите живота си в музиката. За да станеш класически инструменталист от високо ниво, са нужни средно от 15 до 20 години непрекъснато обучение, които започват още в ранна възраст, в зависимост от инструмента, понякога още на три години. Продължителността на индивидуалните упражнения може да продължи от 3 до 8 часа на ден. Не всички деца искат да следват този път, който изисква да се откажат от други дейност и обучение по пътя. Не всички родители деца искат детето им да започне такава кариера. Дори след като достигнете професионалното ниво, конкуренцията е силна, а в тази професия никога не трябва да спираш да се упражняваи, така както един атлет от високо ниво не може да спре да тренира. Никога не си приключил, дори майсторите на най-високо ниво трябва да работят усърдно всеки ден, за да поддържат своето изкуство.

Ако искаме да видим повече многообразие в големите симфонични оркестри, на първо място се нуждаем от деца с различен произход, които да изберат да превърнат музиката в кариера за цял живот. През последните седмици получих много коментари в социалните медии, които ми се караха, че “класическа музика по своята същност е елитарна”, “дава малко или никакъв достъп на децата с различен произход, които често са в икономически неравностойно положение”. Тъй като не съм учила във Франция, направих някои проучвания. И моите заключения противоречат на тези твърдения: един от най-добрите ми приятели е израсъл в Шоази льо Роа през 70-те години, родителите му плащали между 60 и 100 франка годишно, за да учи китара и виолончело в местната консерватория, включително заема за инструменти. Фотографът на моя екип е учил цигулка десет години като дете в школа по музика в Ландерно в края на 90-те години. Годишната такса била около 600 евро, наемът на инструмент - 100 евро. Други приятели ми разказаха, че четирите им деца са посещавали курсове в музикалната школа в тяхната община в парижко предградие, защото таксата варирала според доходите на родителите, за да направят курсовете достъпни за всички (crr.paris.fr grilles_tarifaire_du_CRR_de_Paris.html).

Зададох подобни въпроси на мои приятели в Австрия: много музикални школи са напълно безплатни. Във Виена 31 музикални школи и 52 основни училища предлагат курсове по музика и пеене. Музикалните школи предлагат достъпни курсове до 25-годишна възраст. В платените школи един семестър струва около 54 евро и 311 евро в зависимост от инструмента. Във Франция забележителни образователни музикални програми, като Démos, Orchestre à l’Ecoles, Un violon dans mon école, директно пренасят музиката до учениците. Има множество безплатни концерти през цялата година в Австрия, както и във Франция. Цената на билетите за всички концерти на класическа музика включва достъпна тарифа за младежи и студенти. В Парижката филхармония цените са от 8 евро за младежи до 28 години. Предлагат се и намалени тарифи за хора, търсещи работа и т.н. (www.philharmoniedeparis.fr).

Неотдавна беше изнесена забележителна програма на Чайковски и Берлиоз, на 27 и 28 януари 2021 г. от  Парижкия оркестър под диригентството на маестро Пааво Ярви във Филхармонията и тези изпълнения, излъчвани на живо, бяха напълно безплатни. Изкуството, възприемано като “елитарно”, всъщност е по-достъпно от концертите на “популярна” музика (колко струват билетите, за да чуете известни артисти в зала “Берси”?). В такъв случай трябва ли все още да се твърди, че класическата музика е “затворена”?

И ако децата от малцинствата предпочитат да следват пътя на музиканти от различни стилове, кой има право да им каже, че трябва да искат да свирят класическа музика? През 2020 г. Франкофонска изпълнителка на годината беше певицата Ая Накамура, наскоро четохме много за изпълнителката Камелия Жордана, която току-що завърши двоен диск, или самия г-н Маалуф, който е известен джаз музикант и композитор. Не са ли тези музиканти също легитимни модели за следване? Или се твърди, че класическата музика превъзхожда другите музикални стилове? До такава степен, че се е превърнала в политически залог?

Един конкретен израз по време на този дебат в предаването C à Vous привлече вниманието ми: жуналистката г-жа Алиет дьо Лальо описа философията на членовете на Виенския филхармоничен оркестър, който се състои в търсене на художествено единство, като

“желание за етническа чистота”.

Този изключително конотиран израз носи тежък товар. Вярна ли е тази оценка? Може ли да се сравни стилистичното единство на един оркестър с желанието за “етническа чистота”? Има артисти, които са способни да преминават през много музикални стилове с такава виртуазност и артистично майсторство, големият джаз китарист Джон Маклафин е прекрасен пример за това. Но те са рядкост. Лиричната оперна певица невинаги е взаимозаменяема с поп дива. Една руска балерина от високо ниво не танцува непременно танго или хип-хоп със същото майсторство и обратното. В класическата музика съществуват различни стилови школи: естетиката на прочутата френска “малка хармония” е много различна от тази на техните колеги, обучени в германските традиции. Както художниците могат да са последователи на различни школи, един и същ пейзаж, нарисуван от Андре Дерен би бил различен от същия пейзаж, нарисуван от Егон Шиле, но и двата могат да бъдат с възвишена красота. Въпреки че изглежда, че всички свирим една и съща музика с едни и същи инструменти, има разлика във вкуса и артистичния израз.

Несправедливо е да се смята за неразумен или дискриминационен избора на един оркестър и съставите, които искат да набират артисти, говорещи същия “музикален” език. Прочутият театър Кабуки в Япония, 400-годишна традиция само с японски мъже изпълнители, набира само млади артисти, обучени от тях самите, често от баща на син. Той е почитан от ЮНЕСКО като нематериално културно наследство на човечеството, насърчено да съхрани своята уникална културна традиция. Подобно уважение се отдава на много форми на изкуство и културни традиции по света. Въпреки че класическата музика е широко изучавана и ценена по целия свят, тя е форма на изкуство, която произхожда от Европа и според мен е една от най-отворените и приобщаващи културни традиции. Всеки един от нас, класическите музиканти, е на първо място ученик и години наред следва учител. Така нашето изкуство се предава от човек на човек, независимо от пол или етнически произход. Фактът, че заемам позиция в европейски симфоничен оркестър, свидетелства за тази отвореност.

Освен това, в други райони на света, съществуват симфонични оркестри, съставени изцяло от азиатски, африкански, южноамерикански и арабски изпълнители. Критикуваме ли тези състави за тяхната липса на многообразие? Няма никакво художествено основание да се иска от един оркестър да отразява етническия състав на града или страната, които представя. Изискваме ли от следващия френски отбор да направи същото, когато отиде на Световната първенство? или на олимпийските игри? ила на Ванде Глобус? или на обиколката на Франция?

Недостойни атаки

Г-н Маалуф посочва в предаването C à Vous, че е получил смъртни заплахи след нашето несъгласие в Туитър. Много съм шокирана да чуя това. Никой не трябва да бъде подлаган на този вид насилие. Надявам се, че г-н Маалуф е обмислил съдебни действия срещу извършителите. Свободата на изразяване означава, че всеки от нас има право да изкаже мнението си. И цензурата чрез външен натиск и заплахи с насилие е неприемлива. Бих искала да успокоя г-н Маалуф: този, който е отправил толкова гнусни заплахи, няма нищо общо с мен и не мисля, че някой в света на симфоничните оркестри би искал да се държи така.

Аз от своя страна не съм получила толкова насилствено послание, а само обичайните подигравки “вие сте шпионка на китайското правителство”, “вие сте само робот, произведен в китайски завод”, “вие сте само анонимна завистлива музикантка, работеща в неясен оркестър, нямате право да говорите” и т.н. Въпреки това бях информирана от ръководството на моя оркестър в Монако, че важна личност от френската телевизия, представила се за приятел на г-н Маалуф, се обадила, за да пита дали има начин да ме “накарат да млъкна”. Не е толкова сериозно като смъртните заплахи, разбира се, но въпреки това е неприятно.

Г-н Маалуф говори за болката, която е изпитал заради “невярна информация”. Той припомняше предишно обвинение, по което е бил оневинен от съда (Ибрахим Маалуф беше осъден на първа инстанция от наказателния съд в Кретей на четири месеца затвор условно за сексуално нападение над малолетна и беше освободен от апелативния съд в Париж през 2020 г. - бел. ред.).

Докато го гледах да говори по телевизията за гнева и тъгата си от тези обвинения, си зададох въпроса: защо той прави същото с мен?

Г-н Маалуф е ровил в миналото ми.

Той е намерил интервю от 2011 г. и изваждайки го от контекста, е направил скрийншот на изречението, в която говоря за най-трудния момент от детството ми: когато родителите ми трябваше да вземат непосилното решение кое от децата си да оставят, когато ни беше разрешено да напуснем Китай в края на културната революция.

Ако г-н Маалуф е искал да ме нарани, той е успял. Винаги съм изпитвала дълбока тъга и голяма вина към по-малкия ми брат, който беше едва шестгодишен, когато ние заминахме. Членовете на семейството, с което го оставихме, невинаги са били любезни с него. Като дете, брат ми е бил подложен на психически тормоз. Тези родители често му казвали: “ти си лошо дете, никой не те иска, дори родителите ти те изоставиха, защото не струваш нищо”. Тази раздяла остава дълбока рана в моето сърце. По онова време нямах и десет години, това беше избор, който е бил предложен на родителите ми, за да ги разубедят, да им попречат да заминат. Лесто е да съдиш с думите: “как може родители да изоставят детето си!”.

Лесно е когато хлябът и свободата ти не са застрашени.

Обвинява ли г-н Маалуф мигрантите и бежанците, които бягат от бедността, преследването и войната, оставяйки скъпи хора зад гърба си? Г-н Маалуф е дете на имигранти, самата аз съм имигрантка, реалността за едно имигрантско дете за мен не е история, която са ми разказвали родителите ми в комфорта на буржоазно парижко възпитание. Аз бях там, с моята цигулка половинка, живееща живота на пътуващ акробат, който ден след ден се бори за оцеляването си.

Г-н Маалуф смята, че му е позволено да ме обвинява публично, че съм забравила миналото си: не, господине, не съм го забравила. Нито 9-те квадратни метра на семейния ни дом за четирима души, нито денят, в който китайската полиция дойде да арестува баща ми за това, че е присъствал на митинг на “Тянанмън” в почит на Джоу Енлай. “Богатият братовчед” в Тайланд, който е платил за образованието ми според туита на г-н Маалуф, беше братовчед на майка ми, който дори не говореше китайски. Дадоха ни съблекалнята до басейна си, за да живеем там в продължение на една година. Всяка вечер ни канеха да вечеряме с него, но през деня, когато той беше в офиса си или играеше голф, бяхме на милостта на слугите: ако готвачът ни забравеше или не искаше да си направи труда да ни даде да ядем, ние трябваше да гладуваме, очаквайки вечерята, твърде засрамени, за да протестираме. Освен това този братовчед не ни даваше пари и не е плащал образованието ми.

Първата си работа получих на 11-годишна възраст в Симфоничния оркестър на Банкок. Родителите ми нямаха пари, за да ме изпратят на училище. За първи път посещавах редовно на училище на 18-годишна възраст, когато получих пълна стипендия за Rice University в Хюстън, САЩ. Г-н Маалуф е прав, когато казва, че като имигрантско дете без пари не съм успяла сама да стана професионален музикант. През целия си път получих много подкрепа от много доброжелателни хора. От моите учители, избягали от нацистките или съветските преследвания; от хората в Монако, които ме накараха да се почувствам добре дошла. Въпреки че нямам семейство в Европа, това е мястото, където се чувствам у дома.

ZhangomusiQ бе създадена от благодарността, която изпитвам за цялата доброжелателност, която ми бе дадена по пътя. От 2005 г. сме организирали над 70 концерта, като 100% от приходите им бяха дадени за различни текущи хуманитарни и екологични проекти. Нашите концерти подпомогнаха НПО в над 35 страни. Сред техните дейности можем да споменем построяването на две училища за момичета в Афганистан, достъпа до питейна вода в села в Камерун, стипендии за слепи сираци в Югоизточна Азия, помощ за жените жертви на войната в Конго, за да могат да стъпят на краката си, помощ за жертви на природни бедствия, за възрастни хора, живеещи в бедност във Франция и, освен това, за опазването и спасяването на  средиземноморските костенурки.

От 2017 г. с щедрата подкрепа на правителството на принца на Монако предприехме тригодишно световно турне с джаз китариста Леополдо Джанола, изнасяйки благотворителни концерти в Европа, Азия и Африка. По-близо до дома ми, всеки месец изнасям концерти с пианистката Елжбиета Зиомек Фрингант в Центъра по геронтология за пациенти с болестта на Алцхаймер и възрастни хора в старчските домовете в Монако, много изолирани през дългите месеци на карантината. Може би не е много бляскаво, но за мен най-хубавите моменти са, когато стая, пълна с 90-годишни хора, пее Химна на любовта заедно с мен.

Заключение

Вярвам в промяната чрез действие, незамисимо от мащаба на проекта, независимо дали помага само на едно дете, на един възрастен човек или спасява малка частица от природата. Всеки може да направи нещо, за да направи света по-добър. Вместо обвинения, нека изберем участието. Вместо разделение, сътрудничеството. Музикалният сектор е изправен пред най-голямото си предизвикателство поради световната пандемия, време е проявим повече солидарност, можем да постигнем по-голям напредък, когато работим всички заедно.

И накрая, приветствам инициативата на г-н Маалуф за създаването на нов оркестър, в който да се включат артисти с различен произход. Ако г-н Баренбойм е неговият вдъхновител, проектът със сигуронст ще се увенчае с успех. Що се отнася до поканата да работя с него, която г-н Маалуф ми отправи по време на участието си в предаването C à Vous, му отговарям: благодаря за жеста, моля, предложете мястото на някой, който все още няма място в оркестър, някой, който би могъл да се възползва повече от мен от такава възможност.

Музиката е човешки език. Във всички райони по света хората пеят, танцуват, създават музика от памтивека. Въпреки че не говорим един и същ език, можем да си разбираме песните. Многообразието на езиците и музикалните култури е свидетелство за нашата обща човечност. От Пекинската опера до песните на масаите, от “Мисисипи Блус” до “Алтай Хай”, музиката е нашето общо наследство, в цялото си разнообразие и красота, обединяващо всички хора със своята универсалност.

Свързани статии: Спор за етническото многообразие на Виенската филхармония

Превод от френски: Галя Дачкова