- 10 Sep 2020
- 228
- 15
От години гледам да изпозвам само таксита. Не крия, че не обичам градския транспорт. Той е неудобен и нечист, а да гледаш хората, които се возят, съвсем не е нещото, което можеш да си пожелаеш като случване, особено напоследък. Не казвам, че таксиметровият транспорт е перфектен. Книгите ми с проза са изпъстрени с образи на таксиметрови шофьори, достойни за капричосите на Гоя. От друга страна, трябва да си луд, за да оспориш, че тази работа е особено неприятна и трудна. Както всяка работа, свързана с близки контакти с непознати. Както и да е, трябваше да отида някъде и наех такси. Качих се. Шофьорът беше невероятен, перфектен. Тих, учтив, коректен. Почудих се. После се ядосах на себе си, защо трябва да се чудя, вместо да се радвам, помислих си. И се зарадвах. Пътувахме си и се разговорихме. Проведохме чудесен разговор за християндемокрацията. В света и тук.
<p>Говорихме за непостоянството. За това, че когато гласува, българинът се държи като луд с картечница. Той не е постоянен в избора си. Изборът му се базира на някакви необясними месианство и екзотика. В нормалния свят, когато някой е консерватор, той остава такъв за цял живот. И обратното. Познавам възрастни хора в Дъблин, които посещават един и същ пъб повече от 40 години. В англосаксонските пъбове, както знаете, няма келнери, всеки си взима пинтата бира от бара. Само на онези възрастни честни и пенсионирани миньори барманът носи лично халбата, а опашката пред бара почтително чака. Нормалните държави се държат с гражданите си като барманите в тези пъбове. Тук държавата се държи с нас като градски транспорт или като повечето таксиметрови шофьори.</p>
<p>Посмяхме се с моя каб-драйвър. Горчиво. Пристигнах, разделихме се, платих. Ръкувахме се и си обещахме да се надяваме. Знаех, че съм срещнал истински човек. Денят не бе загубен.</p>
