- Автор: Гласове
- 26 Март 2022
- 6901
- 22
Петер Хандке, Снимка: "Ел Паис". Автор: Марк Басетс, “Ел Паис”
"Седнал на масата на бившето “Кафе де троа гар”, едно от местата в последната му книга, той заявява: “Аз не съм сноб. Денди съм”.
“- Романтик?
- Да, заклет романтик”.
Нобеловият лауреат не е утолил жаждата си за писане. “Много безразсъдна постъпка”, отбелязва той по повод решението на Шведската академия. “Особено заради Югославия, нали?” (...) Хандке не съжалява за книгите като “Зимно пътуване до Дунав, Сава, Морава и Дрина”, нито за други за войните на Балканите. “Нито една дума не е лъжлива”, уточнява той. “Когато говоря, да, евентуално… Но е различно, когато пиша. За мен писането е светилище, не катедрала, а малък параклис в провинцията, в района на Ла Манча, в Испания, или на някое място, отнесено от вихъра и пясъка, както и, може би, малка пеперуда, също немного красива”. В интервю за испанския вестник “Ел Паис” Нобеловият лауреат за литература разказва за майка си, връща се и към полемиката, породена от книгите му за войните на Балканите и най-вече за близостта си с Милошевич.
“Защо, защо, защо?”, отвръща Петер Хандке, носител на Нобелова награда за литература през 2019 г., въпреки че интервюто току-що е започнало в този слънчев мартенски ден. Намираме се в къщата му в Шавил, селище в предградието на Париж, където се е установил преди 32 години. “Ако въпросът започва със “защо”, никога няма да мога да ви дам отговор”, уточнява той.
Авторът на “Страхът на вратаря при дузпа” веднага зададе тона, едновременно приветлив и мнителен, непрекъснато подлагащ на съмнение думите, които използваме, всяка словесна конструкция. “Трябва да започнем така, сякаш нищо не е било правено преди”, защитава се той. “Сякаш писането не е съществувало преди, сякаш това са първите думи или, още по-добре, първите изречения”.
След смъртта на Гюнтер Грас Хандке (Грифен, Австрия, 79 г.) е основният жив класически автор на немската литература. Навремето той олицетворяваше и най-яркия израз на онова, което беше готино и модерно. Въпреки това репутацията му бе опетнена. В неговия случай заради текстовете и изявленията му за войните на Балканите през 90-те г. на ХХ век и жестовете му към Слободан Милошевич, сръбският президент, починал в килия в Хага по време на процеса му за военни престъпления, престъпления срещу човечеството и геноцид.
В момента писателят публикува на испански последната си творба, Das zweite Schwert : Eine Maigeschichte (Вторият меч: майска история - бел. ред.). Концентрат в 131 страници на квинтесенцията на вселената на Хандке. Също така се появява и една решаваща фигура в неговото творчество и живот: майка му.
В “Нещастие без ропот” (1977 г.) Хандке вече засягаше самоубийството на майка си. Той говореше за разприте на разказвача с езика, за да може да разкаже за живота ѝ на млада словенка в Южна Австрия, повсеместния оптимизъм през годините на Хитлер, Втората световна война, следвоенния период и обагрения ѝ с нещастие живот със съпруг насилник.
С “Вторият меч” разказвачът се стреми да отмъсти на един журналист, написал в статия, че майката на автора е била нацистка и “надавала радостни викове” след анексирането през 1938 г. на Австрия от Хитлер. Хандке посочва, че се е вдъхновил от едно театрално представление на “Нещастие без ропот”, показало фотомонтаж на тълпите виенчани, посрещащи Хитлер, и снимка на майка му.
“Това ме ядоса, благодеяние да започна да пиша”, отбелязва той. В романа разказвачът сънува един епизод от младостта си. Като юноша той упреквал майка си, че не се е съпротивлявала на нацистите и я разплаквал. “Дълбоко я обичах, но в нейно присъствие тя ме дразнеше, разказва той. Нормално, нали?”. “Когато бях малък”, спомня си той, “тя почистваше лицето ми със слюнката си. Беше непоносимо”.
Хандке признава, че в реалния живот е възможно наистина да е искал да я разплаче, което му причинява болка. “Това е малко садистично: някои млади хора са морализатори и размахват меч, но той е малко ръждясал”. На стената на салона му, препълнена с купища книги и пера от хищни птици, висят нейни снимки. Сама. Със семейството. Майка и син, седнали на маса, макар и отдалечени.
“Понякога бяхме заедно без да си кажем нищо, загледани в хоризонта. Тази сцена често ми идва на ума”, отбелязва той, спомняйки си и всичко, което ѝ дължи, включително в литературен план, историите, които тя му е разказвала, за по-малкия си брат например, чичото на Петер, който отишъл в семинарията и една вечер избягал, тъй като не можел да издържа повече да бъде далеч от фермата. През нощта изминал 40 километра до дома. Било четири часа сутринта в събота, потънала все още в полумрак.
“Хванал метлата и започнал да мете двора. В съня си семейството чуло странен шум на метла”, разказва Хандке. После коментира: “Винаги съм ненавиждал чистата автобиография: задължително трябва да има отклонение. За този, който слуша, един малък величествен разказ, като тази история, се преобразява. Леко, без планиране, се настанява фикцията. Именно това е литературата”.
У читателя на Хандке посещението в Шавил предизвиква усещане за странност. Това място в Парижкия регион, покрито с гори и еднофамилни къщи, между Париж и Версай, е епицентърът на неговата литературна вселена. Този залив на Никой, по името на заглавието на една от книгите му, е неговият “Макондо” (измисленото село, в което се развива действието в “Сто години самота” на Габриел Гарсия Маркес - бел. ред.), неговият Йокнапатофа (друго измислено място, създадено от американския писател Уилям Фокнър - бел. ред.), макар и без приключения или магия: вероятно няма по-банална Франция от тази.
“Когато се потопиш дълбоко в концентрираната мечта за писане, всички места, особено най-безобидните, стават местата”, отвръща той. “За мен тези, които априори, по дефиниция, заслужават посещение според пътеводителите “Бедекер” или “Мишлен”, не пораждат нищо. Когато отидох в Испания, се отправих в Линарес. Не може да се каже, че това е туристическо място. Преди известно време, около 40 години, започнах да работя там върху “Есе за умората”. Изведнъж всеки елемент придобива смисъл. Всичко има значение и всичко разказва нещо”.
Думите му придобиват двоен смисъл: всичко има значение, разказва нещо, когато му обърнеш внимание. Той никога не се разделя с малкия си бележник, в който рисува и записва изречения като: “Защо съм от една страна? Щастлив съм да бъда до такава степен от една страна”. “От една страна” означава в този случай близо до въпроса, дезориентиран.
По-късно, седнал на масата на бившето “Кафе де троа гар”, едно от местата в последната му книга, той заявява: “Аз не съм сноб. Денди съм”.
“- Романтик?
- Да, заклет романтик”.
Нобеловият лауреат не е утолил жаждата си за писане. “Много безразсъдна постъпка”, отбелязва той по повод решението на Шведската академия. “Особено заради Югославия, нали?”. Това доведе до оставката на един член на Академията и до протести на писатели като Салман Рушди, организации като ПЕН-Интернешънъл и жертви на геноцида в Босна и Херцеговина.
Хандке не съжалява за книгите като “Зимно пътуване до Дунав, Сава, Морава и Дрина”, нито за други за войните на Балканите. “Нито една дума не е лъжлива”, уточнява той. “Когато говоря, да, евентуално… Но е различно, когато пиша. За мен писането е светилище, не катедрала, а малък параклис в провинцията, в района на Ла Манча, в Испания, или на някое място, отнесено от вихъра и пясъка, както и, може би, малка пеперуда, също немного красива”.
В друг момент писателят допуска: “Както и да е, никого няма да убедя, далеч нямам такова желание. Всичко, което казвам е идиотско, но не и всичко, което пиша. Думите ми са многословие”. Голяма част от публиката му изпитва неудобство и разочарование заради позициите му за Балканите и близостта му с Милошевич, когото посети в Хага и на чието погребение произнесе реч.
“Не харесвам почитателите”, отсича той, съжалявайки също, че Милошевич е сравняван с Хитлер. Той уверява: този човек не му вдъхва никаква симпатия и посещението в затвора, когато Милошевич вече не е на власт, след това присъствието му на неговото погребение по молба на семейството, са “нещо напълно нормално”. “Ядосвам се на начина, по който журналистите използват езика”, посочва той.
Петер Хандке отказва всякакъв коментар за войната в Украйна. “Не повдигам този въпрос”, отговаря той. “Жена ми ме помоли да си мълча”.
Интервюто с Петер Хандке на “Ел Паис” е публикувано във “Фигаро”.
Заглавието е на “Гласове”
Превод от френски: Галя Дачкова
