Мишел Уелбек: Литературата не е просто удоволствие, а нужда - нуждата от друг живот

"Не вярвам в страха от смъртта. Припомням разсъждението на Епикур: когато ние сме, смъртта я няма, а когато смъртта е, ние вече не сме; ние никога няма да срещнем смъртта, нямаме нищо общо с нея. Това разсъждение е просто, убедително и точно. Единственият страх, който можем да имаме, е този от смъртта на другите, на тези, които са ни скъпи. И единственият страх, който имаме за себе си, е страхът от страданието... Какво можем да направим в такава ситуация? Абсолютно същото нещо, което са правели аристократите, осъдени на гилотина: да четем​", казва френският писател Мишел Уелбек в лекция, изнесена на 15 юни в университета “Коре в Енна”, Сицилия, в деня, в който беше обявен за доктор хонорис кауза. “Фигаро” публикува тази лекция, посветена на ролята на художествената литература в човешкия живот.

 

Винаги съм се учудвал, че писателите са на почит. С жалко постоянство най-добрите автори се съгласяват да ни описват един безнадежден свят, опустошен от нещастието, населен с най-често посредствени, а понякога и направо зли човешки същества. В този свят щастието, добродетелта и любовта нямат място, те не са си у дома; те се появяват само като изненадващи, почти чудодейни островчета насред океан от страдание, безразличие и зло.

Още по-лошо, самите автори много често са обсебени от секса, понякога педофили, почти винаги алкохолици, а понякога употребяващи други, още по-опасни наркотици; аз, например, съм силно зависим пушач от повече от четиридесет години. Ако имат нужда от всичко това, за да понасят съществуването си, то е защото тяхната визия за света - която се опитват, доколкото могат, да споделят с нас - е визия на безутешност и ужас.

При тези условия наистина ли е справедливо да се награждават тези хора и да ги дават за пример за възхищение на населението? Да.

Литературата по никакъв начин не допринася за увеличаване на знанията, нито за човешкия морален прогрес; но тя допринася значително за човешкото благополучие и то по начин, за който не може да претендира нито едно друго изкуство.

Ще трябва да направя отделни, доста странични бележки, за да ви обясня как стигнах до това убеждение.

Като повечето хора, аз открих удоволствието, преди да открия страданието. За децата най-често срещаното удоволствие е лакомията; аз не бях много лакомо дете. Малко по-късно открих сексуалността; това пък веднага много ми хареса. И това е почти всичко; нямам друго голямо откритие, което да посоча.

Това няма нищо общо с моята тема, но все пак е удивително: от хилядолетия човешката находчивост се стреми да създава нови предмети, нови продукти; от няколко века тя се опира на индустрията и капитализма, което много ускори процеса. Тя никога не е успяла да произведе нещо, което да се доближи дори малко до сексуалността, която ви е дадена със самото съществуване на вашето тяло.

И все пак сексуалността и още повече лакомията засягат само ограничени зони от човешкото тяло; от друга страна, страданието, което обикновено откриваме по-късно и което опознаваме все по-добре с напредването на възрастта, може да атакува всяка част на тялото, разнообразието на понесените страдания е много голямо; за съжаление, няма никакво съмнение: страданието е по-богато, по-разнообразно от удоволствието.

Не вярвам в страха от смъртта. Припомням разсъждението на Епикур: когато ние сме, смъртта я няма, а когато смъртта е, ние вече не сме; ние никога няма да срещнем смъртта, нямаме нищо общо с нея. Това разсъждение е просто, убедително и точно. Единственият страх, който можем да имаме, е този от смъртта на другите, на тези, които са ни скъпи. И единственият страх, който имаме за себе си, е страхът от страданието.

Френската революция беше ужасяващо свирепа; в някои периоди буквално гилотинираха на конвейр. Моята теза е, че в редицата на онези, “които чакаха своя ред”, както казва Паскал, никой не се е страхувал от смъртта, още повече, че почти всички по онова време са били католици и убедени, че веднага ще отидат при Създателя. В замяна на това, всички са се страхували от онзи ужасяващ, онзи безпрецедентен момент, в който острието ще пререже врата им, докато главата се отдели от тялото.

Е, добре, в редицата на онези, които “чакаха своя ред”, голяма част четяха; а сред тези, които четяха, много свидетелства го потвърждават, някои, точно преди да бъдат хванати от помощниците на палача, за да бъдат завлечени на ешафода, поставяха лентичка точно на страницата, до която са стигнали - всички книги по онова време са имали лентички.

Какво означава при тези обстоятелства да поставяш отметка? Това може да означава само едно нещо и то е, че в момента, в който е четял, читателят толкова е бил погълнат от книгата си, че напълно е забравил, че ще бъде обезглавен след няколко минути.

Какво друго, освен хубав роман, би могло да предизвика този ефект? Нищо.

Има малки шансове в близко бъдеще да се случи нова Френска революция, въпреки съществуването на Жан-Люк Меланшон. Но има и друга ситуация, също доста притеснителна, която се разви много през изминалия век и на която предстои да се развива още повече: тази на медицинските изследвания. Преди век имаше само рентгенография, Х лъчите; сега има компютърна томография, ЯМР и други, по-нови неща. Това е много добре; медицината напредва. Но хората се сблъскват, и то все по-често с напредване на възрастта, със ситуации, в които очакват резултата от изследвания, от които ще зависи животът им в следващите месеци, дори години и от които може би ще зависи и времето, което им остава да живеят.

Ние сме там, в чакалнята, може би час, може би два, това е нормално, лекарите имат нужда от време, за да разтълкуват резултатите.

Какво можем да направим в такава ситуация? Абсолютно същото нещо, което са правели аристократите, осъдени на гилотина: да четем.

Музиката не е подходяща, музиката ангажира твърде много тялото, което се опитваме да забравим. Пластичните изкуства са напълно извън темата. А киното, дори да е вълнуващ трилър, също не е достатъчно.

Така че е нужна книга; но това е още по-трудно: не  всички книги са подходящи. Нито философията, нито поезията могат да свършат работа. Театрална пиеса, да, в краен случай; но най-добре е все пак да имаме хубав роман под ръка. Във всеки случай е наложително да има повествование и за предпочитане художествена литература, биографията никога не достига силата на романа.

Когато бях млад, смятах, че поезията е литературен жанр, който превъзхожда всички останали; до известна степен все още мисля така. Вярно е, че съюзът на звук и смисъл, към който се прибавя понякога извикването на някои образи, дава резултати, неизмерими с нито едно друго литературно произведение.

Така че, да, продължавам да мисля, че най-красива е поезията; но стигнах до мисълта, че романът е най-необходимият.

В последния ми роман, “Унищожение”, главният герой се озовава накрая в изключително тревожна ситуация. Разболява се от рак и, за да оцелее, трябва да се подложи на осакатяващи операции, толкова осакатяващи, че хирурзите се колебаят да му ги предложат.

Но в друг случай от неговото лечение, не особено тревожен, просто физически болезнен, той преоткрива ползите от романа. Трябва да се подложи на вливания в продължение на четири до шест часа; и за да забрави бавното и продължително инжектиране, за да не бъде обзет постоянно от желанието да го изтръгне, най-доброто, което може да направи, е да чете Конан Дойл.

Набързо припомням, че Конан Дойл е английски писател, който според мен е написал много много добри неща, но чиято най-известна творба несъмнено е цикълът разкази с Шерлок Холмс.

Тук бих искал да насоча вниманието ви към един момент, тъй като този избор на Конан Дойл може да предизвика объркване. Бихме могли да смятаме, че най-важното качество на романа, който трябва да помогне да се измъкнем от психически болезнена ситуация - дълго вливане, чакане на резултати от изследвания - е да бъде това, което англосаксонците наричат page-turner, т.е. толкова увлекателна книга, че да не можем да се откъснем от четенето ѝ.

Това е важно качество, много важно, вярно е; но не мисля, че е най-важното.

Каня ви на един прост експеримент. Отидете на плаж един хубав летен следобед. Потопете се в разказ за Шерлок Холмс. За по-малко от страница, ако Конан Дойл е решил така, вие ще се озовете в Лондон, в студена и дъждовна зимна нощ, докато мъглата изпълва улиците, или може би в апартамента на “Бейкър Стрийт”, където печката на въглища тихо бръмчи. Конан Дойл ни пренася където иска, когато иска и в задушевността на героите, които е избрал. И за това му е нужна по-малко от страница.

Може да сте очаквали lectio magistralis (магистърски урок), в който да ви кажа как го прави, кои са уместните детайли, които пренасят читателя в света, който авторът е създал. Но в действителност, не. Не всички писатели имат един и същ метод, просто защото техните сетивни вселени са различни.

Може да сте очаквали, че един писател ще се впусне в упражнение върху страница от собствените си книги, това, което биха нарекли практическа работа. Но в действителност, не. Не може, защото съзнателният размисъл не играе никаква роля, усещаш момента, в който си написал това, което е важно, но веднага го забравяш, щом преминеш на друга страница. Понякога го откриваш отново, препрочитайки го години по-късно, и си казваш: виж ти, този или онзи детайл не е лош; но е точно така, сякаш книгата е била написана от някой друг.

Така че обикновено е безполезно, когато някой се чуди защо някои страници са добра литература, да се иска обяснение от автора; той не знае. Много по-добре е да оставите на университетския преподавател да открие важните детайли, особеностите, методите.

Аз, разбира се, съм автор, но най-вече в живота си съм читател; много повече време съм прекарал в четене, отколкото в писане. И животът ми на читател, за разлика от живота ми на автор, ме доведе до някои окончателни заключения, които ще бъдат заключенията ми в тази кратка реч.

Основанието за съществуването на художествената литература е, че човек като цяло има много по-сложен, много по-богат мозък за съществуването, което е призван да води. Фикцията за него не е само удоволствие; тя е нужда. Той има нужда от други животи, различни от неговия, просто защото собственият не му стига. Тези други животи няма нужда непременно да бъдат по-интересни; те могат да бъдат напълно безцветни. Могат да включват много събития от голям мащаб; може и да не съдържат никакви. Няма нужда да бъдат непременно екзотични; може да се развиват преди пет века, на различен континет; може да се развиват в съседната сграда. Единственото важно нещо е, че са други.

Тази нужда от други животи може би е политическа, в широк смисъл; но изглежда, че досега не е предложено нито едно приемливо политическо решение. Мисля, че е по-вероятно да бъде преди всичко интимно, физическо, емоционално; но и тук изглежда не се е появило подходящо решение.

Изобщо не вярвам, че то минава през виртуалното, нито през метавселените; всичко това е шега. Истината е, че литературата остава единствената засега, която върши работа.

Разбира се, тази нужда от други животи достига своята максимална интензивност, когато обстоятелствата в собствения ни живот станат болезнени и мъчителни. Затова, въпреки всичко, което казах в началото, може би е оправдано, че писателите са на почит.

Превод от френски: Галя Дачкова