- Автор: "Фигаро"
- 08 Юли 2022
- 1362
- 3
Големият режисьор и писател, “теоретик на празното пространство”, почина на 2 юли в Париж. Снимка: АФП, архив
Роден на 25 март 1925 г. в Лондон, Питър Брук учи в Уестминстърския колеж, а след това сравнителна литература в “Магдалин колидж”. Отрано е привлечен от изкуството на писането, но театърът е истинската му страст. През 1953 г. се запознава с Орсън Уелс по повод адаптацията на “Крал Лир” за американската телевизия. Той вече знае, че седмото изкуство и театърът са едно цяло. През 1960 г. създава “Модерато Кантабиле”, вдъхновен от едноименния роман на Маргьорит Дюрас. Режисира Жана Моро и Жан-Пол Белмондо и този дълбок филм се превръща в самородно злато за най-взискателните киномани.
От 1962 г. Питър Брук развива теорията си за празното пространство. През 1971 г. с продуцентката Мишлин Розан основава компанията “Театр де Буф дю Нор”, която ръководи над тридесет години. През 80-те години открива в Жан-Клод Кариер театрален брат. Заедно те поставят три версии на “Кармен”. През 1985 г. Питър Брук създава “Махабхарата”, пиеса, вдъхновена от хиндуистката митология, своеобразна кулминация за този творец, пропит с източната култура и света.
“Фигаро” направи интервю с Питър Брук за 95-та му годишнина, публикувано на 2 юли 2020 г., след края на първата карантина заради Ковид-19.
- Роден сте през 1925 г. Прекарали сте Втората световна война под бомбите в Лондон, били сте в Париж през май 1968 г… Как преживяхте тази пандемия?
- За мен карантината отнесе по изключителен начин всичко, което е излишно. Върнах се към най-важното. За разлика от излизането от карантината, с което усложненията и разправиите се завръщат, да не говорим за потока от думи и теории. “Playing by Ear: Reflections on Sound and Music” (2019 г.) е книга за звука и музиката, но също и за мълчанието. Една глава носи заглавието: “Звукът на мълчанието”. Това винаги ме връща към празното пространство, към Шекспир и към последната реплика на Хамлет: ”Останалото е мълчание”. Мълчанието не е смърт. Има хиляда мълчания. Това на скуката, това на катедралите или това, което чувам, когато се разхождам из Булонския лес. Присъствието на мълчанието сред дърветата е прекрасно.
- Използвахте ли възможността да слушате много музика, една от големите ви страсти?
- Да. И не правя разлика между великата музика, Моцарт или Бах, и хубавата популярна музика. Използвах възможността да слушам отново Арлети и Пиаф. Връзката между думата и гласа е съвършена. “Не, не съжалявам за нищо”, изпята от Пиаф, е великолепна. Това са прости думи, без литературни украшения, но зад тях чуваме целия ѝ живот. Това докосва директно сърцето.
- В “Playing by Ear” припомняте вкуса си към мюзикъла и работата си на Бродуей през 60-те години, по-малко известна във Франция от вашите оперни постановки.
- Изпитвам любов и дълбоко уважение към мюзикъла. Някои проявяваха известен снобизъм към Бродуей, не осъзнаваха, че това е голяма школа и благоприятна среда за развитие на изключителни таланти, дори и да имаше посредственици наоколо. Във всяка градина има цветя и плевели.
- В края на 50-те години поставяте на сцената “Къща от цветя”, мюзикъл, написан от Труман Капоти по собствената му новела…
- Труман Капоти беше малко явление. Много ценен и очарователен хомосексуалист, интелигентен и пълен с хумор, с превъзходна женственост и голяма съблазън в разговора. Наш общ приятел беше Греъм Грийн. Тримата отидохме в Хаити, просто за да усетим мястото. Прекосихме острова извън туристическите пътеки, присъствахме на вуду сеанси. Труман се вдъхнови от това пътешествие да напише “Къща от цветя”, което е името на публичен дом в едно пристанище на Карибите. Опитахме се да му придадем театрална и музикална форма с композитора Харолд Арлън, който беше приятел с Марлене Дитрих. Тя идваше да го насърчи и му даваше съвети по време на репетициите. За съжаление, спектакълът беше твърде фин и изтънчен и се провали. Докато “Момчета и кукли” и “Уестсайдска история” триумфираха в същия период.
- Реванширахте се на Бродуей със “Сладката Ирма”, оперета с Колет Ренар, която откривате в театър “Грамон”.
- Спектакълът беше много прост, без оркестър, просто с два или три инструмента, които акомпанираха на Колет Ренар. Почувствах се освободен от цялата тежест на шоу, което струва цяло състояние, с продуцент, много притеснен за парите, които е инвестирал. В този малък театър видяхме публика, развълнувана за нито стотинка. Нямаше декор, но се виждаше Париж на Монмартър и… проститутките. Запознах се с много от тях за собствено удоволствие, когато бях много млад, преди страха от болести. Съжалявах, че момичетата бяха махнати от тротоара. Когато ти се усмихнеха и кажеха да отидеш с тях, на човек му се приискваше да каже “да”…Но имаше сутеньори. Те зависеха от тези мъже и трябваше да им дават парите си, за да бъдат защитени, и това беше ужасно. “Сладката Ирма” разказва за това с много хубава музика. Били Уайлдър, когото обожавам, я пренесе в киното, но, за съжаление, не използва музиката.
- След това режисирате “Опера за три гроша” с Лорънс Оливие…
- “Опера за три гроша” идва от улицата. За главната роля на бандита Макхийт исках да взема един млад актьор, пълен с жизненост, на име Ричард Бъртън. Моят продуцент, Хърбърт Уилкокс, предпочиташе Лорънс Оливие, когото бях предложил и малко познавах. По онова време Лорънс Оливие беше на върха на славата, беше изиграл всички велики Шекспирови роли в театъра и киното. Не се разбрахме. Тъй като това е музикална творба, той виждаше възможност да добави перла в короната си. Вземаше уроци по пеене и цялата му игра, престорена и изтънчена, беше контстрастираше с грубия свят на просяците и моя метод на импровизация на снимачната площадка. Взимаше се много на сериозно и ми противоречеше през цялото време. Филмът пострада от нашия конфликт.
- През 1977 г., малко след установяването ви в “Буф дю Нор”, поставихте трилогията “Юбю” на Алфред Жари, но така и не поставихте френския репертоар: Молиер, Мариво, Расин, Фейдо…
- “Комеди Франсез”, Жан Вилар или Жан-Луи Баро го правеха много добре с велики актьори. Като чужденец не трябваше да си пъхъм носа в това. Много харесвам Фейдо, но не можех да си представя да го поставя в Париж. Исках да създам различен репертоар с “Конференцията на птиците”, “Махабхарата” и дори Шекспир, поставен по мой начин. Идеята беше да изляза от оковите на английския театър и на добрия вкус на интелектуалците. Пътувах в Африка и навсякъде по света. Представих актьори, дошли от различни страни, което беше немислимо по онова време. И ги събрах на обикновен килим в изоставена музикална зала в квартал с лоша име зад Северната гара.
- Морис Бенишу, Брус Майерс или Мишел Пиколи, когото режисирате през 1980 г. във “Вишнева градина”, толкова много актьори, които днес вече ги няма…
- Всички споделени моменти с тях са повече от спомени, пазя ги грижливо в себе си. Не искам да сравнявам Морис с никой друг, всеки е уникален и връзката ми с всеки един е специална. Мишел Пиколи беше от онези актьори, на които всъщност няма нужда да даваш указания. Достатъчна беше само размяна на погледи между нас…
- Страхувате ли се от смъртта?
-Не. Страхувах се от много неща. Днес ме е страх да не падна, защото на моята възраст вече нямам мускули и често губя равновесие. Приемам идеята, че смъртта е неразделна от живота. Би било отвъд всякаква глупост човек да се смята за безсмъртен. Всичко, което е родено, трябва да умре. Това не е морално, религиозно или философско поведение, а очевидност.
Превод от френски: Галя Дачкова
