Халед Хусейни: Когато видите бежанци, покажете съпричастност

<p><strong>Какво прави инициативите &nbsp;за бежанците толкова важни за световната общественост?</strong></p> <p>Имаме криза с разселването, която няма еквивалент в историята. Над 40 милиона души по света са разселени. 90% от бежанците отиват в чужда страна без абсолютно нищо, 75% са жени и деца. Това са човешки същества, които са изгубили всичко.</p> <p>Световният ден на бежанците е ден, в който да помислим за тях, да покажем солидарност и отново да поискаме подкрепа от организациите, които отговарят за тези въпроси. Нека се надяваме, че те ще им осигурят медицинска помощ и най-необходимото.</p> <p><strong>Вие се срещнахте с бежанци през март, когато бяхте в Северен Ирак. Какво ви шокира най-силно?</strong></p> <p>Бежанците, които аз срещнах, бяха от кюрдски общности в Сирия. Това, което ме шокира най-силно, беше колко песимистично настроени са относно завръщането си у дома. Всички искаха да се върнат в Сирия, но знаеха, че ситуацията не го позволява.</p> <p>Сякаш насилието там няма край. Впечатлих се и от гостоприемството на домакинската общност.</p> <p>Лагерът е построен буквално за една седмица и беше пригоден да приюти хиляди бежанци. Впечатли ме и това, че тези съседски на Сирия страни като Ирак, Ливан, Египет и Турция направиха всичко възможно да реагират адекватно, макар че имат достатъчно проблеми. Приемането на толкова бежанци е огромно натоварване за тяхната политическа ситуация, инфраструктура, икономическо положение.</p> <p><strong>Вашето семейство е било като тези бежанци. Характерен ли беше и за вас този песимизъм, за който говорите?</strong></p> <p>Да. Възможността да се върнем беше нищожна. След като съветските войски навлязоха в страната, разбрахме, че ситуацията става много тежка. Знаехме, че проблемът няма да се реши бързо. Трябваше да започнем живота си отначало.</p> <p>Всичко, което имахме, което бяхме изградили като семейство, беше изтрито от лицето на земята и трябваше да започнем изцяло нов живот. Това е много плашеща мисъл. Но ние бяхме от късметлиите.</p> <p>САЩ ни предложи подслон, докато повечето чужденци живеят в лагери или в индустриалните центрове, където едва свързват двата края. Няма храна, няма работа, няма образование за децата. Аз бях на училище 2 седмици след пристигането ни. Сега 3 милиона сирийски деца не могат да посещават училище. Никога не забравям, че всъщност съм извадил голям късмет.</p> <p><strong>Кой се погрижи за семейство Хосейни?</strong></p> <p>Баща ми. Той предприе стъпките, необходими, за да станем политически бежанци в САЩ. Имахме приятели в Сан Хосе, които познавахме отпреди. Те много ни помогнаха, за да се установим.&nbsp;</p> <p>Това е нещо, което искам да посоча на световната общественост &ndash; когато видите бежанци, покажете съпричастност. Те са объркани. Трудно е да започнеш изведнъж нов живот в чужда страна с различна култура. Вероятно не говорят и езика.</p> <p>Елементарни неща като обновяване на шофьорска книжка, пазаруване на хранителни стоки и кандидатстване за училище са много объркващи. Помощ за тези малки неща е изключително полезна.</p> <p><strong>Страхуват ли се афганистанците от нова криза?</strong></p> <p>Тази гледна точка е споделяна от афганистанците както в чужбина, така и в самата държава. Хората виждат, че Афганистан напредва през последните 10 години. Да, не може да се сравнява със държавата от преди 11 септември, но все пак има прогрес.</p> <p>Но все още Афганистан е страна, която не може да стои сама на краката си. Тя е зависима от помощта от чужбина. Има и общ скептицизъм затова дали правителството може да защити гражданите от бунтовниците. Това са времена на вълнение и притеснение.</p> <p>Големият скелет в гардероба е всъщност възможността да се върнем отново към ситуацията от 90-те години.</p> <p>Не само когато страната беше ръководена от талибаните, но и от преди това, когато се водеше, де факто, гражданска война. Ще бъде бедствие ако това се случи отново и именно от това се страхуват афганистанците.</p> <p><strong>Разтърсихте света с романите си &bdquo;Ловецът на хвърчила&ldquo; и &bdquo;Хиляда сияйни слънца&ldquo; и с потресаващата картина на съвременен Афганистан. Къде свършва фикцията в тях и къде започва реалността?</strong></p> <p>В &bdquo;Ловецът на хвърчила&ldquo; имаше добър и лош, което го направи по-лесен за изграждане. &bdquo;А планините ехтяха&ldquo; задава повече въпроси, отколкото дава отговори. Всяка глава дава храна за размисъл и дискусии.</p> <p><strong>Колко трудно ви беше да направите всички тези хора, които разказват една и съща история, реални?&nbsp;</strong></p> <p>Беше трудно. Както казах, всяка глава беше сама за себе си, макар те да изграждат едно цяло. Трябваше да направя всеки от персонажите истинска личност, с плюсове и минуси. Героите привличат, но и ядосват в известна степен, читателя.</p> <p>Но освен най-голямото предизвикателство, това беше и най-приятното в писането на книгата. С всяка глава имах чувството, че живея с човек, който като мен самия има своите отрицателни черти, грешки и пропуски. Такива сме всички.</p> <p><strong>Писателите често казват, че не могат да включат всичко, което искат, в своите романи. Има ли някой герой, който искахте, но се наложи да премахнете от книгата?</strong></p> <p>Имаше цяла глава, към която бях привързан, но се наложи да изключа. Тя беше писана от перспектива на ветеран от войната в Афганистан. Той се връща ранен и се опитва да подреди живота си и да се свърже с изгубения си брат. Беше трудно решение да изключа главата, защото, както казах, бях привързан към нея. Но не се вписваше в цялостната структура и тоналност на романа. Реших, че книгата ще бъде по-добра без нея.</p> <p>Но тази история продължава да бъде на компютъра ми и аз със сигурност ще се захвана с нея отново някой ден.</p> <p><strong>Защо се фокусирате толкова върху болката? Какво се опитвате да накарате читателя да разбере?</strong></p> <p>Знаете ли, ако се вгледаме в собствените си животи като човешки същества, има постоянна болка и страдание. Такова е съществуването на всяко човешко създание. Това е и основната причина да четем книги, в които болката е основна тема. Те предлагат подобно чувство на това в нашия живот.</p> <p>Виждаме, че не сме сами, че нашите трудности са като тези на героите.</p> <p>Осъзнаваме, че не се сблъскваме само ние с трудностите.&nbsp;</p> <p>Идеята за тази книга дойде от история, която прочетох през 2008 г. Тя беше посветена на болката и трудността от това да направиш саможертва. Да вземеш това решение. Историята беше за зимата на 2008 г. в Афганистан &ndash; просто брутална, толкова хора умряха.&nbsp;</p> <p>Семейства продаваха децата си на богати двойки в Кабул. Тези деца са осиновявани, но и използвани често като домашни роби. Но семействата ги продаваха, за да издържат останалите си деца. Като баща си дадох сметка каква болка и агония е да избираш между децата си, да взимаш тези решения. А това е нещо, което се е случило наистина &ndash; тези бащи са взимали такива решения. Емоцията, която предизвика тази история у мен, стана водеща в книгата.</p> <p><strong>И трите ви романа са за една страна на Афганистан, която западния свят не познава и не разбира. Как осъществявате паралела между това да бъдете световноизвестен автор и хроникьор на страдащите?</strong></p> <p>Човек трябва да разбира докъде се простират възможностите му и какви са неговите ограничения. Вече не съм в Афганистан, не знам какво точно се случва, 100%. Аз съм просто човек, който се вълнува от тази страна и чете и разсъждава. Винаги много внимавам къде поставям границата като романист.</p> <p>Аз пиша книги за персонажите. Действието се развива в Афганистан, героите са силно повлияни от това, което се случва в страната през последните 30 години. В известна степен моите романи са и хроника на проблемите на Афганистан през последните 30 и повече години.&nbsp;</p> <p>Те служат и за прозорци към афганистанската култура и живот за много от западните ми читатели. Това е особен вид благословия. Читателят вижда, че Афганистан не е само пещерите и талибаните. Но все пак трябва да разбере, че това са романи, а един роман винаги съдържа една перспектива. Аз избирам перспективата на изгнаника. Това трябва да е ясно за читателя.</p> <p><strong>Съществува ли съвременна афганистанска литература в страната и какви са нейните тенденции?</strong></p> <p>Трудно ми е да отговоря, защото, въпреки че знам фарси, аз главно чета и пиша на английски. Да съм в течение с новите писатели в Афганистан е почти невъзможно. Например аз знам, че има много големи поети и романисти в родния град на родителите ми &ndash; Херат, но понеже издателската индустрия е много ограничена, много малко от тях са известни.</p> <p>И докато творчеството им може да бъде познато в региона, се случва рядко автор, живеещ в Афганистан, да бъде четен извън страната му, особено на Запад.&nbsp;</p> <p>Така че аз имам възможност да чета успешните афганистански автори в изгнание, като Атик Рахими, който написа &bdquo;Камъкът на търпението&ldquo; и спечели &bdquo;Гонкур&ldquo; &ndash; една от най-престижните френски литературни награди.</p> <p><strong>Какво е отношението ви към религията в съвременния свят и виждате ли в нея причина за ситуацията в родината ви?</strong></p> <p>Трудно е случващото се в Афганистан да се припише само на религията. Консервативните религиозни възгледи играят роля в текущите конфликти, но има много културни, политически, социални и икономически сили, които моделират Афганистан.</p> <p><strong>Какво е необходимо да се случи, за да изживее Афганистан своя ренесанс?</strong></p> <p>Много пъти съм казвал, че като писател аз нямам качествата да отговоря на този въпрос. Но ми се струва, че централната власт в Афганистан трябва да бъде подпомогната да спечели доверието на афганистанците, да направи всичко, което може, за да унищожи търговията с опиум и да закрепи икономиката, като покаже на обикновените хора добрата воля на Запада и дългосрочния му ангажимент към Афганистан.</p> <p>Само военна намеса няма да донесе успех. Това е по-скоро битка за доверието на хората, отколкото битка срещу талибаните.</p> <p><strong>Самите афганистанци успяха ли да прочетат романите ви и какви реакции предизвикаха те у тях?</strong></p> <p>В днешен Афганистан между 70 и 75% от хората са неграмотни. При жените процентът вероятно е 80. Така че потенциалните читатели са образованите градски прогресивни хора с добри професии. Тоест все пак има един малък кръг читатели, с който да се започне. От тях голяма част са толерантни. Невинаги се съгласяват с всичко, което казвам, но са доволни, че тези неща се дискутират, че изобщо Афганистан е на фокус. Така че има, мисля, чувство на национална гордост. Това е един вид повдигане на тяхното самочувствие.</p> <p>Но има хора, които не са съгласни и смятат, че книгите ми са вредни, че си играят с чувствителни неща като етническо напрежение и несправедливост. Аз изобщо не съм съгласен с това, разбира се. Смятам, че книгите ми третират проблеми, които са същинският живот на хората и които са важни. Това е задачата на писателя.</p> <p><strong>Наричат ви &bdquo;най-известния афганистанец в света&rdquo;. Не се ли чувствате странно, че ви смятат за представител на страна, която сте напуснали на 11 години?</strong></p> <p>Не съм имал намерение да пиша социологически или антропологически книги за Афганистан, но осъзнавам, че за много хора романите ми са прозорец към тази страна, за някои единственият, така че се чувствам отговорен в известно отношение. Но искам да се дистанцирам от представата, че съм говорител на афганистанския народ или капацитет, който се произнася за всички афганистански неща.</p>