- 16 Дек 2024
- 4844
- 22
Автор: Валери дьо Бюше, “Мадам Фигаро”
"Имам страст към руската музика, руската литература, руските поети, това не е ново… Много млада четох Достоевски и с “Идиот” знаех, че ми казват нещо много важно, защото фигурата на княз Мишкин ме преследваше през целия ми живот. Знаех, че той е в истината. А аз не съм напълно там, но разбирах, че трябва да се стремиш да бъдеш като него, т.е. да бъдеш добър, да протягаш ръка, да изглеждаш като идиот, защото поздравяваш и камериерките, и императрицата. Харесваше ми всичко това. А да те смятат за идиот - още повече в нашите общества -, трябва да се носи като корона".
Актрисата и режисьор току-що постави в Атина операта “Алеко” на Рахманинов, която скоро ще бъде излъчено по Mezzo. Операта в едно действие е младежка творба, написана в края на следването му в Московската консерватория, когато той е 19-годишен (1892 г.), и е малко изпълнявана. “Кратка, изпълнена с насилие, страстна и трагична история -, уточнява Фани Ардан. История за болна любов”, каквито тя обича. Срещата ни е в един ресторант в Сен Жермен де Пре, където пристигането ѝ - фин и шикозен силует, копринен шал на главата и големи черни очила посред бял ден, привлича вниманието към непознатата с вид на дива. Пред залата, смутена от тази поява, тя пита дали можем да слезем в склада. А по стълбището, което води към кухнята в сутерена, слизаме със странното усещане за вече видяна сцена, като римейк на “Последното метро”… По време на интервюто персоналът на ресторанта също слиза долу в избата, за да съзре неочакваната гостенка. Разговор с една огромна звезда.
Сцена от операта "Алеко", поставена от Фани Ардан в Атина
- Как мина премиерата на “Алеко”, която вие режисирате?
- Имах сценична треска. Аз съм като аутсайдер, не искам да правя кариера, аз съм актриса. Направих две постановки на сцената в Шатле, по времето на Жан-Люк Шоплен, а това е вторият път в Гърция с Гиоргос Кумендакис, художественият директор на Гръцката национална опера. Огромен подарък е да ти се доверят, тогава имаш само един страх - да не разочароваш. Водещата нишка в театъра, киното или операта е страстта, която влагаме в правенето на нещата. Да си кажеш, че имаш “само един изстрел”. Харесва ми връзката с певците, въпреки че не съм певица. Операта е почти остарял жанр, защото днес всички ние, като зрители, сме кино поколение, свикнало с едрите планове, с незабавно доловимите емоции. В замяна на това, операта е квадратура на кръга, в която трябва да изпееш и преживееш онова, което изразяваш. Често по време на репетициите казвах на певците: “Ако искаме съвършенство, слушаме радио или си купуваме диск. Но когато отидем на опера, трябва да изгорим!”. Разбирам голямата трудност на един оперен певец: той трябва да следва диригента, гласа му, всички тези параметри… Харесвам оперните певци, дори и да ги разтърся, като им кажа “ама вие разбирате ли какво пеете?”.
- Защо избрахте това младежко произведение на Рахманинов?
- Имам страст към руската музика, руската литература, руските поети, това не е ново… Исках да поставя нещо, което не бях гледала, оттук и “Алеко”. Много малка отидох обаче на опера - беше на “Травиата”, трябва да съм била 13-годишна, в зала “Гарние” в Монако. Там открих желанието да играя в театъра. Любопитното е, че по онова време ходех повече на опера, отколкото на кино, и мисля, че това подхрани страстта ми към театъра. В киното, което е почти хипнотично по природа, рядко се случва да скучаеш, докато в театъра често съм скучала… Но денят, в който не скучаеш, е незабравим! Тази емоция, която сте изпитали! Не знам колко пъти съм чела “Чайка” и веднъж, много отдавна, една постановка на френски на Отомар Крейча, голям чешки режисьор, внезапно ми даде усещането, че не Нина е Чайката, а Маша!
- Казвали сте “театърът ме пречиства, киното ме гали…”. Какво ви носи операта?
- Вълнува ме! Аз съм уморителна, защото се разпалвам…
- Казват ли ви често, че сте “уморителна”?
- Да. Често ми казват: “Трябва да спиш добре през нощта”. За мен всичко е в детайлите…
- С какво Алеко е актуален и днес?
- Две страсти в живота ми ме накараха да избера “Алеко”: руската музика и циганската общност. Операта е вдъхновена от една пиеса - “Цигани” -, написана от Пушкин - един от любимите ми писатели. Любопитното е, че тя е била преведена от Проспер Мериме, после от Бизе. Между другото, в “Алеко” има от “Кармен”… Пушкин и аристократите от Санкт Петербург много обичали да ходят да гледат циганите, танцуващи в кръчмите в покрайнините на града. За руснака в царската епоха циганският свят представлявал свободата с нейните опасности. Главният герой Алеко е руснак, който се влюбва лудо в циганка, заради която оставя всичко. Но тази, която толкова много обичал, един ден на свой ред се влюбва в млад циганин и изневерява на Алеко, който я убива. Същото нещо като Дон Хосе, който убива Кармен, защото е влюбена в Ескамило. Рахманинов е слушал операта на Бизе-Мериме и е написал своето произведение след “Кармен” - с Пушкин зад него. Намирам, че всичко е храна! Вече не помня кой е казал “Трябва винаги да поставиш статива си пред онзи, на когото се възхищаваш”. Не да копираш, а да се вдъхновиш и да представиш своите натрапчиви идеи…
Имаше две теми, които харесах в “Алеко”: любовта и свободата. Каква цена сме готови да платим, за да я имаме? Често са ме удряли през ръцете заради това: свободата не са дава, тя се взема. Не я чакаме като бито куче. Аз съм от поколение, в което вече имаше феминистки. Но дори сред тези феминистки движения исках да запазя свободата си. Израснах с майка, която е учила за адвокат, и когато се запознала с баща ми, тя се посветила на него и децата си. Беше щастлива жена. А аз направих обратното. Кой е прав и кой греши? Имаме само един живот! Имаше и трето нещо, което харесах: когато циганите си тръгват, те оставят Алеко и не си отмъщават. За мен “прошката е по-силна от справедливостта”. Циганите оставят Алеко на неговото отчаяние, той вече не е част от тяхната общност, откъдето е бил прогонен, защото е див и не уважава човешкия живот. Ето, в тази малка приказка имаше всичко, което обичам. Пушкин ни разказва една история за луда любов, в която пропускаме щастието заради собствените си грешки. Убиваш себе си със своите прегрешения, щастието, което си могъл да постигнеш. Пушкин е достатъчно интелигентен, за да осъзнае това. В истинския си живот той е бил съблазнител - когато обичам някого, аз съм крайна и искам всичко да знам, така че прочетох всичко за него. Той е отделил време да се ожени и се е оженил за много красива жена, Наталия Гончарова, която ухажвал един французин. Пушкин го предизвикал на дуел и умрял. Знаете ли как се е казвал този французин? Дантес! Като Едмон Дантес! Всичко се връзва!
- При вас всичко е драма и трагедия!
- Да, всичко! Никога не бих могла да поставя някоя незначителна история… Винаги съм правила нещата като за последно. Нямам къща в провинцията, но правех каквото искам. Това е нечуван лукс в тази професия. Никога не съм правила филм за пари. Не защото съм монахиня, а защото никога не съм могла да изиграя героиня, която не харесвам. Често си казвам, че не съм професионална актриса, защото дори и да можеш да изиграеш всичко, трябва да го обичаш. Мога да обичам една терористка, една престъпница - казвам “да я обичам”, за да мога да се вселя в нея. Имаме само един живот и аз обичам тази професия толкова много, че никога не съм искала да забавлявам с нея заради пари или кариера. Често съм правила филми, които не са имали успех, но съм ги изживяла и мога да застана зад тях, защото през двата месеца, в които съм ги снимала, съм била щастлива. А това кой може да ви го отнеме? Докато ако следваме стратегия, сме загубили всичко…
- Какво циганско има във вас?
- Върви напред! Хайде, (тя щрака с пръсти), пътят е животът! Да се чувствам свободна, каквото и да става, каквото и да струва… Винаги тази идея, която, имах много млада, че имаме само един живот. Много бързо бях обзета от усещането за “Никога повече”. “Mai piu”, казват италианците, “never more” при англичаните… Виждате ли, тази кухня, в която се намираме, с този шум, никога няма да се върне, това е настоящия миг!
- Carpe Diem*…
- Да! Това време ще отмине, така че го живей! Потопи се в него. И ще платиш цената за действията си. А аз исках да платя…
- Много ли платихте?
- Да. (Нейното “да” пада като сатър, отнесено от тъпа болка). Но сякаш беше сделка: “Игра си с огъня, толкова по-зле за теб”. Знаех. Вярно е, че операта възвеличава крайните страсти, любовта, насилието, убийствата. Всичко, което обичах! Много млада четох Достоевски и с “Идиот” знаех, че ми казват нещо много важно, защото фигурата на княз Мишкин ме преследваше през целия ми живот. Знаех, че той е в истината. А аз не съм напълно там, но разбирах, че трябва да се стремиш да бъдеш като него, т.е. да бъдеш добър, да протягаш ръка, да изглеждаш като идиот, защото поздравяваш и камериерките, и императрицата. Харесваше ми всичко това. А да те смятат за идиот - още повече в нашите общества -, трябва да се носи като корона. Можеш да си идиот за едни и принц за други.
* Carpe Diem - от латински, Улови мига, Живей за мига.
Превод от френски: Галя Дачкова
Свързани статии: Фани Ардан: В Европа има нещо, което бавно ни убива
Фани Ардан: Не ми пука за политическата коректност
Фани Ардан: Предпочитам големите бедствия пред дребните неуспехи
Следвайте "Гласове" в Телеграм и Инстаграм
