Фани Ардан: Мисля, че ще живеем все по-малко свободни. Жерар Депардийо: Все по-малко вярвам в обществата

Тя го сравнява с дърво, извор на живота. Той вижда в нея квинтесенцията на женствеността и смелостта. “Мадам Фигаро” ги събра за общо интервю по повод излизането на филма Volets verts (Зелените капаци) на режисьора Жан Бекер.

Депардийо и Ардан влязоха в легендата със “Съседката”, възвишената любовна трагедия на Франсоа Трюфо (1981). Четиридесет години след филма, Жерар Депардийо и Фани Ардан, две свободни души, отърсили се от всякакви социална условности, са свързани от непреходно приятелство, като кръвен договор, на живот и на смърт, както би казала Ардан. Депардийо се разнежва пред тази идеална фатална жена с вид на италианска жена вамп от 60-те години. Във въздуха се носи съблазън, обич, смях и възхищение. Фани Ардан тропа с крака, когато се смее, Жерар Депардийо е щастлив, когато я разсмива. Те са свързани в живота, както и киното. Депардийо играеше Сталин в третия режисьорски филм на Ардан. Ето ги отново събрани пред камерата във Volets verts на Жан Бекер по Сименон. Той играе Жюл Можен, легендарен актьор на върха на славата си през 60-70-те години. Идол на публиката, но наранен мъж, когато жената на живота му (Фани Ардан) го напуска. Разказът проследява залеза на живота на актьора, останал без средства. Интервю за двама.

 

- Спомняте ли си първата си среща?

Жерар Депардийо: - Беше по време на снимките на “Кучета” на Ален Жесюа. Тя беше поставена в изолация, защото едва не открадна едно от кучетата във филма. Аз говорех с нея и дори ѝ казах, че добре е направила.

Фани Ардан: - Жерар ми се струваше като дърво. Почувствах, че представлява живота с неговите крайности, интелигентност, любов и лудост.

- Какво ви свързва все още днес?

Фани Ардан: - Няма да ви кажа, защото никога не бива да забравяме, че говорим с вестници и ценните неща не се разкриват. Но често съм казвала, че не мога да си представя живота си без Жерар.

Жерар Депардийо: - Смеем се много и често за едни и същи неща. Познавам също пристъпите на гняв и нетърпеливостта на Фани и това много ми харесва. Фани не претендира с нищо за положението си на жена, за своята женственост и красота. Далеч сме от имиджа на всички онези, които са днес в професията и които вече не са жени, а претендиращи същества. Фани не казва: “Не успявам, защото съм жена”. Тя прави всичко, което иска: режисира, пише, избира си декорите, техниците. Много обичам Фани пред камерата, но още по-изключително е да я виждам като режисьор. Всички творби, които е заснела, сред които “Диванът на Сталин”, не са женски филми, а много по-смели филми от тези на някои мъже.

- Фани Ардан, какво е удоволствието да режисирате Жерар Депардийо?

Фани Ардан: - В края на писането на моя сценарий казах на Жерар: “Искам те, но нямам нужда от теб. Ако не искаш да го правиш, няма значение”. Аз съм основно актриса и не искам да влизам в киноиндустрията. Правя филмите сякаш са предмети, независимо дали имат успех или не.

Жерар Депардийо: - Те са повече от предмети! Фани току-що написа един абсолютно възвишен филм, на киноезик, който напомня за този на Луис Бунюел, т.е. авторски филм, но не досаден. Той разказва историята на некръвосмесителната любов между брат и сестра. Те се обичат като деца. Това е абсолютно удивително, но немонтируемо като филм, защото хората, които четат сценариите, вече нямат никаква власт. Днес компаниите вземат решенията и един продуцент никога не инвестира собствените си пари. Цялата индустрия вече е различна…

Фани Ардан: - Андре Малро казваше: “Двусмислието на киното е, че това е изкуство и индустрия, но индустрията не бива да взема връх над изкуството”. Във време, когато “Нетфликс” налага някакво “ръководство за сценарий” и когато предричат края на киното, мисля, че по-скоро ще виждаме появата на авторски филми с малко разпространение. Аз принадлежа към едно поколение, когато казваха, че театърът ще изчезне с появата на телевизията, но той никога няма да умре! В момента, в който имате двама души, които играят между две завеси, имате театър!

Жерар Депардийо: - Когато пуснах първите телевизионни сериали с Жозе Даян, просто взех книгата за рекордите “Гинес” и погледнах кои адаптации се продават най-добре. “Парижката Света Богородица”, “Брята Карамазови”, “Граф Монте Кристо”, “Клетниците”, “Мишел Строгов” и Балзак… С тях имахме всичко. Започнахме да работим по тези текстове и всичко вървеше добре. Клод Бери засне “Жерминал” през 1993 г., защото тези произведения бяха вълнуващи за правене, но вече никой не е способен да се впусне в такива проекти днес. Хората вече не четат истински, вече няма истинска култура. Мечтата ми е да направя “Генерал Дуракин”, на графиня Дьо Сегюр, с поляци и руснаци.

Фани Ардан: - Целият Балзак, целия Стендал или всички големи руски писатели остават златна мина за фикцията.

Жерар Депардийо: - Да, дори Толстой, Пастернак или Йожен Сю. Но телевизиите вече не искат филми за други епохи, докато Балзак не е исторически, той разказва съвременния живот. Знаете ли какво? Все още откривам най-малко петнайсет “Дядо Горио” и двайсет “Шагренови кожи” в Париж през 2022 г.

- Какво ви отведе до филма Volets verts?

Фани Ардан: - Тръгнах към това приключение заради двама души: Жерар и Жан Бекер, чието упорство, страст, ярост и голяма куртоазия обичам. Той идваше отдалеч, а аз много се възхищавам на онези, които пазят свещения огън. Това беше неговият филм, не филма на някакъв продуцент.

Жерар Депардийо: - Направих го заради Фани, но и заради кино монтажиста Ив Анжело, с когото бяхме направили вече “Полковник Шабер”, и заради Жен Бекер. На 87 г. той остава изпълнен със страст и вложи много в образа на Жана, изиграна от Фани. С неговия завършен сценарий човек отгатва тъгата и гордостта на Жюл Можен, когото аз играя, но също така и всичко, което човек може да преживее, когато е на негово място.

Фани Ардан: - Филмът разказва за пътя на един актьор и затова абсолютно трябва да се види Жерар, докато играе, за да се разбере разликата между човека на сцената и този извън прожекторите.

Жерар Депардийо: - Когато любовта на живота му го напуска, моят герой не успява да се откаже. Жана постоянно е в ума му и той опитва да се утеши със своя приятел (Беноа Пулворд) и бутилка водка. Би могъл да се излекува, но няма желание. Това е Сименон.

Фани Ардан: - На мен ми харесва, че избираме съдби, траектории, характери. Киното не бива да се превръща в банков клон, който превръща зрителя в добър гражданин. То става обаче все по-нравоучително и поучително. Като млада изградих морала си чрез литературата и киното. Свещениците имаха по-малко влияние върху моето образование, отколкото книгите и филмите. Виждайки ревнива жена на екрана, си казах, че е отвратително да ровиш в джобовете на мъжа си. Киното задава въпроси, кара те да се питаш: искам или не да приличам на този човек?

- Споделяте ли един и същ вкус към литературата?

Фани Ардан: - Невинаги. Трябва да бъдеш иконоборец с шедьоврите. Маргьорит Дюрас, голяма приятелка на Жерар, казваше, че настолните ѝ романи са Библията и “Човекът без качества”. Докато за мен книгата на Музил е истинско приспивателно! (смях). Жерар ме накара да открия книги, които никога не бих прочела и които много харесах, като тези на Джим Фъргюс, който се интересува от индианците.

Жерар Депардийо: - Джим Фъргюс добре познава индианския език. Той обръщаше внимание на шаманските култури на американските индианци, всички онези народи в Кавказ, Чечня, Сибир, Китай, Япония… които се прекосили Беринговия проток.

Фани Ардан: - Спомням си една от книгите му, в която казваше, че белите американски каубои са унищожили цели населения, като им доставяли одеяла, напоени с вирус. Видяхме, че всъщност тази Америка е била изградена от убийци. Поради тази причина много харесвах Марлон Брндо, защото той се осмеляваше да говори за геноцид. Дългата версия на “Вратата на рая” на Майкъл Чимино също е много силна заради това, защото показва как са се отнасяли към новите имигранти. Хората си мислят, че Америка е територия на свободата и гостоприемността, но това не е вярно.

Жерар Депардийо: - Свършено е с това, Америка е създадена от убийци и европейци, прогонени от своите страни, защото са били фанатици и следователно нежелани.

- Кога се чувствате най-свободни?

Жерар Депардийо: - На село или в страни, чийто език не разбирам. Свободата означава да можеш да пристъпиш към другите без страх, защото когато се страхуваш, и ти самият предизвикваш страх.

Фани Ардан: - Мисля, че човек се чувства свободен, когато смята, че няма врагове срещу себе си или кой да му дава уроци. Невинаги имам добър инстинкт, но това, което ми харесва в другия, е идеята за разговора. Диалектиката ме привлича. Може и да не споделяш същото мнение, но това трябва да е вид интелектуална храна. Оценката, осъждането и прокуждането не ме интересуват. Във всеки случай, мисля, че ще живеем все по-малко свободни, защото сме твърде много. Свръхнаселеността е тема табу, но тази реалност задължава политиците да ръководят маси, а не народи. Преди следвахме догмите, идеите или религиите, но при почти 8 милиарда на Земята това става невъзможно.

- Все още ли сте бунтовници?

Жерар Депардийо: - Не знам какво значи да си бунтовник.

Фани Ардан: - Аз не искам да ме учат как да мисля и да ми казват “Върви надясно”, “Наведи глава” и “Не задавай въпроси”.

Жерар Депардийо: - Същото нещо! И бих добавил, че отхвърлям правосъдието. Докато не стане справедливо, не го искам. То е политическо, никога не съм вярвал в него и то причини смъртта на моя син (Жерар Депардийо не прощава на френската съдебна система  това, че осъди сина му Гийом на три години затвор през 1988 г.). Все по-малко вярвам в обществата и затова се стремя към скитане по цялата планета.

Фани Ардан: - В днешното общество общественото мнение е по-силно от правосъдието. Репутацията се гради и разрушава в социалните мрежи. Това е краят на справедливостта. Някога доказваха, че някой е виновен преди да го обвинят. Обществото защитаваше, докато днес бичува: “Ти си с мен или против мен”. Човек трябва много да внимава да не загуби свободната си воля, собствената си привързаност и вдъхновение. Има една фраза, която казва: “Във Франция всичко е забранено, а това, което е позволено, е задължително”. Някои не страдат от това, но аз - да. Мразех училището, защото имаше някакво силна власт и идеята да се наредим в редиците. Трябва да останеш свободен, знаейки цената на свободата в епоха, в която трябва да избираш между свобода и сигурност.

- Какво е удоволствието днес, когато сте на снимачната площадка?

Фани Ардан: - Бих казала, че това, което наистина е останало непокътнато в мен, е радостта в момента, в който чуя “Тихо, начало!”, или когато се вдига завесата. Този вълшебен миг, в който долавяш невероятния плам в очите на режисьора, премахва всичко останало. Казвам си, че ще спра да снимам в деня, в който тази страст ме напусне. Никога не гледам филмите, които съм направила, защото не е важно дали са добри или лоши, а да играя. Това е сякаш се хвърляш във водата или потъваш в гората: трябва да си кажеш “Ще видим!”. Обожавах, когато си партнирахме с Жерар в театъра, защото можеше да има два текста: официалният и този, който си разменяхме, без да движим устните си.

Жерар Депардийо: - Беше страхотно! Но не можеш да имаш тези подтекстове с всички. Достигаш това ниво на съучастие с актьори, които не мислят само за себе си, които дават и са щедри. “Трябва да даваш с опиянение”, казваше Барбара. Мислите, че можете да направите нещо като актьор, когато текстовете са написани? Не, достатъчно е да ги прочетете, да не се опитвате да ги интерпретирате, а да ги изживеете. За да изиграете една целувка например, е важно да изпитате желанието, нищо друго.

- Смятате ли, че днес отношенията мъже-жени са по-сложни?

Фани Ардан: - Не, защото съществува това, което чувам и което преживявам. Това, което чувам, ми се струва напълно заблудено, и живея така, както винаги съм живяла. Отношението ми към мъжете е същото. И тук ли трябва обществото да ми диктува отношението ми към нещата, света и хората? Но идва въпросът: искаш да бъдеш обичан, или искаш да се харесаш? Защото за мен “да се харесаш” се отнася до изглаждането на нещата, да станеш годен за консумация, докато в глагола “обичам” има нещо сурово и “на твоя отговорност”.

Жерар Депардийо: - От момента, в който се харесаш, знаеш, че можеш да бъдеш обичан. Какво ми хареса, когато видях Фани на пейката в бяла блуза по време на първата ни среща? Това, че беше дистанцирана от всичко, не се цупеше, беше хубава, аз се приближих, не за да ѝ се харесам или да я свалям, а защото се разпознах.

- Какво място заема филмът “Съседката” във вашия живот?

Жерар Депардийо: - Този филм е всичко! Това е чудовищна творба за истината, не само за любовта, но и за живота. Франсоа Трюфо говореше за “отрицателната любов”, но не е това, този шедьовър разказва накъде води любовта. Донякъде като Достоевски или трагедиите на великите руски романи, които ни обясняват, че истинската любов идва от вътрешността.

Фани Ардан: - Да, в противен случай би било по-скоро споразумение между двама души. Това, което смятах за прекрасно в “Съседката”, беше, че в ХХ век той казва, че можеш да умреш от любов. Чудя се защото винаги цитираме едни и същи певци, когато става дума за любов: Лео Фере, Жак Брел, Барбара… Мисля, че в техните текстове има нещо, което наранява, но дава сила. Харесвам и преувеличените артисти, като Далида.

Жерар Депардийо: - Далида не беше преувеличена, това беше нейният живот! Тази неразбрана жена постоянно е била неудовлетворена в любовта и, дори когато е имала всичко, за да бъде щастлива, не е искала това щастие. Брел много преиграваше, що се отнася до Барбара, тя вече не държеше да пее песните си, защото публиката ги пееше вместо нея.

Заглавието е на "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова