- 10 Sep 2020
- 179
- 5
Седя в един бар сам, приютен. Барът е сравнително скъп, хората не изглеждат уплашени, следователно съм в поносимо настроение. Зорът бе, докато стигна до тук. Докато се придвижвах, се чувствах като в онова стихотворение на Уистън Хю Одън, където лирическият герой седи в една от кръчмите по Фифти Секънд Стрийт уплашен и несигурен, защото подлото време не е за надежди. Тук съм, но всъщност съм вън. Сред хората, които умират. Там, където с тях се подиграват. Защото знаят, че каквото и да им сторят, хората няма да отговорят. Хората в тази държава продължават да се държат неправдоподобно. Държат се като нация, която ако иска да вдигне ръста на военнопромишления си комплекс например, отваря още една голяма фабрика за бели знамена.
Държат се като хора, на които им се налага да отидат на война и още преди началото на военните действия вече мислят как да се предадат, а когато военните действия вече са започнали, те вече знаят как да се предадат и съобразяват и кого другиго да предадат. Аз седя тук сам и приютен. Един приятел вчера ми каза – аз вече не зная какво да правя...<br />
