Достоевски и Великият инквизитор

Автор: Александър Моторин 

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Темата „Достоевски и Великият инквизитор“ предполага разговор за Достоевски и Запада, защото инквизицията според Достоевски е доведеният до краят израз на католичество в собственото му саморазвитие, а католичеството в епохата след Пришествието на Христа е основният изразител на западния дух като такъв, духа на съпротива срещу Христа и на подмяна на вярата в Христа с друга една вяра – вярата в сатана, т.е. според значението на тази еврейска дума, в Христовия противник, който изпраща на човечеството антихриста като свой подвластен представител. По внушение на сатаната падналото човечество в продължение на векове и хилядолетия ражда от недрата си отделни предварителни предводители – антихристи, докато не настъпи Краят на Света с временното възцаряване на главния и заключителен антихрист, явен в Апокалипсиса в образа на „звяра, който излиза от морето“ (Откр.13:1), подчинен на дявола, сиреч на „звяра, който излиза от бездната (Откр.11:7, 12:2, 13), и на свой ред държащ в подчинение последния от поредицата предварителни антихристи – „звяра, излизащ от земята“ (Откр.13:11).

През вековете православното съзнание е отгатвало появяващите се антихристи, които са се опитвали да станат окончателен и главен антихрист, в облика на различни вождове, царе на народи с магически настроения или на обединения от подобни народи. От най-близките по време на живота на Достоевски като такъв е бил възприеман Наполеон I. Но Достоевски в „Братя Карамазови“, в една голяма „поема“, съчинена от лицето на Иван Карамазов, е създал своя обобщен образ на постепенно приближаващия се от Запад антихрист в най-пълното му историческо развитие – в образа на Великия инквизитор, който съзнателно и в пълнота се покланя и служи на дявола, когото сам назовава според прикритата му истинска същност: „Страшният и умен дух, духът на самоунищожението и небитието“ (14, 229). ( Достоевский Ф.М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Издательство „Наука“, Ленинград, 1972-1990 гг.

Тук и по-нататък позоваванията на това издание привеждат след цитатите в скобки с указание на тома и страница – бел.прев.). Действието на поемата символично-знаменателно протича в Испания – най-западния край на Запада. По-на запад се намира само Америка, но за Достоевски средоточие на западния дух е била именно Европа.

Същността на западния дух е магията, т.е. сатанинско-гордата борба против Бога в опит да се заема мястото на Бога с цел да бъде придобита безкрайна власт над мирозданието. Даруваната от Бога свобода на избора между любовта към своя Творец и отхвърлянето Му чрез поклонение на противника на Бога – сатаната, привържениците на магията използват като избират противенето срещу Бога. Като се обръща към Христа, инквизиторът казва: “Аз не желая Твоята любов, защото самият аз не те обичам. Какво да крия от Теб? Или аз не зная с кого говоря? Онова, което имам да Ти кажа, всичко Ти е вече известно, чета го в очите Ти. Нима ще скрия от Теб нашата тайна? Може би, Ти искаш да я чуеш именно от моите уста, тогава слушай: ние не сме с Теб, а с него, ето я нашата тайна! Ние отдавна не сме вече с Теб, а с него от осем века. Точно преди осем века ние взехме от него онова, което Ти с негодуване отхвърли, онзи последен дар, който той Ти предлагаше, като Ти показа всички земни царства (срв.Мт.4:8-11); ние взехме от него Рим и меча на Кесаря и обявихме само себе си за единствени земни царе, макар и до ден днешен да не сме успели да доведем нашето дело до окончателния му завършек“ (14.234).

По мнението на Достоевски в съвременната Европа това духовно престъпление се опитват да извършат при родствени на основата на магическия дух сили, но според същия този дух обречени и на съперничество: католичеството, протестанството и масонството. Първите две се прикриват зад външния вид на християнството, третата – откровено се изявява срещу Христа (макар също така частично и от време на време от конюнктурни лукави съображения и да приема публичен вид на истинно християнство).

Разсъжденията на Достоевски за протестанството са в духа на славянофилите: „ …протестантизъм на Лутер вече е факт: тази вяра е протестираща и единствено отрицаваща, и веднага щом католичеството изчезне от земята, заедно с него ще изчезне и протестанството, и сигурно защото няма да има срещу какво да протестира ще се превърне в неприкрит атеизъм и това ще бъде краят му“ („Дневник на писателя“, 1877, януари, гл.1п.1).

Вътрешната връзка между католичеството и масонството е също така очевидна за писателя. За това, по-специално, се упоменава чрез устата на Иван Карамазов, когато той говори за създадения от него образ на инквизитора: „Кой знае, може би този омразен старец, толкова упорито и толкова своеобразно обичащ човечеството, и сега съществува във вид на цяла група от много подобни единствени старци, при това далеч не случайно, а съществува като съгласие, като един таен съюз, който отдавна вече организиран за пазенето на тайната, за криенето и от нещастните и слабосилни хора с цел тяхното ощастливяване. Това непременно го има, пък така и трябва да бъде. Привижда ми се, че дори при масоните има нещо от рода на същата тази тайна в тяхната основа, и заради това именно католиците така мразят масоните, защото виждат в тях конкуренти, раздробяване на единството на идеята, а пък нали трябва да е едно стадо и един пастир…

-Ти, може би, сам си масон! – внезапно се изтърва Альоша. - Ти не вярваш в Бога <…>“ (14, 239).

Една от вътрешните частни прояви на тези три сили в Европа (а от тях в най-голяма степен – проявата на католичеството, а така също на протестанството в предсказаното му от Достоевски пълно разложение до атеизъм и материализъм) – е „френският социализъм, т.е. умиряването и уредбата на човешкото общество вече без Христа и извън Христа, както искаше, но не съумя да го организира в Христа католичеството  <…>

Самият днешен френски социализъм, очевидно, е горещ и съдбовен протест срещу католическата идея на всички измъчени и потъпкани от нея хора и нации, които желаят на всяка цена да живеят и да продължават да живеят вече без католичеството и без неговите богове – самият този протест, започнал фактически от края на миналия век (но по същество много по-рано), не е нищо друго, освен единствено най-вярното и непоколебимо продължение на католическа идея, най-пълният и окончателен неин завършек, фаталната ѝ последица, създадена през вековете. Защото френският социализъм не е нещо друго, освен насилствено сплотяване на човечеството – идея, тръгнала още от древния Рим и след това изцяло запазила се в католичеството (тук писателят посочва пряката приемствена връзка между древния езически магизъм и католичеството – А.М.). По такъв начин идеята на освобождаването на човешкия дух от католичеството тук се облече именно в най-тесните католически форми, заимствани от самата най-интимна част от неговия дух, в неговата буква, в неговия материализъм, в деспотизма му, в нравствеността му“ („Дневник на писателя“ , 1877, януари, гл. 1, п.1).
  

Нравствеността на католичеството писателят признава условно, а по същество подразбира неговата безнравственост. В бележника си от 1880 година той пише, възразявайки на прозападно настроения либерал Константин Дмитриевич Каверин с неговото „Писмо до Ф.М. Достоевски“ по повод нравствеността и безнравствеността („Вестник Европы“, 1880, № 11): „Оногова, който предава на изгаряне еретиците, аз не мога да призная за нравствен човек, защото не признавам вашата теза, че нравствеността е съгласна с вътрешните убеждения. Това е единствено честност (руският език е богат), но не нравственост. Имам един единствен нравствен образец и идеал – Христос. <…> Инквизиторът вече е безнравствен единствено и поради това, че в сърцето му, в съвестта му е могла да заживее идеята за необходимостта за изгаря хора “. (14, 558).

Прониквайки в същността на западния дух, писателят по своеобразен начин се приобщава към основната линия за разбиране на Запада при православните мислители на Русия. Такова схващане е било повлияно от съществуващите метафорични възможности на дълбинния смисъл на думата „Запад“. Този смисъл е пряко свързан с процесите на разложение, умиране, смърт: „падам“, „падение“, „ упадък“, "мърша", "леш“ (рус. – „падаль“, „падалина“ – бел. прев.). Той се съдържа и в основните думи, избрани от западното съзнание за самоназоваването си: немско и английско „West“ е свързано с латинско vesper – „вечерна звезда, вечер, запад“, оттук и английският израз „go to west“ – залязвам, умирам, изчезвам, пропадам; по същия начин и френската дума „Occident“ произхожда от латинската дума „occidentalis“ – „западен“, образувана от „occido“ – „свалям от земята, убивам, погубвам, унищожавам“, падам, залязвам, загивам, умирам, изчезвам, пропадам.

Тези думи съдържат в себе си същите смислови елементи, които се съдържат в славянски корен „пад“, - още по-подчертано изразени. 

Тези смислови елементи са били напълно осъзнавани от руските романтици, поради което от тридесетте години на 19 век се заражда и установява представа за „гнилия Запад“. Така още през 1831 г. С.П. Шевирьов използва израза „гнила Европа“ в писмото до И.В. Киреевски в отговора си за сътрудничество в печатното издание „Европеец“. А през 1842 г. с това понятие – вече с цел иронична самозащита – си служи известният западник В.Г. Белински: „<…> много удобно може да се докаже, че навсякъде всичко е лошо, че Европа гние, че железопътните линии водят до ада и там подобни странности“ (Белинский В.Г. Полное собрание сочинений, Москва, 1955, т.6, с.60). Тютчев в годините на зрялото си творчество, засягайки отношенията между Русия и Еропа, често и прибягвал до изразите „разложението на Запада“, „разложителен свят“, „процес на разложението“, „коренно разложена“ (Федор Иванович Тютчев: в 2 кн, Москва, 1988, кн.1, с.225).

При Достоевски това общо разбиране се проявява в ярки художествени образи. Така основният смисъл, вложен във фамилия Смердяков в „Братя Карамазови“ е развратността на душата, нравственото разложение на гнилия, морално пропаднал и поради това вонящ Запад (рус.“смердеть“ – смърдя, воня – бел. прев.). Смердяков се прекланя пред Европа и мечтае да живее там, но при това заедно с преклонението пред Европа се покланя на нейния гибелен разрушителен дух, който я обгръща и прониква в нея. Той смята, че същия дух е намерил израз и в Русия, сред руския народ, само че в много по-слаба и по-груба форма: „Ако искате да знаете, по своя разврат и тамошните и нашите всички си приличат. Всички са шмекери и пройдохи, само че тамошните ходят с лачени обувки, а нашите подлеци смърдят в нищетата си и не намират нищо лошо в това“ (14,205). А щом като е така трябва, както ни уверява Смердяков, да се покорим доброволно на Европа: „През Двенайста (1812 г. – бел. прев.) година имаше велико нашествие в Русия на френския император Наполеон първи, баща на днешния, и щеше да е добре, ако същите тези французи ни бяха покорили: една умна нация щеше да покори друга, доста глупава и щеше да я присъедини към себе си. Дори съвсем други щяха да бъдат порядките ни <…> (14.205).

Иван Карамазов по своему също вони, защото чувства влечение към Запада и е пронизан от същия западен вреден дух – на по-високо ниво на битието, отколкото незаконородения си брат Смердяков. Това е нивото на западния богоборчески рационализъм и атеизъм, които писателят долавя и в католичеството, и в протестантството, и в масонството. Фамилията Карамазов е смесица от руски корен с източен тюрски и в пълния си превод на руски означава „Черномазов“ (тюрк.“кара“ – черен). Към такова тълкуване ни подтиква самият автор: жената на штабс-капитан Снегирьов в романа по погрешка назовава Альоша Карамазов по погрешка „Черномазов“ (14,184; бележка: 15, 549). Душата на Иван, както и на много руски западници, е измърсена, изцапана от духа на Запада, смесена е с него и затова е болна (той се съпротивява и в борбата си – без защитата на смирението – отстъпва, бори се с Бога и губи разсъдъка си, както вече покорно пуска духа на гордостта в душата си, подчинява му се, умира духовно). Тюрският езиков оттенък на чернота при всички руски „карамазови“ подчертава другия неправославен източник на пороците в руската душа, само че вече не западен, а източен, впрочем по същество също магически. 

Самият Иван разбира, че влечението на подобни нему западници към Европа е всъщност любов към едно гробище: „Искам да замина в Европа, Альоша, оттук и ще замина; и макар че аз зная, че ще замина само на едно гробище, но на най-скъпото гробище, ето какво ще ти кажа! Скъпи там лежат покойници, всеки камък над тях свидетелства за такъв пламенен минал живот, за такава страстна вяра в своя подвиг, в своята истина, в своята борба, в своята наука, че аз – предварително го знам, - ще падна на земята и ще целувам тези камъни и ще плача над тях, - в същото това време убеден с цялото си сърце, че всичко това отдавна е гробище и не е нищо повече“ (14,210). Гробището тук е вместилище не само на телесни мъртъвци, но и на мъртъвци духовни в различна степен на гниене и разложение (подобна метафора писателят частично разгръща по-рано в разказите си „Крокодил“ 1865 и „Бобено зърно“ 1873).

Като цяло, съгласно историософията, близка на Достоевски, движението на Изтока (от Русия) към Запада крие като последици упадъка, гниенето, разложението, смъртта. Движението от Запада към Изтока при благоприятна нагласа води до възраждане, възрастване, възкачване; но при обикновено господстващата при западните народи злодейска нагласа – до вампирски по същината си опит да бъде завладяна жизнената сила и душата на още живия православен Изток заради продължаването на собственото си призрачно упадъчно съществуване.  

Иван отстъпва под напора на западния дух и в опита си за богоборческо самоутвърждаване мисли по следния начин: „Аз мисля, че ако дяволът не съществува и, следователно, го е създал човекът, то той го е създал по свой образ и подобие“. Альоша разбира логиката му: „В такъв случай както и Бога“ (14,217) Обаче Иван (а заедно с него и Достоевски) е по-широко скроен, отколкото западните атеисти от рода на Фейербах и вярва, че Бог все пак съществува, както и злият дух. В този смисъл избраниците сред хора на Запад, по-специално масоните и католиците (изобщо западните християни, отрекли се от истинното християнство) се предават на магия, чиято същност е гордата борба за безкрайна божествена власт в опит да бъде тя отнета от Бога с помощта на Неговият главен противник – сатаната. Служейки на този единен сатанински дух те непрекъснато си съперничат в борбата си за първенство да му служат, в борбата си за пълно сливане с него, за да достигнат заедно с него висша – безкрайна и божествена – степен на власт и могъщество.

В романа „Бесове“ Шатов под влияние на Ставрогин твърди, „че Рим е провъзгласил Христа, който се е поддал на третото дяволско изкушение, и че като е възвестил на целия свят, че Христос не може да устои на земята без земното царство, католичеството по този начин е провъзгласило антихриста и по този начин е погубило целия западен свят“ (10,197). Но чрез Иван Карамазов писателят утвърждава, че не само католиците, но и цялото западно самосъзнание като магическо по дух, се е поддало на всичките три изкушения, отхвърлени от Христа в пустинята, т.е. освен от третото изкушение чрез властта Западът се е поддал и на първото изкушение чрез благата на този свят (и преди всичко от храната, хляба, като основа на всичко останалото) (Мт.4:3-4), а така също и на второто, може би, главното изкушение – изкушението на Самия Бог, т.е. на своеволното богопознание (Мт.4:5–7).

Именно във второто изкушение ни е явена самата същност на магията, която съблазнява човека с възможността самият той да стане Бог или причастен на Бога по рождение – по пътя на самоубеждаващото се самоволно познание на забравените божествени тайни – в опит да предопределя волята на Самия Бог, да я постига и да я управлява, а това значи именно да стане Бог. 

Не е случайно, че великият инквизитор в поемата на Иван разсъждава много за значението на „тайната“ в живота на хората. Достоевски посочва основната разлика между проповядваната от инквизитора магия (магия като такава по своята същност) и мистика на истинско християнство – Православието: и в единия и в другия случай основата на разбирането на света и живота е „тайната“ („мистика“ на гръцки, т.е. признаването на съкровеността и недостъпността на някои истини, на някои знания. В магията, обаче, тази скритост и недостъпност са за външното мнозинство от хора при достъпност и откритост за тесен кръг посветени. А в истинско християнство – Православието – пълнотата на Божествената Истина и непостижима за хора и едва отчасти се дарува от Бога в Откровението само на онези хора, които го заслужили чрез служението си Нему – в дълбоко смирение и любов към Него. 

Магията предполага опит за беззаконното, престъпно познаване на божествените тайни заради самообожествяването си. Такова е разпространеното на Запад рационалистично постигане на тайните на живота, прообраз на което е разказаното в Библията грехопадение на първите хора, станало заради вкусването на плода от дървото на познаване на доброто и злото. Не случайно като увод към всички разсъждения за великия инквизитор Иван в „Братя Карамазови“ излага размишленията си за грехопадението на човечеството чрез вкусването на забранения плод (14, 216-217).

В самото наименование на инквизитора по волята на писателя се разкрива вътрешният скрит магически смисъл на неговите действия. Названието има латински произход и означава: „изследовател“, „следовател“, „детектив“, „таен агент“ (от quatare – „питам“, „разследвам“, „изследвам“>inquisitio „търсене на улики, доказателства против някого, предварително разследване“> inquisitor „издирвач, изследовател, преследвач, шпионин, съдебен следовател“), и тук главното за Достоевски е познавателното търсене на гордия човешки разум, който възнася и утвърждава себе си заради господството над света. Докъде води подобна инквизиция на ума в познанието на света Достоевски е показал тъкмо чрез примера на Иван: тя води до загуба на разсъдъка, т.е. до побесняване. Не случайно Иван – вече не в измислената от него поема, а в собствения си живот вижда нечистата сила и разговаря с нея (в главата „Дяволът. Кошмарът на Иван Фьодорович“) – злият дух влиза в душата му и отклонява гордия му ум от здравия разум. 

Връхна точка в разсъдъчното познание на света става опит на човека да се самоубие – по друг начин е невъзможно за ограничения човек да се превърне в безграничен Бог. Иван се отказва от билета във вечния щастлив живот с Бога и избира вечното умиране с бесовете в ада. По този начин той извършва едно безкрайно духовно самоубийство и само умопобъркването му попречва да извърши телесно самоубийство. В образа на Иван Достоевски няколко години преди това предсказвал края на живота на немския философ Ницше, който също така е богоборствал в съчетание с проповед за самоубийство, а е завършил с полудяване. 

Ако Иван полудява, то неговият извънбрачен брат, духовният му двойник и последовател Смердяков направо посяга на живота си. Това е другата от двете взаимосвързани последици от второто изкушение чрез гордия опит на ума за постигане на Божиите тайни с цел заемане място на Бога. Най-концентрирано този смисъл на второто изкушение е изразен в проповедта за самоубийство в устата на Кирилов в „Бесове“, когато той казва на Ставрогин: „Ако има Бог, то аз съм бог… Ако има Бог, то изцялата воля е Негова, и от Неговата воля аз не мога. Ако няма, то цялата воля е моя и аз съм длъжен да заявя своеволието си… Защото цялата  воля стана моята < …>. Аз желая висшата точка и ще се самоубия“ (10, 470). Великият инквизитор в поемата на Иван разбира смисъла на второто изкушение и свързва самообожествяването със самоунищожаването: „Когато страшният и премъдър дух Те постави на храмовата стряха и Ти каза: „Ако искаш да разбереш дали Ти си Синът Божий,  хвърли се долу, защото е казано за него, че ангелите ще го уловят и ще го понесат, и няма да падне, и няма да се пребие, и тогава ще разбереш дали Ти си Синът Божий и ще докажеш тогава каква е Твоята вяра в твоя отец“, но Ти, след като го изслуша, отхвърли предложението, и не се поддаде, и не се хвърли долу. О, разбира се, Ти постъпи тук гордо и великолепно като бог, но хората, но това бунтуващо племе – те богове ли са? О, Ти тогава разбра: само дори ако беше пристъпил, ако само беше направил движение, за да се хвърлиш долу, Ти в същия миг би изкусил Господа, и би изгубил цялата вяра в него и би се пребил в земята, която си дошъл да спасяваш, и умният дух, който Те изпитваше, щеше да се зарадва“ (14, 232-233). И ако Христос показа пример на хората с отказа си, то инквизиторът с предшествениците и следовниците си прие гибелния свят на „духа на самоунищожението и небитието“ (14,229).

Мислите на Достоевски за пагубността на рационализма и магията водят до обобщението: да се побъркват поради гордостта на умовете си могат не само отделни хора, но и цели народи, и дори съюзи, общности от народи – според преобладаващата в тях духовна нагласа. Такава е, например, общността на Запада със смъртоносните и за самата нея и за останалите народи пориви.

Според библейското предание, отразено в първата книга на Библията – Битие и в последната книга – Апокалипсиса, магизъм в земната история на човечеството е достигнал до висшия си разцвет древния Вавилон. Затова не е случайно, че Достоевски чрез Иван, а той чрез своя Инквизитор разсъждава за строителството на Вавилонската кула – първата (древната) и новата (бъдещата). Инквизиторът преценява себе си като носител на по-съвършено магическо знание, по същество вече според него божествено, и затова изказва публично като антихрист. Той казва за Христа: “На мястото на Твоя храм ще се издигне ново здание, ще се издигне ново здание, ще се издигне отново страшна вавилонска кула, и макар че и тази няма да бъде довършена, както и предишната, но все пак Ти можеше да избегнеш тази нова кула и с хиляда години да съкратиш страданията на хората – защото нали при нас именно те ще дойдат след като се измъчили хиляда години със своята кула! Те ще ни издирят пак под земята, скрити в катакомби (защото ние отново ще бъдем гонени и измъчвани), ще ни намерят и ще почнат да викат: „Нахранете ни, защото онези, които ни обещаха огън от небето, не ни го дадоха!“ И тогава вече ние ще довършим тяхната кула, защото ще я довършат онези, който нахрани, а ще нахраним само ние, в Твое име, и ще излъжем, че е в Твое име“ (14,230-231).

Същността на повторите магически опити за издигане на нова Вавилонска кула е все същото самообожествяване. Но за това е необходимо обединяване на хорските усилия чрез възстановяване на единното човечество, което е било по волята на Бога като наказание за стълпотвотворителите, според библейското предание, разделено на отделни народи чрез разбъркване на общия език. Оттук водят произхода си и многовековните опити преди всичко да се възстанови единния общочовешки език по един или друг начин. В този смисъл е и опитът на католиците да натрапят на всички богослужение на латински език.
За стремежа на Запада чрез своите власт и сила да обземе и покори цялото човечество свидетелстват думи на Великия инквизитор, отнесени до Христа: „Ако бе приел този трети съвет на могъщия дух, Ти щеше да допълниш непълнотата във всичко, което човек търси на земята, тоест: пред кого да се преклони, кому да връчи съвестта си и по какъв начин най-накрая всички да се съединят в един общ, задружен и безспорен мравуняк, защото нуждата от световното обединяване е третото и последно мъчение на хората. Човечеството винаги като цяло се е стремяло да се организира на всяка цена всемирно. Имало е много велики народи с велика история, но колкото по-издигнати са били тези народи, толкова са били по-нещастни, защото по-силно от другите са съзнавали потребността от обхващането целият свят съединяване на хората“ (14, 234-235). Както показва Достоевски, от гледища на магическия Запад тази мечта на цялото човечество за всеединство е достижима само с помощта на тайнствената свръхчовешка нечиста сила, която произтича от „духа на самоунищожението и небитието“ (14, 229).

Но след извършеното от Бога наказващо (според заложения дълбинен смисъл на църковнославянската дума „наказати“ – поучавам, съветвам, напомням, предупреждавам – бел.преводача), неотменимо и в същото време благословено разделяне на човечеството на отделни народи-езици, което е било потвърдено от пророчеството на Христа за Страшния съд в Края на Света имено над всички народи-езици (Мт.25:31-46), – всяко повторно съединяване на човечеството може да стане само, ако бъде запазено многоцветието на отделни народи-езици. Западът се стреми да обедини всички като изтрива различията и покорява на себе си, по-точно, на върхушката на своята власт. На него, съответно, му е чужда руската православна представа за властта като служение на всички, които зависят от тебе, в съгласие с думите и начина на живот на Самия Христос:“ И като седна, повика дванайсетте и им рече: който иска да бъде първи, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“ (Мк.9:35).

За тази особеност на православния руски народ пише Достоевски, когато прави равносметка на живота и мирогледа си в речта за Пушкин, поместена в „Дневник на писателя“ за 1880 година. В „Обяснително слово по повод напечатаната по-долу реч за Пушкин“ (1880) той отбелязва: „ Нашият народ < … > има в душата си < …> склонност към всемирна отзивчивост и всепримирение“, при което „ тази способност е изцяло способност руска, национална, и Пушкин < …> като най-съвършен художник   < … > е и най-съвършен изразител на тази способност“ (26, 131). В самата реч за Пушкин е подчертана християнската смиреност, заложена в основата на тази способност: „ < … > нашата участ всъщност е всемирността, и не е с меч придобита, а чрез силата на братството и нашия братски стремеж към възсъединяване на хората“ (26, 147); русите са длъжни „да изрекат окончателното слово на великата, обща хармония, на братското окончателно съгласие на всички племена според Христовия евангелски закон!“ (26, 148).

Не такъв е Западът. Неговата същност като обединяващ човечеството свръхнарод Достоевски е разкрил, когато е пояснявал на студентите смисъл на главата за Великия инквизитор преди да им я прочете:“ Смисъл е, че ако изопачиш Христовата вяра, след като я съединиш с целите на този свят, то едновременно с това веднага ще се изгуби и целият смисъл на християнството, умът без съмнение трябва да изпадне в безверие, вместо великия Христов идеал ще се изгради само нова вавилонска кула. Високият поглед на християнството върху човечеството се срива до схващането, че то е сякаш животинско стадо, и под формата на социална любов към човечеството се явява вече немаскираното презрение към него“ (Встъпително слово, произнесено на литературната сутрин в полза на студентите от Санкт-Петербургския университет на 30 декември 1879 година. Преди четенето на главата „Великият инквизитор“) (15,198).

Писателят вижда, че между двата свръхнарода (обединения по вяра и преобладаващ език от много и различни народи), а именно: западния (магически по дух) свръхнарод – от една страна и православното по дух обединение на руския народ с други народи в Русия – от друга възниква неразрешимо противоречие и съответно противоборство, което протича постоянно и на всички нива на битието, като най-съществено е духовно ниво със съответните поднива -степени: на вероизповеданието, езика, изкуството, науката – с техните метаезици, изразяващи общия им базисен дух, т.е. всичко онова, което като цяло се именува като духовна култура. От духа произтича също така и стопанското ниво на материално въплътената трудова култура на народи. От време на време тази борба на много нива между езиците, типове култура се обостря и слиза на най-низкото си, направо смъртоносно стъпало на военния сблъсък, при който победата все пак се определя от силата на духа. 

Достоевски е разбирал това много добре и много е размишлявал за това в съчиненията си. Преди всичко той размишлявал върху това, как се оформя, как се образува един народ и как той поддържа съществуването си във върволицата от поколения. Най-вече той е размишлявал за своя руски православен народ, тъй като е разбирал, че на неговата основа по същество се създава обединение от много духовно родствени съюзни народи. Размишлявал също и за войните като най-остра и решаваща степен на борбата между народите и свръхнародите. 

След Пушкин (и не без неговото въздействие) Достоевски се е стремял към православна обосновка за оправдание на свещената война за вярата – война изключително отбранителна или, което е много близко, освободителна (по отношение на завладени от враговете земи и народи).

За Достоевски православно-държавният свят е една цялост, единство, изградено на най-дълбока непоклатима основа, и Русия е неговата опора. Именно затова в „Дневник на писателя за 1876 година“ се казва: „ < …> Константинопол – рано или късно – трябва да бъде наш…“ – та това е „не завладяване и не насилие“, а „според самата природа“ (23,48). Пред А.Н. Майков Достоевски признава, че е съчинил „ в ума си“ „епическа песен“ за завземането на Константинопол от турците и „това непосредствено и несъзнателно ми се яви като народно предание от руската история (15,527). 

Като основна враждебна по отношение на Русия сила Достоевски представлява военния и отчасти духовен съюз на Запад е ислямския (в лицето на Турция) свят. Очевидно, не е случайно, че Разколников в „Престъпление и наказание“ завършва изброяването на образцовите „необикновени“ „свъхчовеци“ с Мохамедите и Наполеоните (6,200), сближавайки вожда на ислямския свят с вожда на обединения Запад. 

Западът се затваря очите и дори покровителства „систематичното унищожаване“ на цели православни народи чрез силата на Турция. Западът се сприятелява с Турция и в желанието му да държи отслабения остатък от православните народи в робство: „< …> славянското племе е омразно за Европа, les esclaves, тъй да се каже, роби, а немците колко имат такива роби: току-виж се разбунтували“ (23,63) – тук се отбелязва злонамереността на разпространението на Запад фонетично сближаване на думите със значение „роб“ и „славянин“. Немците редом с турците се разглеждат от Достоевски ударна сила на Запада, насочена срещу Русия („За войнствеността на немците“ в „Дневник на писателя за 1876 г.“).

На Достоевски се оказва близка представата за Русия като „Трети“ и последен Рим, призван чак до Края на Света да противостои на усилващото се царство на антихриста, и в това противостоене да служи за опора и защита на всички, които желаят да се спасят. За основна особеност на руското самосъзнание писателят смята състрадателната, стигаща до жертвеност любов към всички хора, включително към врагове. 

В мирното, незавоевателно, исторически справедливо разширяване на руската власт Достоевски вижда благото на цялото човечество, защото православна Русия е единственият мост от този временен свят към вечният, неземен свят, предварително указан в Апокалипсиса; още в този свят руската държава   единствена от всички частично живее по законите не от този свят, заповядвани от Христа: „Който иска да бъде най-високо от всички в Божието Царство - да стане слуга на всички. Ето как аз разбирам руското предназначение в неговия идеал“ (23,47).

-------

Александър Моторин - доктор на филологическите науки, професор, ръководител на секцията по нравствено-естетическо възпитание в Новгородския държавен университет "Ярослав Мъдри", член-кореспондент на Международната академия на науките по педагогическо образование, автор на 115 публикации, сред които монографиите "Духовните тенденции в руската литература през XIX век" (2012), "Теория на руската литература" (2013).

Превод от руски – Людмила Димитрова