- Автор: Михаил Булгаков
- 10 Sep 2020
- 321
- 11
Разказът „Аз убих човек“ е свързан със събитията в Русия и Украйна през първите години след революцията от 1917 г. Конкретното описано от Булгаков събитие засяга 1919 г., когато болшевиките и левите есери нахлуват в Киев. По това време Симон Васильович Петлюра е военен министър в украинското правителство, организатор на украинския парламент и лидер на Украинската социалдемократическа работническа партия, който остро се противопоставя на революцията в Русия. Боевете се водят на целия фронт с променлив успех. На 29 януари в Киев въстават работниците от завод „Арсенал“, които влизат в остър сблъсък с проукраинските правителствени части. Въоръжените сблъсъци стават на същите улици, на които се разиграват събитията от днешния Майдан. В началото националистите губят по-малко хора, отколкото въстаниците. Но в крайна сметка след кръвопролитни боеве на 9 февруари в града нахлува авангардът на армията на Муравьов, която прочиства контрареволюционерите, а малобройните остатъци от армията на противниците им отстъпва на Запад, под защитата на германците. Впоследствие Петлюра ръководи украинското правителство в изгнание. Убит е от агента на Извънредния комитет (ЧК) на СССР Шварцбад на 25 май 1926 г. в Париж и е погребан в „Монпарнас“.
<p> </p>
<p> </p>
<p> <strong> Аз убих човек</strong></p>
<p> <em>(разказ) </em> </p>
<p> </p>
<p>Доктор Яшвин странно се подсмихна накриво и попита:</p>
<p>– Може ли да откъсна листа от календара? В момента е точно 12, значи вече е втори.</p>
<p> – Разбира се, разбира се – отвърнах.</p>
<p> Яшвин хвана с тънките си бели пръсти крайчеца и внимателно отдели горното листче. Под него се озова семпличка страничка с цифрата 2 и думата „вторник“. Но нещо върху простичката страничка изключително много заинтригува Яшвин. Той присвиваше очи, взираше се, а сетне ги вдигна, погледна някъде в далечината и стана ясно, че вижда някаква достъпна единствено за него загадъчна картина някъде зад стената на моята стая, а може би и далеч зад нощна Москва в страховитата мъгла на февруарския студ.</p>
<p> „Какво ли откри там?“ – помислих си, стрелкайки с очи лекаря. Той винаги ми беше много интересен. Външността му някак не съответстваше на професията му. Хората, които не го познаваха, винаги го вземаха за актьор. Беше тъмнокос, но в същото време имаше много бяла кожа и това го правеше красив и някак го открояваше сред останалите. Беше избръснат много гладко, обличаше се много спретнато, страшно много обичаше да ходи на театър и когато разказваше за театъра, го правеше с много вкус и познание. Различаваше се от всички наши шефове на отделения, включително и в този момент, докато ми беше на гости, най-вече с обувките си. В стаята бяхме петима души и четирима от нас носеха евтини обувки от хромова кожа с наивно заоблени върхове, а доктор Яшвин беше с остри лакирани трандафори и жълти гети. Всъщност трябва да кажа, че контешките навици на Яшвин никога не правеха чак толкова неприятно впечатление и в името на справедливостта ще призная, че той беше добър лекар. Беше смел, късметлия, а най-важното бе, че винаги намираше време да чете, въпреки че непрекъснато ходеше на представленията на „Валкирия“ и „Сибирският бръснар“.</p>
<p> Естествено, не ставаше дума за обувките му, а за нещо друго – той ме интригуваше с една своя необичайна черта. Макар да беше мълчалив и несъмнено потаен човек, понякога се превръщаше в прекрасен разказвач. Говореше много спокойно, без превземки, без еснафски паразити и блеене от сорта на „мдаа“ и темите му винаги бяха интересни. Сдържаният надменен лекар сякаш се разпалваше, само от време на време правеше леки и плавни жестове с бялата си дясна ръка, сякаш разполагаше във въздуха най-важните поанти в разказа, никога не се усмихваше, когато разказваше нещо смешно, а сравненията му понякога бяха толкова точни и цветисти, че докато го слушах, винаги ме глождеше една мисъл: „Ти си много добър лекар, но все пак си сбъркал пътя си и единственото, което трябва да бъдеш, е писател…“.</p>
<p>Тази мисъл се стрелна в ума ми и сега, макар че Яшвин не разказваше нищо, а се взираше в цифрата 2 и в неизвестната далечина.</p>
<p>„Какво ли е открил там? Може би някакво изображение?“ Надникнах през рамото му и видях, че изображението е много скучно. Там беше нарисуван неестествен на вид кон с атлетична предница, а до него имаше мотор и надпис: „Сравнителната стойност на коня (1 сила) и мотора (500 сили)“.</p>
<p>– Това са пълни глупости, другари – подхванах, продължавайки разговора, – еснафски простащини. Тия проклетници стоварват всичко на гърба на лекарите като на умрял и най-вече на нас, хирурзите. Само си представете – някой оперира сто пъти апендицит, а на сто и първия болният вземе, че умре на масата. И какво, да не би той да го е заклал?</p>
<p>– При всички случаи ще кажат, че го е заклал – обади се доктор Генс.</p>
<p>– А ако това е жена, мъжът й ще дойде в клиниката и ще хвърли стол по вас – потвърди уверено доктор Плонски и дори се усмихна, а ние също се усмихнахме, макар че всъщност нямаше нищо смешно в това някой да хвърля столове в клиниката.</p>
<p>– Не мога да понасям – продължих аз – фалшивите думи на разкаяние: „Убих човек, олеле, убих“. Никой никого не убива, пък дори и някой да убива болния в ръцете ни, това е нещастната случайност. От къде на къде, по дяволите!... Аз наричам убийство случаите, в които предварително си замислил намерението си да убиеш човек или поне си имал желание да го убиеш. Разбирам хирургът да държи пистолет в ръката си. Само че никога в живота си не съм виждал такъв хирург и едва ли ще видя.</p>
<p>Доктор Яшвин внезапно обърна глава към мен. Забелязах, че погледът му е натежал, а той рече:</p>
<p>– На вашите услуги.</p>
<p>Като в същото време заби пръст във вратовръзката си и отново се подсмихна накриво, но не с очи, а само с ъгълчето на устата си. Ние учудено го погледнахме.</p>
<p>– В какъв смисъл? – попитах аз.</p>
<p>– Аз убих човек – обясни Яшвин.</p>
<p>– Кога? – попитах нелепо.</p>
<p>Яшвин посочи цифрата 2 и отвърна:</p>
<p>– Само си представете какво съвпадение. Когато заговорихте за смъртта, погледнах към календара и видях, че е втори. Всъщност и без това всяка година си спомням за онази нощ. Разбирате ли, точно седем години, точно през тази нощ и като че ли… – Явшин извади черния си часовник и го погледна. – … да… горе-долу точно в същия час, през нощта на първи срещу втори февруари аз го убих.</p>
<p>– Някакъв пациент ли? – попита Гинс.</p>
<p>– Да, един пациент.</p>
<p>– Но не е било умишлено, нали? – попитах аз.</p>
<p>– Не, беше умишлено – отвърна Яшвин.</p>
<p>– Е, мога да си представя – отбеляза през зъби скептикът Плонски, – той сигурно е имал рак, умирал е мъчително и вие сте му сложили десет пъти по-голяма доза морфин…</p>
<p>– Не, в случая морфинът няма нищо общо – отвърна Яшвин, – пък и нямаше никакъв рак. Беше студено, много добре си спомням, към минус петнайсет градуса, имаше звезди… Ех, какви звезди има в Украйна. Вече близо седем години живея в Москва, но пак ме влече към родината ми. Сърцето ми се свива, понякога от мъка ми се ще да се метна във влака и… да отида там. Да видя отново покритите със сняг склонове. Днепър… На света няма по-красив град от Киев.</p>
<p>Яшвин мушна листчето от календара в портфейла си, сви се във фотьойла и продължи:</p>
<p>– Градът беше страховит, времената бяха страховити… и аз видях страшни неща, каквито вие, московчаните, не сте виждали. Това се случи през 1919 година точно на 1 февруари. Вече се бе здрачило, беше към шест часа вечерта. А здрачът ме завари да върша нещо странно. На бюрото в кабинета ми светеше лампа, в стаята беше топло и уютно, а пък аз седях на пода, надвесен над едно малко куфарче, слагах в него разни дреболии и шепнех само три дума:</p>
<p>– Трябва да бягам, трябва да бягам… Ту мушках ризата си в куфара, ту я изваждах… Не се побираше проклетницата. Куфарчето беше ръчно, съвсем мъничко, наполеонките ми заеха много място, както и стотината папироси и слушалките. Всичко стърчеше от куфарчето. Захвърлих ризата и се вслушах. Рамките на прозорците бяха замазани за зимата и се чуваше слабо, но се чуваше… Някъде далеч, много далеч глухо се носеше „буу… хуу…“. Бяха тежките оръдия. Тътнежът отекваше, а после стихваше. Когато погледнех през прозореца, виждах целия Подол, понеже живеех на баира, навръх Алексеевския склон. Нощта идваше откъм Днепър, обгръщаше сградите и светлините се появяваха една след друга като нанизи, на линии… След това отново се разнасяше тътен. И всеки път, щом иззад Днепър се разнасяше гръм, аз шепнех:</p>
<p>– Давай, давай, още.</p>
<p>А ставаше дума за следното – в този момент целият град знаеше, че Петлюра всеки момент ще го напусне. Ако не през тази нощ, през следващата. Иззад Днепър настъпваха болшевиките, за които се говореше, че са страшно много, и трябва да ви призная, че целият град ги чакаше не само с нетърпение, а дори бих казал с възхищение. Защото онова, което войските на Петлюра вършеха през последния месец от пребиваването си в Киев, беше невъобразимо. Всяка минута се извършваха погроми, всеки ден убиваха някого, като естествено, предпочитаха това да са евреи. Реквизираха някакви неща, из града препускаха коли, в които се возеха хора с червени сърмени ленти на калпаците, през последните дни оръдията в далечината не замлъкваха нито за час. А само предишния ден два трупа лежаха на снега под моя прозорец чак до вечерта. Единият беше със сив шинел, другият – с черна широка риза, и двамата – без ботуши. А хората ту се разбягваха настрани, ту се събираха накуп и виждах как някакви гологлави жени изскачаха от дворовете, размахваха юмруци към небето и викаха:</p>
<p>– Ще видите вие. Ще дойдат болшевиките, ще дойдат.</p>
<p>Видът на тези двама убити незнайно защо мъже беше отвратителен и жалък. Тъй че в крайна сметка аз също започнах да чакам болшевиките. А те се приближаваха все повече и повече. Далечината помръкваше и там оръдията боботеха сякаш в утробата на земята.</p>
<p>И тъй…</p>
<p>И тъй, лампата светеше уютно и в същото време тревожно, бях съвсем сам в жилището, наоколо имаше разхвърлени книги (просто в цялата тази суматоха се бях отдал на безумната мечта да се подготвя за научна степен), а аз висях над куфарчето.</p>
<p>Нека обясня: случи се така, че събитията нахлуха при мен в жилището ми, измъкнаха ме за косата и ме повлякоха и всичко се завъртя като в ужасен кошмарен сън. Точно в здрача, за който ви говорих, се бях върнал от работническата болница в покрайнините, където ръководех женското хирургическо отделение и намерих в пролуката на вратата плик с неприятен официозен вид. Разкъсах го още на площадката, прочетох онова, което пишеше на листчето, и седнах право на стълбите.</p>
<p>На листа със синкави букви беше напечатано на машина:</p>
<p>„С одержанием сего…“.</p>
<p>Казано накратко, в превод това означаваше:</p>
<p>„С получаването на това писмо ви предлагаме в срок от два часа да се явите в санитарното управление, за да бъдете назначен…“.</p>
<p>Значи нещата трябваше да изглеждат така – същата тази бляскава армия, която оставяше трупове по улиците, бащицата Петлюра, погромите и аз с червен кръст на ръкава сред тази компания… Размишлявах не повече от минута, между другото, както бях седнал на стълбите. Скочих като с пружина, влязох вкъщи и ето че на сцената се появи куфарчето. Планът ми съзря бързо. Да напусна жилището, да си взема малко бельо и да ида в покрайнините при един приятел фелдшер, който беше човек с меланхоличен вид и явен болшевишки уклон. Щях да седя при него, докато не изтласкат Петлюра. Ами ако не успееха да го изтласкат? Може би тези дългоочаквани болшевики бяха мит? Оръдия, къде сте? Бяха стихнали. Не, отново тътнеха…</p>
<p>Захвърлих злобно ризата, щракнах закопчалката на куфарчето, сложих браунинга и един резервен пълнител в джоба си, облякох шинела си с лентата на Червения кръст, огледах се натъжено, загасих лампата, излязох опипом в антрето сред сивкавите сенки, светнах, взех си качулката и отворих вратата към площадката.</p>
<p>И в същия миг, кашляйки, в антрето влязоха две фигури с къси кавалерийски карабини на рамо.</p>
<p>Единият беше с шпори, другият нямаше, но и двамата носеха калпаци със сини ленти, които тежко падаха над бузите им.</p>
<p>Сърцето ми прескочи.</p>
<p>– Вие ли сте доктор Яшвин? – попита първият кавалерист.</p>
<p>– Да, аз съм – отвърнах глухо.</p>
<p>– Ще дойдете с нас – каза първият.</p>
<p>– Какво означава това? – попитах, след като малко се поокопитих.</p>
<p>– Означава, че това е саботаж – отвърна кавалеристът, който тракаше с шпорите, поглеждайки ме развеселено и лукаво, – лекарите не искат да бъдат мобилизирани и затова ще отговарят пред закона.</p>
<p>Светлината в антрето угасна, вратата се захлопна, сетне – стълбището… улицата…</p>
<p>– Къде ме водите? – попитах и нежно докоснах хладната релефна дръжка в джоба на панталона си.</p>
<p>– В първи конен полк – отвърна онзи с шпорите.</p>
<p>– Защо?</p>
<p>– Как защо? – учуди се другият. – Ще бъдете назначен като лекар при нас.</p>
<p>– Кой командва полка?</p>
<p>– Полковник Лешченко – отвърна с известна гордост първият, а шпорите му ритмично прозвънваха от лявата ми страна.</p>
<p>„Кучи син – помислих си аз, – а ти размишляваше над куфарчето. Заради някакви си наполеонки… Какво ми костваше да изляза пет минути по-рано…“</p>
<p>Над града вече висеше черно мразовито небе, а звездите се появиха на него, когато стигнахме до една къща. В замръзналите й нашарени със скреж прозорци светеха лампи.</p>
<p>Дрънчейки с шпорите, ме заведоха в една празна прашна стая, ослепително осветена от ярка електрическа крушка под строшен опалов абажур във формата на лале. В ъгъла стърчеше върхът на картечница, а вниманието ми приковаха оранжеви и червени петна, които се бяха стекли по стената в ъгъла до картечницата, там, където един скъп гоблен висеше на парцали.</p>
<p>„Но това е кръв“ – помислих си и сърцето ми неприятно се сви.</p>
<p>– Пан полковник – каза тихичко кавалеристът с шпорите, – доведохме лекар.</p>
<p>– Чифут ли е? – подвикна внезапно отнякъде един студен и дрезгав глас.</p>
<p>Тапицираната с гоблен с пастирка врата безшумно се отвори и в стаята нахлу мъж.</p>
<p>Беше облечен с прекрасен шинел и носеше ботуши с шпори. Беше силно пристегнат с кавказки колан със сребърни плочки, а кавказката шпага на бедрото му проблясваше на светлината на крушката. Носеше овнешка шапка с тъмночервена горница с кръстосани златни ленти. Дръпнатите му очи гледаха злобно, болезнено и странно, сякаш в тях подскачаха черни пламъчета. Лицето му беше набраздено с белези от едра шарка, а черните му подстригани мустаци нервно подскачаха.</p>
<p>– Не, не е чифут – отвърна кавалеристът.</p>
<p>Тогава мъжът се спусна към мен и ме погледна в очите.</p>
<p>– Вие не сте чифут – каза той със силен украински акцент, говорейки неправилно с някаква смесица от руски и украински думи, – но не сте по-свестен от чифутите. И когато боят свърши, ще ви дам на военния съд. И ще бъдете разстрелян за саботаж. Не мърдайте на крачка от него! – заповяда той на кавалериста. – И дайте кон на лекаря.</p>
<p>Аз стоях, мълчах и най-вероятно бях пребледнял. А след това всичко отново се завъртя като в мъгляв сън. Някой в ъгъла жално каза:</p>
<p>– Смилете се, пан полковник…</p>
<p>Смътно видях една трепереща брадица и съдран войнишки шинел. Около него се замяркаха кавалерийски лица.</p>
<p>– Това дезертьор ли е? – извиси се вече познатият ми дрезгав глас. – Ах, ти, проклетнико, проклетник.</p>
<p>Видях как, кривейки уста, полковникът извади от кобура един изящен смразяващ пистолет и удари с дръжката му лицето на съдрания човек. А той отскочи встрани, започна да се дави с кръвта си и падна на колене. От очите му шурнаха сълзи…</p>
<p>А след това белият заскрежен град изчезна, покрай брега на застиналия черен и тайнствен Днепър се стелеше заобиколен с дървета път, а по пътя, проснат като змия, вървеше първи конен полк.</p>
<p>В края му от време на време трополяха двуколките на обоза. Черните пики се поклащаха, стърчаха остри заскрежени качулки. Аз се движех върху студеното седло, от време на време мъчително размърдвах изтръпналите си пръсти в ботушите, дишах през отвора на качулката, обрамчена с гъст остър скреж, който се натрупваше все повече и повече, и усещах как куфарчето ми, завързано за задната част на седлото, притиска лявото ми бедро. Моят неизменен конвой яздеше мълчешком до мен. Всичко в мен се смразяваше, както се смразяваха и краката ми. От време на време вдигах глава към небето, гледах едрите звезди и в ушите ми като враснал звучеше писъкът на онзи дезертьор, заглъхвайки само за миг. Полковник Лешченко нареди да го бият с шомполите и те го биха в къщата.</p>
<p>В този момент черната далечина мълчеше и аз с мъчителна тъга си мислех, че сигурно са отблъснали болшевиките. Съдбата ми беше неизбежна. Ние вървяхме напред към Слободка, където трябваше да стоим и да охраняваме моста през Днепър. Ако боят стихнеше и не се наложеше да се намеся директно, полковник Лешченко щеше да ме съди. При тази мисъл някак си се вцепенявах и нежно и тъжно се вглеждах в звездите. Не беше трудно да разгадая как щеше да приключи съдебното дело за нежеланието ми да се явя в срок от два часа в това толкова страховито време. Такава беше ужасната съдба на дипломирания човек…</p>
<p>След около два часа всичко отново се промени като в калейдоскоп. Вече изчезна черният път. Озовах се в бяла измазана стая. Върху дървената маса имаше фенер, а до него – крайшник хляб и отворена лекарска чанта. Започнах да усещам краката си и се стоплих, защото в черната чугунена печица пламтеше пурпурен огън. От време на време при мен влизаха кавалеристи и аз ги лекувах. Повечето от тях бяха премръзнали. Те сваляха ботушите си, размотаваха партенките си и се гърчеха край огъня. В стаята се разнасяше киселата миризма на пот, махорка и йод. Понякога оставах сам. Конвоят ми ме изостави. „Трябва да избягам“ – току отварях вратата, надничах и виждах осветеното от прокапала стеаринова свещ стълбище, лица и винтовки. Цялата къща беше претъпкана с хора и беше трудно да избягам. Бях в центъра на щаба. От вратата се връщах до масата, сядах изнемощял, подпирах главата си с ръце и внимателно се вслушвах. По часовника си засякох, че на всеки пет минути долу, под пода, се разнасяше писък. И вече бях напълно наясно за какво става дума. Там пребиваха някого с шомполи. Понякога писъкът се превръщаше в нещо подобно на екливо лъвско ръмжене, понякога изпод пода като че ли се разнасяха нежни молби и жалби, сякаш някой интимно си говореше с друг, а понякога замлъкваха отведнъж, сякаш ги прерязваха с нож.</p>
<p>– Защо постъпвате така с тях? – попитах един от петлюровците, който, треперейки, протягаше ръце към огъня. Беше сложил босия си крак върху една табуретка и аз покривах с бял мехлем дълбоката язва до посивелия му палец. А той ми отговори:</p>
<p>– Спипахме една организация в Слободка. На комунисти и чифути. Полковникът ги разпитва.</p>
<p>Замълчах. А когато той си тръгна, омотах главата си с качулката и звуците започнаха да се чуват по-глухо. Прекарах така над четвърт час, а от забравата, в която пред очите ми непрекъснато се появяваше сипаничавото лице под златните ленти, ме изтръгна гласът на моя конвой:</p>
<p>– Пан полковникът ви вика.</p>
<p>Станах, размотах качулката пред изумения поглед на конвоя и тръгнах след кавалериста. Слязохме по стълбите на долния етаж и влязох в една бяла стая. И там на светлината на фенера видях полковник Лешченко.</p>
<p>Беше гол до кръста и потръпваше на табуретката, притиснал окървавена марля до гърдите си. До него стоеше един притеснен младеж и пристъпяше от крак на крак, подрънквайки с шпорите си.</p>
<p>– Мръсник – процеди полковникът, а сетне се обърна към мен. – Е, пан лекар, превържете ме. Момче, излез – заповяда той на младежа, който, потраквайки, се промуши през вратата. В къщата беше тихо. И в този момент рамката на прозореца потрепери. Полковникът погледна към черния прозорец, аз също погледнах. „Оръдията“ – помислих си, въздъхнах конвулсивно и попитах:</p>
<p>– От какво е това?</p>
<p>– От джобно ножче – отвърна мрачно полковникът.</p>
<p>– Кой го направи?</p>
<p>– Не е ваша работа – отвърна той със студено злобно презрение и добави: – Ех, пан лекар, лошо ви се пише.</p>
<p>Внезапно ме осени: „Някой не е издържал на изтезанията му, нахвърлил се е отгоре му и го е ранил. Няма какво друго да се е случило…“.</p>
<p>– Свалете марлята – казах и се наведох към обраслите му с черни косми гърди. Но той още не бе успял да махне кървавата топка, когато зад вратата се разнесе трополене, шум от сблъсъци и един груб глас изкрещя:</p>
<p>– Стой, стой, по дяволите, къде отиваш…</p>
<p>Вратата се отвори и в стаята нахлу разчорлена жена. Лицето й излъчваше студенина и ми се стори, че дори е весело. Едва по-късно, след много време, осъзнах, че крайната степен на изстъплението може да придобива много странни форми. Една сива ръка се опита да хване жената за забрадката, но не успя.</p>
<p>– Махни се, момче, махни се – заповяда полковникът и ръката изчезна.</p>
<p>Жената спря поглед върху разсъблечения полковник и с леден и спокоен глас каза:</p>
<p>– Защо разстреляхте мъжа ми?</p>
<p>– Разстреляли сме го, защото има за какво – отвърна полковникът и мъчително се смръщи. Марлята под пръстите му почервеняваше все повече и повече.</p>
<p>Тя се усмихна по такъв начин, че вторачено я погледнах в очите. Не бях виждал такива очи. И тогава тя се обърна към мен и каза:</p>
<p>– И вие сте лекар!..</p>
<p>Посочи с пръст към червения кръст на ръкава ми и завъртя глава.</p>
<p>– Майчице, майчице – продължи тя и очите й заплуваха, – майчице, майчице. Какъв подлец сте само… Учили сте в университет, а сте с тези дрипльовци… Застанали сте на тяхна страна и ги превързвате?! Той удря ли, удря човека по лицето. Докато не го подлуди… А вие го превързвате?..</p>
<p>Всичко пред очите ми се размъти, дори започна да ми се повдига и осъзнах, че точно в този момент започват най-страшните и неописуеми събития в моя нещастен лекарски живот.</p>
<p>– На мен ли говорите? – попитах и усетих, че треперя. – На мен ли?... А знаете ли…</p>
<p>Но тя не поиска да слуша, обърна се към полковника и се изплю в лицето му. А той скокна и кресна:</p>
<p>– Момчета!</p>
<p>И когато те нахлуха, гневно каза:</p>
<p>– Наложете й 25 шомпола.</p>
<p>Тя не каза нищо и те я измъкнаха навън за ръцете, а полковникът затвори вратата, сложи райбера, сетне седна на табуретката и махна купчината марли. От малкия разрез течеше кръв. Полковникът избърса храчката, която бе увиснала на левия му мустак.</p>
<p>– И жена ли ще биете? – попитах с несвойствен глас.</p>
<p>В очите му пламна гняв.</p>
<p>– Охо-хо… – каза той и ме погледна зловещо. – Сега виждам що за птица са ми пратили вместо лекар…</p>
<p> </p>
<p>Явно бях изстрелял един от куршумите в устата му, защото си спомням, че той се олюляваше на табуретката и кръвта шуртеше от устата му, след това на гърдите и корема му тутакси се появиха петна, сетне очите му угаснаха и от черни станаха млечнобели, а после той се стовари на пода. Спомням си, че докато стрелях, се боях да не сбъркам в броенето и изстрелях последния седми куршум. „Ето я и моята смърт…“ – помислих си, докато много приятно ми миришеше на изгорял барут от браунинга. Тъкмо започнаха да думкат по вратата, когато се метнах през прозореца, избивайки стъклото с крака. А съдбата се смили над мен, защото скочих в един пуст двор, притичах покрай подредените на купчини цепеници и излязох навън. При всички случаи щяха да ме хванат, само че случайно се натъкнах на една пролука между две плътно доближени стени и прекарах няколко часа върху натрошените тухли там, в дупката, като в пещера. Покрай мен преминаха конници, чух ги. Уличката водеше към Днепър и те дълго се щураха из реката и ме търсиха. През пукнатината виждах една звезда и кой знае защо си мислех, че това е Марс. Стори ми се, че тя се взриви. Но това беше първият взривен снаряд, който засенчи звездата. След това през цялата нощ се разнасяха трясъци и стрелба по Слободка, а аз седях в тухлената си дупка, мълчах и си мислех за научната си степен и за това дали онази жена е умряла под шомполите. А когато всичко стихна, навън вече се съмваше и аз излязох от дупката, тъй като повече не издържах на мъчението – краката ми бяха премръзнали. Слободка беше мъртва, всичко мълчеше, звездите избледняваха. И когато стигнах до моста, сякаш никога не беше имало нито полковник Лешченко, нито конен полк… По отъпкания път имаше само фъшкии…</p>
<p>И аз изминах сам целия път до Киев и влязох в града, когато вече окончателно се съмна. Посрещна ме странен патрул с някакви шапки с наушници.</p>
<p>Спряха ме и поискаха документите ми.</p>
<p>Казах:</p>
<p>– Аз съм лекарят Яшвин. Бягам от петлюровците. Те къде са?</p>
<p>Отвърнаха ми:</p>
<p>– През нощта си отидоха. В Киев е революционният комитет.</p>
<p>Видях, че един от патрулите се взря в очите ми, а сетне някак жалостиво махна с ръка и каза:</p>
<p>– Вървете си вкъщи, докторе.</p>
<p>И аз тръгнах.</p>
<p> </p>
<p>След като помълчахме, попитах Яшвин:</p>
<p>– Той умря ли? Убихте ли го или само го ранихте?</p>
<p>Яшвин отвърна, усмихвайки се по своя странен начин.</p>
<p>– О, бъдете спокойни. Убих го. Не се съмнявайте в опита ми на хирург.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p>Коментари на В. И. Лосев</p>
<p><em>Публикуван за пръв път в „Медицински работник“, 1926, бр. 441 45. Подписан с: „Разказ на Михаил Булгаков“. Ръкописът на разказа не е запазен.</em></p>
<p><em>Публикуван е в съответствие с текста в списанието.</em></p>
<p><em>Когато Е. С. Булгакова се оплаква в писмо до брата на писателя – Николай Афанасиевич Булгаков, че покрай съпруга й се разпространяват много слухове и легенди от сорта на това, че е „служил в бялата армия“, „Николка“ й отговаря изключително дипломатично и умно: „Вие сте много права – клеветите и слуховете за Михаил Афанасиевич Булгаков трябва енергично да се опровергават навсякъде. Той, тоест Михаил, беше истински руски интелигент, човек с много крехка и фина същност и в никакъв случай милитарист! Той никога не е участвал в никакви боеве и сигурно никога не е ранил и убил никого“.</em></p>
<p><em>Тъй че в разказа „Аз убих човек“ най-вероятно има известна художествена измислица или в него е описан случай, за който Булгаков е чул от други хора. Но този случай е тясно преплетен със събития, които вече имат пряко отношение към автора на разказа. Става дума за тясната връзка на тази творба с разказа „В нощта на 13-и“, чиято автобиографична основа никой не отрича. Но е важно да се подчертае, че в разказа „Аз убих човек“ има очевидна частица от златната съкровищница, свързана с романа „Бяла гвардия“.</em></p>
<p> </p>
<p><strong><em>Превод за "Гласове" и въведителна бележка: Ива Николова</em></strong></p>
<p> </p>
<p><em> </em></p>
<p><em> </em></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
