Боян Воденичаров: Държавата трябва да финансира културата*

<p><strong>Рашко</strong> <strong>Младенов</strong>: Бояне, от колко години си в Белгия?</p> <p><strong>Боян Воденичаров:</strong> Точно 20 г. стават.</p> <p><strong>Р. Б.</strong>: Ще започна с един странен въпрос. Белгия почти две години нямаше правителство. Как се отрази това на културния живот?</p> <p><strong>Б. В.</strong>: Ние много се забавлявахме с това, че животът течеше по абсолютно същия нормален начин. И започнахме да се чудим за какво аджиба служи едно правителство. При положение, че при неговото отсъствие нищо не се променя. Дори сега, когато има правителство, първото, което се случи, е една обща стачка!</p> <p>Имам чувството, че по принцип политиците губят власт, губят влиянието си над обществото в момента. Така или иначе, нещата се контролират от индустриални и финансови институции, които финансират партиите и ги манипулират. И имам чувството, че политическата линия на този или онзи, е малко проформа и без особено значение върху живота.</p> <p>Нямам предвид само Белгия. Но да, много беше забавно столицата на Европа да е раздирана от националистически противоречия &ndash; започват да се мразят, искат да се разделят. А нали е столица на обединена Европа? Голям цирк беше! И продължава да бъде.</p> <p><strong>Р. М.</strong>: Има ли в твоя клас българи?</p> <p><strong>Б. В.</strong>: Да, винаги е имало. Сега имам двама българи - Иван Киряковски и Надежда Цанова - великолепни пианисти и двамата.</p> <p><strong>Р. М.</strong>: Много млади хора, особено сред музикантите, гледат вече на Запад. Тук дори се смята, че всичко свястно, което завършва Консерваторията, и още преди нея, или заминават там и стават музиканти, или се учат, или специализират. Чувал съм за много добри наши челисти, които учат там. Имаш ли някаква представа за подготовката на музикантите в България?</p> <p><strong>Б. В.</strong>: Аз направих майсторски клас в Консерваторията преди година и половина и това, което чух, беше на добро ниво със съвсем адекватна подготовка, но нямам наблюдения в детайли, разбира се. Може би има проблеми, които аз не виждам. Това, което видях, не изглеждаше много различно от това, което знаех преди това.</p> <p>Но че младежите масово бягат навън, няма две мнения. Рано или късно, ще има и връщане. Всяка емиграция, рано или късно, тръгва в обратна посока. И не мисля, че трябва да изпадаме в паника от това. Само ако погледнем Гърция, къде се осъществява гръцката култура? Ами тя се осъществява 90 на сто извън Гърция. И киното, и музиката.</p> <p>Един от най-големите композитори на 20-ти век, Янис Ксенакис, е прекарал живота си във Франция. Но това е гръцка култура донякъде. Коста Гаврас живее в Париж. И мисля, че това не е толкова ужасно. При положение, че не се отказваме да правим българска култура, независимо къде се намираме, къде са ни къщите.</p> <p><strong>Р. М.</strong>: И все пак жалко за нас. Имахме прекрасни симфонични оркестри. Знаеш добре големите ни имена в класическата музика, големите ни диригенти, да не говорим за оперните певци &ndash; всички тях ги няма сега тук. Българите нямат възможност да се радват на такива музиканти. Но ти казваш, че трябва да почакаме, че ще дойде време, в което всичко ще дойде на мястото си.</p> <p><strong>Б. В.</strong>: Аз мисля, че има някакво движение. Виждам музиканти, български, които гостуват, оркестри които свирят. Давам си сметка, че е лесно да се говори отстрани. Не ми се иска да мисля, че културата е катастрофирала. Предполагам, че много хора като мен са отишли в чужбина, за да продължат да вършат и популяризират тази култура &ndash; аз съм български, не съм белгийски музикант. И това което съм научил, го преподавам на български студенти и бих продължил да го правя.</p> <p>Не бих искал да гледам на това като на чернобяла ситуация: вие тук, а ние там или обратното. От нас зависи да общуваме. Цветан Тодоров може да не си идва често в България, но във Франция се знае, че един от техните най-големи интелектуалци е българин.</p> <p><strong>Р. М.</strong>: Ти също идваш рядко в България. Защо?</p> <p><strong>Б. В.</strong>: Аз не идвам толкова рядко. Концертирам рядко, защото ми беше много трудно да го правя. Чисто психически и емоционално ми беше трудно години наред. Не мога да влизам в най-интимни и лични зони, но е близо до ума, че една раздяла с нещо, което е било най-съкровено за теб, е тежка.</p> <p>Моята мечта беше да участвам в българската култура. И сега някой ще ми каже: <em>Като си мечтал, що не остана да го правиш?</em> Продължих да го правя. Но отидох в Белгия, за да работя в зоната на музиката и да търся това, което ме интересуваше, но раздялата е болезнена. После, човек не може да се върне към тези неща все едно говорим за дребни нюанси в живота. Те са дълбоки и трудни за контролиране процеси. Но ето, сега свиря.</p> <p><img src="/uploads/editor/BOYAN-2.jpg" alt="" /></p> <p><strong>Р. М.</strong>: Това предизвиква и въпроса притесни ли те, или по-скоро изненада ли те, полупразния салон в зала "България" в деня на концерта?</p> <p><strong>Б. В.</strong>: Не. Аз съм на мнение, че и за десет, и за 3 000 души звукът е еднакво валиден. Аз лично не се притеснявам от полупразна зала. Знам, че финансово това има значение, но това беше концерт с музика на 20-ти век и съвсем ново, съвременно произведение. Това не е концерт, който ще напълни зала с хиляди.</p> <p>Аз не съм привърженик на идеята културата да се самоиздържа. Това според мен е пълна глупост. Спомням си, когато беше кампанията на Никола Саркози, той каза: <em>Една култура, която не може да се самоиздържа, е излишна.</em> Това е най-голямата глупост, която съм чувал!</p> <p>Единствената култура, която може да се самоиздържа, е комерсиалната култура. Култура, която има търсения, не може да привлече много публика. Защото нещата са нови, непознати, те стават известни след 20&ndash;30 г. Но в момента, в който се появяват, не могат да привлекат много публика.</p> <p>Още повече, че всичко което е истинско, всичко, което е ново, изглежда страшно. Хората не тичат да го гледат, напротив, страх ги е от него. След време то прониква и си прави място в обществото. Културата трябва да бъде финансирана от държавата.</p> <p><strong>Р. М.</strong> Кажи няколко думи за концерта на Александър Кандов, който ти свири.</p> <p><strong>Б. В.</strong>: Сашо Кандов ми говори за този концерт от десетина години: <em>Бояне, искам да ми свириш, с Емил Табаков сме замислили един концерт</em>. Сашо завърши пиесата и решихме с Катя Дончева и Емил Табаков да направим този концерт.</p> <p>Аз лично намирам, че това е една великолепна, покъртително силна пиеса. Доста разтърсваща, защото е донякъде като антиутопия, малко като постапокалиптичен поглед върху нещата. Идеята му е за анти-Прометей, за огъня, който вместо да извисява, се обръща в обратна посока и унищожава.</p> <p>Има нещо в нашата епоха, което боде страшно в очите на хората. Човешката енергия, креативната, която би могла да обединява хората и да ги движи към хуманизъм, в момента прави точно обратното, разединява ги, прави ги алчни и агресивни. И вместо да бъде креативна и водеща към хуманизъм, става деструктивна и водеща към алчност и до някаква степен към разруха на европейската културна традиция. Тя е в опасност.</p> <p>Образованието, класическото образование, класическата култура започват да стават демоде и да се изхвърлят настрани, именно с такива "гениални" мисли като тази, че културата трябва са се самоиздържа. Културата трябва да бъде протежирана от държавата, защото културата е бъдещето на обществото.</p> <p>Настоящето на обществото е живота, който културата наблюдава и описва. Той става бъдеще, описан от културата. Ако искаме да си срежем вените, можем да оставим културата да се самофинансира. За да може да се превърне в комерсиална помия и да спре да изпълнява функцията си.</p> <p>*<em>Заглавието е на "Гласове".</em><em> Интервюто с Боян Воденичаров е публикувано в сайта</em> http://www.sumatoha.com</p>