Аманда Лиър: Живях в благословено време - без СПИН, тероризъм и Ковид

“Сякаш е бордей!”, забавлява се Аманда Лиър, пристигайки в хотел “Провиданс”, близо до “Театр дьо ла Порт Сен Мартен”, където играе в “Какво се случи с Бет Дейвис и Джоан Крофорд?”. Пиесата на Жан Марбьоф е вдъхновена от бурните отношения между двете звезди по време на снимките на филма на Робърт Олдрич “Какво се случи с Бейби Джейн?”. В пиесата Аманда Лиър е “патетичната” Джоан Крофорд, а Мишел Фо е страшната Бет Дейвис. На 22 октомври 2021 г. Аманда Лиър издаде своя 20-ти студиен албум.

- Заради Мишел Фо ли се върнахте на сцената?

- Отначало целта беше да изненадам публиката. Никога не бих си помислила да приема такава роля. Досега съм играла забавна жена в пиесите и в Grosses Têtes (“Дебелите глави”, ежедневна комедийна радиопрограма по RTL - бел. ред.). Мишел Фо искаше да направим нещо а ла Тенеси Уилямс, драматична пиеса. Беше приятно, че ме вижда в нещо различно от булевардна пиеса. Страхотно е, че все още мислят за мен, понякога се питам: защо аз?

- Бяхте казали, че няма да ви видим повече. Променихте ли си мнението?

- Бях решила повече да не играя в театъра, докато не намеря нещо добро. След последното ми турне (с “Кандидатката” през 2016 г.) ми омръзна. Това е зле платено и изморително. Предпочитам да си стоя вкъщи с моите котки. През юли Мишел Фо дойде да ме види и ми предложи през септември да започнем “Какво се случи с Бет Дейвис и Джоан Крофорд?”. Това са две застаряващи жени, две “някогашни” звезди, които се обиждат. Много се колебах, беше забавно, но не се виждах с черна перука, извънредно грозна. В началото трябваше да сме седнали и да си пращаме писъмца, докато се гримираме. Поне не беше уморително. Мишел Фо е луд: всеки път добавяше неща. “Тук би било хубаво да пееш, там, ако сложим музика…”. Накрая не спирам да се качвам и да слизам по стъпалата, изскубвам ѝ перуката, пея на живо. Пиесата се превръщаше в нещо все по-крайно. Мишел остана във фарса, барока, лошия вкус, кича. В крайна сметка, пиесата много прилича на филма.

- Сложна роля ли е Джоан Крофорд?

- Никога не са ме виждали такава, патетична, жалка, в края на кариерата си. Тази, която разсмива, е Бет Дейвис. Джоан Крофорд се е чувствала много зле в кожата си, алкохоличка, тя е пиела, за да забрави - аз не пия и капка. Тя е гаснела, остарявала, вече не е можела да се  погледне в огледалото. Беше осиновила деца, които не е обичала. Може би за мен е малко рисковано да се покажа така, но по-скоро е нещо хубаво. Винаги съм играла прелъстителки. Така е и в музиката, не искам да продължавам да бъда кралицата на диското и на 95 години. Особено след като почитателите ми, които някога ме следваха по дискотеките, сега ги срещам в аптеките!

Аманда Лиър в постановката “Какво се случи с Бет Дейвис и Джоан Крофорд?”

- Как се справяте с известността?

- Има предимства. И много неудобства. Онзиден ме спряха полицаи, защото карах твърде бързо моя “Смарт”. Критикуваха ме и за тъмните стъкла. “Защо са тъмни?”, ме попитаха. “За да не ме виждат, когато говоря по телефона!”, им отговорих. “Ама, госпожо, вие се шегувате! Но това е Аманда Лиър! “Дебелите глави”! Добре, минавайте”. Но друг път купувах храна за котките си. Една жена искаше да си направи селфи с мен. Отказах - не съм гримирана, грозна съм. Тя отговаря: “Аз също”. А аз ѝ отвърнах: “Да, но вие сте свикнали!”. Изхождам от принципа, че когато се прибера у дома, когато не съм гримирана, се приемам такава и всичко е наред. Публиката би искала да влезе в дома ми, но не, това е личният ми живот. Върша си работата по най-добрия начин, давам ѝ каквото иска, блясък, но играя роля.

- Бяхте ли известна и в Италия?

- Благодарна съм, въпреки че не съм техния тип. Прекрасните италиански момичета са София Лорен, Моника Белучи, пищните брюнетки… Дали се беше обадил на Фелини, за да се запозная с него, но той ме намери за твърде слаба. Пристигнах - висока, руса. Любопитното е, че веднага ги грабнах. Силвио Берлускони - не го познавах - се свърза с мен, за да стартира La Cinq. Търсеше някой, който говори няколко езика. Той все още не беше в политиката, не си беше правил лифтинг. Направи ме водеща на голямото шоу в събота вечер, с пайети, танцьорки, получаваше се, защото говорех глупости, танцувах, пеех, майтапех се. Италианската публика е много вярна.

- Правехте се на клоун по телевизията!

- Да, много ми харесва съблазняването. Дистанционното вкъщи го държат жените. Ако видя някой, който ме дразни по телевизията, сменям канала. Само мъже са. Аз не си държа езика зад зъбите, критикувам мъжете и им се надсмивам. Леко потиснатите италиански жени, които не смееха, ме последваха. Така се създаде образът “Госпожа Всезнайка”, който много им хареса. Младежът, с когото водех предаванията, ме дразнеше. Хвалеше се, че е киноактьор. Накрая ми каза: “Връщам се в киното”. А аз му отговорих: “А, добре, какво ще гледаш?”.

- Кой анимационен герой харесвахте като дете?

- Бях злата кралица в “Снежанка”. Тя винаги беше добре гримирана, с маникюр, страхотна! Снежанка беше глупачка, която мете на джуджетата. Като малка не разбирах алюзиите. По-късно открих, че моделът за подражание на Джоан Крофорд е била кралицата с квадратната ѝ, злобна уста. По време на пиесата открихме също, че Джоан Крофорд е пеела през 40-те години песен, наречена Follow me. Това беше най-големият ми успех преди четиридесет години. Любопитно съвпадение.

- За разлика от Джоан Крофорд, вие се надсмивате на известността…

- Не се опитвам да вляза в историята, да бележа моята епоха, не ме интересува. Ще има други преди мен, ще има и други след мен. Знаете ли, че по времето, когато пеех диско, всички бяхме кралици на диското, Грейс Джоунс, Карън Черил? Глория Гейнър… Смятам се за оцеляла. Всичките ми приятелки, които малко или много живееха с рок певци, си отидоха. Често ме питат какви са били 60-те и 70-те години на миналия век, периодът на “Карнаби Стрийт”. Разказвам им, но имам чувството, че съм “Джурасик парк”. Да, паметник на наследството. Не спират да ме питат: “Значи познавахте Джими Хендрикс, какъв беше той?”. Все едно говорим за друг век. Мерилин Монро вървяла по улицата с шал и дъждобран. Приятелката, която я придружавала, отбелязала: “Виж, никой не те разпознава”. Мерилин ѝ казала: “Искаш ли да видиш Мерилин?”. Тя свалила шала си, започнала да върви като Мерилин и предизвикала навалица на улицата. При мен е същото. Феновете ме чакат на изхода, за да подпиша плочите си, а не за да гледат пиесата, което бих предпочела.

- Как виждате Джоан Крофорд и Бет Дейвис?

- Като външност предпочитам Ава Гарднър, но започвам да влизам в кожата на Джоан Крофорд, да я разбирам. Тя се е разкъсвала от амбиция, идвала е от мизерна среда и е спала с целия Холивуд, за да успее. Бет Дейвис е била като танк, мечтаела е само да играе. Най-лудата е Джоан Крофорд. Тя мечтаела да има “Оскар”, използвала е петима съпрузи, сред които шефа на “Пепси Кола”, била е богата. Но накрая всичко изчезва. Вече не е хубава, сама е, няма роля, няма съпруг, живее със своя “Оскар” и полудява. Актрисата, която вече не играе, отново става жена като другите. Тъй като тези жени живеят, само за да играят и да бъдат в светлината на прожекторите, когато угаснат, те са объркани, чувстват се празни, безполезни, това е трагедия.

- Джоан Крофорд се тревожи много за “щетите на времето”…

- Течението на времето има много предимства. Човек става - не обичам думата - мъдър. И може би по-разумен. Жалко. Ако знаехме всичко, което знаем сега, на 20 г. , нямаше да правим всички тези глупости. Едва сега разбираме малко по-добре какъв е животът, как стават нещата, отношенията между хората. Разсъждавам по-добре отпреди. Днес плащаме за крайностите. Здравословният живот преди тридесет или четиридесет години означава, че и днес ще имате все още хубава кожа. Но когато изгаряхме на слънце като идиотки в Сен Тропе, когато пушехме, препивахме и всичко друго, си плащаме сметката след това. Моят дерматолог ми каза, че кожата помни всичко. Можем да се поддържаме представителни, няма да кажа съблазнителни… Най-малката учтивост към публиката е да останем представителни. Когато вече не сме, не трябва да се появяваме, аз съм за Грета Гарбо. Вие сте ме виждали много хубава, симпатична. Сега вече няма да ме видите. Край, черни очила. Аз съм Грега Гарбо от Люберон. Брижит Бардо беше казала: “Оттеглям се, повече няма да ме видите”. Проблемът е, че все още я виждаме!

- Идентифицирате ли се с Джоан Крофорд?

- Успях да си изградя свой живот. Бързо разбрах, че този живот с фойерверки и пайети не е истинският живот, когато се върна у дома, видя животните си, градината, дома, приятелите си. Заради професията сме длъжни да се справим с този изкуствен живот. Много актьори се увличат в играта и ѝ вярват. Ужасно е, когато нямат нищо друго. Аз прекарах две години, без да се занимавам с театър или записи. Чувствах се добре вкъщи, много ми хареса тази карантина. Обичам да съм сама, аз съм на границата на асоциалността. Не трябва да давам отчет, правя каквото искам. Приятелките на моята възраст смятат, че трябва да станат редовни посетителки на “Сен Сюлпис”, аз не съм съгласна.

- Не сте ли вярваща?

- Аз съм много вярваща. Чувствам се… свързана с нашите приятели, които си отидоха, с нашите покойници. Те ни закрилят, направляват ни. Вярвам много в съдбата, не насилвам нещата. Имам тази донякъде източна черта да приемам това, което се случва. Повечето момичета са посещавали театрални школи, имат агент, за да снимат с Уди Алън… Аз, точно обратното, нищо не правя! Вярвам в срещите, в случайностите, в съвпаденията, това идва от само себе си. Винаги казват, че трябва да виждаме чашата наполовина празна, наполовина пълна. Аз я изпивам наполовината, дори има място да долея водка! Никога не бих се представила, че един ден ще срещна Дейвид Бауи или Салвадор Дали в “Кастел”. Може би някой ден Мартин Скорсезе ще ме чака пред вратата.

- На 18-годишна възраст бяхте муза на Пако Рабан…

- Отначало исках да бъда художник, учех в Училището за изящни изкуства в Париж, живеех на улица “Сена”, спях в малък хотел без асансьор, без телевизор, там срещнах Албертин Саразен. Тъй като бях слабичка, следобед ходех да пия шоколад в “Кафе дьо Флор”. Един ден попаднах на Катрин Арли, която ми предложи да стана манекенка. Тя ме научи на всичко. Сприятелих се с Анита Пеленберг, гаджето на Кийт Ричардс. Изведнъж бях въведена в тази рокендрол среда с Пати Бойд, Мариан Фейтфул… Анита Паленберг ме изпрати при Пако Рабан, той се влюби в мен. Търсеше високо момиче с квадратни рамене. Познаваше Дали и една вечер след модно ревю ме заведе в “Кастел”. Дали беше обграден от своята свита. “Каква красива жена, запознай ме, Пако”. Той ме погледна: “Това е невероятно, вие имате най-хубавия череп, който съм виждал някога”. Помислих си - какъв тъпак, повече няма да го видя!

- Кариерата ви е започнала в Лондон. Какво правехте там?

- Вече бях манекенка. Брайън Фери от групата “Рокси Мюзик” ме видял по време на ревю и ме помоли да позирам за обложката на техния албум с една пантера. Попитах колко ще спечеля, очевидно нищожна сума. Исках да дадат “Валиум” на пантерата. Не знам какво ѝ дадоха, но трябваше да я дърпат с каишка, за да си отвори очите. Аз бях в кожа с високи токчета, те искаха мистериозна хичкокова блондинка. Когато излезе плочата, Дейвид Бауи се влюби в снимката, не в мен. Мариан Фейтфул ни запозна. Той изобщо не беше мой тип. Очите му бяха зачервени, нямаше вежди, беше болнав. Въпреки това ме плени неговият донякъде нездрав чар. Останахме заедно две години. Едва след няколко дни той ми каза за жена си…

- Разкажете ни за дебюта си като певица. Не е ли удивителен?

- Дейвид ме заведе в Ню Йорк. Исках да пея, но неговият мениджър отказваше. Подготвяха турнето на Дейвид с новия му албум. Наемът ми беше платен, издържаха ме. След една година се върнах в Лондон. Потърси ме една агентка от Мюнхен. Германците винаги са харесвали фаталните блондинки, Марлене, Зара Лиандър. Подписаха с мен седемгодишен договор. В началото започнах да пея, както ме беше учила учителката ми по пеене: “Try to remember”. “Но какъв е този глас? Пейте по-ниско”. Накараха ме да изпуша няколко цигари и да пия повече уиски. В 4 часа сутринта имах прегракнал, гробовен глас. Те казваха: “ Ja, ja, das ist gut!” (Да, да, това е добре!). Те искаха създание със задгробен глас да изпълни Follow me. Кариерата ми започна с едно недоразумение.

- Отново се върнахте към пеенето, издадохте двадесетия си албум…

- Да, преди две години Алексис Мишалик ми написа една красива песен, наречена La Rumeur. Приятелите ми казаха, че би било добра идея да направя албум с песни с текст на френски. Аз пея диско, на английски. Това е за първи път. По време на карантината човек донякъде прави равносметка на живота, има малко меланхолия. Аз избрах песни, които говорят за самотата, за миналото, за възрастта и т.н. Всички избират La Vie en rose, Ne me quitte pas или Азнавур. Аз потърсих Миосек, Башун, Мустаки, Барбара, хората не очакват Аманда Лиър да пее това. Има една хубава песен на Мустаки, Ma solitude. А в Le Bel Âge Барбара флиртува с младо момче. Това е модерно, напомня за Жюлиет Греко, актриса, която пее. Ще напълня малка зала, като зала “Ла Сигал” с един пианист и кабаретна, интимна атмосфера.

- Изпитвате ли носталгия?

- Ако можех да променя миналото, щях да го направя, но е направено, свършено е. Вкъщи нямам нито един мой запис.

- Какво бихте променили?

- Има много записи, които не трябваше никога да правя, особено когато бях в Германия. Снимах се в два-три плачевни филма, един от които с Адриано Челентано, в който пеех “Лили Марлен”. Имах лилава рокля, но в Италия това носи нещастие. Филмът нямаше успех. Можех да се въздържа да правя спектакли, телевизионни участия, изявления… Но добре. Това, което ме интересува, което ме вълнува, е бъдещето. Имайки предвид колко време ми остава, може би ще умра от Covid.

- Бъдещето е документален филм по “Арте”…

- Да, френско-германският телевизионен канал ще излъчи през ноември документален филм, направен с архивни италиански и германски кадри. Единственото условие, което поставих, е да не ме виждат на екрана с тийнейджърска прическа каре, с котка в ръцете в дома ми в Прованс. Очевидно, мирише на гроб! Преживях благословена епоха, в която нямаше СПИН, тероризъм, Ковид. Бяхме за любов и мир, свободна любов, пушехме цигари, които карат хората да се смеят, не съжалявам. Искахме да променим света, но не успяхме. Сега виждам едно връщане назад.

- Има ли артисти, които харесвате днес?

- Преди, в Лондон, ако бяхте отишли на ресторант, щяхте да попаднете на страхотен фотограф, Дейвид Бейли, на страхотна манекенка, Туиги, на страхотен режисьор Джоузеф Лоузи. Имаше всякакви хора, те разговаряха помежду си, общуваха. Днес всеки е сам за себе си. Това е жалко. Има певци, които харесвам, като Жюлиен Доре или Виани, но не ги виждам често. По-трудно е отпреди. Вижте киното. Преди поемаха рискове, измисляха ново кино. Днес вижте филмите, които се финансират безпроблемно, като тези на Кев Адамс.

- Рисувате ли все още?

- Да, това ме освобождава от разочарованията, като терапия е. Рисувам картини, които Дали би презрял! Той ми беше казал: “Жените нямат никакъв талант, никога не е имало жени художници, които да са рисували тавана на Сикстинската капела”. Казвам му за Сюзан Валадон, Елеонор Фини, Фрида Кало. Той отговаря: “Да, те рисуват букети цветя, това е блудкаво”. Всъщност аз рисувам букети цветя. В един момент рисувах голи мъже, но без модел. Всички мои картини се продават, ако искате да инвестирате в млад талант!

- Като дете с какво искахте да се занимавате?

- Много обичах цветовете, рисувах, обичах и езиците, испански, италиански, немски. Баща ми беше англичанин, майка ми от изтока, те се разведоха. Баща ми почина много рано. Единствена дъщеря, аз отидох при него в Англия. Той беше офицер в британския флот на Нейно величество. Видях го в униформа. Майка ми беше точно обратното, скромна, примирена жена. Не харесвах тази нейна черта. На юг, в Ница или Перпинян, виждах хора срещу нас, които имаха по-добър живот от нашия, с хубави коли, хубави дрехи. Исках да отида отсреща, майка ми не го разбираше. Тръгнах си много бързо, попаднах насред “Карнаби стрийт” в Лондон и осъзнах, че това е истинският живот.

Аманда Лиър Снимка: АФП, архив

Превод от френски: Галя Дачкова