- Автор: Йожени Бастие, “Фигаро”
- 03 Дек 2021
- 5591
- 29
В новата си книга “След литературата” (L’Après littérature), Ален Финкелкрот съжалява за изчезването не на романите, а на едно отношение към света, изтъкано от сложност и финес.
- Новата ви книга е озаглавена “След литературата”. В разгара сме на новия литературен сезон и щандовете в книжарниците преливат от нови книги. Какъв е този свят, който описвате, от който е изчезнала литературата?
- Сред книгите, които се появяват всяка година, има добри и дори много добри. Никога не съм твърдял обратното, нито съм се отнасял с презрение към съвременните автори. В предаването ми “Реплики” по “Франс Кюлтюр” писатели, като Мишел Уелбек, Алис Ферне, Жан-Батист Дел Амо, Мария Пурше, Никола Матийо, Ясмина Реза, Еманюел Карер, Морган Спортес, Натали Азуле, Патрик Лапейр, Лоран Мовиние, Патрис Жан, а скоро и Мишел Бернар, заемат преобладаващо място. Така че не може да се говори за внезапно и окончателно пресъхване на литературното вдъхновение. Проблемът не е там. Той е във факта, че литературата престана да възпитава чувствителността, да формира душите. Тя вече не е средство за познание.
Литературата е напомняне, че понятието няма монопол над мисълта, тя е възхитителното трептене на смисъла, неуморното изучаване на човешката множественост, отказът да се жертват различията на олтара на абстракцията, борбата с опростенческия ангелизъм, тя е камъчето в обувката на системния дух. Докато идеологията безмилостно обезлюдява света, свеждайки го до сблъсък между две сили - вчера буржоазията и пролетариата, днес управляващите и управляваните -, литературата не позволява на идеите да погълнат хората. Литературата, както казва Василий Гросман в “Живот и съдба”, е Чехов и безбройните действащи лица в неговите разкази срещу историческото манихейство на Ленин. Ленин вече го няма. Но с новия феминизъм и новия антирасизъм идеологията триумфира навсякъде. Чехов си отива.
- Критикувате “романните вербовчици”, които биха искали да подчинят литературата на морала и вече да не се прави разлика между човека и творчеството. Не е ли това дебат, стар колкото литературата, който противопоставяше Барби д’Орвили и Юго, Пруст и Сент-Бьов, “Хусарите” и Сартр? С какво този стар въпрос отново е актуален днес?
- Старият морален ред бичуваше греха на плътта и искаше да забрани изобразяването на насладата. Затова хората на изкуството и интелектуалците се изправяха срещу кръстоносните му походи. Новият морален, хуманитерен и егалитарен ред се защитава от самите хора на изкуството, не от целомъдрените. “Имаме това прекомерно право да прочетем грешно Омир, пишеше Пеги. (…) Какъв страшен риск, приятелю, каква страшна авантюра; и най-вече каква страшна отговорност. (…) Най-великото произведение на най-великия гений е предадено в ръцете ни, не инертно, а живо, като малък див заек. Ако го изпуснем от ръцете си, можем да причиним смъртта му”. Добросъвестността, за която свидетелства това размишление, напълно е изчезнала. В своите постановки Стрелер се стремеше да служи на Моцарт или Голдони. Днес мъртвите са вразумявани безскрупулно. А “престъпващи границата” режисьори превръщат Чехов в апостол на многообразието или вкарват Шекспир в час с приобщаването.
- Има пространство, в което литературата улавя онова, което теорията не може да определи, това е връзката между мъжа и жената. По какво се противопоставят неофеминизмът и литературата?
- “Големият предмет на изкуството винаги ще бъде индивидът със собственото си лице и име”, припомня великият израелски писател Арон Апелфелд. Според неофеминистките индивидът не съществува. #MeToo установи царството на “всички подобни”. Животът е лишен от своите своеобразия. Различията, нюансите, градациите са отменени. Галантността, шеговитостта, настоятелните погледи, насилственото проникване, всички това става част от една и съща “култура на изнасилването”. Нищо не остава от самия предмет на литература: двусмислеността, двойствеността, светлосянката, сложността на чувствата. Новият феминизъм е за първоначалния феминизъм това, което беше Терорът, законът за заподозрените, революционният трибунал за Декларацията за човешките права. “Правосъдието трябва да спре да размахва подлата презумпция за невинност”, спокойно твърди Мюриел Салмона, великата жрица на движението. Но правосъдието не е тук, за да задоволи инстинкта да се раздава справедливост, то го цивилизова. И именно от това цивилизоване иска да се освободи новият феминизъм. Той няма време за губене: обвинява, осъжда, наказва, тези три глагола вече трябва да станат едно. Разграниченията, от които печели литературата и които правото защитава, са за ядосаните активисти непоносими отживелици от патриархалния ред.
- “Когато обобщаваме страданието, имаме комунизъм; когато конкретизираме страданието, имаме литература”, пише Филип Рот. Не е ли обаче литературата родина и на универсалното, където се срещат през вековете безброй читатели?
- Героят в романа на Филип Рот “Everyman” няма име. Той е “всеки човек”. Болестите, остаряването, смъртта са участ на всеки един. И, същевременно, този герой има конкретна биография, която не прилича на никоя друга. Както казва Пруст: “На върха на частното разцъфтява общото”.
- Днес културата вече не е изследване на човешката душа, а декларация за идентичност, казвате вие. Кои са дълбоките корени на това движение, което определя културата по идентичностен, дори епидермален начин?
- Културата, в хуманистичния смисъл на думата, съответства на онова, което Паскал наричаше “редът на духа”. Културата, в смисъла на социалните науки, обхваща цялото поле на човешкия опит: нито една практика не му е външна или предшестваща, нито един начин на съществуване или чувстване не е извън неговата юрисдикция. Днес вторият смисъл е напът да погълне първия. Казват “Всичко е културно” и в едно общество, което е станало мултиетническо, всяка общност смята, че ѝ е позволено да претендира нейната култура да бъде равна на всички останали. Така, ако използвам един известен образ на Фуко, човекът, който изчезва, като пясъчно лице на ръба на морето, е хуманизмът, завещан от европейския Ренесанс.
- Какво могат да направят все още думите в епоха, в която образът е господар?
- Екранът упражнява абсолютна власт, а на екрана има толкова думи, колкото и образи. Но това, което се разпространява в социалните мрежи, вместо думи, е един недоразвит речник и продънен синтаксис. Така че вместо да измисляме ново училище, би трябвало да върнем на онова, което вече съществува, основната му мисия: да предава френския език такъв, какъвто го е измислила литературата.
- Критикувате забравата на трагичното в нашето общество. Но вашето поколение, което вярваше в илюзията на 68-а, в безграничната и утолена сексуалност, в демокрацията и вечния мир, не забрави ли в най-висша степен трагичното? Не е ли оправдано обвинението към “бумърите”?
- Нямам никакъв поколенчески патриотизъм. Но точно през август 1968 г., в разгара на лиричната илюзия, аз прочетох “Шегата” на Милан Кундера, както много хора на моята възраст. В мен започна да се промъква трагичен скептицизъм, който, противно на моралното манихейство, разкрива относителността на човешките истини. Опасявам се, че “будните” (woke), които идват след нас, са бронирани срещу този вид опит. По-лирични, отколкото дори ние можехме да бъдем, те се прекланят пред Грета Тунберг. Шведската тийнейджърка, която се пули срещу бумърите и им казва “Как смеете?”, е идолът на един свят, от който литературата вече не е част.
Заглавието е на "Гласове"
Превод от френски: Галя Дачкова
