Войната срещу Иран беше стратегическа катастрофа за Америка и Израел

Автор: Сами ал-Ариан, middleeasteye.net

Споразумението от Исламабад звучи не толкова като условия, наложени на победена страна, а по-скоро като оттегляне от американско-ционисткия проект за прекрояване на региона.

Когато неоконсервативният автор Робърт Кейгън, който в продължение на десетилетия беше поддръжник на вечните войни на Америка, предупреди, че конфронтация с Иран може да се превърне в едно от най-големите стратегически поражения в модерната американска история, мнозина омаловажиха оценките му като алармистки и преувеличени.

В крайна сметка конвенционалното убеждение на Запада е, че Иран е претърпял огромни щети. Неговата военна инфраструктура беше атакувана, неговите висши лидери, старши офицери и учени бяха убити, икономиката му беше разбита, а Оста на съпротивата пое сериозни удари на множество фронтове.

Как би могло да се говори за иранска победа при тези обстоятелства?

Отговорът зависи от въпроса, с който военни експерти и военни историци се борят от векове: как би трябвало да се измерва победата?

Ако войните се оценяват по количеството причинени разрушения, то страната, притежаваща военно превъзходство, почти винаги би излизала като победител. Но историята постоянно ни демонстрира, че разрушение и победа не са едно и също нещо. САЩ разрушиха огромна част от Виетнам и въпреки това не успяха да постигнат целите си, а СССР нанесе огромни поражения на Афганистан и независимо от това се изтегли след поражение.

САЩ прекараха двайсет години в Афганистан и похарчиха трилиони долари само за да видят как изграденото от тях правителство пада за няколко дни след тръгването им. В Ирак извършиха смяна на режима и опитаха да приложат социално инженерство, преди да се наложи да се изтеглят унизително, след като срещнаха яростна съпротива и похарчиха трилиони долари. Във всеки подобен случай военната сила е доказвала, че може да унищожава, но не е задължително да може да диктува политическите последствия. Тази разлика е съществена за разбирането на скорошната конфронтация между Иран и оста САЩ – Израел.

Войната никога не е била по повод ядреното обогатяване, нито само заради ракетите, санкциите или иранската подкрепа за регионалните съюзници. В самата си същност тя беше битка за бъдещия баланс на силите в Западна Азия. Вашингтон и Тел Авив искаха да консолидират регионален ред, изграден върху израелско превъзходство и американска доминация, принуждавайки Иран да изостави политиките и съюзите, които го превърнаха в главна пречка за този проект.

По този критерий войната свърши не с поражение на Иран, а с дълбок провал на американско-ционисткия проект.

Нов регионален ред

За да бъде разбрана победата на Иран, трябва да се започне от времето преди изстрелването на първата ракета. На 22 септември 2023 г. израелският премиер-министър Бенямин Нетаняху разкри виждането си за „Нов Близък Изток“ пред Генералната асамблея на ООН. Очертаната от него карта на практика беше изтрила Палестина, третирайки въпроса, който отдавна се смяташе за централен проблем на региона, като проблем, който вече е разрешен.

Бъдещето, според тази визия, принадлежеше на съглашения за нормализиране в рамката на т.нар. Авраамови споразумения, икономически коридори, технологична интеграция и стратегически партньорства, свързващи Израел с Персийския или Арабския залив и оттатък.

Авраамовите споразумения бяха само началото.

Интегрирането на Израел в Централното командване на САЩ, разширяването на отношенията със съюзническите на САЩ държави от Залива и предложеният икономически коридор Индия – Близък Изток – Европа, взети заедно, сочеха към регионален ред, в който Израел щеше да се очертае като доминиращата военна, икономическа и технологична сила. Ционисткият режим щеше да осигури безопасност, Иран щеше да бъде изолиран, Палестина щеше да бъде маргинализирана, а съпротивителните движения щяха да бъдат отслабени или елиминирани. Регионът най-сетне щеше да бъде реорганизиран около превъзходството на Израел, подкрепено с американска сила.

Събитията от 7 октомври 2023 г. разбиха тази визия.

Следващите събития бяха повече от война с Газа: това беше регионална битка за бъдещия политически ред в Близкия Изток. Последвалите кампании срещу Газа, Ливан, Йемен, Сирия, Ирак и накрая Иран, както и опитът да бъдат конфискувани обширни райони от Западния бряг, бяха свързани с тази по-обширна цел. Тъкмо тези резултати, които Нетаняху и неговите ционистки и империалистки съюзници искаха да избегнат, в крайна сметка станаха решаващите последици от войната. Палестина се върна в центъра на глобалната политика, а Иран оцеля от атаката, която имаше за цел да го пречупи.

Предположенията, на които се основаваше голяма част от американската и израелската стратегия, се крепяха на убеждението, че продължителният военен натиск, икономическата война, обширният режим на санкции, кибероперациите, атентатите и вътрешните безредици биха могли в крайна сметка да предизвикат политически колапс или да принудят към стратегическа капитулация.

В продължение на години обсъжданията във Вашингтон и Тел Авив се въртяха около различни форми на смяна на режима или колапс, било чрез максимален натиск, вътрешна фрагментация, разделение на елитите, икономическо изтощение или социални безредици. Нищо от това не проработи. Ислямската република пострада много, особено икономически, но нейната система остана незасегната. Държавните институции продължиха да функционират, командните структури запазиха оперативността си, предаването на властта между лидерите се случваше без сривове в системата, а правителствените служби продължаваха работата си.

Стереотипите и представите, изградени през годините на западна и израелска пропаганда относно Иран, който се управлявал от ирационален теократичен „режим“, се оказаха не само преувеличени, но и стратегически скъпи. Иран запази суверенитета си. Войните от такова естество се водят основно заради политическо подчинение, не толкова за територии. Но въпреки интензитета на конфронтацията нямаше поражение, нямаше наложени отвън договорки, нямаше приемане на израелско превъзходство и нямаше отказ от вземане на независими решения.

Доказателство за поражението

Контрастът между целите, които отключиха войната, и реалностите, които се появиха впоследствие, не можеше да бъде по-остър. Войната започна с искания, които на практика бяха равносилни на стратегическо поражение. Завърши с преговори, които приеха по същество много от позициите, на които Иран настояваше от началото на кризата.

В хода на конфронтацията Техеран поддържаше забележително последователна позиция: дипломация може да се води само след прекратяване на агресията. Логиката на принудителната дипломация предполага, че военният натиск дава предимство при преговаряне, но Иран на практика обърна това уравнение, настоявайки, че самият натиск трябва да спре, преди да могат да се проведат смислени преговори. С развитието на конфликта Вашингтон все по-усилено търсеше дипломатически изход вместо налагане на условия. Най-явното доказателство за това обръщане се появи не на бойното поле, а на масата на преговорите.

Меморандумът за разбирателство (МР), постигнат в Исламабад, разкри мащаба на американското оттегляне от първоначалната си максималистка позиция. Много далеч от всякакво подобие на условия, каквито се налагат на победена страна, документът признава Иран за суверенен субект, чието сътрудничество е необходимо за регионалната стабилност.

Основният пробив в МР е твърдяното ангажиране на САЩ, Иран и техните съюзници с незабавно и перманентно прекратяване на военните операции по всички фронтове, включително Ливан. Това има ролята на пряко политическо признание за регионалния характер на войната и, по подразбиране, на Оста на съпротивата като част от стратегическото уравнение. Вашингтон и Тел Авив дълго се опитваха да третират всеки фронт като отделен, изолирайки Газа от Ливан, Ливан от Иран, и Иран от по-широката регионална мрежа на съпротива. Иран настояваше на обратното: че войната трябва да приключи по всички фронтове, а не само срещу самия Иран.

Ако тази разпоредба се запази, това ще бъде огромно постижение на Иран, защото обвързва сигурността на Ливан и по-широкия регионален фронт с прекратяването на американско-ционистката агресия. Остава да видим как Газа ще фигурира в това споразумение, тъй като Иран настоява, че тя е включена, докато ционисткият режим продължава да упорства срещу подобна интерпретация. От решаващо значение е, че документът задължава и двете страни да зачитат взаимно суверенитета и териториалната цялост една на друга и да се въздържат от намеса във вътрешните си работи.

След преврата през 1953 г. срещу Мохамед Мосадък и особено след Ислямската революция от 1979 г. Вашингтон многократно се е опитвал да формира вътрешната траектория на Иран чрез санкции, саботажи, секретни операции, политически натиск и подкрепа за дестабилизиращи сили, така че ангажиментът за ненамеса, ако бъде прилаган честно, бележи драматично оттегляне от десетилетната политика за смяна на режима. Това означава, че всяко усилие за въоръжаване на сепаратистки групи, подкопаване на стабилността в страната или предизвикване на срив би нарушило самото споразумение.

Като част от значителна морска отстъпка Меморандумът за разбирателство изисква от Вашингтон да премахне военноморската си блокада и да прекрати препятствията срещу Иран, като в крайна сметка изтегли силите си от районите в близост до Ислямската република. Рамковото споразумение също така предоставя на Иран централна роля във възстановяването на безопасното преминаване през пролива Ормуз, включително разминиране, технически мерки и бъдещи преговори с Оман и други крайбрежни държави относно управлението и морските услуги.

Огромен обрат

По-широките икономически и дипломатически разпоредби разкриват пълния размер на това оттегляне. Вместо продължаване на изолацията на Иран, се твърди, че в споразумението са предвидени помощ за възстановяване, икономическа интеграция, снемане на санкциите, подновяване на петролния износ, достъп до замразени активи, отмяна на ограниченията в банковия и застрахователния сектор и рамка за нормализиране на търговските отношения.

Твърди се, че МР не изисква от Иран да отмени ядрената си програма или да изостави обогатяването. Иран поддържа отдавнашната си позиция, че не прави ядрени оръжия, но въпросите относно обогатяването и ядрените материали остават предмет на договорни споразумения, а не на наложени условия. Иран не беше принуден да приеме либийския модел, да разформирова инфраструктурата си или да се откаже от технологичните си възможности.

Смята се, че споразумението също така забранява нови санкции и следващо разполагане на военни сили по време на преговорите, като по този начин ограничава възможностите на Вашингтон да ескалира, докато разговорите продължават да се водят. Споменатото освобождаване на замразени ирански активи и възможността за евентуално одобрение чрез обвързваща резолюция на Съвета за сигурност на ООН биха ограничили още повече бъдещите усилия за възстановяване на старата рамка за максимален натиск. Ако бъдат приложени така, както са разписани, тези условия ще представляват един от най-значимите стратегически обрати в съвременната американска политика спрямо Иран. При това положение МР не е просто дипломатически документ. Той е доказателство за поражението на американско-ционистката стратегия.

Войната започна с искания за капитулация на Иран и свърши с американски ангажимент за приключване на войната, зачитане на суверенитета, вдигане на блокадите, изтегляне на силите, обсъждане на отмяната на санкциите, разрешаване на петролния износ, освобождаване на активи и договаряне на ядрените въпроси без налагане на прекратяване на програмите. И точно затова ционисткият режим и неговите съюзници се противопоставят така яростно на това споразумение.

За Нетаняху МР беше стратегическа катастрофа. Той многократно се опита да разшири конфликта и използва Ливан като механизъм да провали преговорите, но тази стратегия в крайна сметка се сблъска с американските интереси. С напредването на преговорите Иран показа, че е готов да ги преустанови, като същевременно даде да се разбере, че ново ескалиране на напрежението в Ливан би могло да предизвика по-мащабни ответни мерки, особено срещу северната част на Израел.

На този етап администрацията на Тръмп беше изправена перед труден избор: тя можеше да продължи да подкрепя усилията на Нетаняху за разширяване на конфликта, или пък да запази възможността за дипломатическо уреждане. Избра второто. Може би за първи път от десетилетия ескалацията на Израел беше възприета от Вашингтон по-скоро като стратегическо бреме, отколкото като предимство.

Тръмп възпря Нетаняху не от хуманитарни съображения. Възпря го, защото целите на Нетаняху застрашиха целите на Америка и глобалната икономическа стабилност, от която зависи вътрешнополитическата стабилност на Тръмп.

Когато американските ракетни прехващачи бяха изчерпани, енергийните пазари бяха дестабилизирани, стратегическият петролен резерв остана политически чувствителен, а Ормуз заплаши да превърне регионалната война в глобална икономическа криза, апетитът на Нетаняху за безкрайна ескалация се превърна в опасност не само за Иран и Ливан, но и за самия Вашингтон.

Отвъд петрола

Голяма част от дискусиите около Ормуз се фокусираха върху петрола и газа, което беше разбираемо, но неизчерпателно. Петролът и газът остават от основна важност, като грубо една пета от глобално търгуваните енергийни продукти минават през протока, но това, което конфликтът разкри, бяха слабости, простиращи се далеч отвъд енергийните пазари.

Повече от една трета от световните доставки на хелий се изнасят от региона на Залива, най-вече от Катар и ОАЕ, по маршрути, зависещи от затварянето на Ормуз. Хелият е основен елемент за модерните технологии, като се използва в производството на полупроводници, апаратура за медицинска визуализация, аерокосмически системи, производство на оптични влакна и съвременни научни изследвания. Същото важеше и за пазарите на торове. Производителите от Залива държат най-големия дял в търговията с амоняк и урея, като по някои оценки делът им в търговията с амоняк е 23%, а с урея е 34%, така че всяко продължително прекъсване на трафика през Ормуз би се отразило на производството на храна, земеделските цени и веригите на доставки на редица континенти.

Това, което Иран демонстрира, отиде отвъд възможността да застраши доставките на петрол: страната можеше да нанесе щети на по-широката инфраструктура на световната икономика. На нея не ѝ беше необходимо да победи САЩ във военно отношение; достатъчно беше просто да покаже, че ескалацията би довела до неприемливи икономически и геополитически последствия.

Войната също така разкри фундаменталната слабост на идеята за ескалиращата доминация. В продължение на десетилетия американската военна доктрина се градеше на предположението, че голямото технологично превъзходство позволява на САЩ да диктуват ритъма и последиците от конфликтите, но конфронтацията с Иран демонстрира, че превъзходството не се превръща задължително в политически успех.

По време на конфликта САЩ и Израел разчитаха основно на сложни отбранителни системи като Thaad, Arrow, David's Sling и прехващачи SM-3 и SM-6. Тези системи се показаха ефективни в много случаи, но на извънредна цена, като според докладите са били използвани стотици модерни прехващачи по време на последователните фази на конфронтацията.

Съвременната противоракетна отбрана създава значителна асиметрия в разходите, тъй като нападателните ракети често са далеч по-евтини от отбранителните системи, необходими за тяхното прихващане, и поради това един решителен противник може да наложи огромни финансови и логистични тежести просто като поддържа натиска.

Два стълба

Последствията от тази конфронтация се разпростряха отвъд Иран, Израел и дори Близкия Изток. Кризата разкри два стълба, на които американската глобална сила беше почивала повече от половин век: системата на петродолара и мрежата от военни бази, които поддържаха американското влияние по цял свят.

От началото на седемдесетте години привилегированата позиция на долара в глобалната икономика беше зависима не само от размера на американската икономика, но и от способността на Вашингтон да гарантира сигурността на енергийните потоци и да поддържа политическо влияние над най-големите световни нефтопроизвеждащи региони. Сблъсъкът с Иран разкри все по-голямата уязвимост на този модел, като временното прекъсване на корабоплаването през Ормуз демонстрира, че САЩ вече не могат да гарантират нарушен енергиен поток, без това да включва огромна политическа, военна и икономическа цена.

Той също така ускори дискусиите, които вече се водеха между големите сили, относно алтернативните разплащателни механизми, търговските споразумения в местна валута и усилията за намаляване на зависимостта на международната търговия от долара. Войната не създаде дедоларизация, но засили схващането, че финансовата система, обвързана с геополитическа принуда, носи нарастващ риск.

В продължение на десетки години Вашингтон поддържаше обширна мрежа от военни бази, простиращи се през Залива и голямата част от Близкия Изток, но войната показа, че много от тях са станали бреме в същата степен, в която са и преимущество. Базите, които някога бяха разглеждани като символи на американската мощ, все по-често се явяваха уязвими цели, изложени на ракети, дронове и други форми на асиметрични бойни действия, а логиката на постоянното военно присъствие започва да се променя, когато всяко голямо струпване стане уязвимо от атака, а всяко разполагане на сили има нарастваща политическа и финансова цена.

В крайна сметка най-голямото постижение на Иран се състои не в това, което той унищожи, а в това, което разкри: че финансовите и военни основи на американското господство стават все по-скъпи, за да издържат, и все по-трудни, за да бъдат защитени. Същият принцип се отнася и за Оста на съпротивата. Мрежата без съмнение претърпя големи загуби: Хамас плати опустошителна цена, Хизбула понесе значителни щети, а съпротивителните движения в региона срещнаха безпрецедентен натиск.

Целта обаче не беше намаляване, а премахване – и тази цел се провали. Хамас оцеля, Хизбула издържа, Йеменската съпротива продължава да действа, иракските съпротивителни групи остават активни и най-важното – Иран остава централният стълб на цялата мрежа.

Може би най-голямата ирония от цялата конфронтация е, че проектът, който имаше за цел да маргинализира Палестина, в крайна сметка я върна в центъра на международната политика. Преди 7 октомври се очакваше нормализирането да замести освобождаването, а Авраамовите споразумения и всеобхватната визия за „Нов Близък Изток“ почиваха на предположението, че Палестина може да бъде заобиколена. Войната разби това предположение, показвайки за пореден път, че върху окупация, апартейд и перманентно лишаване от собственост на местното население не може да бъде изграден траен мир в региона. Визията за Нов Близък Изток, изградена върху израелско превъзходство, претърпя дълбоко поражение. САЩ и Израел искаха да променят Иран. Иран се опитваше само да им попречи да го сторят. Първото се провали. Второто успя.

Американско-ционистката коалиция притежаваше многократно военно превъзходство. Но все пак след месеци на конфронтация САЩ се озоваха в ситуация, в която преговаряха именно с тази държава, която се надяваха да отслабят, ограничаваха именно този съюзник, чиито амбиции отдавна подкрепяха, и се сблъскаха с регионална обстановка, която беше по-неблагоприятна за целите им, отколкото преди началото на войната.

Накрая Иран постигна нещо далеч по-значително от директната военна победа: той лиши Вашингтон и Тел Авив от политическите цели, заради които войната беше започната, а това е най-висшата мярка за успех в един асиметричен конфликт.

Сами ал-Ариан е директор на Центъра за ислям и глобални въпроси (CIGA) към Университета „Заим“ в Истанбул. Родом от Палестина, той е живял в САЩ в продължение на четири десетилетия (1975–2015 г.), където е бил титулярен академичен преподавател, изтъкнат оратор и активист за правата на човека, преди да се премести в Турция. Той е автор на редица изследвания и книги. 

Източник: middleeasteye.net

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова