Присъствате ли в живота си? Това не е очевидно

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46198_chvdTVcWGNIM5D6RC3064ldd0CXWtS.jpeg" style="height:282px; width:500px" /></p> <p>Сцена от филма &quot;Форест Гъмп&quot;, съвременна притча за добрия човек, който живее според себе си и законите на истината</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>На какво да се отдам</strong></p> <p>Друг аспект, който ни води към темата за прегарянето, е мотивацията. Защо аз правя нещо? И доколко съм съпричастен към него? Ако не мога да го правя от сърце, ако то не ме интересува, ако върша всичко по някаква друга причина, тогава в известен смисъл ние лъжем себе си и околните.</p> <p>То е все едно, че съм слушал някого, но съм си мислел за нещо съвсем друго. Все едно, че не съм присъствал, нямало ме е. Но ако не съм присъствал на работното си място, в живота си, тогава не мога да получа за това възнаграждение. Но не става дума за пари. Да, разбира се, че могат да се изкарат пари, но лично аз не получавам възнаграждение. Ако не участвам с емоция в някаква работа, а използвам това, което правя, като средство за достигане на други цели, тогава аз злоупотребявам със ситуацията. Ако това се случи веднъж, не е толкова страшно. Но ако продължи в течение на много години, то все едно, че минавам покрай своя живот. На кого посвещавам себе си?</p> <p>И тук между другото може би е изключително важно, че у мен възниква синдромът на прегарянето. Защото вероятно аз не мога сам да спра посоката на своето движение. Имам нужда от прегарянето, от тази стена, с която се сблъсквам, от някакъв вътрешен тласък, защото аз просто не мога да продължа да се придвижвам и да осмислям своите действия.</p> <p>Примерът с парите навярно е най-повърхностният. Мотивите могат да бъдат далеч по-дълбоки. Например може да ми е нужно признание. Трябва ми похвала от някого. Ако не мога да удовлетворя тези нарцистични потребности, започвам да ставам неспокоен. Отстрани това не се забелязва, могат да го усетят само хората, които са близо до мен, въпреки че аз вероятно няма да го споделя с тях.</p> <p>Или например ми е нужна увереност. Познал съм в детството си бедността, налагало ми се е да износвам стари дрехи. За това са ми се присмивали, било ме е срам. Може би даже семейството ми е гладувало. Не бих искал никога повече да преживея това отново.</p> <p>Познавам доста богати хора. Много от тях са достигнали стадия на прегарянето. Защото за тях богатството е било първичният мотив &ndash; на всяка цена да предотвратят възможността отново да станат бедни. Чисто човешки това е разбираемо. Но това може да доведе до прекомерни изисквания, които никога тяма да свършат.</p> <p>За да могат хора в течение на продължително време да следват такава привидна, лъжлива мотивация, зад такова поведение непременно трябва да има някаква недостатъчност, психическа недостатъчност, някакво нещастие. Този дефицит тласка човек да издевателства сам над себе си.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46198_BUEYDss8R5lIaV4xkMJrNNYFDoYB6M.jpg" style="height:282px; width:595px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Ценността на живота</strong></p> <p>Този дефицит може би не е само субективна необходимост, но и схващане за живота, което в крайна сметка може да доведе до прегаряне.</p> <p>Как аз разбирам своя живот? На това основание мога да определям и своите цели, съгласно които живея. Тази настройка, този възглед може да идва от родителите, но може човек да я развие и сам. Например искам да придобия нещо. Или искам да имам три деца. Да стана психолог, лекар или политик. В такъв смисъл човек сам за себе си очертава целите, които иска да следва.</p> <p>Това е съвършено нормално. Кой няма някакви цели в живота? Но ако целите се превърнат в съдържанието на живота, ако се окажат твърде по-големи от ценностите, тогава те ще доведат до скованост в поведението, до ограничаване на възможностите. Посвещаваме всичките си сили за постигане на поставените цели. Всичко, което правим, е средство за това. Но това не носи собствена ценност, а представлява единствено полезна ценност.</p> <p>&bdquo;Колко е хубаво, че ще свиря на цигулка!&ldquo; Това е преживяване на собствена ценност. Но ако искам да съм първа цигулка в оркестъра, тогава докато свиря каквото и да е произведение, аз непрекъснато ще се сравнявам с другите. Ясно ми е, че ще трябва да се упражнявам още, да свиря и да свиря, за да достигна целта. Тоест при мен преобладава ориентация към целта за сметка на ориентация към ценност. В такъв смисъл възниква дефицит на вътрешно отношение. Аз правя нещо, но в това, което правя, няма нищо от моя вътрешен живот. И тогава животът ми губи жизнена ценност. Аз сам унищожавам вътрешното си съдържание в името на достигане на някакви цели.</p> <p>А когато в този смисъл човек пренебрегне вътрешната ценност на нещата, когато не отделя на това достатъчно внимание, получава се недооценка на собствения живот. Получава се така, че използвам времето на живота си за цел, която съм си поставил. Тази връзка води до несъответствие към самия себе си. И при това невнимателно отношение към вътрешните ценности на живота възниква напрежение, стрес.</p> <p>Всичко, за което говорехме досега, може да се обобщи със следния образ: този стрес, който води към прегаряне, е свързан с това, че ние твърде дълго правим нещо без усещане за вътрешно съгласие, без чувство за ценността на нещата и на себе си. В този смисъл ние отиваме към преддепресивно състояние.</p> <p>Това се случва и тогава, когато работим просто заради самата работа. Например приготвям обяд само за да стане по-бързо готов. И се радвам, когато най-накрая приключа с тази работа. Но ако ние се радваме на това, че нещо вече е свършило, това е показател, че не сме видели някаква ценност в нещото, което правим. А ако няма ценност, тогава не бих могъл да кажа, че ми харесва да го правя, че за мен това е важно.</p> <p>Ако в живота ни присъстват твърде много такива елементи, всъщност се радваме, че животът минава и отминава покрай нас. В такъв смисъл на нас ни харесва смъртта, унищожението. Ако аз просто правя нещо, това не е живот, а съществуване. А ние не сме длъжни, ние нямаме право прекалено дълго просто да функционираме. Във всичко, което правим, трябва да чувстваме живота. За да не мине покрай нас.</p> <p>Прегарянето е такъв психически разход, който ни прави за дълго отчуждени от отношението към живота. Това е животът, който в момента не е мой.</p> <p>Всеки, който повече от половината от времето си е зает с неща, които прави с нежелание, не ги върши от сърце и не чувства радост в същото време, рано или късно трябва да очаква, че ще преживее синдрома на прегарянето. Тогава се намирам в опасност. Когато чувствам със сърцето си съгласие с това, което правя, аз съм защитен от прегаряне.</p> <p><strong>Профилактика на прегарянето</strong></p> <p>Как може да се работи със синдрома на прегарянето и как можем да го предотвратим? Повечето се решава от само себе си, ако човек разбира с какво е свързан синдромът. Ако разбирате това за себе си или за своите приятели, то може да започнете да решавате тази задача, да поговорите със себе си или с приятелите си за това. Длъжен ли съм да продължавам да живея по този начин?</p> <p>Аз сам съм се чувствал така преди две години. Възнамерявах да напиша книга през лятото. С всичките си бумаги заминах на вилата. Пристигнах, поогледах се, поразходих се, поговорих със съседите. На следващия ден правих същото: позвъних на приятели, срещнахме се. На третия ден &ndash; отново. Помислих си, че все пак съм длъжен да започна работа върху ръкописа. Но не почувствах някак си особено желание у себе си. Опитах се да си напомня, че трябва, налага се, издателството чака, но всичко вече беше насила.</p> <p>Тогава си спомних за синдромите на прегарянето. И си казах &ndash; може би ми трябва повече време и тогава желанието ми със сигурност ще се върне. И започнах да се наблюдавам. Нали всяка година се появява това желание. Но през тази година то не дойде и до края на лятото дори не открих нужната ми папка. Не написах нито ред. Вместо това си почивах и правех много приятни неща. После започнах да се колебая как да се отнасям към това &ndash; като към лошо или като към добро. Излизаше, че не можех да се справя. Тогава си казах, че е разумно и хубаво, че постъпих така. Работата бе в това, че бях малко изтощен, защото преди лятото имах твърде много работа и цялата учебна година бе много натоварена.</p> <p>Разбира се, имах вътрешна борба. Наистина мислех и осмислях кое в живота ми е наистина важно. В резултат на това се усъмних, че написаната книга е действително важно нещо в моя живот. Много по-важно е да преживея нещо, което е тук и сега, да преживея ценни отношения &ndash; ако е възможно, да изпитам радост и да не отлагам постоянно това за по-късно. Ние не знаем колко време ни остава.</p> <p>Като цяло работата със синдрома на прегарянето започва с разтоварване. Може да намалите безпокойството за липса на време, да делегирате нещо, което сте смятали да правите сам, разделяйки отговорността, да си поставите реалистични цели, да разгледате критично очакванията, които имате. Това е голяма тема за обсъждане. Тук наистина се натъкваме на много дълбоки екзистенциални структури. Защото става дума за нашето отношение към живота, за това, че нашите механизми са автентични, съответветстващи на всичко, което сме.</p> <p>Ако синдромът на прегарянето има вече твърде изразена форма, трябва да си вземете болничен, да си починете, да се обърнете към лекар, при по-леки разстройства е полезно и лечение в специализирано заведение. Или просто да отделите специално време за себе си, да поживеете в състояние на освобождаване от отговорност.</p> <p>Но проблемът е там, че много хора, които имат синдрома на прегаряне, не могат да го разрешат сами. Човек отива в болница, но и така продължава да предявява към себе си прекалени изисквания &ndash; по този начин той не може да излезе от стреса. Хората страдат от угризения на съвестта. А при вече болестно състояние прегарянето се усилва.</p> <p>За кратко могат да помогнат медикаменти, но те не решават проблема. Телесното здраве е основата. Но е необходима и работа над собствените потребности, вътрешни дефицити на нещо, над механизмите и очакванията по отношение на живота. Трябва да помислим как да намалим натиска на социума, как да защитим себе си. Понякога може да помислим дали да не сменим работата си. Сред най-тежките случаи, които съм виждал в практиката си, бе човек, който за 4-5 месеца му се наложи да е извън работата си. А когато се върна, вече имаше нов стил на работа. В противен случай след два месеца хората отново &bdquo;прегарят&ldquo;. Разбира се, ако хората са работели на едно и също място в продължение например на 30 години, много е сложно да се пренастроят, но е необходимо.</p> <p>За да се предотврати синдромът на прегаряне, трябва да си зададем два прости въпроса:</p> <p>- За какво правя това? Защо следвам, защо пиша книга? Какъв е смисълът от тази дейност? Представлява ли тя лично за мен ценност?</p> <p>- Харесва ли ми това, което правя? Обичам ли да го правя? Чувствам ли, че то е добро? Носи ли ми радост? Може би не винаги е толкова хубаво, но чувството на радост трябва да е удовлетворяващо.</p> <p>Накрая искам да задам друг, по-голям въпрос: искам ли аз да живея заради това? Ако лежа на смъртния си одър и погледна назад, бих ли променил нещо от онова, заради което съм живял.</p> <p>Превод: Рени Нешкова</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>