- Автор: Гласове
- 03 Sep 2026
- 616
- 0
Автор: Боян Рашев, Фейсбук
Непал иска възмездие за развитието, от което печели и за което няма алтернатива
Непал иска справедливост. След катастрофалното наводнение от 26 август, отнело живота на над хиляда души, страната поиска големите „замърсители“ – Китай, САЩ и Индия – да плащат за климатичните щети. Непал произвежда нищожна част от световните емисии, гласи аргументът, но понася последствията от тях. Следователно източниците на емисиите трябва да платят.
Звучи просто, дори почти справедливо. Докато не зададем въпроса как изглежда светът, ако приложим тази логика докрай. Непал съвсем не е сам. Климатичната отговорност постепенно се превръща в цяла юридическа индустрия. Само през 2025 г. са заведени 249 нови климатични дела, а общият им брой от 1986 г. насам надхвърля 3600 в 62 държави. Над три четвърти са заведени след Парижкото споразумение.
Вануату поведе кампанията, стигнала до Международния съд на ООН. Американски щати и градове съдят петролни компании. Ню Йорк прие закон за събиране на 75 млрд. долара от производители на изкопаеми горива за климатични щети, който федерален съд току-що блокира. Перуанският фермер Саул Лусиано Лиуя дори поиска германската RWE да плати част от разходите за защита на дома му от ледниково езеро в Андите, пропорционално на историческия принос на компанията към световните емисии. Германският съд отхвърли иска през 2025 г.
Трендът обаче е очевиден. Въглеродните емисии постепенно се превръщат от страничен продукт на икономическата дейност в исторически пасив, за който някой трябва да плати. Само че в тази счетоводна книга подозрително липсва другата страна на баланса: Индустриалната революция е най-важната стъпка в развитието на човешката цивилизация.
Да, тя започва и продължава с въглища. После идват нефтът и природният газ. И да – в резултат човечеството изпуска огромни количества CO2. Но какво получава срещу тях?
Евтина, надеждна и изобилна енергия, парната машина, железниците, електричеството, масовото производство, торовете, механизираното земеделие, канализацията и чистата вода, въвременната медицина, автомобилите, авиацията, компютрите, телекомуникациите, слънчевите панели, вятърните турбини, батериите, електромобилите, изкуствения интелект, тоест цивилизацията, която позволява на осем милиарда души да живеят едновременно.
Непал е прекрасен пример. През 1960 г. страната има малко над 10 млн. жители. Средният непалец може да очаква да живее едва около 39 години, а приблизително едно от три деца не достига петгодишна възраст. Днес Непал има близо 30 млн. жители. Продължителността на живота е над 70 години, а детската смъртност е намаляла повече от десет пъти.
Това също е част от сметката на индустриалната цивилизация. Без нея Непал нямаше да бъде романтичният туристически рай, който храни страната. Масовият хималайски туризъм просто не би съществувал. Нямаше да има милиони хора, които прекосяват планетата със самолети, за да стигнат до Катманду, а след това използват автомобили, хотели, мобилни комуникации, GPS, синтетична екипировка, кислородни бутилки и спасителни хеликоптери, за да видят Хималаите.
Всичко това е продукт на същата индустриална система, чиито емисии сега се представят единствено като исторически дълг.
Не може да осчетоводиш само пасивите на цивилизацията и да отпишеш активите.
А как се развива самият Непал? Какъв алтернативен път предлага страната на държавите, които обвинява?
Защото собствената му история показва практически същата траектория и то с много по-голяма скорост. От 1960 г. населението на страната се е увеличило приблизително три пъти. Емисиите на CO2 от изкопаеми горива и индустрия обаче са нараснали над 200 пъти.
Още по-показателно е какво се случва след Парижкото споразумение. През 2015 г. Непал отделя само около 8.7 млн. тона CO2. През 2024 г. – 18.8 млн. тона. Увеличение от около 116% само за девет години. Не защото непалците са решили да унищожават планетата. А защото искат да живеят по-добре. Строят пътища и сгради. Използват цимент и стомана. Купуват автомобили, камиони и машини. Транспортират повече стоки. Пътуват повече. Потребяват повече енергия.
Това не означава, че Непал трябва да повтори въглищната индустриализация на Великобритания от XIX век. Новите технологии позволяват развитие с много по-ниски емисии, а Непал разполага с огромен хидроенергиен потенциал. Но собствената му траектория показва колко трудно е да прескочиш материалната страна на индустриализацията. Ако въглеродното развитие на богатите държави е историческа вина, защо емисиите на една бедна държава растат толкова бързо именно, когато тя се опитва да стане по-богата?
Има и втори проблем – липсва причинно-следствената връзка. Наводнението от 26 август е предизвикано от колапс на лед и скали в Хималаите. Затоплянето може би увеличава риска от подобни събития и науката има методи да оценява как климатичните промени влияят върху вероятността и интензивността им. Но това е различно от твърдението, че конкретните емисии на САЩ, Китай или Индия са причинили конкретното бедствие.
Непал има дълга история на катастрофални наводнения, свлачища, мусонни порои и пробиви на ледникови езера. Хронологията само от 1954 г. насам съдържа над сто значими наводнения. И след сегашната трагедия изплува един далеч по-конкретен проблем: ранното предупреждение. Непал от месеци е искал по-добър обмен на данни с Китай, а сега спешно изгражда нова система със сеизмични датчици, камери и сателитна комуникация.
Това е риск, срещу който може да се направи много - с повече датчици, пътища, укрепване, комуникации, евакуационни планове, язовири, инженери. С други думи – с повече развитие.
И тук самият Непал има поучителна история. През 90-те страната планира големия за времето си ВЕЦ Arun III. Срещу него се организира международна кампания, инициирана от западни екологични организации. През 1995 г. Световната банка оттегля подкрепата си и проектът пропада. Аргументите срещу него не са имагинерни – цена, преселване на хора, екологични рискове. Но и отказът от инфраструктура има цена. Непал впоследствие прекарва години с хроничен недостиг на електроенергия, а Arun III десетилетия по-късно се завръща в много по-голяма форма. Спорът обаче продължава. През 2024 г. международни зелени организации отново настояват Световната банка да не финансира Upper Arun, посочвайки екологични, социални и климатични рискове. А за ползите, свързани с намаляване на емисиите и превенция на наводнения, нито дума…
От бедните държави се очаква да станат устойчиви на природни бедствия, но големите инфраструктурни проекти, които могат да ги направят по-богати, електрифицирани и технологично способни, непрекъснато са атакувани именно защото променят природата.
Бедността не е екологичен рай, а мръсен ад. Тя означава много повече замърсяване на въздуха и водите и по-малко болници, пътища, електричество, комуникации, инженерна защита и спасителна техника точно, когато природата покаже колко безразлична е към човека.
Непал има пълното право да поиска помощ. Богатите държави имат достатъчно морални и геополитически основания да я дадат. Но помощта и вината са различни неща.
Въглеродните емисии вероятно имат цена и допринасят за затоплянето на климата. Адаптацията е необходима, както винаги в историята. Но когато изчисляваме историческата цена на индустриализацията, трябва да сложим от другата страна на баланса и десетилетията добавен човешки живот, изчезването на масовия глад, детската смъртност, електричеството, медицината, транспорта и благосъстоянието.
Индустриалната революция и изкопаемите горива, нейните основни мотори, не са първородният грях на модерния свят. Те са причината този свят изобщо да съществува.
