Кабинетът тегли заем от 200 млн. евро за съфинансиране на европроекти

Коментари

• Райчо Марков

  08 Юни 2017 17:07ч.

  Така става в парична система на фиксиран валутен курс (валутен борд, еврозона) - липса на парична независимост... Относно фиксираните валутни курсове (валутен борд) и еврозоната (из учебника по макроикономика на съвременната парична система): "10.2. Други системи на фиксиран валутен курс В допълнение на златния стандарт съществуват два други вида системи на фиксиран валутен курс, които се прилагат от време на време. Първата е фиксирането на домашната валута към чужда валута или кошница от чужди валути. Втората е фактическото приемане на чужда валута. Аржентина опита първата възможност през 90-те, когато прие режима на валутен борд, като фиксира домашната си валута (песото) към щатския долар. Еквадор е пример за нация, която е “доларизирана”, тъй като е приела щатския долар за своя домашна валута. В Еквадор американската валута свободно циркулира, книжните пари са доларите на американския Федерален резерв. Държавите често приемат такива подредби по време на периоди с висока инфлация. Фиксирането за или приемането на международна резервна валута, като щатския долар, може да бъде ефективно за намаляване на инфлацията. То прави това по два начина. Първият начин – фиксирането на валутния курс налага остерити върху икономиката, защото правителството трябва бързо да свие разходите си. Фискалната политика е ограничена от възможността на правителството да се сдобие с резерви в чуждата валута, тъй като то се нуждае да поддържа фиксирания курс (изкупувайки своята валута с резервите от чужда валута). Докато понякога се вярва, че, преди да може да харчи, правителството задължително трябва да получи фактически, да речем, американски долари, това не е точно така. Дори и в напълно доларизирана икономика правителството харчи и таксува чрез “удари на компютърни клавиши”, тъй като много, и дори повечето, плащания са под формата на електронни записи на балансовия лист. Правителството обаче трябва да е готово да конвертира тези “изчукани с компютърните клавиши” долари в реалната валута на САЩ (или резервни депозити при Фед), така че то трябва да бъде много внимателно, за да гарантира, че не създава повече “виртуални” долари, отколкото може безопасно да конвертира в “реални” долари. Вторият начин - ако населението вярва, че правителството подхожда сериозно относно фиксирания курс, и че местната валута винаги може да се конвертира за международната резервна валута, напрежението да се “избяга” от местна валута е малко. В същото време, ако се вярва, че фиксираният курс (или доларизацията) ще смъкне инфлацията, това може да намали исканията за по-високи цени и заплати. Заедно, тези промени в очакванията, могат да намалят инфлационното напрежение. Имайте предвид, че много висока инфлация обикновенно се подхранва от криза на обменния курс, при което населението се опитва да обръща домашната валута за чуждестранна. Положението може да стане по-лошо, ако капиталовият контрол е слаб, така че чужденците да могат да подклаждат огъня на валутната криза чрез спекулиране срещу домашната валута. Оттук парадоксалното е, че приемането на доларизацията или на валутен борд, базиран на долара, спира инфлационните процеси, ако бягството от домашната валута към долара може да бъде спряно. С други думи – обещанието за конвертиране в чужда валута работи, ако то елиминира желанието за конвертиране. Проблемът с фиксирания обменен курс е, че връзва съдбата на нацията с възможността й да акумулира резерви в чуждестранна валута. Това обикновено е съпътствано с налагането на постоянно остерити върху икономиката. Опитът на Аржентина с режима на валутния борд е поучителен. Докато той бързо смъкна инфлацията от хиляди проценти годишно до едноцифрени числа, фиксираният курс причини безработица и жестока бедност. Фискалното и монетарно пространство за икономическата политика бяха намалени, така че правителството не можеше да реши тези проблеми. До началото на 2000-те дълбока икономическа и финансова криза погълна аржентинската икономика. Въпреки че правителственият бюджетен дефицит и дълг оставах много малки (Аржентина би изпълнила тогава затегнатите “Критерии от Маастрихт” за членуване в Еврозоната от 60% дълг и 3% дефицит от БВП), кризата на суверенния дълг бе предизвикана, тъй като пазарите прецениха, че правителството не би могло да получи достатъчно “истински” долари, за да конвертира обещанията си. Това разкри опасностите от предаването на фискалния суверенитет чрез възприемането на валутен борд или чужда валута. Проблемът не е всъщност, че правителство, като това на Еквадор, не може все още да “създава пари”, след като веднъж е доларизирало икономиката си, но по-скоро проблемът е, че електронните долари, които то създава ще напуснат системата на кредити и дебити. Има два начина, по които те могат да я напуснат: домашно и външно. Домашните жители могат да поискат плащане в “реални” щатски долари – обикновено чрез тегленето на щатски долари от домашните банкови автомати. Или изчистването възниква външно, когато чуждестранна банка предяви претенции за щатски долари срещу еквадорска банка. Последната дума за изчистването на доларовите сметки я има Фед, който ще дебитира сметката на Еквадор и ще кредитира сметката на чуждестранния предявител към доларите. (Имайте предвид, че няма значение дали дебитираната сметка е тази на частната банка в Еквадор или сметката на еквадорската централна банка – и в двата случая страната губи резерви в щатски долари.) Ако правителството на Еквадор може някак си да предотврати загубата на доларови резерви както от вътре (от банковите автомати), така и отвън (при клиринга във Фед), тогава то може да създава електронни долари и следователно да харчи. Поддържането на доверието вкъщи, че винаги ще е в състояние да доставя американски долари при поискване, ще предотврати загубата на валутни резерви, тъй като населението ще приема електронни банкови кредити. Спирането на външното изтичане на долари може да се направи чрез контрол на капитала и вноса. (От друга страна правителството може да насърчи достатъчно потоци от чуждестранни валутни резерви за покриване на вноса и капиталовите изтичания – но това обикновено означава, че то трябва да се фокусира върху подпомагането на износа чрез, например, преследването на стратегия на ниски работни заплати.) С многото международни търговски споразумения днес такива политики са трудни за изпълнение. Освен това, налаганите ограничения върху вноса обикновено са политически непопулярни вкъщи. Следователно правителствата, които приемат валутни бордове или чужди валути често са притискани в ъгъла, приемайки остерити, за да предотвратят загуба на чужди валутни резерви. Докато е вярно, че режими на строго фиксирани валутни курсове могат да са ефективни в борбата с инфлацията, те също ограничават домашната политика по начини, имащи доста нежелани икономически последствия: слаб растеж, висока безработица и бедност. Това е особено обезпокоително, тъй като често развиващите се страни са тези, които прилагат тези фиксирани валутни режими, а фискалните ограничения им пречат да се развиват. Нека се обърнем към един по-подробен пример на масивна и исторически безпрецедентнa глупост на приемане на чуждестранна валута - еврото. 10.3. Европейският монетарен съюз – Еврозоната - Проблеми с постройката Валутата на страните, възприели еврото, не е суверенна в смисъла, който ММТ вижда суверенната национална валута. До известна степен това се равнява на приемането на чужда валута – нещо като доларизация на страна, която избира да оперира с валутен борд, базирана на щатския долар – в този случай това е “евроизация”. Не е чак толкова крайно, защото формирането на Европейския съюз гарантира известна готовност на страните-членки да се притичат на помощ на страна-членка във финансови затруднения (нещо, на което станахме свидетели, след Великата финансова криза, която засегна еврозоната през 2008 г.). Освен това съществуването на Европейската централна банка (ЕЦБ), която има способността да действа като “заемодател от последна инстанция”, дава известна гъвкавост на страните-членки. Когато страна, да кажем Аржентина, възприеме валутен борд, базиран на чужда валута, тя няма гаранция (а вероятно няма и очаквания), че издателят на валутата (да кажем, САЩ) ще се притече на помощ. И докато Критериите от Маастрихт (включващи максимално съотношение на дълга към БВП от 60% и максимален правителствен дефицит от 3% от БВП) изглежда са издигнали големи бариери пред финансовото спасяване на затруднените държави, вероятно винаги има някакви очаквания, че в изключителни случаи би могло да се предоствят спасения (“bail-outs” ). Нека видим, защо потребителите на евро не трябва да се считат за суверенни издатели на валутата си. Докато последователите на Модерната монетарна теория предрекоха много отдавна, че тази структура на Еврозоната няма да й позволи да се справя с финансови кризи, проблемите останаха завоалирани, докато Ирландия, а след това Гърция, не се изправиха пред колабиране, предизвикано от Глобалната финансова криза. Единствено спешната намеса на страните-членки и ЕЦБ спря колапса на гръцките държавни облигации. Дори след намесата на ЕЦБ, кризата в Еврозоната продължава да се развива, защото не е намерено постоянно решение на проблемите, които възникнаха от употребата на несуверенна валута. В карето в края на тази глава ще разгледаме по-подробно случаите с Ирландия и Кипър. В тази част дискутираме общите проблеми в дизайна на паричния съюз. Проблемът с Еврозоната е, че държавите са предали своите суверенни национални валути в полза на еврото. За индивидуалните нации еврото е чужда валута. Вярно е, че индивидуалните национални правителства все още харчат чрез кредитирането на банкови сметки на продавачите и това води до кредити на банкови резерви в националната централна банка. Проблемът е, че националните централни банки трябва да имат резерви в евро в ЕЦБ за клирингови (разплащателни) цели. От своя страна ЕЦБ не може директно да купува държавния дълг на правителствата. Националните централни банки могат да вземат резерви за такива цели, дотолкова доколкото ЕЦБ ще им отпусне кредит срещу националния правителствен дълг (или друг представен като гаранция дълг). Не е заложено обаче ЕЦБ да улеснява такава практика, тъй като правителствта с дефицит трябва по принцип да се “дисциплинират” от пазара за държавните им облигации. Еврозоната е разработила това, което е известно под името “Target 2” (Трансевропейска автоматизирана система за брутно уреждане на експресни преводи), за да улеснява изчистването на сметките между членовете. Да кажем, че съществува продължително изтичане на евра от Гърция към Германия за финансирането на нетния внос. В действителност Германия е най-големият нетен износител в Еврозоната. На нея се пада по-голямата част от износа вътре в съюза. Еврови сметки при ЕЦБ се използват за изчистване на плащанията между страните-членки. Като най-голям износител Германия акумулира евра в своята сметка. Страна като Гърция, която е нетен вносител, изпитва продължително изтичане по текущата си (външнотърговската) сметка, което трябва да се компенсира от капиталовата й сметка. Фактически Гърция не може да привлича достатъчно частни потоци от евра по капиталовата си сметка и затова тя трябва да се обръща към ЕЦБ и да заема повече еврови резерви. Това означава, че когато Германия акумулира нетни кредити в своята сметка в ЕЦБ, търговските й партньори имат тенденцията да натрупват евров дълг към ЕЦБ. Дотогава докато ЕЦБ е склонна да позволява на нациите-длъжници да продължават да заемат от нея евро, за да “плащат за” вноса, това може да работи. Както и да е обаче, удобствата на Target 2 не са предназначени да бъдат постоянен източник на евро за внасящите нации. Вместо това страните с хронични излишъци по текущата си сметка се очаква да затягат коланите – прилагайки остерити, за да намаляват търговските дефицити. Тенденцията е нетните вносители да губят работни места в полза на изнасящите нации, което е особено вярно за по-тежко индустриализираните страни-членки на Еврозоната като Италия и Франция, чиито текущи сметки се придвижиха към дефицити, тъй като Германия се фокусира върху производството за износ. В резултат на това по-високата безработица и по-бавният растеж намалиха данъчните постъпления в тези нации. Поради забавения световен икономически растеж, особено след Великата финансова криза, много от тези нации изпитаха рязко покачване на бюджетните дефицити. Когато финансовите пазари осъзнаха, че страните от “периферията” вече не са напълно суверенни в смисъла на национална валута, те започнаха да искат по-високи лихви по правителствените им дългове. Разликата (спреда) между това, какво тези правителства плащаха за дълга си и какво Германия плащаше за своя правителствен дълг, скочи, което подхрани дефицитите в тези страни още повече (по-високи лихви означаваше по-големи лихвени плащания). Тогава възникнаха и въпроси относно платежеспособността, защото не бе сигурно, че някои от тези нации биха могли да продължават да издават дълг на частните финансови пазари. За разлика от напълно суверенните държави, като САЩ или Австралия, страните-членки на Еврозоната не могат да контролират лихвените проценти по правителствените дългове. Въпреки че централните им банки могат да улесняват “монетаризирането”, за да позволят на правителствата да харчат, разчистването отново изисква от ЕЦБ да отуска резерви чрез кредити. По принцип обаче ЕЦБ не трябва да позволява “разпуснато” дефицитно харчене, а също и да купува директно правителствен дълг. Вместо това тя препоръчва фискални ограничения за нации с хронични бюджетни дефцити. За да избегнат проблемите, членовете на Еврозоната наистина се нуждаят от данъчен доход или да заемат от пазарите за ДЦК на приемливи лихвени стойности. Това, от своя страна, изисква поддържането на контрол върху дефицитите и дълга. Ситуацията е подобна на тази с индивидуалните щати в Америка, които наистина се нуждаят от данъци или заеми, за да могат да харчат. По същия начин, тъй като страна като Гърция е интегрирана в Еврозоната, ако правителството й има дефицит, тогава е вероятно централната банка на Гърция да изпитва продължително източване на резерви от сметката си в ЕЦБ. Резервите могат да се попълнят чрез продажбата на гръцки правителствен дълг в останалата част на Еврозоната, обръщайки потока на резервите в полза на гръцката централна банка. Механизмът за това е малко по-различен за американските щати. (които, разбира се, не оперират със собствени централни банки), но последствията са сходни: страните от Еврозоната и американските щати наистина се нуждаят от заеми. Но ако страна като Гърция има дефицити, считани за твърде големи, тогава за нея е невъзможно да продава ДЦК, освен при високи наказателни лихви. Обратното – суверенна държава като САЩ, Япония или Обединеното кралство не взема като заем собствента си валута. Тя харчи като кредитира банкови сметки. Когато държава оперира със суверенна валута, тя не се нуждае да издава ДЦК, за да “финансира” харченето си. Издаването на държавни облигации е доброволна операция, която дава възможност на неправителствения сектор да замени правителствените задължения, неносещи лихва – пари в брой и резерви в централната банка – с правителствени задължения, носещи лихва – държавни облигации, които са кредитни баланси в сметки за ДЦК в същата централна банка. Ако се осъзнава, че издаването на ДЦК са доброволни операции на суверенното правителство, и че облигациите не са нищо повече от алтернативни сметки в същата централна банка, оперирана от същото правителство, става без значение, от гледна точка на платежеспособност и лихвени проценти, дали има търсене за правителствените облигации и дали облигациите са притежавани от домашни граждани или чужденци. - Проблеми с платежеспособността и “Понци”-финанси при несуверенната валута Съществува и друго съображение. Когато частно лице или институция задлъжнява, неговите задължения са актива на друго лице или частна институция, като общият сбор е нула (пасив и актив се неутрализират) – няма създаване на нетни финансови активи. Когато суверенното правителство издаде дълг, то създава актив за частния сектор без наличието на друг неутрализиращ го пасив на частния сектор. Следователно издаването на дълг от правителството води до създаването на нетни финансови активи за частния сектор. Частният дълг е дълг, но правителственият дълг е финансово богатство за частния сектор. Натрупването на частен дълг би трябвало да поражда загриженост, защото частният сектор не може да има постоянни дългове. Но суверенното правителство, като монополен издател на собствената си валута, винаги прави плащания по дълга си чрез кредитирането на банкови сметки и тези лихвени плащания са доход за неправителствения сектор, докато дългът е актив за неправителствения сектор. Казано по друг начин – финансирането на финансова (Понци) пирамида е, когато трябва да се вземе заем, за да се направят бъдещи плащания. (Това е термимът, популяризиран от икономиста Хаймън Мински, наименован на иммето на Чарлз Понци – измамник, който оперирал “пирамидална схема”. По-скорошна пирамидална схема бе оперирана от Бърни Мейдоф в САЩ. По терминологията на Мински, "Понци" означава, че длъжник трябва да вземе заем, само за да може да плати лихвата, което означава, че дългът расте – обикновено по начин, който не може да продължава много дълго.) За правителство със суверенна валута не съществува нужда да взима на заем собствената си валута, следователно то никога не е в Понци-ситуация. Суверенните правителства никога не срещат финансови ограничения в собствената си валута, тъй като те са монополните издатели на тази валута. Те правят всяко дължимо плащане, включително и плащания по лихвите на дълга си и плащанията по главницата, чрез кредитирането на банкови сметки, което означава, че, оперативно, те не са ограничени по отношение на това колко могат да харчат. Тъй като издаването на ДЦК е доброволно, суверенното правителство също не се нуждае да оставя на пазарите да определят лихвата, която то плаща по облигациите си. От друга страна, несуверенните издатели, като Гърция, които са предали монетарния си суверенитет, срещат финансови ограничения и са принудени да вземат заеми от капиталовите пазари при пазарни лихвени стойности, за да финансират дефицитите си. Както показа кризата с гръцкия дълг, монетарната постройка позволява на пазарите и на рейтинговите агенции (или в случая с Гърция и на други страни) да диктуват вътрешната домашна политика на политически суверенна страна. Несуверенните правителства могат да се превърнат в Понци-пирамидални схеми, неспособни да обслужват съществуващия дълг от данъчните си постъпления; те задължително трябва да идат на пазарите, за да вземат заем, с който да платят лихвата. Очевидно такава дългова динамика ограничава жестоко несуверенното правитеслтво. С всеки следващ заем пазарите изискват по-високи лихви, за да компенсират нарастващия риск от изпадане в несъстоятелност. Правителството може лесно да влезе в порочен кръг, тъй като трябва да взема дори по-големи заеми, за да плаща все по-високи лихви. Навярно пазарите ще му отрежат кредита дори преди да е достигнало истинска Понци-позиция. Община Ориндж в Калифорния (където, между другото, са едни от най-скъпите недвижими имоти в САЩ) бе хваната в ситуация, в която пазарите отказаха да я кредитират. Докато страни-членки на Еврозоната, като Гърция, все още не са стигнали дотам, те изискваха намесата на ЕЦБ (както и на други институции, които помогнаха и предоставиха няколко огромни финансови помощи). - Великата финансова криза и дефицитите по текущите сметки в Еврозоната Има някои неясноти относно същността на кризата в Еврозоната. Някои я виждат, до голяма степен, като проблем на дефицитите по текущите сметки сред страните-членки. Обикновено се казва, че нациите от периферията на зоната “се разпростират повече, отколкото чергата им позволява”, като потребителите харчат твърде много, предизвиквайки външнотърговски дефицити. Други виждат кризата като проблем на правителствата, които “живеят на широка ръка”, работейки с големи бюджетни дефицити, които евентуално повдигат съмнения относно платежеспособността. Тези две обяснения могат да бъдат свързани, тъй като щедрите правителствени трансферни плащания подхранват потреблението, което едновременно причинява бюджетните и външнотърговски дефицити. Липсващото и в двете обяснения е достатъчно разбиране относно същността на валутната платежеспособност. Според виждането на ММТ дефицитното харчене на частния сектор може да бъде опасно, обаче ако националното правителство притежава валутен суверенитет, то разполага с фискален капацитет, за да се справи със собствените си дефицити, а също и с икономически кризи. Нациите от Еврозоната нямат това фискално пространство. Както вече бе дискутирано, някои страни от Еврозоната имат хронични външнотърговски дефицити. В някои от тях, домашният частен сектор постига дефицит, отчасти когато взима заеми, за да финансира вноса. Ако те бяха монетарно суверенни държави (в смисъл, че всяка една от тях издаваше своя собствена валута при плаващ валутен курс), тогава тяхната грижа щеше да бъде относно баланса на частния сектор. Но тук страните-членки се различават значително една от друга – някои с външнотърговски дефицит не са натрупали огромни дългове в частния сектор, други обаче са. Балансиращият артикул, разбира се, е правителственият баланс. И което е по-важното – тези правителства не са монетарно суверенни. Всяко едно от тях изостави собствената си валута в полза на “чужда” валута – еврото. Така че съществуват две възможности: външнотърговски дефицит, неутрализиран в по-голямата си част от дефицит на частния сектор или външнотърговски дефицит, неутрализиран до голяма степен от дефицита на правителствения сектор. За монетарно суверенна нация само първият от тия е проблем; но за нациите от зоната, всеки един от тях може да предизивика беля. Защо правим тази разлика – между суверенни и несуверенни нации (в монетарен смисъл)? Погледнето го така: Какъв е сегашният баланс между, да кажем, американските щати Алабама и Айдахо или австралийските щати Нов Южен Уелс и Виктория? Някой интересува ли се изобщо от тази информация? Те използват съответно американския и австралийския долар. В същото време Германия и Гърция използват еврото и всички знаят, че Германия има положително търговско салдо с Гърция. За да сме точни, дисбалансът сред американските и австралийските щати е важен поради някои причини – и регионалните икономисти изучават такива неща като регионални мултипликатори (ако се изхарчи долар от фискално насърчаване в град Канзас, САЩ или Нюкясъл, Австралия, колко от мултипликационния ефект изтича навън?). Важно е за регионалното развитие и облекчаване на бедността. Но причината, поради която числата на балансовите плащания на индивидуалните щати не са обект на съсредоточения фокус на хората е, защото националните правителства използват фискална политика, за да се опитат да преодолеят отрицателните ефекти върху стандарта на живот във всичките щати поради различните мултипликатори и други фактори, свързани с тези потоци на текущата сметка. Очевидно националните правителства, като тези на САЩ и Австралия, не вършат най-качестената работа, тъй като степента на бедност, средните работни заплати, достъпът до добра работа и доходът на глава от населението варират в различните щати. Но фискалните трансфери на Вашингтон и Камбера са големи, в смисъл на разходи на националното правителство, за стоки и услуги, за директно назначаване на работа и на “трансферни” плащания (такива неща като социални осигуровки). Националните правителства на САЩ и Австралия няма да изритат, да кажем, Алабама или Нов Южен Уелс вън от съответните “доларови съюзи” поради хронични дефицити в баланса на плащанията им. Покупките на федералното правителство на САЩ възлизат на 20% от БВП; общото федерално правителствено харчене (включително трансферите) е почти 1/3 от БВП. Това е достатъчно голямо, за да направи някаква редистрибуция, за да неутрализира някои от търговските дефицити. Парламентът на ЕС харчи по-малко от 1% от БВП на съюза; част от това преразпределя от по-богатите нации към по-бедните членове, но то е далеч недостатъчно, за да свърши нужната работа за неутрализирането на външнотърговските дефицити. Така че по-голямата част от наутрализирането зависи от индивидуалните нации на ЕС, които нямат фискалния капацитет, за да поддържат растеж на икономиките си. Ясно е, че проблемът с еврото не може да е просто проблем на външнотърговските дисбаланси – те съществуват и сред американските щати. И самите САЩ постоянно имат външнотърговски дефицит. Но американското федерално правителство е суверенно – то издава собствената си валута. То помага да се наутрализират търговските дефцитити вътре между самите щати чрез фискални трансфери и то никога не може да свърши собствените си пари, независимо колко голям може да бъде неговият бюджетен дефицит. То може да постави основния лихвен процент, там където пожелае – ако иска и на нула – и да го държи там завинаги, ако пожелае. Това намалява лихвите на краткосрочните ДЦК и Чичо Сам може, ако иска, да издава единствено краткосрочни ДЦК. Всички тези възможности са на пълно разположение на правителствената суверенна власт, въпреки че тя може да избере да стори друго. Индивидуалните нации от Еврозоната са в съвсем различна позиция. Те нямат еквивалента на Чичо Сам, който да предостави достатъчно финансиране. Всичко което те имат, е ЕЦБ, чиято заявена и определена от закона мисия е да избягва предоставянето на вида подкрепа, която се доставя на американските щати. Ако Еврозоната бе проектирана правилно, нямаше да е от значение дали някоя нация-членка има външнотърговски дефицити – също както много американски щати имат постоянни търговски дефицити. Вместо това, проблемът е, че Европейският монетарен съюз разделя валутата от фискалната политика – всичките членове приеха еврото, но всеки е отделно отговорен за собствената си фискална политика и точно този момент ще бъде разискван по-подробно в допълнителното каре в синьо на края на тази глава. Всяка страна-членка е отговорна за справянето с проблемите на собствените си частни банки в случай на финансова криза. Warren Mosler отдавна предупреждаваше, че един доста вероятен път за развиването на евентуална криза в Еврозоната е този, идващ от банков срив. Без еквивалент като Вашингтон, който да се притече на помощ, всяка отделна нация ще трябва сама да спасява собствените си банки. Това ще добави към правителствения дълг, ще предизвика рязко покачване на лихвените проценти и масови тегления от банките, което не може да бъде спряно, освен от центъра – ЕЦБ, която по принцип не е предвидено да прави нищо такова. Повечето от т. нар. PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания) имаха сериозни затруднения единствено поради Световната финансова криза, тъй като данъчните постъпления спаднаха докато фискалните разходи се увеличиха, но също и защото много от тях се опитаха да спасят финансовите си институции. (В карето накрая на главата изследваме случаите на Ирландия и Кипър, които са изключително поучителни.) Всичко това доведе до рязко покачване на правителствените дългове. Разликата в лихвените проценти (между затруднените PIIGS и по-силните икономики като тези на Германия, Холандия и Франция) експлоадираха. Порочната динамика на лихвените проценти бе стартирана...." http://bulgaria-mmt.blogspot.com/2014/11/10.html

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• дядо Илия

  08 Юни 2017 17:08ч.

  Важното, е че ще се изхарчат по документи. Всичко ще е фактурирано!

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• ястреб

  08 Юни 2017 17:19ч.

  Какво стана с резерва, какво стана с тези 16 милиарда, които бойко взе и къде отидоха?

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Бойко

  08 Юни 2017 19:46ч.

  Какво стана с резерва и онези 16 милиарда ли?! Бъдете спокойни! На сигурно място са парите - в офшорните ми сметки....., а вий духайте таратора....

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• МУТРАТА ДО РАЙЧО

  09 Юни 2017 3:21ч.

  ПИЙ СИ ХАПЧЕТАТА БЕ ИДИОТ

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи