- Автор: Ник Ханауер, Политико
- 17 Sep 2022
- 51797
- 155
Следвайте "Гласове" в Телеграм
Статията е написана от милиардера Ник Ханауер за "Политико" през 2014 г.:
Най-вероятно не ме познавате, но точно като вас, аз съм представител на онези 0,01 процента горди и несъжаляващи за нищо капиталисти. Аз създадох, участвах в създаването на и инвестирах в повече от 30 компании в различни индустрии - от съвсем малки - като нощни клубове, до огромни - от рода на Amazon.com - там бях първият инвеститор, който не беше член на семействата на основателите.
След това създадох aQuantive, компания за интернет реклама, която по-късно продадох на "Майкрософт" за 6,4 милиарда долара. Кеш.
Заедно с няколко приятели притежавам банка.
Казвам ви това, за да ви покажа как в много отношения не съм по-различен от когото и да било от вас, мои скъпи милиардери.
Като вас имам добро разбиране и перспектива за това какво е бизнес и капитализъм. Като вас бях награден повече от щедро за успеха си с живот, който 99,99% от американците не могат дори да си представят. Къщи по целия свят, личен самолет и т.н., и т.н. Знаете за какво говоря.
През 1992 г. все още продавах възглавниците, които произвеждахме семейно, на големите вериги магазини, а интернет беше бавно и непознато нещо.
Но спокойно мога да кажа, че дори тогава много от моите клиенти, големите вериги магазини, вече бяха обречени. Осъзнах, че в момента, в който интернет стане достатъчно бърз и сигурен, хората ще започнат да пазаруват онлайн. Довиждане, книжарници, магазини за дрехи, магазини за техника.
Това, че осъзнах какво ще се случи малко по-бързо от другите, беше основната част от успеха ми.
Късметът ми дойде от това, че имах двама приятели, и двамата невероятно талантливи, които също видяха потенциала на мрежата. Сигурно никога не сте чували името на единия от тях - Джеф Таубер, или на другия - Джеф Безос. Толкова бях развълнуван от бъдещите възможности, които мрежата предлагаше, че казах на двамата, че съм готов да инвестирам във всяка идея.
Така се случи, че вторият Джеф - Безос, ми се обади първи с предложение. И така, аз му помогнах да започне мъничкия си бизнес за онлайн продажба на книги.
Другият Джеф започна онлайн магазин, наречен Cybershop. За съжаление доверието в онлайн трансакциите не беше голямо и беше прекалено рано за подобна идея - хората не искаха да купуват стоки, които не могат да видят и пипнат „на живо” (за разлика от книгите, чието качество не се променя - гениалното прозрение на Безос).
Cybershop не се справи и мина в групата на „поредния дотком”. Amazon беше относително по-успешен. Сега си имам много голяма яхта.
Но нека говорим откровено. Не съм най-умният, нито най-работливият. Бях посредствен ученик и нямам никакви технически познания, нито съм добър с компютрите. Това, което ми помага, мисля, е желанието да поемам рискове и добрият усет за бъдещето.
Да виждаш предстоящите събития е основно изискване за добрия предприемач.
И какво виждам в нашето бъдеще?
Виждам разгневена тълпа с вили. И идва за нас.
Докато хората като мен и вас си живеят живот, който надминава мечтите на който и да било плутократ в човешката история, остатъкът от страната - 99,99 процента, изостава.
Разделението между имащите и нямащите се задълбочава, и то с огромна скорост. През 1980 най-богатият 1% е контролирал около 8% от приходите на САЩ. Най-бедните 50% си делели около 18%. Днес най-богатият 1% има около 20% дял, а най-бедните 50% си делят едва 12%.
Но проблемът не е в неравенството. Известно неравенство е задължително за всяка добре функционираща капиталистическа икономика.
Проблемът е, че в нашия случай неравенството е по-високо от всякога и се влошава от ден на ден.
Страната ни се движи от капитализъм към феодализъм. Освен ако драматично не променим политиката си, средната класа ще изчезне напълно и ще се превърнем във Франция от ХVІІІ век. Преди революцията.
И така, имам послание за хората като мен, за отвратително богатите, които живеем в добре бранените си богаташки балончета:
Събудете се, хора. Това няма да продължи дълго. Ако не направим нещо, за да поправим гигантското неравенство в икономиката, разгневената тълпа ще дойде пред вратите ни. И ще си носи вилите.
Нито едно общество не може да поддържа подобно постоянно нарастващо неравенство.
Всъщност в цялата човешка история няма нито един пример, в който е имало подобно акумулиране на богатства, без вилите да излязат. Покажете ми общество с големи социални различия и аз ще ви покажа полицейска държава. Или пък бунт. Няма примери за обратното.
Въпросът не е дали, въпросът е кога?
Много от нас си мислят, че сме специални, защото “това е Америка”. Мислим си, че сме имунизирани срещу силите, които започнаха арабската пролет, руската и френската революции. Знам, че вие, драги, от тези 0,01 процента, напълно отричате аргументите ми, много от вас дори са ми казвали в очите, че не съм с всичкия си.
И, да, знам, че сте убедени, че неравенството е измислица, понеже веднъж сте видели бедно дете с iPhone.
Ето какво искам да ви кажа: живеете в измислен свят. Това, в което всички искате да вярвате, е, че когато нещата стигнат критична точка и преминат от „кофти за масите” в „опасно и социално дестабилизиращо”, ние някак си ще сме разбрали предварително.
Всеки студент по история ще ви каже, че номерът не става така.
Революциите, също като фалитите, стават бавно и после много бързо.
Един ден някой се самозапалва, после хиляди хора са на улицата и преди да разберете какво става, цялата страна гори.
И ние няма да имаме време да стигнем до летището, да скочим на частните си самолети и да отлетим за Нова Зеландия.
Винаги е ставало така.
И ако неравенството продължи, ще стане точно така. Ние няма да можем да предвидим кога и ще бъде ужасно за всички. Но особено ужасно за нас.
Най-ироничното в тази ситуация е това колко напълно ненужна и самооборваща се е тя.
Ако направим нещо, ако променим политиката си така, както, да кажем, Рузвелт направи през Голямата депресия, така че да помогнем на тези 99% и да спрем революционерите и откачалките, онези, които първи ще заразмахват вилите, това ще е най-добрият изход за нас, богаташите.
Не само ще си спасим кожите, но и с почти пълна сигурност ще станем дори по-богати.
Тук трябва да следваме модела на Хенри Форд, който бързо осъзнава, че всички служители във фабриката му в Мичиган са не само евтина работна ръка, която може да експлоатира - те са и огромна група консуматори. Форд осъзнал, че ако повиши надниците им до космическата за онова време сума от 5 долара на ден, те щели да могат да си позволят да си купят кола. От него.
Каква чудесна идея. Моето предложение е следното: нека да го преиграем.
Трябва да опитаме да направим нещо. Идиотските политики в момента намаляват хората, които могат да си позволят да купуват стоките ми. Или вашите стоки. Когато осъзнах това, реших да напусна удобния си малък супербогат свят и да започна да се занимавам с политика. Не директно, кандидатствайки за офис или ставайки един от редицата милиардери, които подкрепят някой кандидат.
Вместо това реших да се опитам да променя мисленето с нови идеи - подкрепяйки това, което аз и съавторът ми Ерик Лиу наричаме „средна икономика”. Това е дълго отлаганата промяна във възгледите за икономиката, които са приемани за почти свещени в партийните редици и които причиниха постепенния й упадък и прецакаха американската средна класа.
„Средната икономика” отрича концепцията, че икономиката е ефикасна механична система и предлага много по-акуратния възглед за комплексна екосистема, изградена от хора, които зависят един от друг. Точно затова в основата на капитализма трябва да лежи идеята, че ако служителите имат пари, бизнесите имат повече клиенти. Това прави консуматорите от средната класа, а не богатите бизнесмени като нас истинските създатели на работни места.
Средната класа дава пари на нас, а не обратното.
На 19 юни 2013 "Блумбърг" публикува моята статия „Защитата на един капиталист за минимална надница от 15 долара”. Форбс отговори с „Ник по пътя към лудостта”. Въпреки това едва няколко седмици след публикацията моят приятел Дейвид Ролф, организатор на синдиката на работниците в сферата на услугите, започна стачка сред служителите във веригите за бързо хранене, изисквайки минимална надница от 15 долара на час. И едва 350 дни след публикуването на статията ми кметът на Сиатъл Ед Мъри подписа наредба за същото нещо, превръщайки го в закон.
Как се случи това, чувам ви да питате?
Случи се, защото ние напомнихме на масите, че те се изворът на растежа и просперитета, не ние, богатите. Напомнихме им, че когато служителите имат повече пари, бизнесите имат повече клиенти и имат нужда от повече служители. Напомнихме им, че ако служителите, които живеят с надница, която е една идея над границата на бедността, данъкоплатците не би трябвало да доплащат разликата.
И когато свършихме с напомнянето, 74% от гласоподавателите в Сиатъл се съгласиха, че 15 долара на час минимална заплата е страхотна идея.
Основният довод срещу повишаването на минималната надница, който се предлага от републиканците, техните спонсори, а и от доста от демократите, е, че повишаването на минималната заплата ще причини намаляване на работните места.
Този довод е показателен за настоящия възглед към икономиката. Ако сте учили „Основи на икономиката” в университета, знаете, че ако надниците се увеличат, служителите трябва да се съкратят. Законът за търсенето и предлагането и такива ми ти работи…
Тогава обаче защо имаме Джон Бойер и други републиканци в Конгреса, които твърдят, че ако поставите по-висока цена на труда, ще получавате по-малко от него? Сериозно?
Защото ето какво е странно.
По време на последните три десетилетия компенсациите за президентите на компаниите нарастваха 127 пъти по-бързо, отколкото тези за работниците. От 1950 съотношението между заплатите на президентите и служителите се е повишило с 1000 процента, и не, пръстът ми не се подхлъзна на нулата.
Президентите получаваха 30 пъти по нормалната заплата, сега взимат около 500 пъти повече. И все пак нито една компания, за която аз съм чул, не е елиминирала висшия си мениджмънт или ги е аутсорснала в Китай, или е намерила начин да бъде заместен от компютър.
Вместо това сега имаме повече от всякога изпълнителни президенти и висш мениджмънт. Същото важи за финансовите служители и технологичните специалисти. Те ни струват все повече и повече и ги наемаме все повече и повече.
Това е номерът с нас, хората от бизнеса - ние си харесваме клиентите богати и служителите - бедни.
Откакто е имало капитализъм, капиталистите казват същото при всеки опит за повишаване на надниците. 75 години оплаквания от големия бизнес - от момента, в който минималната надница е приета като закон, когато жените изискват равно заплащане, когато законите срещу детския труд влизат в сила. Всеки път капиталистите казват същото нещо по същия начин: "Ще се разорим. Ще трябва да затворим. Ще трябва да уволним всички".
Не се е случило досега.
Всъщност изследванията показват, че когато служителите са по-добре платени, бизнесът като цяло е по-добър.
Повечето от вас сигурно мислят, че 15 долара минимална заплата в Сиатъл е безумие, което поставя икономиката ни в риск. Но в Сиатъл дори настоящата ни надница от 9,32 долара е с 30% по-висока от федералното изискване.
И съсипана ли е икономиката ни?
Е, оплакващи се икономисти, вижте какво казват цифрите: на национално ниво има два града с най-висок растеж на заетостта от малки бизнеси - Сан Франциско и Сиатъл. Познайте сега кои градове имат най-висока надница? Сан Франциско и Сиатъл. Най-бързо развиващият се град в Щатите? Сиатъл. 15 долара не е рискова политика. Просто е добавка към стратегията, която вече дава възможността на нашия град да бие вашия град по точки.
И ако се замислите, е напълно логично. Ако служител изкарва 7,25 на час, каква част от надницата на този човек ще се върне в касите на местните малки бизнеси? Почти никаква, ето каква.
Този човек ще си плати наема, ще напазарува от най-евтината верига магазини и ако има късмет, ще си купи карта за градския транспорт. Но няма да иде на ресторант. Няма да си купи нови дрехи. Няма да купи цветя на 8 март.
Дали това е тема, много по-сложна, отколкото я описвам?
Разбира се. Има много фактори, които участват в определянето на заетостта. Но моля ви, моля ви, спрете да настоявате, че ако плащаме повече на работниците на надница, безработицата ще стигне невиждани нива и ще съсипе икономиката. Това е пълна глупост.
Най-лошата част от сегашната икономика не е вярването, че ако богатите забогатеят още повече, това е добро за икономиката. Най-лошото е вярването, че ако бедните забогатеят, това е лошо за икономиката.
Знам, че всички вие смятате, че задължаването на бизнеса да плаща на служителите повече е нечестно или прекалена намеса.
Повечето от вас вярват, че трябва да следваме добрите примери на фирми, които плащат на служителите си толкова, че да не умрат. Или да позволим на пазара да определи цената.
Но! Когато тези, които налагат лошите примери, като "Макдоналдс", плащат на служителите си абсолютния минимум, това, което казват, е, че биха плащали на служителите си дори по-малко, ако беше легално. В големи групи хората не правят правилното нещо. Затова икономиката ни може да бъде ефективна само ако се води от закони.
"Уол-Март" е най-големият работодател в страната с 1,4 милиона служители в САЩ и повече от 25 милиарда печалба преди данъци. Спокойно може да си позволи да плаща на милиона минимално платени служители допълнителни 10 хил. на година, да ги измъкне от пълна бедност и да им позволи да пазаруват в "Уол-Март".
Това не само ще спести на данъкоплатците допълните разходи по лечение, социални помощи и финансова подкрепа, но "Уол-Март" ще изкарва по още 15 милиарда преди данъци.
"Уол-Март" няма (и не бива) да предлага на служителите си повече от конкуренцията си. Но за да имаме функционираща икономика, всички фирми трябва да са задължени, а не помолени да плащат надници, с които може да се живее, а не оцелява.
Ние, богатите, сме погрешно убедени от образованието си и обществото, а след това сме убедили и себе си, че ние сме основният фактор за създаване на работни места. Но истината е, че
никога няма да има достатъчно супербогати американци, че да поддържат икономиката самостоятелно.
Аз лично изкарвам около 1000 пъти повече от средния американец, но не купувам 1000 пъти повече неща. В последните няколко години семейството ми е купило няколко коли, не 3000. Купувам си по няколко ризи и панталона на година, както повечето американци. Купих си два чифта чудесни вълнени паналона, които моят партньор Майк нарича „мениджърските панталони”. Предполагам, че бих могъл да купя 1000, но защо да го правя? Вместо това си спестявам парите, с което обаче не правя много за икономиката.
Затова забравете за идеята, че Америка е велика заради хора като мен, вас и Стив Джобс.
Знаете истината, дори и да не искате да я признаете - ако се бяхме родили в Сомалия или Конго, ние всички щяхме да сме босоноги, седнали на прашния път и продаващи плодове от кошница. Не че Сомалия или Конго нямат добри предприемачи. Просто най-добрите им предприемачи са принудени да продават плодове от кошница до прашния път, защото това е всичко, което клиентите им могат да си позволят.
Така че защо да не поговорим за „Нова сделка за американския народ”?
Една, която ще се хареса и на левите, и на десните?
Първо, бих помолил приятелите ми от Републиканската партия да се замислят реалистично за намаляването на размера на правителството. И да, да, да, прави сте - федералното правителство е прекалено голямо. Но няма начин да намалите служителите му, не и в момента. Рейгън и Буш имаха по 8 години да го направят и се провалиха с гръм и трясък.
Републиканците и демократите в парламента няма да намалят правителството само с позитивни мисли.
Единственият начин действително да се намали екипът на правителствените организации е да се върнем обратно в основните икономическите принципи - трябва да намалим нуждата от правителство.
Ако хората получаваха по 15 долара на час и повече, нямаше да имат нужда от купони за храна. Нямаше да имат нужда от помощ с наемите си. Нямаше да имат нужда от мен и вас, за да си плащат медицинските грижи.
Ако консуматорската средна класа се завърне, няма да имаме нужда от голям социален апарат. В същото време приходите от заплащане и данъци ще се увеличат, намалявайки дефицита.
С други думи, това е икономически подход, който може да обедини дясно и ляво. Може би това е причината за неизбежното разбуждане на дясното. Дори републиканци като Мит Ромни и Рик Санторум наскоро подкрепиха увеличаването на минималната надница, влизайки в конфликт с другите от партията си.
Сигурен съм, че всички можем да се съгласим, че тази промяна няма да започне във Вашингтон.
Там мисленето е закостеняло, аргументите - консервативни. И от двете страни.
Но според мен това е напълно приемливо. Повечето социални движения са започнали с победи на общинско и щатско ниво. Битката за 8-часовия работен ден, която приключи в столицата през 1938, започна на места като Илинойс и Масачузетс в късните 1800.
Движението за социално осигуряване започна в Калифорния през 1930.
Дори „Обамакеър” щеше да е невъзможна без примера на Мит Ромни в Масачузетс.
За съжаление много малко демократи и никой от републиканците разбират това. Президентът, макар че е с добри намерения, също не го схваща. В тазгодишната си реч той спомена за нуждата от по-висока надница, но не каза, че по-малко неравенство и възраждане на средната класа ще спомогнат за по-бързо растеж на икономиката. Вместо това аргументите, които чуваме от повечето демократи, са все същите стари оплаквания за социалната неправда.
Единствената причина да помагаме на работниците е съжалението.
Републиканците казват "растеж". Демократите казват "справедливост". И губят всеки път.
Но само защото двете партии във Вашингтон не са го разбрали още, не значи, че ние, богатите, можем просто да продължим както досега.
Тонът на разговора вече се променя, дори милиардерите да не го чуват.
Знам какво си мислите. „Окупирай Уолстрийт” и всички останали „капитализмът-е-зло” протести изчезнаха без следа. Но това не е вярно.
Разбира се, трудно е да накараш хората да спят в парка в името на социалната справедливост. Но протестите, които имахме в началото на финансовата криза през 2008, наистина положиха началото на промяната в дебата - от дългове и задължения към социално неравенство.
Само дето много от плутократите не схванаха посланието.
Скъпи 1-процентковци, много от нашите сънародници започват да вярват, че капитализмът е проблем.
Аз не съм съгласен, сигурен съм, че и вие.
Капитализмът, когато е добре управляван, е най-великата социална структура за създаване на благоденствие в човешкото общество.
Но безконтролният капитализъм има склонност към централизация и последващ колапс.
Може да бъде контролиран така, че да носи облаги на малкото в краткосрочен план или на многото в дългосрочен. Работата на демократите е да го побутнат към второто.
Затова инвестирането в средната класа работи. А данъчните облекчения за хора като нас - не.
Балансирането на силата на работниците и милиардерите чрез повишаването на минималната надница не е лошо за капитализма. То е безценен инструмент, който умните капиталисти могат да използват, за да построят капитализма стабилен и траен. И никой няма повече ползва от това, колкото квадрилионерите като нас.
Най-старият и най-важният конфликт в човешките общества е битката между концентрацията на власт и богатство. Хората на върха като нас винаги са казвали на тези на дъното, че съответните позиции са правилни и добри за всички.
Исторически това е било божествено право, сега е икономика.
Що за глупост е това? Наистина ли съм по-добър човек? Наистина ли имам право да определям морала и икономиката? А вие?
Моето семейство, Ханауер, е започнало в Германия, продавайки пера и възглавници. Когато Хитлер ги изгонил, те се озовали в Сиатъл, в притежание на друга компания за възглавници. Три поколения по-късно, аз спечелих от това. После извадих огромен късмет, че в ерата на интернет имах приятел на име Безос.
Дори и най-добрите от нас обаче при лошо стечение на обстоятелствата могат да се окажат босоноги, на прашния път, с кошница плодове пред тях. Никога не трябва да забравяме тази мисъл или това, че Съединените американски щати и тяхната средна класа ни направиха това, което сме, а не обратното.
Или пък можем да си поседнем на палубите на яхтите си, да не правим нищо.
И да чакаме разярената тълпа с вилите.
Източник: politico.com, 2014 г.
Превод за Гласове: Филип Каменов
