Югославизацията на Европа

Югославизацията на Европа
С каквито и последствия да завърши каталунският случай, ясно е, че той поражда тревоги и надежди. Глобализацията, срещу която виждаме нарастващи възражения, често се приема като ограничаване на значението на националните държави. Няма защо да приемаме лицемерието, че в един всеблаг Европейски съюз Литва, Черна гора и България имат същата тежест и влияние като Германия, Франция и Англия. Затова срещаме парадокса, че това намерение се осъществява с национална аргументация. Какво е това, че в Европейския съюз ще защитаваме „нашите национални интереси”? Ако трябва защита, значи има заплаха - тогава защо сме там?

 

 

 

Разкъсването на териториално-политическата система в Европа, тържествено и единодушно прокламирана през 1975 г., отговаря на максимата на Бисмарк - договорите се правят, за да бъдат нарушавани. Югославия може би беше изкуствена конструкция, но не по-малко изкуствен като реализация е и Европейският съюз. Но повечето държави, а и немалко нации, също са изкуствени. Все пак при създаването им има някакво насилие дори и когато е културна воля. Веднъж осъществени, те се разпадат само при кризисни пертурбации. По-често насилствени, отколкото мирни. Един Китай днес е сравнително стабилен, без да е национална  държава.

 

По време на бомбардировките над Белград и Ниш (там бе бомбардирана  болница, за да се избегне етническо прочистване в Косово), Солженицин, а не друг, я нарече „прекрасна страна”, която е разсипана. У нас някои пееха злорадата ода на радостта, забравили, че софийската преса ликуваше, когато германците бомбардираха същата столица преди да прегазят тази страна. Тогава Иля Еренбург нарече в дописките си това ликуване „отблъскващо”. През 1908 г. пък познавачката на Балканите, лейди Дърам, се бе отвратила от ликуването на сърби и гърци от потушаването на Илинденското въстание. При нахлуването си на полуострова намериха враждуващи балкански страни и си отидоха, за да се нахвърлят отново помежду си. Подценяването на националната държава е не по-малко пагубно, отколкото маниакалната амбиция тя да бъде единствения правен и морален абсолют на европейското устройство. 

 

Къде е по-голямата разлика между Русия и Украйна и Англия и Шотландия? Националните държави като исторически феномен се появяват като отрицание на династическите комбинации, когато цели територии се предоставят по наследство на съответния монарх. Вече не Луи, Елизабет или Филип са държавата, а тези който живеят в нея. А иначе „чисто” национална държава, поне статистически, не може да има. И дори такава условна евентуалност не е добра за самата държава. Това е ясно дори и преди откриването на ДНК не като едноличен,а общоисторически индикатор.

 

Патриотизмът е преди всичко ирационално чувство.

 

Ние го възприемаме като неясна тръпка от коляното на баби и майки. Това чувство трудно се вгражда в дефиниции и програми. Затова не може да има онова съвпадение  между национализъм и патриотизъм, което  ни внушават днес. Защото национализмът има прилагателни етикети, които никога не се лепват на патриотизма. “Примитивен”, ”модерен”, ”разумен”, ”конституционен”, ”умен”, ”наежен”, ”креслив”, ”просветен”, ”умерен”, какво ли не още ще отрием в категоризациите на национализма. Чух дори определението „газиран”. Срещаме  национализъм назован демократичен, макар че  историците знаят, че поне като начало и методика национализмът има малко общо с демокрацията. Защото според конкретната обстановка често пъти се налага той да бъде агресивен, дори милитаристичен. 

 

Какви ли не категории аташираме днес към национализма, покорил с поразителна лекота  словесните висоти на нашите медии. А и с подозрителна бързина. Съгласете се, че има разлика между любовта на Раковски към отечеството и тупането на гръд в банята от бай Ганьо с просташката гордост: „Булгар, булгар!”. Според съвременните стандарти бай Ганьо също може да бъде назован патриот и националист. Или от топографската повеля на шопа, че от „Искъро по-длибоко нема!”. Това битово самочувствие няма само фолклорен чар. Защото можем да трасираме негови приложения и продължения в съвременно ежедневие, макар и в по-цивилизована версии.

 

Често историческите присъди са несправедливи, защото техните обекти отсъстват при произнасянето. Те следват инерцията на примитивна черно-бяла  философия, при която  отсичаме, че не може да има половин бременност. А всъщност в оценката на минали и съвременни явления може да има половин бременност. Такова състояние не виждат само онези, които възприемат и преценяват идеи и процеси в техния краен продукт. Те визират резултати, а не причини. ”Ама ние не искахме това!” - казваме тогава, когато обикновено е късно. Няма по-глупашко извинение от това. Максимата, че ако не си познал за 10 минути идиота на масата, значи идиотът си ти, има всякакви мащабни  потвърждения. Със славни подвизи в миналото или след възторжени митинги в съвремието. Как можем тогава да вярваме на назидания как е “по света”, след като назидателите не са видели какво става пред очите им?

 

Такова недоумение изпитваме днес, когато се опитваме да преодолеем  умората от обществените препирни за текущия национализъм, за когото знаем толкова много, че не го разбираме. Той е толкова многозначен, че само елементарни представи могат да го вградят в обединителна и постоянна дефиниция. Тук речниците не носят просветление. Ако е идентичен с патриотизма, защо придобива партийни рамки, които винаги ограничават? Ако е едно и също състояние, защо все пак има две понятия? Ако национализмът е толкова благороден, защо е  така наежен? Ако има такава, защо  така “хоризонтално” е насочен повече към сънародници, отколкото към нея?  Ако изразява “националните интереси”, нима не знаем, че всяко покритие на националните интереси означава поражение за нечии други такива? Все някои от “другите” при тази реализация губи. Какво да направим, че да не сме ние?Миловидните картини за удовлетворяването на всички национални интереси просто е адекватно на утопичния социализъм. Тази срамежливо скривана зависимост се отнася да всякакви зони на съперничество - от територии и пристанища в миналото до ядрените  централи и визовия режим днес. 

 

Нима цяла Европа не е осеяна с паметници, увековечаващи бойни победи в името на националния идеал, противопоставен на съседа? Ние понякога се шегуваме с воинските добродетели на румънците, но в Букурещ има „Алея на победите”. Казват, че аналогията е най-слабият метод на познание. Но често ни е потребен. 

 

Национализмът се завръща като аналог, като липса на друг изход. 

 

В новите времена  по различен начин и в различни форми. Той се възпроизвежда. Но винаги неговите “работни места” намират терен, там където  нараства мъчителната неувереност, разпадане на традиционни ценности,изкуствена културно-политическа преориентация, където безпомощността търси изкуствена мощ, където се търси обяснение извън нас за плачевна действителност, където славното минало е само утеха. Тогава той е ”вътрешен”, въпреки заканите към външния вредител. Но утешителното отрицание  е само начало. Защото национализмът може да започне възвишено и да завърши отблъскващо.

 

”Много тирани ще изпълзят от моя гроб”, пише идейният баща на латиноамериканския национализъм Симон Боливар. Както и често става. Кой може да оспори, че Германия бе наистина всячески унизена след Първата световна война и имаше право на ревизия на поставените й ограничения. Германците също като нас твърдяха,че са ги опропастили политиците, а не храбрата армия. Те търсеха нещо друго.      

       

”Родината е преди всичко едно трагично чувство”, пише в “Златорог” още през 1934 г. ерудитът Янко Янков. Сто години преди това Михаил Лермонтов се изповядва, че обича отечеството “със странна любов”, която не подлежи на разума. Такова опоетизирано родолюбие е валидно за всички хора. То внушава,че рационалният жизнен подход не оправдава такава любов. Това съотношение носи опасната близост между национализма и патриотизма. В една студия, Маурицио Вироли твърди,че “любовта към родината не е естествено чувство, а изкуствена страст, която трябва да се поддържа със средствата на законите”. Тук откриваме потвърждение на римската сентенция, че там където е добре, там е отечеството. Основание едва ли не аплодирано, когато българската младеж се втурна към Канада. Нашите предци биха се отвратили от тази логика. Защото ако майка ви е зле, тогава би следвало да останете при нея. Антропологическите ни представи за добро или зло включват национализма като изява на  човечност. Затова вероятно Дж. Мацини твърди, че нациите са божие творение. Но в този смисъл нации е имало от преднационални времена. Твърдят, че Карл Велики бил “унищожител на нациите”. Днес императорът е най-значимият личностен символ на историческата европейска идея.              

 

Затова в идейната генетика на модерния национализъм има повече шамани, отколкото  вождове. Той е  проповядван от философи и поети, от композитори и генерали. Национализмът не обединява със сходния начин на мислене, а с привлекателното уравняване на всички. Но “после” разликите остават, дори се увеличават. Има угнетяващи пропасти в свободна България между поборник и поборник  и не само всред тях. Опиянението свършва,  настъпват деловите времена на деловите среди. Въпреки, че е представен за универсално движение, национализмът винаги е  конкретен. Най-вече ситуационен. Той търси целева реализация в независима държава, в присъединение, в обединение, в експонирано превъзходство, точно когато имаш чувство за малоценност. Той познава изумителни обрати. 

 

Повечето националисти  преди 1878 г., като самия Стефан Стамболов, назовават  Русия “свята за нас”. Но нараненият от последвалата брутална намеса български национализъм решително и драматично отхвърля руския патронаж само седем години след това. Русия е отхвърлена като политически фактор, но не и като привързаност. Затова се появява „Негостолюбивото село” на Иван Вазов.

 

Днес свеждаме национализма до ругатните.

 

Не измества ли той изконните социално-политически разлики и тежнения, при които, по думите на Дизраели, а не на Маркс, има “две нации” в една държава, разделени не толкова по етнически, колкото по социален статут? Не е ли повече отдушник, отколкото изразител на това несъответствие? Няма защо да избягваме сравненията. Ако през Възраждането национализмът у нас също бе носен от най-образованата и най-близката до Европа  част от българското общество, то последвалата му еволюция в Третото българско царство и по-сетне предостави тази мисия на съвсем други прослойки от него. Нима космополитът Гео Милев не е патриот? След него дойдоха други „патриоти”. Невинаги чисти и безкористни, не толкова мъдри и уравновесени. ”Същински канибали”, се оплакваше Емил Зола, когато му крещели „мръсен италианец”, заради аферата „Драйфус”. Но и колониалното примирение с чуждо господство е не по-малко отблъскващо. Защото старият Бен Франклин бе писал, че който жертва свободата заради сигурност, губи и двете. 

 

Не, национализмът не е мръсна дума.

 

Но тя невинаги е и възвишена. При всички случаи обаче национализмът не е професия, въпреки че така ловко се  практикува. Той не място за областен управител, нито е гише за хонорари. Той е призвание, което убива своя носител тогава, когато е възнаградено. Нека не забравяме, всяка светла идея може да има нечиста употреба. Там лежи и цялата ни тревога от нечистоплътната употреба на свещени чувства. А все пак, да се утешим, че всяка тревога  генерира и надежда! Дори и когато изглежда далечна. Защото често историята не само учи, тя повече отмъщава! Разпадането на Югославия, за добро или зло, беше пропяване на петел, без непременно да се съмне. За кого „удря часът”? За повечето от нас, като хора, държави и континенти!

 

 

 

Коментари

  • В. Николова

    10 Окт 2017 14:32ч.

    Искам да помоля някой ако знае да ми каже и двете имена на лейди Дърам за която пише професор Пантев. Интересувам се от историята на македонския народ и Илинденското въстание а тя е писала точно за това .

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • биогноза

    10 Окт 2017 14:39ч.

    Брилянтно написано есе, с мощен парадоксално-философски заряд. Апотеоз на деконструкцията и разпредметяването пред неминуемостта и участ-ността на конструктивизмите и опредметяването. Разпадът на Югославия, разбира се, е поука. И само чрез такива поуки големите творци-воини на абстракта оправдават - и по този начин интенционално извикват - възмездието. В днешните "последни времена" възмездието не е спрямо средствата и инструментите, а спрямо грешното диаболично целеполагане на т.нар. "велики архитекти на вселената". Такава е самата същност на есхатологията: иде техният ред - деконструкцията сублимативно прераства в анихилация

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Sin

    10 Окт 2017 14:44ч.

    "идейната генетика на модерния национализъм" - какви слова, какви думи, какъв изказ ! Материалистът-ленинец ( по задание на Партията - историк ) шашва аудиториите на провинциалните политически дембели от БКП с бомбастични глупости. "Антропологическите ни представи за добро или зло" - само от детско любопитство: а има ли неантропологическите такива ? " А все пак, да се утешим, че всяка тревога генерира и надежда!" - това трябва да идва от ( братята ) китайци. Tехните философи казват, че лошото е добро, а черното - бяло. Или май не само те ?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кантиана

    10 Окт 2017 15:25ч.

    Грях е да се цитира некоректно. Ето ви цитиране на цялото - така смисълът не се губи, и ясно се вижда, че не е злоупотребено с научната терминология: "Антропологическите ни представи за добро или зло включват национализма като изява на човечност." Впрочем, за сведения на греха, който се е заял заради самоволното изваждане на термина "антропологични" от контекста: да, етичните категории са универсални, злото е изначална бездна в битието, съизмеримо с хаоса или силите на дяволската самоцелност на разрушението. Злото би могло да се съотнася и с ангелските/архангелски йерархии, а не само и просто човека. Самият грях е бил подшушнат на Ева откъм нечовешки сили... значи, проблемът за злото е трансцендентален, априористки, преди да се превърне в самоцелно антропологичен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ку-ку ригу

    10 Окт 2017 16:14ч.

    Само че петела изкуригал разбрах , но не се било съмнило ...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • висок

    10 Окт 2017 18:11ч.

    Що триете коментари, нали свобода на словото...... Пантев е една червена зараза, която мечтае да забие руското знаме на пъпа на София и Путин да му е президент!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мери

    10 Окт 2017 18:15ч.

    Проф. Пантев е интелектуалец и си заслужава да бъде четен и осмислян. Моите уважения! Тъй като нямам много време, щото трябва да си изкарвам хляба, ще препоръчам да се чете Маргарет Тачър, която се противопостави на ЕС в този му вид. Общите кинти не водят до нищо добро

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    10 Окт 2017 18:38ч.

    Сред шимпанзетата в Централна Африка се случват често битки между съседни стада за територия. Водят се до смърт. Шимпанзетата са най-близкия до човека животински вид. Дали това може да се определи като протопатриотизъм?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • шива

    10 Окт 2017 18:52ч.

    Опаа. Тети го те и инстелектуалецо с трубката. Бех се притеснил че нещо не се изоква а он ми зарадва душата, изока се. И как? Бирилянтно. Оти е умен. А е умен оти пуши трубка ,като Джугашвили.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Почитател

    11 Окт 2017 19:53ч.

    Пантев е велик. Истински празник е да прочетеш неговите писания.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • РАВЕНСТВО, БРАТСТВО, СВОБÒДА

    11 Окт 2017 20:46ч.

    Ако сте умни люде — дано е така! — вероятно ще се досетите каква е съществената разлика между патриотизъм и национализъм. Тя е аналогична на разликата между факта, че сме вярващи (вярваме в някакъв Бог) и че сме, да речем, КОНКРЕТНО християни. Очевидно, да си вярващ и да си (в случая) християнин е почти едно и също нещо, но не съвсем. Ти си вярващ човек, защото имаш потребност от вяра (в някаква Висша сила). Но ако никога не си попадал в обкръжението на християни, или будисти, или йудеи, или мюсюлмани и т.н., ти никога няма да станеш нещо повече от един езичник, който се кланя на Стихиите и до когото не е достигнало словото на никой от Боговете. Е добре, патриотизмът е твоето езичество! Ако искаш да не бъдеш само езичник (т.е. само някакъв си обзет от смътни емоции патриот), ти трябва да се ориентираш към някаква църква, към някаква религиозна система, в която вещи люде да представят бушуващите в теб хаотични емоции в по-организиран вид. Национализмът е онази идейна система, която ще доведе патриотичната бъркотия в съзнанието ти до един завършен вид, който вече може да влезе в употреба в полза на някаква човешка общност, известна под названието НАЦИЯ. Друг е въпросът, че една религиозна или идейна система почти винаги опорочава твоето хаотично, но ЧИСТО ЧУВСТВО на благоговение пред НЕОБЯСНИМОТО и НЕИЗРАЗИМОТО, което в единия случай е прието да се казва Бог, а в другия — Родина, Отечество, „Ширакà страна мая радная“, „Шуми Марица окървавена“ и други от тоя сорт… Институцията, чиято организирана изявява носи названието ЦЪРКВА или НАЦИЯ, неизбежно се изкушава да изманипулира твоите чувства и да ги използува за свои си цели.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • JJJ

    19 Окт 2017 9:17ч.

    Тревогата, тревожността не генерира надежда, а депресия. Тревожността е предвестник, майка на депресията.Тревожността е състояние на постоянно, напрегнатото, безплодно мислене, умуване върху теми, които се извън възможностите ти да решиш. Например, защо македонците се отричат от нас; защо са такива, а не други. Ползотворното мислене е само онова, което ни поставя задачи, които можем да решим самите ние. В този смисъл няма защо да корим тези и онези нации и държави, а да правим само онова което е изгодно за нас. За каталунците е полезно да бъдат част от Испания и Европа, но така виждаме нещата ние, от вън. Те мислят различно. В края на краищата на нито един българин не му пука какво ще правят каталунците, но ни интересува какво се прави в европейския парламент в обединена Европа, част от която сме и самите ние. Ако каталунците се отделят в самостоятелна държава, извън Европа, това ще се отрази на цяла Европа и в частност на България. Затова трябва да застанем твърдо зад правителството в Мадрид и покажем на каталунците, че не са прави. Всъщност Испания днес е това, което е, най вече заради факта, че е била управлявана от Светата Инквизиция повече от 350 години, до края на 19 век, а анархистите са били основната движеща сила на гражданската война в Испания, от която победител излиза Франко.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи