- Автор: The American Conservative
- 03 Май 2023
- 10981
- 40
Джордж Либман, theamericanconservative.com Следвайте "Гласове" в Телеграм
Много от обичайните заподозрени, които поддържаха неразумните войни на Америка във Виетнам, Ирак и Афганистан, както и необмислените интервенции в Югославия, Сирия и Либия с техните дестабилизиращи бежански потоци, очаквано поддържаха неотклонното желание на държавния секретар Антъни Блинкен за членство на Украйна в НАТО преди инвазията. Блинкен, както и съветникът по Националната сигурност Джейк Съливан, са предани клинтънисти, които изцяло подкрепяха проекта за разширяване на НАТО, на който се противопоставяха Джордж Кенан, Уилям Пери, Джак Матлок и други.
Тази неотстъпчивост е насочена спрямо нещо, което отдавна е ясно за мен и за много други хора – постхрушчовска Украйна е изкуствен конструкт. Изборите, които тя направи, разкриха остри противоречия на регионално, етническо и религиозно ниво. Крим, руски до 1954 г., е традиционно седалище на руската култура и едва на 22 процента от украинската преди 1959 година. Донбас беше ръждясалият индустриален район от миналото на Русия. Процедурите в парламента на обединена Украйна приличаха на ръгби мач повече, отколкото е нормално за парламентарни дебати. Режимът беше корумпиран поне колкото руския, а страната имаше по-нисък икономически ръст. САЩ постъпиха мъдро, като не направиха голям проблем от руското анексиране на Крим.
По-нататъшните агресивни действия на Путин очевидно бяха предприети с надеждата да се ускори бързото разпадане на Украйна и незабавното ѝ обединяване с Русия. Това не се случи. Но ако Русия иска да се измъкне от тази авантюра на Путин, ще са ѝ необходими известни стимули, за да го направи.
Ключът към тази ситуация е да се запитаме какво би искало едно разумно правителство на Русия – царско, демократично, комунистическо или авторитарно. Отговорът е, че то би искало това, което беше ефективно обещано на Съветския съюз в Ялта и Сан Франциско – ролята на един от петте световни полицаи. Руският външен министър Сергей Лавров наскоро каза същото, обаче никой не слушаше.
Следвоенното споразумение, постигнато в Техеран и Ялта, предвиждаше свещен съюз между постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН, а не световно правителство, основано на равенството между държавите, подобно на Лигата на нациите. Това споразумение, последвано от Европейския концерт и системата на конференциите, доведе до стогодишен период без големи войни.
ООН е в центъра на вниманието на Рузвелт както в Техеран, така и в Ялта, както се вижда в „Рузвелт и Втората световна война“ на Робърт Дивайн (1969 г.) и „Изгубените съюзи на Рузвелт“ на Франк Костилиола (2011 г.)
Отстъпките на Рузвелт пред Сталин в Ялта по някои въпроси като Курилските острови и Калининград, бяха оправдан стимул за съветското участие в конференцията в Сан Франциско за учредяването на ООН, което участие беше разглеждано от Рузвелт и неговият държавен секретар Едуард Стетиниус като голяма дипломатическа победа. Следващите съветски и руски външни министри и президентът Горбачов призоваваха за активиране на Военния комитет на ООН като средство за поддържане на мира, както и за провеждане на периодични конференции на петте големи сили, съгласно записаното в Устава на ООН. В една от книгите си след президентския си период Никсън призовава за периодични срещи на върха на великите сили по френско-германския модел, създаден от Дьо Гол и Аденауер.
Институционализирането на тези практики би било най-малкото жест за отсрамване на руснаците, а също и отделянето на няколко милиарда долара от руските активи, конфискувани от западните държави, за обезщетение на семействата на загиналите във войната руснаци и украинци.
Вместо това, царят на санкциите от Държавния департамент приветства радостно изчерпването на руските влаутни резерви вследствие на войната, сякаш се очаква обедняла Русия да бъде бастион на мира, а не на анархията. Всякакво възможно споразумение трябва да предвижда прекратяване на санкциите по отношение на целия внос, освен военния. Неефективността на санкциите за мирните процеси беше демонстрирана в продължение на четиресет и пет години в Иран, шейсет години в Куба и седемдесет години в Северна Корея.
Украйна има основателен интерес за присъединяване към ЕС, но тя трябва да го направи с условието за намаляване на външните мита на ЕС върху търговията между Русия и Украйна. Отношенията на ЕС с Норвегия и Швейцария, които са страни от Европейската асоциация за свободна търговия (ЕФТА) могат да послужат за такъв пример. Продължаващото членство на Украйна в Общността на независимите държави трябва бъде не номинално, а реално. В съветско време икономиките на Русия и Украйна бяха силно взаимозависими. Русия разбираемо не желае балканизация на съветската икономиката по примера на тарифните бариери, оказали опустошителен ефект върху държавите, които наследяват Романовата, Хабсбургската, Хохенцолернската и Османската империи между войните.
Нито едно руско правителство не би искало членство на Украйна в НАТО, докато западната военна помощ без никакви рестрикции продължава да бъде на разположение на Украйна, поради неотдавнашния ѝ опит. Дори членството на Норвегия и Дания е обвързано с ограниченото присъствие на чужди военни бази и войски на територията на тези страни. В миналото Германия и Франция възпрепятстваха членството на Украйна в НАТО и без съмнение ще продължат да го правят. Това не изглежда като проблемна точка.
Лидерите и на двете страни имат право на гаранции, че няма да бъдат екстрадирани в Хага или другаде. Както посочи възрастният италиански външен министър Карло Сфорца, диктаторите не са склонни да приберат тигъра в клетката, ако те самите ще се окажат в нея. Практиката през 19 век не е предвиждала екзекуция на победени държавни глави – Наполеон е бил изпратен на Елба и после на Св. Елена, императорите Вилхелм II на Германия и Карл на Австроунгария, както и последният султан на Турция са получили позволение да умрат в изгнание, а лидерите на комунистическите държави, които доброволно предадоха властта в 1989 г. (с изключение на неотстъпчивия Чаушеско), бяха оставени да умрат кротко в собствените си страни.
Единствените процеси за военни престъпления срещу лидерите трябва да се водят в собствените им страни. Чисто лицемерие е САЩ, която не се е присъединила към Международния наказателен съд, впоследствие да изисква или да способства за екстрадиции в него, защото неговите членове можели да се окажат наследници на убийците на царя и семейството му в Екатеринбург.
Каквито и да са били шансовете за „кадифен развод“ между Русия и Украйна, те не бяха подпомогнати от нашата подкрепа за Оранжевата революция. (Нали помните „бисквитките на Майдана“, раздавани от личност, която все още, за наш ужас, е висш служител в Държавния департамент?) Ефективността на украинската съпротива срещу Русия се дължи в по-малка степен на големия възход на национално единство и патриотизъм на украинците и в много по-голяма степен на нашите доставки на военна помощ за 30 милиарда долара от 1989 г. – повече от потоците за която и да е друга страна, с изключение на Израел и Египет.
Всяко възможно решение на конфликта не трябва да търси твърда граница или желязна завеса, както е между Индия и Пакистан, но по-скоро подновена взаимозависимост, общ туризъм, железопътни връзки, авиация, пощенски служби и представителство на двете страни в ръководствата на поне няколко културни институции.
Член 19 от Пакта на Лигата на нациите, постигнат от Лойд Джордж, след като подчинените му се противопоставят на драконовските разпоредби на Версайския договор, позволява преразглеждане на договорите със съгласието на Съвета на Лигата на нациите, който в началото след създаването си е решавал редица спорове. Няма да е огромно усилие да се позволи на Съвета за сигурност на ООН да направи същото нещо.
След като оправданото ни възмущение от бруталната агресия на Путин утихне, остава едно основно прозрение, заявено от Лавров: Pax Americana вече не е устойчив. „Ние не можем да сме полицаи за света“, казва Ендрю Бонар Лоу, спасявайки Великобритания и Турция от унищожителна война през 1920 година. Вече не живеем в света от 40те години, в който всички останали велики сили се бомбардираха взаимно до основи. Постоянните членове и институциите, които създадохме за опазване на световния ред, трябва да бъдат уважавани за ролята им. Признаването на основателни сфери на влияние е част от това. Под натиск Украйна сега вероятно е склонна да се откаже от стремежа си за членство в НАТО. В споразуменията от Минск тя признава значителна автономия на определена част от Донецк и Луганск.
За мен като наблюдател не изглежда вероятно Русия да продължи да се опитва да завладее и да подчини трайно Украйна. Цената е далеч по-висока, отколкото се е предвиждало. След известен интервал, приличен или неприличен, авантюризмът на Путин ще бъде възнаграден със съдбата на Хрушчов. Руснаците вероятно не са забравили, че бяха нужни няколко години и няколко хиляди жертви за потушаването на въстанието в Украйна, отново подпомогнато от Запада, след края на Втората световна война.
Руският режим, колкото и да ни се струва жалък, не е лична диктатура, каквато имаше при Саддам и Кадафи. Може би беше грешка от наша страна да претендираме за друго.
Наша грижа остава обезвреждането на Блинкен и Съливан. Струва си да припомним, че техните колеги Ръск и Бънди се подиграваха на Адлай Стивънсън за неговия пръви съвет да замени руските ракети в Куба с американски ракети в Турция. Точно на това споразумение в крайна сметка се съгласиха блюдолизците, след като бяха на косъм от това да предизвикат размяна на ядрени удари – факт, който в продължение на няколко години беше скриван, заради политическите амбиции на Робърт Кенеди. Ръск и Бънди запазиха постовете си, за съжаление на страната ни при последвалите събития във Виетнам. Не бива да допускаме Блинкен и Съливан да сторят същото.
Джордж Либман е президент на Библиотеката на адвокатската колегия в Балтимор, автор е на няколко книги по история на дипломацията, между които „Дипломацията между войните: Петимата дипломати и формирането на модерния свят“ и „Последният американски дипломат: Джон Д. Негропонте и неговото време, 1960-2010“, и двете от издателство Bloomsbury.
Източник: theamericanconservative.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
