Украинската криза - причини и последствия

Джон Миършаймър, The Causes and Consequences of the Ukraine Crisis | The National Interest

Войната в Украйна е многоизмерна трагедия, която вероятно силно ще се влоши в обозримо бъдеще

Войната в Украйна е многоизмерна  трагедия, която вероятно силно ще се влоши в обозримо бъдеще. Когато една война е успешна, на нейните причини се обръща много малко внимание, но когато резултатът е катастрофален, да се разбере как се е случило това става от първостепенно значение. Хората искат да знаят: как стигнахме до тази ужасна ситуация?

Ставал съм свидетел на този феномен на два пъти в рамките на моя живот – първия път с Виетнамската война, втория с Иракската война. И в двата случая американците искаха да знаят как можа страната им да направи толкова лоша преценка. Предвид че Съединените щати и техните съюзници от НАТО изиграха решаваща роля в събитията, довели до Украинската война, а сега играят централна роля във воденето на тази война, е уместно да се оцени отговорността на Запада за това бедствие.

Ще представя два основни аргумента днес.

Първо, Съединените щати са принципно отговорни за предизвикването на украинската криза. Това не отрича факта, че Путин започна войната и че той е отговорен за водената от Русия война. Нито отрича, че и съюзниците на Америка носят някаква отговорност, но като цяло те следват водената от Вашингтон линия за Украйна. Основното ми твърдение е, че Съединените щати наложиха по отношение на Украйна политика, която Путин и други руски лидери виждат като екзистенциална заплаха, и което от дълги години многократно подчертаваха. По-конкретно говоря за американската обсесия да се вкара Украйна в НАТО и тя да стане крепост на Запада на руската граница. Администрацията на Байдън не пожела да елиминира тази заплаха по дипломатичен път и действително през 2021 г. отново поднови усилията на Съединените щати за вкарване на Украйна в НАТО. Путин отговори като нападна Украйна на 24 февруари тази година.

Второ, администрацията на Байдън реагира на това нападение като удвои залога си срещу Русия. Вашингтон и неговите западни съюзници са твърдо решени да победят Русия в Украйна, употребявайки всеобхватни санкции, за да отслабят сериозно руската мощ. Съединените щати не са сериозно заинтересовани от намирането на дипломатичен изход от войната, което означава, че тя вероятно ще се точи с месеци, ако не и с години. В този процес Украйна, която вече пострада много тежко, ще понесе още по-огромна вреда. Всъщност, Съединените щати водят Украйна по пътя на пропадането й. Освен това, съществува и опасност от ескалиране на войната, при което НАТО може да бъде въвлечен в бойни действия и може да бъдат употребени ядрени оръжия. Живеем в опасни времена.

Нека сега изложа аргументите си в повече детайли, като започна с описание на общоприетото мнение относно причините за конфликта в Украйна.

Общоприетото мнение

Широко и твърдо е убеждението на Запада, че Путин е единственият отговорен за предизвикването на украинската криза и, разбира се, за продължаващата война. Говори се, че той има имперски амбиции, което ще рече, че има желание да завладее Украйна, както и други страни, с едничката цел да създаде по-велика Русия, по подобие на бившия Съветския съюз. С други думи – Украйна е първата цел на Путин, но не е последната. Както каза един учен, той „действа със зловещата дългосрочна цел да изтрие Украйна от картата на света.“ Предвид предполагаемите цели на Путин, звучи напълно оправдано Финландия и Швеция да се присъединят към НАТО и алиансът да увеличи силите си в Източна Европа. Имперска Русия трябва да бъде възпряна, все пак.

И макар този наратив да се повтаря отново и отново в мейнстрийм медиите буквално от всеки един западен лидер, в негова подкрепа няма доказателства. Доколкото защитниците на общоприетото мнение изобщо представят някакви доказателства, те имат твърде малко общо, ако изобщо имат, с мотивите на Путин да нападне Украйна. Някои например изтъкват, че той е казал, че Украйна е „изкуствено създадена държава“, или не е „истинска държава“. Подобни мъгляви коментари обаче не казват нищо за неговия мотив да тръгне на война. Същото е вярно и относно неговото изказване, че руснаците и украинците са „един народ“ с обща история. Други пък изтъкват, че той е нарекъл колапса на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на столетието“. Путин, разбира се, каза и че „На когото не му липсва Съветският съюз, няма сърце. Който го иска обратно, няма ум.“ Въпреки това, се посочва речта му, в която заявява, че „Съвременна Украйна е създадена изцяло от Русия, или по-точно от болшевишка, комунистическа Русия.“ Но в същата тази реч той продължава, изтъквайки по отношение на независимостта на Украйна, „Ние, разбира се, не можем да променим минали събития, но поне можем да ги признаем и приемем открито и честно.“

За да се изгради теорията, че Путин е желаел да завладее цяла Украйна и да я присъедини към Русия, е необходимо да се представят доказателства, че първо, това е била желаната от него цел, второ, той е смятал, че това е постижима цел, и трето, той е бил решен да постигне тази цел. В публичните изяви нямаше доказателства, че Путин е обмислял, още по-малко възнамерявал, да сложи край на Украйна като независима държава и да я направи част от по-голяма Русия, когато изпрати войските си в Украйна на 24 февруари.

Всъщност, има значителни доказателства, че Путин смята Украйна за независима страна. В своята статия от 12 юли 2021-а за руско-украинските отношения, която поддръжниците на общоприетото мнение често посочват като доказателство за имперските му амбиции, той казва на украинския народ: „Вие искате да основете ваша собствена държава – моля, направете го.“ Относно отношението, което Русия трябва да има спрямо Украйна, той пише: „Има само един отговор –  уважение.“ Той завършва тази въздълга статия със следните думи: „Каква ще бъде Украйна, зависи от решението на нейните граждани.“

Трудно е тези изказвания да се свържат с твърдението, че той иска да присъедини Украйна към една велика Русия. В същата тази статия от 12 юли 2021-а и отново във важна реч, която произнесе на 21 февруари тази година, Путин подчерта, че Русия приема „новата геополитическа реалност, която се формира след разпадането на СССР.“ Същото твърдение беше направено за трети път на 24 февруари, когато той обяви, че Русия ще навлезе в Украйна. По-конкретно, той декларира, че „В нашите планове не влиза окупиране на украинска територия“ и даде да се разбере, че зачита суверенитета на Украйна, но само до определена степен: „Русия не може да се чувства сигурна, да се развива и да съществува, докато е изправена пред перманентна заплаха от територията на днешна Украйна.“ Всъщност, Путин нямаше интерес да прави Украйна част от Русия. Той имаше интерес да подсигури тя да не стане трамплин за западна агресия срещу Русия –  тема, по която ще кажа още след малко.

Някой може да оспори това с аргумента, че Путин е лъгал за мотивите си, че се е опитвал да прикрие имперските си амбиции. Аз обаче, не щеш ли, съм написал книга за лъжите в международната политика, „Защо лидерите лъжат: Истината за лъгането в международната политика“, и за мен е ясно, че Путин не лъжеше. По начало, едно от моите принципни открития беше, че лидерите не се лъжат много помежду си. Те лъжат по-често собствената си публика. Що се отнася до Путин, каквото и някой да мисли за него, той няма история на лъжец спрямо другите лидери. Независимо, че някои твърдят, че той често лъже и не може да му се вярва, няма доказателства, че той е лъгал пред чужда аудитория. Освен това, той много често е бил публично нападан за възгледите си за Украйна през последните две години, но последователно е подчертавал принципните си притеснения относно отношенията на Украйна със Запада, особено с НАТО. Той нито веднъж не е загатвал, че иска да направи Украйна част от Русия. Ако това поведение е изцяло част от някаква гигантска лъжа, то би било безпрецедентно в писаната история.

Може би най-добрият индикатор, че Путин не е склонен да завладее и погълне Украйна, е военната стратегия, която Москва прилага от началото на кампанията. Руската армия не се опитва да завладее цяла Украйна. Това би изисквало класическа блицкриг стратегия, насочена към бързо завземане на цяла Украйна от въоръжени сили, подкрепени от тактическа въздушна сила. Такава стратегия не беше постижима обаче, защото армията, с която Русия навлезе, беше само от 190 000 войници, което е твърде малка сила за завладяването и окупирането на Украйна, която е не само най-голямата страна между Атлантическия океан и Русия, но също има и население от над 40 милиона. Очаквано, Русия предприе стратегия с ограничени цели, насочена към завземане или заплашване на Киев и завладяване на голяма територия в източната и южната част на Украйна. Накратко, Русия нямаше способността да подчини цяла Украйна, още по-малко да завладее други страни от Източна Европа.

Както забеляза Рамзи Мардини, друг красноречив индикатор за ограничените цели на Путин е, че няма доказателства, че Русия подготвя марионетно правителство в Украйна, култивирайки про-руски лидери в Киев или преследвайки някакви политически мерки, които биха направили възможно окупирането на цялата страна и впоследствие интегрирането й в Русия.
Ако развием още малко този аргумент, Путин и другите руски лидери със сигурност разбират от времето на Студената война, че окупирането на страни в епохата на национализъм е неизменна рецепта за вечно продължаващи неприятности. Съветският опит в Афганистан е ярък пример за този феномен, но още по-относими към разглеждания въпрос са отношенията на Москва с нейните съюзници в Източна Европа. Съветският съюз поддържаше огромно военно присъствие в този регион и беше участник в политиката на почти всички страни, разположени там. Тези съюзници обаче често бяха трън в петата на Москва. Съветският съюз потуши голям бунт в Източна Германия през 1953 г., след което нахлу в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г., за да ги държи в ред. Имаше сериозни проблеми в Полша през 1956 и 1970 г. и отново през 1980-81 година. Въпреки че полските власти се справиха с тези събития, те послужиха като предупреждение, че може да се наложат интервенции. Албания, Румъния и Югославия рутинно правеха проблеми на Москва, но съветските лидери имаха склонност да толерират техните простъпки, защото местоположението им ги правеше по-маловажни за удържането на НАТО.

А съвременна Украйна? Видно е от есето на Путин от 12 юли 2021 г., че той към онзи момент е разбирал, че украинският национализъм е мощна сила и че гражданската война в Донбас, която тече от 2012 г., е допринесла много за отравянето на отношенията между Русия и Украйна. Той със сигурност е знаел, че руските нашествени сили няма да бъдат посрещнати с отворени обятия от украинците и че за Русия ще бъде херкулесовско усилие да подчини Украйна, даже и ако имаше необходимата мощ да завладее цялата страна, каквато тя няма.

Накрая, заслужава да се отбележи, че едва ли някой е изказвал твърдения за имперските амбиции на Путин от момента, в който той взе властта в 2000 г. до 22 февруари 2012 г., когато избухна първата украинска криза. Всъщност руският лидер беше поканен като гост на срещата на върха на НАТО през април 2008 в Букурещ, където алиансът съобщи, че Украйна и Грузия в крайна сметка ще станат членове. Противопоставянето на Путин на това съобщение нямаше почти никакъв ефект върху Вашингтон, защото се смяташе, че Русия е твърде слаба да спре разширяването на НАТО, точно както беше твърде слаба да спре вълните на разширяване от 1999 и 2004 година.

В тази връзка е важно да се отбележи, че разширяването на НАТО преди февруари 2014 г. не беше насочено към сдържане на Русия. Предвид тъжното състояние на руската военна мощ, Москва не беше в позиция да преследва реваншистка политика в Източна Европа. Показателно е, че бившият американски посланик в Москва Майкъл Макфаул отбелязва, че завземането на Крим от Путин не е било планирано преди избухването на кризата през 2014 година. То е било импулсивен ход в отговор на преврата, който свали проруския лидер на Украйна. Накратко, разширяването на НАТО нямаше за цел удържане на руска заплаха, а беше част от по-широка политика за разпространяване на либералния международен ред в Източна Европа и промяна на облика на целия континент, така че да изглежда като Западна Европа.

Едва когато украинската криза избухна през февруари 2014 г., Съединените щати и техните съюзници внезапно започнаха да описват Путин като опасен лидер с имперски амбиции и Русия като сериозна военна заплаха, която трябва да бъде удържана. От какво беше породена тази смяна? Тази нова реторика беше замислена да обслужи една основна цел – да даде възможност на Запада да обвини Путин за отприщването на проблемите в Украйна. И сега, когато кризата се превърна в пълномащабна война, е задължително единствено той и никой друг, да бъде обвинен за този катастрофален обрат на събитията. Тази игра на обвинения обяснява защо сега тук, на Запад, Путин е широко описван като империалист, въпреки че няма никакви доказателства в подкрепа на такова виждане.

Истинската причина за проблема

Главният корен на кризата е воденото от Америка усилие Украйна да бъде превърната в крепост на Запада на границата на Русия. Тази стратегия е тризъбец: интегриране на Украйна в ЕС, превръщане на Украйна в прозападна либерална демокрация, и най-важното, инкорпориране на Украйна в НАТО. Стратегията беше приведена в действие на годишната среща на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г., когато алинсът съобщи, че Украйна и Грузия „ще станат членки“. Руските лидери отговориха незабавно с гневна реакция, ясно демонстрирайки, че виждат това решение като екзистенциална заплаха и че нямат намерение да позволят нито една от двете страни да влезе в НАТО. Според уважаван руски журналист, Путин „побеснял“ и предупредил, че „ако Украйна се присъедини към НАТО, ще го направи без Крим и източните региони. Тя просто ще се разпадне.“

Уилям Бърнс, който сега е директор на ЦРУ, но беше американски посланик в Москва по времето на срещата на върха в Букурещ, пише бележка до тогавашния държавен секретар Кондолиза Райс, в която лаконично описва руската позиция по този въпрос. По неговите думи, „Влизането на Украйна в НАТО е най-ярката от всички червени линии за руския елит (не само за Путин). За повече от две години и половина разговори с ключови руски играчи, от най-закостенелите фигури от мрачните недра на Кремъл, до най-острите либерални критици на Путин, не намерих нито един, който да вижда влизането на Украйна в НАТО като нещо различно от директна заплаха за руските интереси.“ Той допълва, че „това ще бъде гледано като хвърляне на стратегическа ръкавица от НАТО. Днешна Русия ще отговори. Руско-украинските отношения ще преминат във фаза на дълбоко замразяване... Това ще създаде благодатна почва за руска намеса в Крим и Източна Украйна.“

Бърнс, разбира се, не беше единственият политик, който разбра, че вкарването на Украйна в НАТО е опасна измама. Наистина, в Букурещ и германският канцлер Ангела Меркел, и френският президент Никола Саркози се противопоставиха на придвижването на членството на Украйна в НАТО, защото разбраха, че това ще разтревожи и разгневи Русия. Меркел наскоро обясни тогавашната си позиция: „Бях убедена..., че Путин просто няма да позволи това да се случи. От негова гледна точка това щеше да означава обявяване на война.“

Администрацията на Буш обаче малко я беше грижа за „най-ярката от всички червени линии“ на Москва и оказа натиск над германския и френския лидери да се съгласят за издаване на официално обръщение, в което да се оповести, че Украйна и Грузия в крайна сметка ще се присъединят към алианса.

Не беше изненада, че воденото от Америка усилие за присъединяване на Грузия в НАТО, доведе до война между Русия и Грузия през август 2008 г. – четири месеца след срещата в Букурещ. Въпреки това, Съединените щати и техните съюзници продължиха да движат плановете си за превръщане на Украйна в западен бастион на руската граница. Тези усилия в крайна сметка подпалиха голяма криза през февруари 2014 г., след подкрепеното от Съединените щати сваляне на проруския президент на Украйна Виктор Янукович, който избяга от страната. Той беше заменен от проамериканския премиер Арсений Яценюк. В отговор Русия завзе Крим от Украйна и помогна да се разгори гражданската война между проруските сепаратисти и украинското правителство в региона на Донбас в Източна Украйна.

Често може да се чуе аргументът, че в осемте години между избухването на кризата от февруари 2014 г. и началото на войната през февруари 2022 г., Съединените щати и съюзниците им са обръщали малко внимание на приемането на Украйна в НАТО. В резултат, проблемът бива свален от дневния ред и следователно разширяването на НАТО не може да е било важна причина за ескалирането на кризата през 2021 г. и последвалото избухване на войната по-рано тази година. Тази линия на аргументиране е фалшива. Всъщност западният отговор на събитията от 2014 г. беше да удвоят залога на съществуващата стратегия и да привлекат Украйна още по-близо до НАТО. Алиансът започна да обучава украински военни през 2014 г., достигайки средно по 10 000 войници на година през следващите 8 години. През декември 2017 г. администрацията на Тръмп реши да снабди Киев с „отбранителни оръжия“. Други страни от НАТО скоро влязоха в действие, изпращайки още повече оръжия.

Украинската армия започна също да участва в общи военни учения със силите на НАТО. През юли 2021 г. Киев и Вашингтон бяха съвместни домакини на операция Морски бриз, военноморско учение в Черно море, което включваше военноморските слили на 31 страни и беше директно насочно към Русия. Два месеца по-късно, през септември 2021 г., украинската армия проведе учението Rapid Trident (Бърз тризъбец), описано от американските военни като „годишно учение, целящо да засили интероперативните способности между съюзниците и партньорите на НАТО, да демонстрира, че частите са в готовност да отговорят на всякакви кризи.“ Усилията на НАТО да въоръжи и обучи украинската армия до голяма степен обясняват защо тя стигна толкова далеч срещу руските сили в настоящата война. Както се казва в заглавие на The Wall Street Journal, „Тайната на украинския военен успех: години подготовка от НАТО“.

В допълнение към продължителните усилия на НАТО да направи украинската армия още по-добра бойна сила, политиката около членството на Украйна в НАТО и интеграцията й към Запада се промени през 2021 година. Ентусиазмът за преследването на тези цели се поднови както в Киев, така и във Вашингтон. Президентът Зеленски, който никога не беше показвал голям ентусиазъм за влизането на Украйна в НАТО, и който беше избран през март 2019 г. с платформа, която призоваваше да се работи с Русия за уреждане на съществуващата криза, обърна курса рано през 2021 г. и не само прегърна разширяването на НАТО, но и възприе твърд подход към Москва. Той направи серия от ходове, включително затвори про-руски телевизионни станции и обвини близък приятел на Путин в предателство, които имаха за цел да ядосат Москва.
Президентът Байдън, който влезе в Белия дом през януари 2021 г. отдавна е посветен на идеята да вкара Украйна в НАТО, както и е настроен като супер ястреб спрямо Русия. Очаквано, на 14 юни 2021 г. НАТО публикува следното комюнике от годишната си среща на върха в Брюксел:

„Ние подновяваме решението, взето през 2008 г. в Букурещ на срещата на върха, че Украйна ще стане член на Алианса с План за действие за членство като неделима част от процеса. Ние потвърждаваме отново всички елементи на това решение, както и последвалите решения, включително че всеки партньор ще бъде оценяван според собствените си заслуги. Твърдо подкрепяме правото на Украйна да решава собственото си бъдеще и курса на външна политика, свободна от външна намеса.“
На 1 септември 2021 г. Зеленски посети Белия дом, където Байдън даде ясно да се разбере, че Съединените щати са „твърдо ангажирани“ с „евроатлантическите аспирации на Украйна“. После на 10 ноември 2021 г. държавният секретар Антъни Блинкен и украинският му колега Дмитро Кулеба подписаха важен документ – „Американско-украинска харта за стратегическо партньорство“. Целта на двете страни, се казва в документа, е да подчертае... „обвързаността към провеждането от Украйна на дълбоки и всеобхватни реформи, необходими за пълна интеграция в европейските и евро-атлантическите институции“. Този документ ясно затвърждава не само „ангажиментите за засилване на американско-украинското стратегическо партньорство между президента Зеленски и Байдън“, но също така отново потвърждава ангажимента на Съединените щати към „декларацията от срещата през 2008 г. в Букурещ“.

Накратко, няма съмнение, че от началото на 2021 г. Украйна започва движение към бързо присъединяване в НАТО. Въпреки това, някои поддръжници на тази политика спорят, че Москва не би трябвало да е загрижена, защото „НАТО е отбранителен алианс и не представлява заплаха за Русия.“ Но Путин и други руски лидери не мислят така за НАТО, а това, което те мислят, има значение. Няма спор, че влизането на Украйна в НАТО продължава да бъде „най-ярката червена линия“ за Москва.

За да се справи с тази нарастваща заплаха, Путин започна да разполага постоянно увеличаващ се брой войски на украинската граница между февруари 2021 и февруари 2022 година. Неговата цел беше да убеди Байдън и Зеленски да променят курса и да спрат усилията си за интегриране на Украйна със Запада. На 17 декември 2021 г. Москва изпрати отделни писма до администрацията на Байдън и до НАТО, изисквайки писмена гаранция, че: 1) Украйна няма да влезе в НАТО, 2) никакви нападателни оръжия няма да бъдат разполагани в близост до руската граница, и 3) преместените войски и въоръжение на НАТО в Източна Европа от 1997 г. насам ще бъдат върнати в Западна Европа.

Путин направи множество публични изявления в този период, които не оставяха съмнение, че той вижда експанзията на НАТО в Украйна като екзистенциална заплаха. В речта си пред Министерство на отбраната на 21 декември 2021 г. той каза: „Това, което правят, или опитват, или планират да направят в Украйна, не се случва на хиляди километри от нашата национална граница. То е на прага на нашия дом. Те трябва да разберат, че ние просто няма накъде да отстъпим. Наистина ли мислят, че ние не виждаме тези заплахи? Или си мислят, че ние просто ще седим кротко, наблюдавайки как се появяват заплахи за Русия?“ Два месеца по-късно, на пресконференция на 22 февруари 2022 г., само дни преди да започне войната, Путин каза: „Ние категорично се противопоставяме на присъединяването на Украйна към НАТО, защото това представлява заплаха за нас и ние имаме аргументи в подкрепа на това твърдение. Аз многократно съм говорил за това в тази зала.“ След това той изясни, че е наясно, че Украйна де факто е станала член на НАТО. Съединените щати и техните съюзници, каза той, „продължават да помпат настоящата власт в Киев с модерни видове оръжие“.  Той продължи, че ако това не бъде спряно, Москва „ще се окаже с една „анти-Русия“, въоръжена до зъби. Това е напълно неприемливо.“

Логиката на Путин би трябвало да е напълно разбираема за американците, които дълго време бяха обвързани с доктрината Монро, която предвижда, че нито една отдалечена велика сила не може да разполага никакви свои военни части в Западното полукълбо.

Мога да отбележа, че в нито едно от публичните изявления на Путин през месеците, предшестващи войната, няма и капчица доказателство, че той си представя завладяване на Украйна и превръщането й в част от Русия, още по-малко нападане на други страни от Източна Европа. Други руски лидери, вкючително министърът на отбраната, външният министър, заместник външният министър и руският посланик във Вашингтон, също изтъкнаха разгръщането на НАТО като ценнтрална причина за украинската криза. Външният министър Сергей Лавров изясни позицията лаконично на пресконференция на 14 януари 2022 г., като каза: „ключът към всичко е гаранцията, че НАТО няма да се разраства на Изток.“

Независимо от всичко, усилията на Лавров и Путин да накарат Съединените щати и техните съюзници да изоставят идеята за превръщането на Украйна в Западна крепост на руската граница напълно се провалиха. Държавният секретар Антъни Блинкен отговори на исканията на Русия от средата на декември, като просто каза: „Няма промяна. Няма да има промяна.“ Тогава Путин започна инвазия в Украйна, за да елиминира заплахата, която видя от НАТО.

Къде сме сега и накъде отиваме?

Украинската война бушува от почти четири месеца. Бих искал да предложа някои наблдения относно това, какво се случи до тук и накъде може да отиде войната. Ще засегна три конкретни проблема: 1) последствията от войната за Украйна; 2) изгледите за ескалация, включително ядрена ескалация; и 3) изгледите за край на войната в обозримо бъдеще.

Тази война е абсолютна катастрофа за Украйна. Както отбелязах по-рано, Путин даде да се разбере в 2008 г., че Русия ще срине Украйна, за да попречи на влизането й в НАТО. Той спазва това обещание. Руските сили завзеха 20% от украинската територия и разрушиха или силно повредиха много украински градове и села. Повече от 6,5 милиона украинци избягаха от страната, а повече от 8 милиона са преместени вътре в нея. Много хиляди украинци – включително невинни граждани – са убити или тежко ранени, а украинската икономика е в разруха. Световната банка оценява, че украинската икономика ще се свие до почти 50% от курса за 2022. Оценките са, че са нанесени щети за приблизително 100 милиарда долара и че ще са нужни близо трилион долара за възстановяването на страната. В същото време, Киев изисква около 5 милиарда долара помощ всеки месец, само за да поддържа правителството на власт.

Освен това, изглежда има много слаба надежда Украйна да възвърне контрола си над експлоатирането на пристанищата в Азов и на Черно море в близко време. Преди войната грубо 70% от целия украински износ и внос, както и 98% от износа й на зърно, се движеха през тези пристанища. Това е в общи линии ситуацията след по-малко от 4 месеца бойни действия. Направо е страшно да си представим как ще изглежда Украйна, ако тази война се проточи още няколко години.

И така, какви са изгледите да се договори мирно споразумение и да се сложи край на войната в следващите няколко месеца?

Съжалявам да кажа, че аз не виждам начин тази война да свърши скоро, виждане, което се споделя от изявени политици като генрал Марк Мили, председателя на Обединеното командване и генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Основната причина за моя песимизъм е, че както Русия, така и Съединените щати са твърдо решени да спечелят войната и е невъзможно да се измисли споразумение, при което и двете страни печелят. За да бъда по-конкретен, ключът към споразумение от гледна точка на Русия е превръщането на Украйна в неутрална държава, край на перспективите за интегриране на Киев към Запада. Но такъв изход е неприемлив за администрацията на Байдън и голяма част от американския външнополитически естаблишмънт, защото той би представлявал победа за Русия.

Украинските лидери имат ходове, разбира се, и можем да се надяваме, че те ще натискат за неутралитет, за да спестят на страната си по-нататъшни вреди. В действителност, Зеленски бегло спомена такава възможност в ранните дни на войната, но никога не предприе нищо сериозно. Има много малък шанс обаче Киев да настоява за неутралитет, защото ултранационалистите в Украйна, които притежават значителна политическа власт, имат нулев интерес да отстъпят пред каквито и да е руски искания, особено такива, които диктуват политическото подреждане спрямо външния свят. Администрацията на Байдън и страните от Източния фланг на НАТО, като Полша и Балтийските републики, е по-вероятно да подкрепят украинските ултранационалисти по този въпрос.

За да бъдат нещата още по-сложни – как се справяме с големите части от украински територии, които Русия завладя от началото на войната, както и съдбата на Крим? Трудно е да си представим Москва доброволно да върне някои от украинските територии, които сега е окупирала, да не говорим за всичките, тъй като териториалните цели на Путин днес може би не са същите, каквито са били преди войната. В същото време е еднакво трудно да си представим който и да е украински лидер да приеме сделка, позволяваща на Русия да задържи която и да е украинска територия, освен може би Крим. Надявам се да греша, но това са причините, поради които не виждам обозрим край на тази унищожителна война.

Нека сега разгледам въпроса за ескалацията. Сред специалистите по международни отношения широко се споделя мнението, че ескалирането на продължителните войни е мощна тенденция. С времето други страни могат да бъдат въвлечени в бойните действия, а нивото на насилие е вероятно да нарасне. Възможността това да се случи с украинската война е реална. Има опасност Съединените щати и съюзниците им от НАТО да бъдат въвлечени в бойни действия, което те съумяха да избегнат до този етап, въпреки че те вече водят прокси война с Русия. Съществува и възможност в Украйна да бъдат използвани ядрени оръжия и това дори да доведе до размяна на ядрени удари межу Русия и Съединените щати. Причината, поради която подобни варианти могат да се реализират е, че залозите са толкова високи и за двете страни, че нито една от тях не може да си позволи да изгуби.

Както подчертах, Путин и неговите лейтенанти вярват, че присъединяването на Украйна към Запада е екзистенциална заплаха за Русия, която трбява да бъде елиминирана. На практика това означава, че Русия трябва да спечели своята война в Украйна. Поражение е неприемливо. Администрацията на Байдън от друга страна, наблегна, че нейната цел е не само категорично да победи Русия в Украйна, но да използва и санкции, за да нанесе огромни щети на руската икономика. Секретарят по отбраната Лойд Остин подчерта, че целта на Запада е да отслаби Русия до такава степен, че тя никога повече да не може да нападне Украйна. Всъщност, администрацията на Байдън е решена да изрита Русия от картата на великите сили. Самият Байдън нарече руската война в Украйна „геноцид“ и обвини Путин, че е „военнопрестъпник“, който трябва да бъде „изправен пред съдебен процес за военни престъпления“ след войната.

Подобна реторика рядко се приземява на терена за преговори за прекратяване на война. В края на крайщата, как преговаряш с държава, извършваща геноцид?

Американската политика има две сериозни последствия. Като начало, тя неимоверно увеличава екзистенциалната заплаха пред Москва в тази война и поради това за Москва става по-важно от когато и да било да победи в Украйна. Същевременно това означава, че Съединените щати са твърдо решени да направят нужното Русия да загуби. Администрацията на Байдън вече толкова много е инвестирала в украинската война – както материално, така и риторично – че руска победа би представлявала унищожително поражение за Вашингтон.

Очевидно няма как и двете страни да спечелят. Освен това, има сериозна възможност една от страните да започне да губи лошо. Ако американската политика успее и руснаците започнат да губят от украинците на бойното поле, Путин може да прибегне до ядрено оръжие, за да спаси положението. Директорът на Националното разузнаване на Съединените щати Аврил Хейнс каза през май пред сенатската Комисия по Въоръжените сили, че това е един от двата случая, в които Путин може да реши да използва ядрено оръжие в Украйна. Онези от вас, които мислят, че това не е вероятно, моля да си спомнят, че НАТО планираше да използва ядрено оръжие при подобни обстоятелства по време на Студената война. Ако Русия реши да използва ядрено оръжие в Украйна, не е възможно да се каже как би реагирала администрацията на Байдън, но със сигурност би имало голям натиск за отговор, с което ще се увеличи вероятността от ядрена война с огромна сила. В това има перверзен парадокс – колкото по-успешно Съединените щати и техните съюзници постигат целите си, толкова по-вероятно е войната да се превърне в ядрена.

Нека обърнем шансовете и да видим какво става, ако Съединените щати и техните съюзници се устремят към поражение, което на практика би означавало, че руснаците разбиват украинската армия и Киев започва да преговаря за мирна сделка, за да бъде спасено каквото е възможно от страната. В такъв случай, би имало огромен натиск върху Съединените щати и съюзниците им да се ангажират още по-дълбоко в битката. Не е вероятно, но със сигурност е възможно, американски или може би полски войски да бъдат вкарани в битката, което ще означава, че НАТО буквално е във война с Русия. Това е другият сценарий, според Аврил Хейнс, при който руснаците може да прибегнат към ядрено оръжие. Трудно е да се каже точно как ще се развият събитията, ако се стигне до този сценарий, но няма съмнение, че опасността от ескалация, включително ядрена ескалация, ще бъде много сериозна. Би трябвало да ни побиват тръпки от самата възможност за такова развитие.

Вероятно от тази война ще има и други катастрофални последици, които не мога да обсъдя в детайли, поради ограниченото време. Например, има причини да се смята, че войната ще доведе до световна криза за храна, при която милиони хора ще умрат. Президентът на Световната банка Дейвид Малпас твърди, че ако украинската война продължи, ще бъдем изправени пред глобална хранителна криза, което е „човешка катастрофа“.

И още, отношенията между Русия и Запада бяха толкова силно отровени, че ще отнеме много години да се поправят. Междувременно тази дълбока враждебност ще подхранва нестабилността в целия свят, но най-вече в Европа. Някои биха казали, че има лъч надежда – отношенията между Западните страни видимо се подобриха поради войната в Украйна. Това е вярно за момента, но под повърхността има големи фисури, които са там, за да се открият отново във времето. Например, отношенията между страните от Източна и Западна Европа вероятно ще се влошат, ако войната се проточи, защото техните интереси и гледни точки в конфилкта не са еднакви.

И накрая, конфликтът вече поврежда световната икономика в огромна степен и това вероятно ще става все по-лошо с времето. Джейми Даймънд, СЕО на JP Morgan Chase казва, че ние трябва да се подготвим за икономически „ураган“. Ако той е прав, тези икономически удари ще се отразят и на политиката във всяка страна от Запада, ще подкопаят либералната демокрация и ще укрепят нейните опоненти както от ляво, така и от дясно. Икономическите последствия от украинската война ще се разпрострат до страни по цялата планета, не само от Запада. Както се казва в доклад на ООН, публикуван едва миналата седмица,: „Вълнообразният ефект от конфликта увеличава човешкото страдание далеч отвъд границите му. Войната, във всичките й измерения, изостри кризата с глобалната цена на живота, каквато не е виждана поне от едно поколение, компрометирайки животи, домакинства, и нашите аспирации да постигнем по-добър живот до 2030 година.“

Заключение

Най-просто казано, настоящият конфликт в Украйна е колосална трагедия, която, както отбелязах в началото на речта си, ще накара хората по света да търсят нейните причини. Онези, които вярват във фактите и логиката, бързо ще открият, че Съединените щати и техните съюзници носят основната отговорност за тази катастрофа. Решението от април 2008 г. да се вкарат Украйна и Грузия в НАТО, беше обречено да доведе до конфликт с Русия. Администрацията на Буш беше главният архитект на този съдбоносен избор, но администрациите на Обама, Тръмп и Байдън удвояваха залога на тази политика при всяко раздаване, а съюзниците на Америка прилежно следваха курса на Вашингтон. Въпреки че руските лидери пределно ясно заявиха, че вкарването на Украйна в НАТО ще представлява преминаване на „най-ярката червена линия“, Съединените щати отказаха да успокоят най-дълбоките притеснения за сигурността на Русия, като вместо това неуморно напредваха в опита да превърнат Украйна в крепост на Запада на руската граница.

Тргаичната истина е, че ако Западът не беше предприел експанзия на НАТО в Украйна, щеше да е слабо вероятно днес да има война в Украйна, а Крим все още щеше да е част от Украйна. Всъщност Вашингтон изигра главната роля по пътя на Украйна към унищожение. Историята ще съди Съединените щати и техните съюзници строго за тяхната забележително глупава политика в Украйна. Благодаря ви.

Джон Миършаймър е професор по политически науки в Чикагския университет. Автор е на много книги, между които „Великата заблуда: Либерални мечти и Интернационални реалности“ и „Трагичната политика на Великите сили“.

 

Източник: nationalinterest.org

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Видеото на лекцията можете да гледате като влезете в Ютюб: