- Автор: Славой Жижек
- 23 Дек 2021
- 3747
- 41
Чен Зи е роден през 1990 година в Дзянси, югоизточен Китай. През 2008 година, след като не успява с изпитите си, той напуска университета, където е учел математика, започвайки да обикаля страната близо 10 години, работейки главно в заводи, за да се изхранва.
Въпреки че често му се налага да работи изморителни 12-часови смени с един повтарящ се и дебилизиращ труд, Чен, чиято истинска страст винаги е била философията, успява да научи английски и започва да чете Хайдегер. Тази година докато работи във фабрика в Сянмен, в рамките на четири месеца той завършва превода на китайски на книгата на американския професор по философия Ричард Полт, озаглавена "Хайдегер: Въведение".
След като успява да завърши и други преводи, той пита онлайн дали някой може да публикува трудовете му, тъй като му е казано, че шансовете да намери издател са много малки. Когато публикацията му е открита от медиите, Чен става горещата тема на интернет.
Има ли нещо освобождаващо в това посвещение на Хайдегер или е фалшив изход? Лесно е да си представим ортодоксалния марксистки отговор: работниците на поточната линия не се нуждаят от Хайдегер като противоотрова; това, от което се нуждаят, е да променят мизерните си условия на труд.
Хайдегер изглежда е бил наистина лош избор за Чен и по очевидни причини. След посмъртното публикуване на личните му бележки в неговите „Черни тетрадки“ през 2017 г., изобилстваха опити да бъде изключен от списъка на философите, които трябва да бъдат взети на сериозно, поради антисемитизма и връзките му с нацистите.
Въпреки това, точно поради тази причина, трябва да се настоява, че Хайдегер остава уместен: дори когато е в най-лошото си състояние, неочаквани връзки се разкриват. В средата на 30-те години на миналия век той каза:
„Има човешки същества и човешки групи (негри като например кафирите), които нямат история... животинският и растителният живот обаче имат хиляда години дълга и богата на събития история... в човешката сфера историята може да липсва, както при негрите." („Кафир“ по времето на апартейда беше етническа обида, използвана за обозначаване на чернокожите африканци в Южна Африка.)
Цитираните редове са странни, дори по стандартите на Хайдегер: животните и растенията били имали история, но „негрите“ не?!
„Животинският и растителният живот имат хиляди години дълга и богата на събития история“ – но със сигурност не в стриктния смисъл на Хайдегер за епохалните разкрития на битието. Освен това, къде се намират тогава страни като Китай или Индия, като се има предвид, че те също не са исторически в специфичния смисъл на Хайдегер?
Това ли е тогава? Трябва ли случаят с Грант Фаред, известен съвременен черен философ, роден в Южна Африка, който преподава в университета Корнел, в Итака, Ню Йорк, да бъде отхвърлен като обикновен случай на неразбиране?
Кратката книга на Фаред „Мартин Хайдегер спаси живота ми“ е написана в отговор на расистки случай. През есента на 2013 г., докато той гребе листа пред дома си, бяла жена се отбива и го попита: „Искаш ли друга работа?“, очевидно бъркайки го с платен градинар на семейството, за което тя предполагаше, че живее в къщата. Фарред саркастично отвърнал:
„Само ако можеш да изравниш с моята преподавателска заплата в Корнел“.
За да разбере какво се е случило, Фаред се позовава към Хайдегер:
„Хайдегер ме спаси, защото ми даде езика, за да пиша за расата по начин, по който никога не го бях писал преди. Хайдегер ми даде възможност да пиша по този начин, защото ме накара да мисля как да мисля."
Това, което той намира за толкова полезно при Хайдегер, е представата за езика като „дом на битието“ – не абстрактно-универсалният език на науката и държавната администрация, а езикът, вкоренен в определен начин на живот, езикът като средство за един винаги уникален житейски опит, който ни разкрива реалността по исторически специфичен начин.
Лесно е да си представим как подобна позиция позволява на субекта да устои да бъде погълнат в глобалната вселена на технологично господство. Това обаче ли е начинът да се борим с нещото, което често се нарича „американизация“ на живота ни?
За да отговорим на този въпрос, трябва да мислим – и както Фаред многократно изтъква, това е, което той е научил от Хайдегер – не просто да мислим, а да мислим за мисленето.
За да стане ясно, аз не съм хайдегерианец. Но това, което знам е, че живеем в уникален момент, който поражда неотложността да мислим.
Това не е спокойно време, което предоставя възможността да се оттеглим удобно в размисъл върху света, а време, когато нашето оцеляване като хора е застрашено от различни посоки: перспективата за пълен цифров контрол, който планира да нахлуе в самия ни ум („цифров мозък ”), неконтролируеми вирусни инфекции, последиците от глобалното затопляне. Всички сме засегнати от тези заплахи – и така наречените „обикновени хора“ дори повече от другите.
Така че трябва да празнуваме чудеса като това, което е станало с Чен Зи. Те демонстрират, че философията е много повече от академична дисциплина – тя е нещо, което изведнъж може да прекъсне хода на ежедневния ни живот и да ни направи озадачени.
Френският философ Ален Бадиу започва книгата си „Истинският живот“ с провокативното твърдение, че от Сократ нататък функцията на философията е да „развращава младите“, да ги отчуждава от преобладаващия идеологично-политически ред.
Такава „корупция“ е необходима днес, особено в либералния, всепозволяващ Запад, където повечето хора дори не осъзнават начина, по който естаблишмънтът ги контролира точно когато изглежда, че са свободни. В крайна сметка най-опасната несвобода е тази, която преживяваме като свобода.
„Свободен“ ли е наистина един популист, който работи върху унищожаването на дебелата социална мрежа от обичаи? През 50-те години на миналия век Мао Дзедун е казал:
„Нека цъфтят сто цветя. Нека стотици школи на мисълта се борят.” Днес трябва да кажем: Нека сто Чен Зи изучават философия - защото само по този начин ще намерим изход от тъжното си положение.
Славой Жижек е словенски писател, социолог, философ и културолог, който използва масовата култура, за да обясни теорията на Жак Лакан, и теорията на Жак Лакан — за да обясни политиката и масовата култура.
Славой Жижек е изключително плодотворен – публикувал е над 50 книги, преведени на повече от десет езика. Има леви убеждения и освен от Лакан, е повлиян от Маркс, Хегел и Шелинг. Според своите почитатели Жижек по темперамент напомня повече революционер, отколкото теоретик, притежава изключителна енергия и чар като лектор. Повечето от книгите на Жижек са морално-политически, а не чисто теоретични.
Източник: pogled.info
